Joomla Software solutions Template

Payday loan

I.             УВОД - Концепцията на Интернет

"Който не познава миналото, не е достоен за бъдещето" - Херодот

Първоначалната концепция за обединение на мрежи ARPANET постепенно трябвало да прерасне в Интернет. Интернет се основава на идеята за съществуване на множество независими мрежи с произволни архитектури, започвайки от ARPANET - първата мрежа с пакетна комутация, към която скоро щели да се присъединят пакетни спътникови мрежи, наземни пакетни радиомрежи и т.н. Интернет, според съвременното разбиране, въплъщава ключовия технически принцип за отворена мрежова архитектура. При подобен подход архитектурата и техническата реализация на отделните мрежи се определят отвън - те могат да се изберат свободно от доставчика на мрежови услуги, като се запази възможността за обединение с други мрежи посредством метанивото “Междумрежова архитектура”.

През разглеждания период от време е съществувал само един общ метод за обединение на мрежите - традиционното свързване чрез комутация, при която мрежите се свързват на канално ниво, а отделните битове се предават в синхронен режим между двете крайни системи. Да припомним, че през 1961 г. Клейнрок в своите статии посочил преимуществата на пакетната комутация. Тези идеи, съчетани със специални устройства за връзка между различни мрежи можели да станат основен подход. Съществували и други частни методи за обединение на различните мрежи, обаче те изисквали една мрежа да е част от друга, а не като равноправни партньори при предоставянето на вътрешни (от едната крайна система до другата) услуги.

Отворената мрежова архитектура предполага, че отделните мрежи могат да се проектират и разработват независимо, със свои уникални интерфейси за потребителите или за други доставчици на мрежови услуги, включително и на Интернет. При проектиране на отделните мрежи могат да се вземат под внимание спецификата на обкръжаващата среда и особените изисквания на потребителите.

Казано по друг начин, не се поставят никакви ограничения върху типа на обединяваните мрежи или върху териториалния им мащаб, въпреки че от прагматични съображения трябва да принадлежат към определен спектър от възможни решения.

Идеята за отворена мрежова архитектура първо била изказана от Кан през 1972 г. - скоро след започването му да работи в DARPA. Първоначално Кан се занимавал с част от програмата по разработване на пакетна радиомрежа, но по-късно тази програма прераснала в пълноправен проект под името “Internetting”. За работоспособността на пакетните радиомрежи ключов бил надежния протокол, които можел да поддържа ефективна комуникация, независимо от радиосмущенията или временното заглъхване, предизвикани от особеностите на местността или преминаването през тунел. Отначало Кан предлагал да се разработи специфичен протокол за пакетните радиомрежи, тъй като това щяло да ги избави от необходимостта да си имат работа с множество различни операционни системи и щяло да позволи да се продължи използването на протокола NCP (Network Connection Protokol).

Обаче NCP не поддържал ефективни средства за адресация на мрежите и компютрите, което налагало неговото по-нататъшно разработване. За осигуряване на вътрешната сигурност протоколът NCP разчитал на ARPANET. Ако някой пакет се загубел, протоколът и приложението, което работело с пакета трябвало временно да прекратят работа. В модела на NCP липсвало вътрешно управление на грешките, понеже ARPANET трябвало да бъде единствената съществуваща мрежа, при това толкова надежна, че от отделните компютри не се изисквало да могат да реагират при грешки.

В крайна сметка Кан решил да разработи нова версия на протокола, която щяла да удовлетворява изискванията на средата към отворената мрежова архитектура. Този протокол по-късно бил наречен Transmission Control Protocol/Internet Protocol (TCP/IP - Протокол за управление на предаването/ Междумрежови протокол.

В основата на своите първоначални разсъждения Кан заложил четири основни принципа:

1. Всяка мрежа трябва да запази своята индивидуалност. При включване към Интернет мрежите не трябва да се подлагат на вътрешни промени (преработки).

2. Комуникацията трябва да се осъществява на принципа “максимална надежност”. Ако даден пакет не се получи в местоназначението, изпращача трябва да го изпрати отново.

3. За свързване на мрежите трябва да се използват черни кутии - по-късно ги нарекли шлюзове и маршрутизатори. Шлюзовете не трябва да съхраняват информация за протичащите през тях потоци от данни. Те трябва да са прости, без сложни средства за адаптация и възстановяване след различни ситуации.

4. На експлоатационно ниво не трябва да съществува глобална система за управление.

Други ключови проблеми, изискващи разрешаване били:

?              Алгоритми, възпрепятстващи разпадането на връзката поради загубването на пакети и позволяващи на изпращача да ги изпрати повторно.

