Joomla Software solutions Template

Payday loan

ИВАЙЛ О ПЕТРОВ - „ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ”

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ПОВЕСТВОВАНИЕТО, ОПИСАНИЕТО И РАЗСЪЖДЕНИЕТО

Нетрадиционният поглед към темата за родовата памет, новаторската стилистика и разчупеното традиционно виждане за чо­века и времето дават основание на литературната критика да оцени трилогията на Ивайло Петров „Преди да се родя”, „И след това” и „След моята смърт” като „съ­битието на годината” (Валери Стефанов). Още първите страници на повестта правят очевиден факта, че думите конфликтуват помежду си и провокират читателския ин­терес към подтекста, носен от сюжетното действие. Чувството за хумор, скептициз­мът и ироничното отношение към живота издават вътрешната потребност на творе­ца да намери необичаен зрителен ъгъл към проблемите и времето. Симеон Султанов обръща внимание на „силната му писател­ска интуиция”. И други заглавия на творе­ца пораждат необичайни асоциации за нестандартното отношение на Ивайло Петров към писателския труд („Мъртво вълнение”, „Хайка за вълци”, „Объркани записки”).

Чрез избраната аз-форма на изказ повествователят постига по-голяма обективизация на изображението. Биографичният жанр провокира наблюдателността на разказва­ча и го подтиква към детайлизация на изоб­ражението. Независимо от вътрешното сму­щение, което в първия момент изпитва въз-приемателят, когато се среща с героя на Ивайло Петров, естествено е да се вслуша в неговите забележки и коментари за жела­ното и постижимото в рамките на това при­видно спряло време, в което се развива сю­жетното действие на повестта. Гласът на ин­дивида се откроява в „многогласното по­вествование” (Иван Велчев) като представа на разказвача (въпреки че племенникът чи­чо Мартин дава основание да се говори за пробив в рода). Все още колективният чо­век дава тон на живота — въпреки заражда­щата се съпротива у идващото поколение срещу традиционното и недемократично отношение към живота на човека.

В сравнение с „Автобиография” на Бранислав Нушич, в жанрово отношение произведението на Ивайло Петров също мо­же да се характеризира като такова. Зара­ди сюжета и подхода към житейските си­туации трилогията е точно автобиографич­на (въпреки всички необходими резерви от страна на възприемателя относно „достоверността” на събитията). В действител­ност необичайният зрителен ъгъл издава друга нагласа за възприемането на живота в неговата цялостност или фрагментарност, в двуединството или двуделността му. Про­изведението влиза в противоречие с основните изисквания на автобиографията, за­щото никой човешки живот не би трябва­ло да се приема за толкова незначителен, че да не се свърже с този на общността (следователно - и в исторически аспект).

Авторовата позиция към избрания от не­го разказвач показва привиден стремеж към идентификация. Със симпатия и нас­мешка се „влиза" в действието, но въпреки първоличната форма на изказ е трудно да се говори за истински автобиографизъм: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца. За негова чест, която отпосле тряб­ваше да бъде и моя, веднага трябва да пояс­ня, че баба и дядо имат вина за тази рабо­та.” (гл. 1) Провокативно, дистанцирано, антитезно се тълкуват събитията и фактите, преди да се изясни цялата ситуация, в коя­то участват всички заинтересовани лица.

Ивайло Петров се интересува от „съвре­менния човек в безкрайно противоречивата му същност”. Писателят се насоча към изоб­ражението на колективния човек, изтъкан от наивна лудост и невежество, лишен от духовен полет, пресметлив и алчен. Големанщината, демонстрирана от страна и на двете сродяващи се семейства, не почива на никаква реална основа. Готови да се надлъгват докрай, те все пак трябва да напра­вят най-важното - да се сватосат. Метафорично-образно е пресъздаден ритуалът: „След като се наядоха така, че се издуха под мишниците, Патладжана вдигна тост и тър­жествено заяви защо са дошли да разлайват могиларовските кучета. Тъй и тъй, значи, ние си имаме капак, вие си имате тенджера. Ка­пакът открай време си търси тенджерата, за да я захлупи, а пък тенджерата си търси капака, за да бъде захлупена... Патладжана познаваше магическото въздействие на об­разното слово... И като истински художник не обичаше да повтаря. „Ние си имаме гвоз­дей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?" Неговите сравнения бяха точ­ни и безспорни и се помнеха от поколения­та.” (гл. 5)

