Joomla Software solutions Template

Payday loan

ИВАЙЛО ПЕТРОВ

САМОИРОНИЯТА В ПОВЕСТТА

Повестта „Преди да се родя” предлага нео­бичаен поглед към традициите, миналото, към познатото и скъпото, свързано с детството, се­мейството, рода. Читателят вижда като през криво огледало патриархалния бит в неговата изостаналост, безпросветност и ограниченост. В съзнанието на българина патриархалното об­щество е обвеяно с романтиката на един под­реден, изконен свят, в който се формират ис­тинските човешки ценности и добродетели и който пази най-хубавото от националния ха­рактер, като остава символ на устойчивост и значимост. Но в повестта животът е предста­вен откъм другата, непразничната страна на сивия делник. Благодарение на лекия непри­нуден хумор и искреността на разказваното авторът внушава без болка и озлобление сво­ите истини за един свят, осъден да остане в миналото.

Ивайло Петров създава модел на света на българското село, като в същото време го пре­одолява чрез добродушно осмиване. Ирони­ята и самоиронията са основно средство на изображение. Със своята необичайна гледна точка разказвачът едновременно е и участник в повествованието, и наблюдател на случва­щото се, и коментатор на събитията, и съдник от позицията на духовното превъзходство на човек, който съпоставя модерния, бързо раз­виващ се свят с изостаналия селски бит. Неп­рекъснато се променя гледната точка и се прескача в различни времеви измерения. То­зи начин на разказване създава динамичност на повествованието и усещане за неустойчивост на модела на патриархалния свят.

Самоиронията е средство за дистанциране отбита, който трябва да бъде показан в истин­ската му светлина. Ивайло Петров разколебава идеализираната представа за патриархалното общество, което създава и съхранява ис­тинската нравственост, високите духовни стой­ности и вечните ценности. Преобърнатият свят в повестта говори за желанието на авторовото поколение да развенчае мита за неповторимо­то минало, към което трябва да се изпитва неп­реодолима носталгия. В повестта е отразен не само погледът на човек, живял в две общества - патриархално и тоталитарно, а и конфликтът между поколенията, който, отричащ или доб­ронамерен, води към развитие напред. Иро­нията и самоиронията на Ивайло Петров са насочени към минало и настояще, към начина на мислене и отношение към света и се осъ­ществява чрез различните, често самоизключ­ващи се езикови и стилистични пластове, кои­то създават усещането за абсурдност и хумористичност на възприемането. Самоиронията при всички случаи е добронамерена, а не от­ричаща, защото е подплатена с обичта към най-близките, към рода и родното. Самоиро­нията е средство да надмогнеш онова, което не приемаш в света около себе си, да се дистанцираш от него и да съхраниш духовните си търсения. В непрекъснатата съпоставка на вре­мената - преди и сега, разказвачът осмисля съществованието си, открива и утвърждава действително стойностното и се прощава с ус­мивка с низкото, с духовната ограниченост, с невежеството и простотията.

Самоиронията се открива още в първото знаменателно изречение на повестта: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от най-ум­ните, но първата значима глупост извърши ед­ва на шестнадесет години и два месеца". То разколебава и преобръща изконните патри­архални ценности: уважение към родителите, почит към по-възрастните, спазване на родо­вата йерархия, послушание и подчинение. То е знак за другомислие, за преоценка и съмне­ние.

Бавно, стъпка по стъпка, Ивайло Петров ри­сува картината на селския бит, в който трайно са се настанили мизерията и мръсотията, прес­метливостта и лукавството, невежеството и хит­ростта, духовната ограниченост и самомнителността, но едновременно с това съществуват здравите човешки взаимоотношения, отговор­ността към близките, спазването на общопри­етите морални норми. Абсурдният разказвач - нероденият още син, наблюдава и оценява от дистанцията на времето и пространството случващото се. Сливат се и се разграничават минало, настояще и бъдеще, едно събитие е представено от различен ъгъл, „Видяно”е през „различни”очи. Авторът желае да накара хора­та да преценят и преосмислят времето откъм обикновената, делничната му страна, да отк­рият истината, която винаги е разнолика, да потърсят смисъла на битието и да се запитат „защо сме такива? ”, за да могат да си обяснят настоящето и бъдещето.