?              Средства за конвейрна обработка на потока от данни между компютрите, позволяващи маршрутизация на множество пакети по всички пътища от изпращача до получателя, участващи в процеса на предаване, ако междинните мрежи имат такава възможност.

?              Определяне на функциите на шлюзовете, които правилно направляват пакетите. Има се пред вид интерпретацията на IP-заглавието (IP-header) с цел маршрутизация, разделяне на пакетите на по-малки, ако е необходимо и т.н.

?              Необходимост от вътрешни контролни суми, сглобяването на пакети от фрагменти, премахване на повтарящите се пакети, ако се получат такива.

?              Необходимост от глобална адресация.

?              Методи за вътрешно управление на потоците от данни.

?              Взаимодействие с различни операционни системи.

Имало и други проблеми, като ефективност на реализацията и производителността на обединените мрежи, но първоначално ги оставили на заден план.

Кан започнал да работи над комуникационно-ориентираните принципи на операционните системи още като сътрудник на BBN. Той отразил някои от по-ранните си съображения във вътрешен меморандум във BBN, озаглавен “Communications Principles for Operating Systems” - Комуникационни принципи за операционните системи. Кан разбрал, че за ефективно вграждане на какъв да е нов протокол трябва да се изучи в детайли всяка операционна система. В резултат на това през пролетта на 1973 г., след създавнето на проекта “Internetting”, Кан поканил Винт Сърф за съвместна работа над детайлната спецификация на протокола. Сърф активно участвал в проектирането и реализацията на NCP, затова вече имал информация за интерфейсите на съществуващите операционни системи. Въоръжени с архитектурния подход на Кан към комутацията и с опита на Сърф, получен по време на работата му над NCP, колегите се обединили за уточняването на детайлите на това, което в последствие станало семейство от протоколи TCP/IP.

Взаимния опит дал чудесни резултати и първата документирана версия и разработената спецификация били разпространени на специална среща на Internacional Network Working Group, състояла се през септември 1973 г., по време на конференция в Университета в Съсекс. На Сърф предложили да оглави тази група и той не пропуснал възможността да организира среща на членовете й, понеже повечето от тях присъствали на упоменатата конференция.

По време на сътрудничеството между Кан и Сърф били формулирани следните основополагащи принципи:

1. Общуването между два процеса логически трябва да се представи като обмен на непрекъснати последователности от байтове, наречени от Кан и Сърф октети. За идентификация на октета се използва неговата позиция в последователността.

2. Управлението на потока от данни се осъществява на основата на механизма на плъзгащите се прозорци и на потвърждението. Получателят може да избере кога да изпрати потвърждение за получените до този момент пакети.

3. Въпросът за това как именно получателя и изпращача да се договарят за параметрите на прозореца, останал открит. Първоначално се използвали стойности по подразбиране.

В същото време в Изследователския център на Ксерокс (Xerox) вече се работело над мрежата Ethernet, но масовото й разпространение като локална мрежа все още не се предвиждало. За персонални компютри и работни станции въобще не се говорело. Първоначалният модел се състоял от мрежи на национално ниво, като ARPANET. Предполагало се, че няма да има много такива подобни мрежи. В резултат за IP адрес били определени 32 бита, първите 8 от които обозначавали мрежата, а останалите 24 - компютъра в мрежата.

Предположението, че в близко бъдеще 256 мрежи ще бъдат достатъчни, трябвало да се преразгледа с появата на локалните мрежи в края на 70-те.

В първоначалният документ на Сърф и Кан по обединяването на мрежите, се описвал един протокол, наречен TCP. Той предоставял всички услуги по транспортиране и пренасочване на данните в Интернет. Кан предвиждал TCP протоколът да поддържа целия диапазон от транспортни услуги - от абсолютно надеждната подредена доставка на данни до дейтаграмните услуги, при които приложенията пряко си взаимодействат на ниско ниво, което може да доведе до случайни загуби, повреди или дублиране на пакетите.

Все пак първите опити за реализация на TCP породили версия, поддържаща само виртуални съединения. Този модел работел чудесно за приложения от типа на предаване на файлове или отдалечен достъп до системата, но редица ранни мрежови приложения, в частност пакетното предаване на глас показали, че в някои случаи загубването на пакети не трябва да се поправя на ниво TCP - нека приложението само да се оправи. Това довело до реорганизация на първоначалния вариант на TCP и разделянето му на два протокола - обикновен IP, обслужващ само адресацията и пренаправлението на отделните пакети; и отделен TCP, занимаващ се с такива операции като управление на потоците от данни и възстановяването на загубените пакети. За приложенията, които не се нуждаят от услугите на TCP била предвидена алтернатива - User Datagram Protocol (UDP), осигуряващ пряк достъп до ниско ниво на IP.