Провокативният подход към героите ан­гажира вниманието на възприемателя, кой­то се чувства длъжен да извърви пътя от нелицеприятното минало с неговото неве­жество до модерния свят, в който всичко би трябвало да дойде на мястото си. Така авторът отправя своето послание за същ­ността на родовите ценности, които не са дадени веднъж завинаги, а биха могли да се погледнат и от един обективен зрителен ъгъл от по-младото поколение, търсещо своята опорна точка в живота. Неслучайно разказвачът стига до една важна истина: „...хората винаги играят на онова или, по­точно, за онова, което им липсва”, (гл. 5)

Интересно е да се проследи доколко све­тът на разказвача съвпада с този на негови­те роднини и близки. Трудно е пълното му дистанциране, защото, макар и предста­вители на различни поколения, те имат кръвна връзка. И нищо, че всеки би могъл да каже думите, че бебето „е одрало кожа­та на нашия род” (II, 1) - не всеки би имал смелостта да се опита да се дистанцира от него: „Тежко ми и горко, мислех си, но дано отпосле превъзмогна някак проклетия нас­ледствен закон. Иначе ще остана нисък на ръст, с чувствителна липса на умствени спо­собности, а на всичко отгоре и плешив като тебе. Че как ще се оженя такъв-онакъв? ”

Персонажите в книгата на Ивайло Пет­ров са разноезични. В техния речник съв­сем свободно се смесват думи и изрази от различни епохи. Стилово неуместните ду­ми само придават колорит на речта и съ­буждат смях у възприемателя. Бащата „по­тъна в дълбока нелегалност", когато идват годежарите (гл. 6). Желанието на героите да се представят за такива, каквито не са в действителност, ги кара също да използват думи от пасивния си речник. С думи от гражданската история са изпълнени „речи­те" на Патладжана и Каракачанката. И по­неже в диалог влизат герои от различни съсловия, естествено е и животът да е показан разнолик и провокативен. Смях събужда начинът, по който е „извинен” бащата, неумеещ да се държи кавалерски към бъде­щата си съпруга: „...той мълчеше и от скром­ност, боеше се да направи някакъв компли­мент на бъдещата си съпруга, за да не я наскърби и изобщо не желаеше да говори из­лишни приказки и да се заплита в любовни интриги...” (гл. 3) Живеещи в едно и също сакрално прос­транство, участниците в събитията би тряб­вало да намерят общ език. Но в действи­телност се разминават и със самите себе си в стремежа да надскочат своя ръст. Под­мяната на истинските с привидните стой­ности не позволява да се докоснат свето­вете им. Неслучайно чичо Мартин е единс­твеният, който има сродна душа с бъде­щия нов член на рода: „Чичо Мартин смя­таше, че от време на време трябва да се хвърля камък в блатото, за да се нарушава еднообразието на живота.” (гл. 10)

Автобиографичният момент м профанирането на общоприетите представи се намират в определена връзка помежду си. Те са съподчинени посредством инвенцията и художестве­ната условност. Различните гледни точки не мо­гат една без друга. Неслучайно разказвачът изисква по-внимателно вглеждане в света за­ради неговите постоянни изненади и игри на съд­бата. Той не стига изведнъж до „философското" прозрение за необходимостта от оцеляване в този свят: „Не, природата не само че не е демо­кратична, ами си е изпечен диктатор. На нейно място, преди да създам човек, аз бих направил така, че той да наблюдава живота известно вре­ме и ако се наеме да стане човек, да си вдигне ръката в знак на съгласие, ако не - да си остане в Нищото.” (гл. 13)

