Joomla Software solutions Template

Payday loan

КАРТИНАТА НА СВЕТА В ПОВЕСТТА

„ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ” ОТ ИВАЙЛО ПЕТРОВ

Основен сюжет на бъл­гарската литература след Освобождение­то е разпадането на родовия космос, на патриархалния селски бит. Пропукват се стените на затворените семейно-родови пространства и в тях постепенно навлизат новите градски порядки, коренно раз­личните градски обичаи и нрави. Селото се погражданява. Повестта „Гераците” на Елин Пелин винаги се сочи като претворя­ване на този преломен исторически момент от живота на българското село. От Елин Пе­лин до Йордан Радичков и Ивайло Петров и до по-младите „селски” автори, различни­те страни на това погражданяване са обект на драматични, иронични, пародийни ху­дожествени изображения.

В повестите „Преди да се родя” и „След това” Ивайло Петров разказва за родите­лите си, за своето детство, за роднините и близките си. Най-често авторите, когато си припомнят детските години, възкресяват спомените си с носталгия и топли чувства, а Ивайло Петров - напротив, разказва с горчива ирония и самоирония, с дистан­циран хумор към най-близките си и към самия себе си, тъй като и той е част от тогавашното селско семейство. Пише с неве­роятна духовна дистанция за свидни и до­ри святи неща като „роден дом", „бащин дом", „родна стряха", „детство", „родина", „идилична любов"... Става дума за понятия, за които винаги говорим с вълнение, с топ­лота и трепет и не си позволяваме да ги съдим критично. Ивайло Петров обратно: става все по-духовит, находчив, изобрета­телен в изобличенията си, когато предста­вя своите диви, необразовани и нецивилизовани герои! На какво се дължи тази него­ва странна позиция към собственото му ми­нало? В никакъв случай тя не се дължи на чувството му за превъзходство, нито на над­менност на съвременен градски човек и интелектуалец, който се срамува от родите­лите и рода си. Неговата позиция на иро­низиращ и пародиращ е обусловена от убедеността му за вредата, която нанасят днес в нашия живот изостаналостта и кон­серватизмът на миналото.

Повестта „Преди да се родя” представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на вре­мето и всичко става различно. Авторът е „свидетел” на събития още „преди да се роди”, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена. Познатият ни опоетизиран Йовков патриархален космос - носител на човешките ценнос­ти, тук вече е разколебан. Ироничният художествен свят на Ивайло Петров ясно откроява тъжния смях на три поколения, като всяко от тях „оглежда” лика си в кривите огледала на времето на оста­налите две.

Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото време естествено въвежда пародията в художественото повес­твование. Реките започват да текат в об­ратна посока, дядовците и бащите се държат като деца, а небето на родовия Космос е сякаш под краката им. Несъзнателно, макар и дълбоко убедени в добрите си намере­ния, стъпкват духовните стойности на традицията, а когато решат да вдигнат поглед нагоре, откриват ниския свод на зем­ните си страсти. Изглеждат смешни в иро­ничния хаос на времето и безкрайно тъжни в своята неосъзната безпомощност. Родовият Космос смалява „мащаба” си. Става тесен и млък от дистанцията на пародираното интелектуално превъзходст­во на по-новото, „модерно” време, оказало се неочаквано на първо място в обърканата хро­нология на наследственото родово време.

В парадоксалната си автобиография Ивайло Петров изгражда чрез смешно­то иронична представа за света. Осми­вайки го, той се дистанцира от него и налага своя естетически идеал. Чрез иро­ничния, но тъжен смях на разказвача са отречени невежеството, примитивността, грубостта. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото вре­ме въвежда в художественото повество­вание пародията, която иронизира тра­дицията. Хората се проявяват като хитри, глу­пави, пресметливи. Проблемът за женит­бата и продължението на рода е проб­лем на старейшината или на главата на семейството, а не на момъка. „Баба и дя­до решиха да се сдобият с още две ра­ботни ръце", споделя героят и той е длъ­жен да се подчини на тяхната воля. За тях женитбата е сделка и не е свързана с любовта, с дълбоките и трайни чувства. Да продължат рода, да народят деца е дълг на младите хора към пат­риархалните традиции. Но новоро­дените, въплъщение на изпълнения дълг, са практическа необходимост, полезна работна ръка. А това снижава традиционните ценности. Примитивно е мис­ленето на пъдаря Доко, изразено в об­ръщението му към бъдещата майка: „ Те­зи дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка."