Първоначално основният стимул за създаването както на ARPANET, така и на Интернет било съвместното използване на ресурси, позволяващо например на потребители на пакетни радиомрежи да осъществяват достъп до системи с времеделение, включени към ARPANET. Да се обединят мрежите изглеждало много по-практично, отколкото увеличаване броя на много скъпите (тогава) компютри. Независимо от това, че изпращането на файлове и отдалечения достъп (Telnet) били много важни приложения, най-голямо влияние от всички нововъведения по онова време била електронната поща. Тя породила нов модел на междуперсонално взаимодействие и променила характера на сътрудничеството - първо между тесни специалисти в рамките на Интернет, а по-късно и сред голяма част от обществото.

В зората на Интернет се предлагали и други приложения, включително такива, базирани на пакетната гласова комуникация - предшественици на Интернет-телефонията. Предлагали се и различни модели за разделяне на файлове и дискове, както и ранни програми-червеи, илюстриращи идеята за агентите, а също така и вируси. Ключовата концепция за създаването на Интернет се състояла в това, че свързването на мрежите било проектирано не за едно-единствено приложение, а като универсална инфраструктура, върху която могат да се изградят нови приложения. Последвалото разпространение на Световната паяжина чудесно илюстрира универсалната природа на услугите, предоставяни от TCP и IP.

През далечната 1950г. компютърните центрове бяха мистични места, пълни с хора, облечени с бели престилки. Тези центрове направиха компютърните услуги достъпни за масовите потребители, но потребителите трябваше да се съобразяват с много правила и изисквания, поставени от компютърния персонал. В повечето случаи тези правила налагаха сериозни ограничения на потребителите. Неудобни часове, изисквания за спазване на облекло и още много други пречки пазеха тези центрове от потребителите. От това последва, че мениджърите започнаха да търсят начин за достъп до mainframe системите, без да трябва да влизат в изчислителния център.

Управлението на големите компании, където mainframe системите управляваха бюджетите и поддържаха складовото стопанство, започна да разбира важността от децентрализиране на тази информация.

Изпълнителните мениджъри бяха принудени да ползват данните чрез огромни седмични печатни справки, а в повечето случаи седмичната справка закъсняваше. Това доведе до отпечатването на още повече справки, което пък имаше резултат, че повечето мениджъри започнаха да считат ежедневните и седмичните доклади за загуба на време. Нещо трябваше да бъде направено. Достъпът до данните на тези mainframe машини трябваше да достигне до потребителя и то бързо.

Случи се нещо наистина монументално – появиха се устройства, позволяващи обмяната по кабел. Тези устройства позволиха на центровете за данни да свържат отдалечени терминали към mainframe компютъра. Първите кандидати за тези терминали бяха мениджърите на самите изчислителни центрове. След това терминалите започнаха да се появяват на всякъде по работните места. Скоро информация, която преди бе налична само на едно място в организацията, отиде в ръцете на хората, които се нуждаеха от нея.

II. ИСТОРИЯ НА ОТДАЛЕЧЕНИЯ ДОСТЪП ДО МРЕЖИТЕ

70те години

В ранните дни на изчислителната техника бе много рядко да се намери организация, разпръсната в отдалечени офиси. Поради това имаше минимален интерес за свързване на mainframe машините в мрежа. Големите корпорации, университетите и правителствените агенции бяха единствените главни потребители на mainframe системи, а от тях единствено правителствените агенции бяха заинтересовани от свързването на географски разделени компютри. Все пак, след като агенцията за модерни военни технологии на САЩ (DARPA) започна да разработва идеята за комуникиране между иначе несъвместими компютри, частния сектор започна също да се интересува от такива възможности.

По това време модема стана особено важно устройство, а първите модеми бяха просто акустични устройства, позволяващи на телефона да се свърже към порт на дадена компютърна система. Даден потребител, свързан към един изчислителен център, вече можеше да има достъп до информация в други изчислителни центрове чрез съществуващата между тези центрове мрежа. По този начин бе родена модерната мрежа за обмен на данни.

Компютърните професионалисти започнаха да свързват по-интелигентни терминални устройства към своите mainframe системи. По това време терминалите започнаха да се сдобиват с памет. Това им позволяваше да съхраняват информация за определени настройки. По този начин, когато даден терминал се използваше за установяване на връзка или сесия с компютър, той можеше автоматично да обменя определени начални команди.

