Joomla Software solutions Template

Payday loan

Димитър Димов, “Осъдени души” – тема, идеи, мотиви, герои

Когато четем романите на Димитър Димов “Тютюн” и “Осъдени души” не можем да не забележим натрапчивите паралели между двата текста. Може би най-забележим сред тях е мотивът за отровата, който се реализира и в двата текста (морфинът в “Осъдени души”, тютюнът в “Тютюн”). И не самата физическа отрова е тази, която вълнува автора – и в двата романа тя е само знак на моралната отрова, която прониква в съзнанието и същността на персонажите. Удивително е сходството в характеристиките и на двете централни героини – Фани Хорн (“Осъдени души”) и Ирина (“Тютюн”) – те са жени, които вървят от светлата същност на своята женственост към нейната тъмна страна и разрухата. И двата романа се развиват на фона на апокалиптичната картина на войната (гражданската война в Испания в “Осъдени души” и Втората световна война в “Тютюн”), но войната не става фабула или сюжетен център на текстовете – тя само маркира апокалиптичното в характерите на героите и техните отношения. Що се отнася до фабулата и сюжета, то те са организирани около два мотива – Любов и Смърт.

Димитър-Димовите романи изобилстват от сюжетност и персонажи. Но характерно за повествователния подход на Димитър Димов към персонажната система на романите му е, че в центъра винаги се поставя една двойка персонажи, която изпъква пред другите и на фона на която другите персонажи като че ли избледняват. И не защото персонажите извън тази двойка са обрисувани по-слабо или пък недостоверно (можем ли да твърдим такова нещо за Костов от “Тютюн” например”?!), а защото те са създадени, за да изпъква на техния фон именно тази централна персонажна двойка. Така се случва в “Тютюн” с Ирина и Борис. Така е и с двойката Фани Хорн – отец Родриго Ередиа в “Осъдени души”.

По принцип изследователите на творчеството на Димитър Димов отричат той да има предтечи в своето творчество в българската литература, да е наследник на някаква разказваческа традиция. Но от само себе си изниква въпроса – не можем ли да отнесем образа на Фани Хорн по някакъв начин към образа на Йовковата Албена? Този въпрос задаваме не за друго, а защото Фани Хорн, също като Албена, е белязана от някакаква особена, определяна от другите като свръхестествена, красота, която я прави различна и в крайна сметка я погубва. Фани е изключително красива: “Във високото чело със синкави вени, в правилния нос, в рисунъка на устните и овала на брадичката й – във всичко това, заобиколено с ореол от пепеляворуса коса – прозираше финесът на интлигентното същество, темпераментът на мозъчен тип…У нея нямаше нито следа от кухата филмова красота на светската глупачка. Тя бе красива по съвсем особен начин.” Тази чрезмерна красота бележи Фани със знака на избраничеството и я превръща в символ на Женското Начало. Красотата у Фани по никакъв начин не е свързана с някакви морални качества – красотата е красота сама по себе си, красота, която бележи, красота, която не се помрачава от низкото в характера на героинята.

Много характерно за Димитър-Димовите героини е това, че те носят в себе си девическото (символът на съвършената красота), но не и на майчинството, което прави Женското начало завършено! Фани Хорн прозира за себе си:”Ти никога не можеш да пичувстваш какво изпитваше тази загрубяла от полска работа жена, когато стикскаше трупа на умрелия си син, защото от злоупотреба с любовни удоволствия никога няма да видиш деца, защото си безплодна и студена като камък, защото живееш само за себе си…”. Липсата на майчинство наистина прави Женското начало непълноценно и отприщва другата, тъмната му страна.

Разбира се, Фани носи в себе си и знака на отровата – морфинът. Нейната красота е не само отровена, тя се оказва и отравяща за мъжете и света около нея. Както вече беше казано, отровата е само знак за моралните процеси в света на героинята, който е отровен от презадоволяването с удоволствия (според цитираната по-горе нейна изповед).

В митологичен план женското начало е двойствено. От една страна, чрез раждането Женското начало символизира възпроизводството в природата, нейната живителна мощ. Но то има и друга страна – тъмна, страстна, погубваща. На Фани Хорн раждащото начало е отказано и отнето, затова у нея остава само разрушителната мощ на женското начало. Разрухата следва Фани (а може би е обратното?) чрез своите много ясни знаци – в началото морфинът, а след това и тифът в лагера “Пеня Побре”.

Другият персонаж от централната двойка в романа “Осъдени души” е отец Рикардо Ередиа. Той  би следвало да е цялостен като човек, отдаден на най-висшата кауза – на Бога. Но това не е така – всъщност той е дълбоко противоречив образ.