Според правилата на тогавашната етикеция, откупът, зестрата, пазарлъците решават съдбата на младоженците: „Бъ­дещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непремен­но да се харесат, тъй като бракът им би­ваше предварително решен от техните родители.” Увлечени от своята алчност, сватовниците и сватбарите се озовават в комична ситуация — открадването по погрешка на майката, която с радост би останала в богатата къща: „Майка ми пог­ледна през прозореца към широкия двор, напъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къ­ща, за градината и за цялото село, в кое­то можеше да живее отсега нататък.”

В патриархалното общество се отделя особено внимание на ритуалите за до­казване на честта и достойнството и на младите, и на старите от рода. Приятел­ството и любовта не са движеща сила за съхранението на родовите ценности. Ня­мат значение душевните терзания. Съм­ненията, колебанията на тези, които започват нов живот, не вълнуват никого.

Личността в това общество се стреми да се изяви и да се докаже, но за осъ­ществяване на себеизявата на героя са необходими освен желание, воля, твър­дост и упоритост. Синът (героят — раз­казвач) не следва примера на своя ба­ща, останал верен на патриархалните за­кони. Той се устремява към новия, мо­дерен свят. Представителят на следва­щото поколение се отделя от идилично-то родно село. Градът ще го приюти, а там патриархалните нрави са безвъзврат­но загубени. В съвременните градски ус­ловия човекът с променен поглед към света ще търси нов хоризонт за личностния си АЗ.

Разказвачът в повестта представя сце­ни и картини, образи, като изразява ироничното си отношение към тях. Пох­ватите на ироничното, които писателят използва, са най-разнообразни. Главни­ят е постоянното смесване на образи и представи от двата свята. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва до известна степен и носталгия заради безвъзвратно загубените родови ценнос­ти. В новия си пристан героят не се чув­ства сигурен и защитен от бурите на жи­вота.

Иронията на автора се задълбочава. Тя прониква във всеки детайл от изобразе­ния художествен свят. Езикът е наситен с иронични обрати. Просторечие съжи­телства с абстрактни названия и поня­тия от различни нива на словесното об­щуване. Ироничният поглед на Ивайло Петров разкрива истината за чуждия му, див съвременен свят: „Разбира се, вре­мето безпощадно променя всичко, проме­ня традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвре­менява. Сега например... Никой не краде вече моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами оти­ват, при когото си искат... И кражбите от частни лица се смятат за... предраз­съдък. Крадат от държавата..., служат си с всевъзможни бумаги и много умело се изп­лъзват от съдебните власти...”

Ивайло Петров не бърза да обвинява и да отхвърля миналото: „Не, не бива да избързвам с предварителни заключения.” Едва ли самият той е убеден в превъз­ходството на новия начин на живот. Авторът провокира критично отношение към действителността. Крайните изводи са прибързани.

Иронията често се преплита с ностал­гичен копнеж, за да бъдат определени онези далечни времена като „диви и чудесни”. Мечтае да се завърне в света на чистите детски образи, на светлите по­риви: „Върнете ми моето детство, вър­нете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшни­те пъдари, с тъмните нощи, пълни с кара-конджули и конекрадци!”. Разказвачът не би могъл да се чувства щастлив сред ди­вата власт на съвременната агресия.

Светът на Ивайло Петров в „Преди да се родя” е ироничният свят на разколеба­ните ценности. Авторът усеща „чуждо” времето на своя реален съвременен живот. Ироничният пог­лед Към „ставащото” го дистанцира и той се озовава „далеч” във времето - преди „раждането” на съвременния модерен свят. „Да­леч” от „своето” време, но съвсем близо до вече „билото”, преживяно от предците, ро­дово време. То му е скъпо и близко, макар и да навлиза в неговото пространство с „модер­ния” ироничен поглед на своя съвременник. Героят разказвач извървява дълъг път към себе си и преосмисля дълбоко истината за правото на избор на личността. Родът е началото, духов­ният корен на човека, но личността е та­зи, която трябва да избере как да живее в мир със себе си и със света.