Това удобство само раздразни апетита на mainframe потребителите. На сцената се появи малката компютърна система.

Потребителите на информационните услуги започнаха да експериментират, свързвайки малки компютри чрез модеми към техния голям роднина – mainframe. Въпреки, че първоначалните потребители на връзките за отдалечен достъп бяха компютърните учени и инженери, концепцията бе изяснена. Вече бе възможно да се извършва обмен между малки компютри и големи mainframe системи.

80те години

През 1981г. бе представен персоналният компютър (PC) на IBM. Скоро се появиха няколко LAN-операционни системи. След налагането на LAN за малки компютри като стандарт за работните места, възникна желанието за отдалечен достъп до тези LANs чрез Dial-Up връзка. Модемите станаха по-евтини и по-достъпни и потребителите започнаха да желаят качествени Dial-Up връзки за своите PCs.

Novell, IBM и Microsoft започнаха да въвеждат най-различни софтуерни пакети в своите операционни системи. Тези пакети бяха проектирани да предлагат Dial-Up услуга. Използвайки емулиращи програми като ProComm, PC потребителите можеха да се свържат към големите компютърни системи или към мрежите, оборудване със самостоятелни системи или модемни концентратори. През 1969 възникна основата на Internet – ARPANET. Университетите и частните корпорации много скоро започнаха да я използват и през 1984г. над 1000 mainframe машини бяха свързани помежду си чрез Internet. Между 1987 и 1994г., Internet нарасна от 10 хил. до 2 млн. свързани помежду си устройства. Потребителите започнаха да изискват Internet достъп от своите домове и Novell и Microsoft се постараха да задоволят това изискване. Отдалеченият достъп през 1990г. вече почти дублираше и емулираше LAN услугите, необходими на потребителите.

Треската на 90те години

Днес вероятно срещате акронима RAS, почти толкова често, колкото акронима PC. Потребителите желаят RAS мрежите да им осигурят мощта на LAN връзката. Microsoft вгради RAS в своите 32-битови операционни системи (Windows 95/98 и Windows NT); много други софтуерни компании също предлагат свои пакети, осигуряващи RAS услуги. RAS стана една от най-важните технологии в света на компютрите.

Поради тези причини всеки желаещ да успее IT професионалист, трябва напълно да разбира RAS технологиите. Съществуват много географски-разпръснати корпорации и RAS е най-добрия начин за достъп до корпоративните компютърни ресурси. Електронната поща, споделянето на работни ресурси и много други приложения вече имат RAS възможности. Следващите секции дискутират какво представлява RAS и какво осигурява.

III. УСТАНОВЯВАНЕ НА ОТДАЛЕЧЕНА ВРЪЗКА

За да може да бъде установена Dial-Up връзка, трябва да се използват протоколи, стандартизиращи начина на комуникация между Host-a и потребителя. В ранните дни на Dial-Up връзките, PCs, извършващи повикването трябваше да емулират директно свързана терминална апаратура. Тези Dial-Up връзки се използваха за да позволят на PC да изглежда и да работи по същия начин, като терминал, свързан директно към Host. Като резултат, единственият софтуер, нужен на PC потребителя бе софтуер за повикване (набиране или Dial) и програма, симулираща същите символни сигнали (ASCII или EBCDIC кодове), използвани от терминала.

Тези първи Dial-Up системи бяха ефективни, но много бавно. Скоростите, постигнати от модемите обикновено бяха по-малки от 1200 bps. Някои от най-ранните връзки представляваха акустични устройства, при които телефонната слушалка бе свързана към акустична двойка, приличаща на двете уши на Мики Маус.

Единствените протоколи, използващи се през тези ранни, точка-до-точка, потребител-към-хост отдалечени връзки бяха протоколите, дефиниращи електро-механичните стандарти между модемите и самите телефонни линии. В САЩ Bell Telephone Company създаде стандарти, дефиниращи връзките модем към модем. Тези стандарти бяха Bell 103 и Bell 212А. По-късно тези стандарти бяха международно признати, а CCITT създаде стандартите V.21 и V.22. Тези стандарти дефинираха трансмисията между два свързани модема.

2.1. 1. Paнни протоколни стандарти

Единствените протоколи, използващи се през тези ранни, точка-до-точка, потребител-към-хост отдалечени връзки бяха протоколите, дефиниращи електро-механичните стандарти между модемите и самите телефонни линии. В САЩ Bell Telephone Company създаде стандарти, дефиниращи връзките модем към модем. Тези стандарти бяха Bell 103 и Bell 212А. По-късно тези стандарти бяха международно признати, а CCITT създаде стандартите V.21 и V.22. Тези стандарти дефинираха трансмисията между два свързани модема.