Най-важното събитие, което ще доведе до появата на разказвача на бял свят - женитба­та на родителите му, е представено максимал­но хумористично, като иронията засяга и вън­шния вид, и духовния свят на създателите му. Бащата е едва на „ шестнадесет години и два месеца” - възраст твърде незряла за ролята, която трябва да изпълнява - глава на семей­ство. С добродушно принизяване авторът опис­ва вида му: „...баща ми подсмърчаше в някое кьоше, обираше мазилката на стената и не сме­еше да погледне встрани, да не би да стане нужда да отговаря, ако някой го запита нещо. Така че до момента, в който решиха да го же­нят баба и дядо, той можеше да разлайва селс­ките кучета, да си връзва самостоятелно по­турите и да си бърше носа с ръкава на антерията.” Единствената цел на женитбата е „да се сдобият с още две работни ръце”. Момъкът е длъжен да изпълнява всичко, което му нареж­дат. Неговите желания са неопределени и ни­кой не се интересува от тях. Каква красота и романтика може да има в този начин на живот,когато липсва самостоятел­ността на избора, а личната воля няма никаква стойност. Ограниченост и безнадеждна изос­таналост определят духовния мир на момъка, кръгозорът му е максимално стеснен, но по това той не се различава от околните. Светът за него се заключава в пределите на селото, до­ма и полската работа. Бедността е съпътствана от простотия, невежество и примитивност на бита и на мисълта. Със силна ирония авторът описва „изключителните обстоятелства”, при които стават годежът и женитбата: „Баща ми не намери кураж да се потопи в коритото. Боеше се да не се удави тъкмо пред най-значителното събитие в живота си... "Той изпълнява безро­потно всички ритуали, изисквани от традиция­та, но нищо не стига до сърцето му. За разказ­вача „единствената умна постъпка”, която баща му е извършил през живота си, е „философското” понасяне на жестокия побой след седянката, без да отвръща на ударите. Съзна­телното принизяване се отнася до традицион­ното послушание, което изключва проявата на собствена воля или характер, на желание сам да направляваш живота си. Разказвачът гледа на бащата от дистанцията на времето, на ду­ховно разграничилия се човек, който има пра­во да се надсмее над героя и над света, защо­то е бил част от него, познава го, но е успял да го преосмисли и да се дистанцира. В отношението към бащата са чужди понятия като ува­жение и почитание. На него е погледнато като на типичен представителна родовото общес­тво, който носи всичките му недостатъци и дос­тойнства. Разказвачът не си затваря очите пред неговата простотия, нечистоплътност, необразованост, духовна ограниченост: „Той знаеше само стотина думи от родната си реч, с кои то си служеше в крайни случаи, и сега му беше невъзможно да изрази сложните си преживява­ния”; „ Тьрговчето, което не знаеше да умножи три по четири, не откъсваше очи от козиняви-те си цървули... ” Рисуваният свят би бил отб­лъскващ, ако зад всяка дума не прозираше самоиронията на човек, който беззлобно се надсмива над миналото, но и над себе си. Ав­торът преобръща патриархалния свят и го представя откъм делничната му сивота. В този свят жената заема неравностойно място. Задомяването й е повод за материално догова­ряне и недостоен пазарлък. Оглеждането, оце­няването, краденето и продаването са обичай­ни ритуали. Но и жената носи своите недоста­тъци, формирани от времето - без да се отли­чава с особени достойнства, майката се стре­ми към по-заможен съпруг, като любовта е пос­ледното нещо, което гарантира благополучие­то й и което я интересува. Водещият материа­лен интерес е силно иронизиран в епизода с краденето на невястата. По погрешка отведена в друг дом, майката няма нищо против да остане в богаташката къща: „Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, изпъстрен с кръстчета от ко­коши крака, и тихо заплака за този двор, за го­лямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее от сега нататък." Тя обаче безропотно се примирява със съдбата си и отреденото й място в бедняшкия дом. Иронично са представени и добродетелите на българката, опоетизирани през вековете и във фолклора, и в българската лирика: „Като всич­ки българки, и тя живееше на този свят за една­та чест и очакваше с нетърпение някой дай я отнеме, но по такъв начин, че обществото да не я вземе за лекомислена" или: „ Тя отдавна се чувстваше тенджера, която копнее за своя ка­пак, и Вместо да се зарадва, че го е намерила, предпочете да симулира свян и невинност. По онова време свенливостта и особено невин­ността бяха чист капитал за девойките и май­ка ми не можеше да не го демонстрира пред баба и дядо." Иронията е насочена към фал­шивата същност на изпразнените от съдържа­ние ценности. Авторът отрича онова поведе­ние, което не е плод на действително осмисле­ното и прието като духовна същност човешко съществование, а е робуване на общоприета задължителна традиция. Времето безвъзвратно разрушава устоите на родовото общество, защото човекът става значим като личност, а не като част от рода, и трябва да съизмерва себе си с новото, а това задължително минава през отричането и освобождаването от родо­вите традиции. Старият свят събужда поняко­га носталгия в душата на разказвача, защото миналото, където остават детството и родният дом, винаги е обвеяно с романтика и обич: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните но­щи, пълни с караконджули и конекрадци! ”Това е гласът на чувствата, но разказвачът е воден по-често от гласа на разума. А разумът, заедно с парадоксално-пародийното виждане на мина­лото, отхвърля света, в който водещи са мате­риалната мизерия и духовната ограниченост.