Несъвпадението между очакването и резул­тата поражда опита на човека да се справя с проблемите, следователно познавателната глед­на точка е особено важна. Но прицел на иро­ничния поглед е нравствеността на героите. Неслучайно в основата на изображението стои комичното като естетическа оценка. Така в ед­но се събират трите гледни точки на разказва­ча: познавателна, морална и естетическа. И ако първоначално той съвсем искрено само поста­вя въпроса: „Недоумявах как така някой създава някого, без да иска съгласието му, за да го набута в кипящия казан... ”, по-късно неизбежно намира верния отговор: „...щом се заситих, затворих уста и млъкнах. Изпитах непознато удоволст­вие и разбрах, че животът си има и добри стра­ни и че човек вика и рита, докато му запълниш устата. Запълниш ли я, той се умълчава и става послушен. Тъй че първопричината на всички ре­волюции и народни движения ми стана ясна още при първото засукване. ” (гл. 13)

Родовите ценности са съотнесени към про­менящия се нов свят хумористично-иронично и притчово-иносказателно. На основата на ан­титезата (бит, чувства, общуване, ключови ду­ми и образи) се изгражда и гледната точка на примитивното битие, което потиска духовния по­лет на мислещия човек. Бащата, който „знаеше само стотина думи от родната си реч” (гл. 1), и словоохотливият му наследник са двете лица на живота, настъпващ и изявяващ правото си - независимо от желанията и обстоятелствата.

С повествователната си техника Ивайло Пет­ров застава срещу прекалено идиличното разк­риване на патриархалното минало. Той се надс­мива над закостенелите представи за достойнст­во и чест, за грях и престъпление. Като гражда­нин не приема двуличието и фалша, алчността и грандоманията, класовите предразсъдъци и ог­раничеността на хората с „оскъдна култура”. За­това на фона на бита са изградени и представите за героите, участници в разказаната от „очевиде­ца” история: „Материалното благополучие вина­ги е било по-убедително пропагандно средство от словесното и баба ми знаеше тази работа още по онова време..., тя бе привърженица на идеалистическото мировъзрение, бе набожна, ходе­ше всяка неделя на черква, без да си мие главата, за разлика от дядо, който ходеше само на Великден, но пък си миеше главата. ” (гл. 2)

Преодоляването на инерцията в порива към промяна е трудно. Но разказвачът в повестта на Ивайло Петров се опитва да използва писа­нето като терапия. Във всички случаи знае, че е по-добре да потърси промяна, отколкото да престане да се интересува какво става в живо­та му. Затова и Първата част на книгата зазвучава в унисон с търсенията на всеки мислещ човек, който приема, че „животът, това е ед­но безкрайно човешко любопитство”, (гл. 13)

Повествователната реч, предпочетена от ав­тора, е фолклорно-наивистична. Симеон Янев говори за „наивизъм”, защото писателят акцен­тува на неподправения изказ, присъщ само на обикновените хора. Прозаизацията на живота провокира стремежа на разказвача към създа­ването на илюзия за автентичност. Героите виж­дат делничния си живот, деформиран и профа­нирай до безкрайност. Иронично-афористично и възвишено-патетично става „влизането” в света на персонажите, натоварени с неблагодарната задача да се самохарактеризират пре­димно чрез слабостите и недостатъците си, от­колкото чрез достойни за уважение прояви. Хиперболизацията на нечистоплътността в семейс­твото (изхвърлените седем кофи боклук, ужасът от водата за къпане) само допълва картината на дома, в който няма място за красиви пориви и чувства: „Дядо... бе принуден от изключител­ните обстоятелства да падне на четири крака пред коритото. Баща ми не намери кураж да се потопи в коритото. Боеше се да не се удави тъкмо пред най-значителното събитие в живо­та си и се скри някъде из двора. За него бе доста­тъчно да си изтърка ръцете със сняг и да ги из­бърше с ръкавите на антерията.” (гл. 2)