2.2 Разпределена информационна система – WWW

2.2.1. Кратка история на WWW

През 1989 година изследователи от CERN (Eвропейска лаборатория за физика на частиците) в Женева си поставят за цел да разработят подходящо средство за предаване на текстова и графична информация на разпределените изследователски групи в средата на TCP/IP базирана мрежа. Изборът на документи или преглеждането на графика изисква търсене и намиране на машината, където е желаната информация, установяване на връзка с нея, прехвърляне на информацията до локална машина. Всяка подобна процедура налага стартиране на различни приложения (Telnet, FTP, Archie, или друга подходяща програма за визуализация на текст и графика). Поставената задача е създаване на система за достъп до произволен тип информация посредством унифициран интегриран интерфейс без необходимост от изпълнение на много стъпки при достъп и ползване на желания документ.

В течение на една година, предложението за проекта е било усъвършенствано и започва работа по реализацията му. В края на 1990 година изследователите от CERN разполагат с работещ в текстов режим клиент и графичен браузър, предназначен за компютри от фамилията NExT. През 1991 година WWW е предоставен за общо използване в CERN. С развитието на проекта е прибавен достъп до други Internet услуги (WAIS, Telnet, Gopher, anonymous FTP).

През 1992 година CERN публикува проекта WWW (World Wide Web). Потребителите веднага оценяват рационалното в идеята и започват да създават свои WWW сървъри, за да направят своята информация достъпна по Internet. Започна работа и по създаване на лесни за използване интерфейсни програми - WWW клиенти.

В края на 1993 година WWW клиенти са разработени за различни компютърни системи, включително Unix (X Windows), MacOS (Macintosh), MS Windows (PC).

През лятото на 1994 година WWW е вече най-популярното средство за достъп до ресурсите на Internet. Появяват се нови понятия - browser и navigator. Двете понятия отразяват функцията на един WWW клиент, предназначен да извлича, интерпретира и изобразява мултимедийни документи на екрана на локалната машина.

2.2.2 Какво представлява WWW

Информационната система World Wide Web (WWW или W3) е една от най-популярните услуги, достъпни чрез Internet. Тя позволява да се комбинират текст, аудио, видео, графика и анимация в мултимедийни документи. Хипервръзки в тези документи правят възможен достъпа до други документи, свързани с първичния. Те от своя страна могат да сочат към други документи, намиращи се в други сървъри по мрежата без да имат директна връзка помежду си. По същество се оформя една паежина от контексно-ориентирани връзки.

Информационната система World Wide Web е базирана на хипертекст (hypertext) технология. Една дума в хипертекст документ може да служи като указател (hyperlink) към друг документ, в който се намира информация свързана с думата-указател. В съвремените Web документи свободно се комбинират хипервръзки, аудио и видео фрагменти, графични икони и изображения, което ги превръща в хипермедийни.

Информационната система WWW се състои от множество информационни сървъри (Web servers), които са постоянно достъпни по мрежата и непрекъснато се променят. Наблюдаваните промени са насочени към съдържанието на информацията, начина на нейното представяне и структуриране. Нови Web точки непрекъснато се появяват в Internet и създават една общодостъпна информационна среда.

За получаване на достъп до WWW е необходима връзка с мрежата и програма клиент (client, browser), която интерпретира и визуализира документите. Документите са хипермедийни и съдържат текст с команди за структуриране. По този начин WWW клиентът извършва форматиране с цел получаване на най-добрите възможни визуални резултати върху екрана на компютъра.

На Фигура 1 е показана общата архитектурна схема на информационната среда Word Wide Web. Един Web сървър съдържа структурирана информация на отделни страници.  Информацията е структурирана по отделни теми или задачи, които формират в сървъра информационна точка (Web Site).

Достъпът до отделна страница се контролира от сървъра (Web server), извличането на нейното съдържание се осъществява по протокол HTTP, визуализацията на страницата става при Web клиента (Web browser). Взаимодействието между клиента и сървъра се изпълнява на няколко стъпки посредством протокола HTTP, базиран на TCP/IP фамилия протоколи. Web клиентът изпращта заявка за връзка с Web сървър чрез неговия IP адрес или символичното му име. След установяване на връзка със сървъра в неговата информационна база се открива търсената от клиента страница. Сървърът прехвърля по адреса на клиента съдържанието на страницата. Web клиентът в клиентската машина интерпретира съдържанието на получената страница и я изобразява на монитора. При наличие на звукови или видео компоненти, те се проиграват с изобразяване на страницата.