В повестта самоиронията се свързва с неп­рекъснатия паралел преди - сега. Абсурдният разказвач - нероденото дете, е свидетел на събитията отпреди появяването си на бял свят и гледа отвисоко на случващото се. Но той жи­вее и в друга епоха - на забравените патриар­хални ценности. Съпоставяйки минало и настояще, авторът не се ограничава с иронизира­не на миналото. Самоиронията засяга и насто­ящето, защото светът на модерния, забързан и променящ се град също носи своите негати­ви. Така в повестта се оказват противопоста­вени минало - настояще, патриархален свят - тоталитарно общество, село - град. Авторът е едновременно дистанциран и от семейството си, и от рода, и от нравите, и от духовността. Различните епохи изграждат различни ценнос­ти, но въпросът, който стои и пред твореца, и пред читателя, е дали новите ценности са по-съвършени от старите, дали новото време е по-добро от изминалото, стават ли хората по-добродетелни и духовно издигнати. Разказва­чът отхвърля света на своето детство, защото в него е открил лицемерие, хитрост, скъперни­чество, посредственост, пресметливост, гру­бост, невежество. Той е израсъл в този свят, бил е част от него, но е успял да се отърси от онова, което не харесва и не приема. Духовно дистанциран, повествователят се присмива над всичко, останало в миналото, но и над се­бе си. Способността за самоирония му дава възможност да се вглежда критично и в своята съвременност, и в своя живот, да не приема особено на сериозно себе си и околните и така да запази бодрия си дух и свежия поглед към реалността. В различен вид или под различна форма авторът открива същите недостатъци, които отрича в миналото, в новия свят: „Разби­ра се, времето безпощадно променя всичко, про­меня традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например и това юначно изкуство е осъв­ременено, но другояче не може и да бъде, прог­ресът си казва думата във всички наши намере­ния. Никой не краде вече моми... Крадат от дър­жавата или от кооперативното стопанство”. Авторът, който умее да се самоиронизира, има право да „разголи” и стария, и новия свят. Той трудно намира своето място, защото погледът му улавя всички деформации в обществото, а това неминуемо води до дистанциране от действителността.