Отец Ередиа носи в себе си знаците на спасението и то двойно – първо като духовно лице (отдадено на Христос – Спасителя), а след това и като лекар, призван да спасява телата на хората от техните болести. В същото време той е човек, способен да остави смъртно болния си другар Мюрие, за да подслуша разговора между Фани Хорн и отец Оливарес, да предизвика самоубийството на отец Оливарес и най-сетне – жестоко да предаде на смърт Доминго. Той също като Фани е белязан с някаква чрезмерна красота, но и с нещо демонично, което Фани Хорн забелязва: “съзна изведнъж, поразена, че в юношеската красота на Ередиа, в очите и устните му, имаше нещо от демонския израз на тази статуя”. Малко по-късно тя се пита относно него: “Дяволът ли е застанал пред входа?”. Сами по себе си цитатите са красноречиви за двойствената природа на отец Ередиа. Когато в края на романа Фани го застрелва в търсене на мъст може би читателят остава с впечатлението, че това е един покъртителен акт на отчаяната жена спрямо нейния любим, че това е дори вероломно. Но вглеждайки се по-дълбоко в психологическите мотиви на героинята няма как да не се осъзнае, че това за нея е един неизбежен изход точно от тази негова демонична страна – тя стреля срещу Демона у Ередиа!

Срещите с Димитър-Димовите героини винаги бележат живота на мъжете по особен начин. Ирина бележи живота на Борис при тяхната среща. Фани Хорн бележи живота на отец Ередиа когато се срещат в хана. От тази среща нататък Родриго Ередиа, монахът-йезуит, ще бъде изцяло подвластен на онова Женско начало, чиято носителка е Фани.

Може би няма да е преувеличено ако определим “Осъдени души” като роман за спасението на Фани Хорн – красивата морфинистка, изпаднала в порока и разврата. И още по-точно – като роман за нейното неуспяло спасение. Както и да го формулираме пределно ясно е едно – че символиката и знаковостта на спасението заобикалят Фани навсякъде в текста, но тя така и не достига до него, тя дори не се докосва до него. Но виновна за това е не само тя, потъналата в разврат красива морфинистка, но и самите нейни потенциални спасители.

Луис Ромеро е абсолютният антипод на своя брат – монахът Родриго Ередиа. Луис всъщност е изявената тъмна страна на Родриго. Парадоксална е ситуацията от първата част на романа, в която трафикантът на морфин Луис Ромеро иска да спаси своята жертва – морфинистката Фани Хорн. Мотивът му е любовта му към нея. Той осъзнава парадоксалността на ситуацията и вътрешно се надсмива над себе си. Но очевидно е, че ролята на спасител е дълбоко присъща на неговия характер. Той осъзнава, че го привличат “само…прокълнати от съдбата жени”. Именно такава прокълната от съдбата жена съзира той и у Фани Хорн и инстинктът му да я спаси започва да работи в действията му – той, икономически заинтересованият, отказва стока на зависимата Фани. Но самата парадоксалност на ситуацията е показателна – това е причината, поради която Луис Ромеро не може да изпълни своята спасителска мисия.

На другата страна е отец Родриго Ередиа, който, както вече беше отбелязано, е двойно белязан със знаците на спасението – като духовник и като лекар. Това е другият персонаж, който би могъл да се превърне в спасител, но и неговата спасителна мисия е невъзможна. Причините за това при него са много по-различни от тези при Луис Ромеро. Преди всичко у него, за разлика от Луис, ролята на спасител не е дълбоко присъща. За него преди всичко ролята на спасител е социална роля – той е свещеник и лекар! Освен това неговата ценностна система е свързана със спасението, но е “обърната” – на първо място е спасението на Вярата, а мисията по спасението на човека като отделен индивид е на заден план. Поради тази своя йезуитска ценностна система (нека припомним, че именно йезуитите са автори на  фразата, че средствата оправдават целта!) той не може да стане спасител за Фани Хорн.

Социалният пласт в романа “Осъдени души” не присъства осезаемо, той е само маркиран. Това е поради интереса на автора към психологическия пласт и моралните дилеми на персонажите. Но все пак гражданската война е война, предизвикана от социални мотиви и макар и като фон тези социални мотиви присъстват в текста на романа. Присъства образът на един стар свят – светът на аристократичните порядки, отец Ередиа и Фани Хорн. Присъства обаче и идеята за изграждане на един нов, социално по-справедлив свят без социални предразсъдъци. За да се изгради този свят обаче старият трябва да се разруши.

Красноречив е финалът на романа – старият свят се срутва чрез вода, огън и кръв с тяхната знаковост. Водата, с която са измити болните от тиф, измива греховете на стария свят. Огънят, който изгаря лагера “Пеня Побре” пречиства. Кръвта изкупва греховете. Разбира се това предполага един прочит през християнската традиция, но в такъв прочит има логика – знакът на християнството присъства в целия текст дори само чрез образа на отец Ередиа. Само че това е “изкривен” прочит на християнските знаци в един потънал в разврат и лицемерие свят. Финалът реабилитира тази знаковост подобаващо – извършва се ново кръщение на света, който вече ще се движи по други, по-хуманни правила.

Показателно е това, което се случва на финала на романа. Аркимедес Морено може да научи нещо за този стар свят от слуховете, които се носят за някакво самоубийство и някаква болна от тиф англичанка, която лежи в една от палатките на стария лагер. Може, но не иска! “Той не искаше от празно любопитство да разчепква и да причинява страдания на тия болни осъдени души. Запали евтина цигара и тръгна към новия лагер. А от стария оставаха само димящи купове от черна пепел, защото тъй искаха развитието и логиката на живота”.