Унифициран локатор на ресурси URL

В настоящия момент съществуват множество протоколи и системи за търсене и извличане на документи по Internet. Тези системи имат за цел да осигурят глобално търсене на документи при различни компютърни платформи и произволна дълбочина на вмъкване в компютърните мрежи. Една област, в която не е удачно да се правят преобразувания (за разлика от различните формати и протоколи) са имената и адресите, които се използват за идентифициране на обекти. Обща характеристика на всички модели данни е концепцията за ”обект”. Обектът се идентифицира чрез име или адрес, следователно може да бъде дефинирано множество от пространства на имената, в които тези обекти съществуват. Системите, използвани в практиката, често осъществяват достъп до обекти и смесват обекти, които са част от различни съществуващи системи. Следователно важно значение придобива проблемът за универсално множество от всички обекти, и следователно универсално множество от имена и адреси - конвенция за именуване. Това позволява имена от различни пространства да се третират по еднакъв начин, въпреки че имат различни характеристики, както и обектите, към които се отнасят.

Универсалният идентификатор на ресурси (Universal Resource Identifier, URI) е елемент от това универсално множество от имена. Унифицираният локатор на ресурси (Uniform Resource Locator,URL), е форма на URI, изразяваща адрес, който съответствува на алгоритъм за достъп при използуване на мрежовите протоколи.

Една друга форма, не с такова голямо приложение като URL, е унифицираното име на ресурси (Uniform Resource Name,URN),предназначено за постоянни имена на обекти.

Съществуват два типа URL. Първият представлява абсолютен URL, който съдържа пълния адрес. Не е нужно нищо друго, за да се намери желаната информация.

Вторият тип представлява относителен URL. Относителният URL съдържа само необходимото допълнение към базовия адрес за намиране на желаната информация от текущо установената позиция (директория, виртуална машина и др.).

WWW клиентите използват URL за определяне месторазположението на файл в определен сървър. Един URL включва типа на желания за използване ресурс (Web, Gopher, WAIS), адреса на сървъра, местонахождението на търсения файл в дървото на директориите и неговото име с разширение.

Един типичен абсолютен URL адрес се състои от следните елементи:

услуга://главен_компютър.област [:порт]/път/файл.разширение

service://host.domain [:port]/path/file.ext

•              service:// показва по какъв начин се осъществява достъп до документа. Някои от най-често използуваните услуги са дадени в Таблица 1:

Таблица 1

Услуга   Функция

file://       Отваряне на файл в локалната система

file:///пътека_директория/име_на_файл.разширение

ftp://       Използуване на FTP-сървър за извличане на файл:

ftp://сървър:порт/директория/име_на_файл.разшир.

http://     Използуване на WWW-сървър за извличане на файл:

http://сървър:порт/директория/име_на_файл.html

mailto:    Възможност за изпращане на електронна поща

mailto:име@машина.област

WAIS:// Търсене на документ в WAIS сървър:

wais://сървър:порт/база_данни

gopher://               Използуване на механизъм gopher:

gopher://сървър:порт/директория/име_на_файл#маркер

telnet://  Достъп до отдалечена машина:

telnet://име:парола@сървър:порт

news://   Прочитане на отдалечени новини:

news:име_на_рубрика

•              Главен компютър (host) представлява символично име или адрес на машина, в която се намира търсената информацията или до която ще се осъществява достъп.

•              Област (Domain) е символна комбинация за определяне на областта в която се намира кореспондентската машина.

•              Порт (port) е опция, която се включва само ако съответната услуга не е достъпна при използване на стандартно установения номер на порт за нея. Например услугата Gopher използва по подразбиране порт 70, а HTTP - 80).

•              Път (path) указва пътя от коренната директория до желаната информация.

•              Файл.разширение (file.ext) e името на файла, който се извлича.

Пример за абсолютен URL:

http://mulmedp.vmei.acad.bg/bookhtml/book-2.htm

Относителният адрес включва само част от пълния адрес. Относителни адреси се използуват само вътре в даден HTML документ за търсене на информация, свързана с този документ и съхранявана в текущата директория.

Пример за относителен адрес:

Протоколът HTTP

Една от целите на проекта WWW е лесното получаване на информация, независимо от това къде се намира по Internet мрежата. Като стандартен формат за представяне на WWW документи се използва хипертекст. Протоколът HTTP (Hypertext Transport Protocol) е прост комуникационен протокол за извличане на документи на базата на TCP/IP протоколи от Web сървъри по Internet с цел тяхното изобразяване от Web клиенти. Той се базира на факта, че документите, които се извличат, съдържат информация за бъдещите връзки, които потребителят може евентуално да заяви (за разлика от FTP или Gopher, при които информацията за възможните бъдещи връзки трябва да бъде предадена чрез протокола).