Чрез самоирония Ивайло Петров обяснява и повода за написване на повестта - тази свое­образна „автобиография": „Може да се каже, че и биографията си започнах да пиша от страх" -от страх да не бъде причислен към аристокра­цията, защото тази „презряна класа" в новите времена е отречена и отхвърлена. Авторът се надсмива над всичко, но присмехът му съдър­жа добродушие и добронамереност. Надсмиването или самоиронията се постигат и чрез смесването на различни езикови и стилистич­ни пластове. Патриархалният свят не е пред­ставен само със собствените си езикови нор­ми. В авторовите разсъждения и описания, в речта на героите са „вмъкнати" думи и изрази, характерни за модерния свят или за специали­зирана област от живота. С това смесване се внушава абсурдността на ситуациите и е из­вор на смях. Авторът внася думи от обществено-политическата лексика, от „езика” на воен­ните, от фолклора и митологията. Избирането на невеста е представено с изрази като „визи­ти”, „тактика на изненадата”, „пратеник” и „контраразузнаване”. Преговорите, сватосва-нето и годежът се свързват със „строги инст­рукции”, „строгите правила на дипломацията”, „етикеция”, „икономически проблеми”, „фатална тактическа грешка” и „контрибуции”. Ключовите фигури Патладжана и Каракачанката са представени като „двамата външни минис­три”, „отличен психолог”, „законспириран шпи­онин”, които съблюдават „принципа на мирно­то съвместно съжителство”, притежават „ес­тетически вкус”, спазват „етикеция” и т.н. То­зи „висок” стил силно пародира и принизява случващото се. Сами за себе си тези изрази са силно претенциозни и създават асоциации, бу­дещи смях. Те звучат не на място, абсурдно, когато се свържат с изобразявания изостанал патриархален свят. Думите и изразите, взети от фолклора и народния говор, стилистично отго­варят на изобразяваната епоха, но също вну­шават претенциозност и опростеност. Бащата е „истински сополанко” или „хвалипръцко”, стои, „както го бяха посадили”; децата също нееднократно са наречени сополанковци, а па­зарлъкът между сватовете - „пуешко надува­не”.

Самоиронията се оказва за разказвача на­чин за оцеляване в света и за усвояване на особената мъдрост на духовно извисените личности, които водят обществото напред. Неслучайно в края на повествованието авто­рът определя любопитството като много ценно качество на личността: „любопитство, ко­ето щеше да ме води за носа цял живот и ни­кога нямаше да ме остави. Щях да изпитам много разочарования, огорчения и измами, щях да си мисля много често, че животът е пълна безсмислица, наложена ми по чужда воля, но любопитството щеше да се окаже по-трайно, по-гъвкаво и по-хитро от всички други чувст­ва и да ме води напред. ” Само човек, задаващ си множество въпроси за света, може да ус­тоява на живота и да върви напред. Тези въп­роси са същност на личностното развитие и са път за намиране на собствено място в би­тието. Те осмислят делника, те са част от жи­тейския път и търсенето на смисъла на живо­та: „А какво най-после ще стане с мене, ще се зъбя ли на живота, ще му чистя ли циганското лице, или ще подбия опашка и ще стоя мирно пред него? ”

Тези така образно зададени въпроси вълну­ват всеки човек. Различни са пътищата, но важ­ното е всеки сам да има възможност и да умее да прави своя избор. Тогава животът се превръ­ща в ценно благо. За автора „животът, това е едно безкрайно човешко любопитство”. Съм­нението, размисълът, вечното търсене правят човека стойностен. Това е внушението на по­вестта, събрано в последните изречения: „Кой знае, може да се окаже, че животът съвсем не е любопитство, а безсмислена игра на природа­та, дяволски кръг, в който се въртим, арена на живи работи или бог знае още какво. ” Отворе­ният финал на творбата поражда множество въпроси, които си задава всеки от нас и на които търси своя личен отговор.