Ритуално-обредната система на патриархал­ната родова общност е пресъздадена в творба­та с реалистични детайли и с иронично-профаниращ поглед заради престореното старание на човека да изглежда такъв, какъвто в действи­телност не е и никога няма да стане. Чувството за хумор заразява с находчивостта си: „Седна дума, посещението на годежарката предизвика истинска революция в домашната хигиена на на­шия род.” (гл. 2) Чрез натуралистичните детайли се постига по-голяма правдивост и се улеснява процесът на пародиране на човешките нрави: „Каракачанката... продължаваше да играе ролята на добре законспириран шпионин, без да подози­ра, че ходовете й са вече дешифрирани... Каракачанката яде така, че на дядо му се досвидя. Като я гледаше как потапя черните си пръсти в яхни­ята, дядо си мислеше, че стомахът й е пробит и храната изтича някъде изпод шарената й фуста. А когато Каракачанката почна да унищожава ба­ницата съвсем безогледно и да пие на един дъх цели паници вино, дядо завинаги прокле своята щедрост и загуби настроение... Привечер Кара­качанката си отиде с натежал корем и пълна прес­тилка с армагани...” (гл. 2)

Лирическите отстъпления в повестта изпълня­ват определена художествена функция. Те от­правят погледа на възприемателя към бъдеще­то и разнообразяват с дисонансното си звучене тягостната атмосфера. Носят определено реа­листично послание за перспективите за разви­тие. Неслучайно читателят потръпва при описа­нието на „Бухенвалд” в повестта: „Ужасите на смъртта и насилието, които видяхме там, мо­гат някак да се вместят във възможностите на човешкото зло, но 18-те бесилки буквално вце­пениха хората, които искаха да се Зърнат назад и не можеха да поместят крака. А гидът обясня­ваше, че на тези бесилки лагеристите били при­нуждавани да се бесят сами. Един дърпа примка­та на своя приятел, после неговата примка дър­па друг приятел, а понякога се случвало брат бра­та да обеси... Когато излязохме навън от бесилницата, повечето от туристите изглеждаха не толкова покрусени, колкото изумени от тези братски бесилки, като че бяха видели нещо от­въд злото, пред което дори не можеш да се Въл­нуваш по човешки." Така чрез лирическите отстъпления писателят напомня за повторяемостта на събитията, ако човек не се обърне назад и не се опита да промени битието си не само в исто­рически, но и в личностен план. Разказаната от Ивайло Петров история в „Преди да се родя” едва ли може да има край. Фактът, че досега са излезли три книги, доказва, че животът продължава. Писателят е убеден, че винаги може да се промени зрителният ъгъл към явленията, предполагащи нееднозначно тълку­ване. Много често видимото и привидното сме­нят местата си, за да се открои абсурдността на илюзиите за завършеност на жизнените про­цеси. Ако се имат предвид характеристиките на живота, дадени от разказвача, човешката екзистенция непрекъснато ще търси промени, защото е едновременно „безсмислена игра на природата”, „дяволски кръг, в който се въртим”, „арена на живи роботи", „едно безкрайно любо­питство” и „бог знае още какво”.

В повествователното пространство смешно­то и трагичното се срещат посредством текста и подтекста. Те са двете лица на времето. Пи­сателят подсказва, че не е излишно вглеждане­то на историческата личност в колективното проявление на родовия човек. Неромантичният подход към темата за родовата ценностна система, която започва да се разколебава, до­казва необходимостта от промяна на зрителния ъгъл към проблемите на времето. Така чрез по­вествованието, описанието и разсъждението пи­сателят изгражда един свят, в който животът те­че пълнокръвно и интересно, независимо от повтарящия се ритъм в пулса на всекидневие­то.