Взаимодействието между Web сървър и Web клиент се подчинява на мрежовия модел клиент/сървър. На Фигура 3 е показана общата схема на взаимодействие между Web сървър и Web клиент по отделните нива на многослойния мрежов модел на ISO. На фигурата физическият слой е представен при връзка по модем към обществена телефонна мрежа.

Протоколът за пренасяне на хипертекст HTTP притежава необходимата простота и скорост за разпределена корпоративна хипермедийна информационна система (Intranet). В такава система е необходимо бързо проследяване на връзки между информационни единици, които се намират върху отдалечени станции. Времето за отговор трябва да бъде от порядъка на 100 ms за проследена връзка, което налага изискването за бързина при извличането на информация. Трябва да се вземе под внимание, че информационните системи, използувани в практиката, изискват повече функции, включващи търсене, актуализация и анотация.

Протоколът HTTP е обектно-ориентиран и може да се използува в разпределени обектно-ориентирани системи. Важно негово свойство е универсалност на представяне на данните, което позволява системите да са независими от нови, по-усъвършенствани методи за представяне на данни. Протоколът HTTP позволява използването на отворено множество от методи. Той се базира на достъпа, осъществяван от URI (Universal Resource Identifier)  към който се включват - име - URN(Uniform Resource Names) (виж [RFC 1737]) или адрес - URL (Uniform Resource Locators) (виж [RFC 1738]) (виж Забележка).

Компонентите на протокола HTTP са:

•              изпращане на заявка до сървъра;

•              метод, приложен върху обекта, специфициран чрез URL;

•              заглавна информация (list of headers) в съобщението-заявка;

•              получаване на отговор;

•              кодове на състоянието;

•              заглавна информация (list of headers) за всеки предаван обект;

•              съдържание на всеки предаван обект;

•              формати.

За работа с WWW не са необходими знания върху HTTP. Протоколът се обслужва от съответните приложения, както от страна на сървърите, така и от страна на клиентите. Трябва да се отбележи, че този протокол обуславя подръжката на информационни услуги в Internet и не може да се разглежда като конкурент на останалите видове основни протоколи и свързаните с тях услуги. Независимостта на  HTTP протокола го превръща в платформа при комуникацията между потребители/услуги и proxies/gateways и други Internet протоколи като SMTP, NNTP, FTP, Gopher, WAIS с което осигурява хипермедиен достъп до ресурси на различни приложения и с това улеснява интегрирането на услугите. Протоколът HTTP/1.0 (HyperTextTransferProtocol) -  е описан подробно в [RFC 1945] (виж Забележка).

Забележка: Съкращението RFC(Request for Comments) представлява рубрика, поддържана от специализирана работна група (Network Working Group), с описание на всички технически аспекти на Internet протоколите.

3.3 АТ команди

Всяка АТ команда има списък от възможни параметри с техните стойности по подразбиране(default value). Стойностите по подразбиране се натоварват при инициализиране, т.е. при включване на захранването или при команда ATZ. Ако командата изисква параметър, но такъв не се въведе, модемът приема, че параметърът е нула. Невалидна команда или параметри връщат съобщение за грешка(ERROR message).

Командният ред може да съдържа единична команда или серия от команди. Командите могат да бъдат отделени чрез интервали(шпации) за по-добра читаемост. Командният ред допуска дължина до 40 символа. Командният ред се изпълнява след въвеждането на терминиращ знак. Терминиращият знак по подразбиране е връщане на каретката(carriage return - ASCII 013), но може да бъде променен чрез запис на различна стойност в регистър S3.

Командният ред може да бъде редактиран чрез използуване на символ "стъпка назад" (backspace - ASCII 008). Тази стойност може да бъде програмирана, използувайки регистър S5, но няма да работи със стойности 0 или по-големи от 127 или с текущата стойност на терминиращия символ.

Всички командни редове трябва да започват с АТ, въведено с малки или главни букви. Един команден ред може да бъде терминиран по всяко време чрез въвеждане на CTRL-X(ASCII 018) след въвеждане на АТ(attention - внимание) кода. Командният ред ще бъде игнориран и ще бъде издадено съобщение за резултата ОК. За повтаряне на последния въведен ред може да се използува командата А/. Тя не изисква терминиращ символ или АТ код.

Кодът на ESCape връща модема в команден режим(от даннов). Между последният предаден символ и първият от ESC кода трябва да има времезадръжка. Защитната времезадръжка може да се променя чрез запис на стойност в регистър S12(по подразбиране - 1 s). За да се предаде ESC символът, ESC трябва да се появи три пъти последователно.

Параметрите, въвеждани за АТ и АТ& командите, са ограничени по стойност от 0-255, като параметрите се приемат по модул 256. Резултатът трябва да бъде в специфицирания диапазон; ако не е, се издава съобщение "Грешка".

Параметрите, въвеждани за даден S регистър, също се приемат по модул 256 и резултатът се запомня в S регистъра. Параметрите, които са извън диапазона, се запомнят в S-регистъра, обаче не се издава съобщение "Грешка". Функционално обаче се съблюдава горна или долна граница.

S регистри

S регистрите са представени обобщено в Табл. 5, заедно със стойностите им по подразбиране. Регистрите, отбелязани със ? в Табл.5, могат да бъдат запомнени в една от двете потребителски конфигурации(профили) чрез въвеждане на командата AT&Wn. Един от тези профили може да бъде зареден по всяко време чрез използуване на командата ATZn. S регистрите са описани в детайли в Табл.6.

Заводска настройка

Стойностите по подразбиране са заредени от производителя в ROM и се натоварват в активната конфигурация при включване на захранването или чрез команда ATZn. В допълнение се натоварва указаният профил, което може да промени някои от заводски зададените параметри. Указаният профил по подразбиране може да бъде променян чрез въвеждане на командата AT&Yn, където n един от двата възможни профила.

Всички заводски настроени стойности могат да бъдат заредени по всяко време чрез въвеждане на командата AT&F.

Съдържанието на един S регистър може да бъде тествано чрез въвеждане на ATSn?. Съдържанието може да бъде модифицирано чрез въвеждане на ATSn=x.

3.4. WAP - Мобилни комуникации и Интернет

WAP (Wireless Application Protocol) е протокол за връзка между мобилни комуникационни средства и Интернет мрежата. Стандарта WAP V 1.0 е публикуван през април 1998 на сайта www.wapforum.org. Разработването му е започнало през 1997 от фирмите Ericsson, Nokia, Motorola и Unwired Planet. Целта е била създаването на стандарт за дефиниране на нови услуги и Web-базирани приложения за мобилни телефонни мрежи. Стандарта дефинира архитектура и набор от протоколи за достъп до Интернет чрез безжични мобилни устройства [40].

Новоформираният стандарт за WAP протокол се основава на седемслойната архитектура на стандарта на ISO, като за горните четири слоя са специфицирани нови протоколи.

WAP протокол

WAP V1.0 протоколът включва дефиниции на няколко основни елемента:

•              XML базиран програмен език WML (Wireless Markup Language) и WMLS (Wireless Markup Language Script) съобразени с по-ограничените ресурсни възможности на устройствата от този тип (handheld). Отсъствието на стандартна клавиатура и мишка е взето предвид, ограничените възможности на дисплеите е компенсирана с модификация при визуализация на компонентите.

•              Интегриран минибраузър за интерпретация на WML и WMLS, с функции аналогични на класическите браузъри.

•              Реализация на програмния модел WAP, с функции и комуникация близка до този на WWW.

•              Интеграция и оптимизация на HTTP и TLS протоколи за специфичните изисквания на мобилните мрежи във връзка с използваната по-тясна честотна лента и нестабилност в параметрите на връзката.

В стандарта WAP са дефинирани набор от протоколи за поддържане на стабилна връзка при мрежи с тясна честотна лента и високи нива на шум (SMS - Short Message System, USSD - Unstructured Supplementary Service Data). Отделно са дефинирани протоколи за съвместима работа с Интернет като е спазван програмния модел на WWW за да могат Web сървърите да обслужват и мобилни потребители (Фигура 6).

Използват се стандартни компоненти за осъществяване на връзка между мобилни устройства и Web сървъри.

•              URL адресите в Интернет са приложими и при WAP чрез включения в стандарта модел за формиране на имената;

•              Текст и графични изображения се предават по уточнени формати на данните;

•              Комуникацията между Web сървърите и минибраузъра на мобилното устройство се поддържа от протоколи за връзка.

WAP архитектура

WAP стандарта е разработен в съответствие със седемслойната мрежова архитектура на ISO, като са внесени съответните изменения за удовлетворяване на неговите изисквания. (виж Протоколи и услуги в Интернет, TCP/IP архитектура)

•              Транспортното ниво на WAP стандарта се нарича WDP (Wireless Datagram Protocol) и е разработен като съвместим с всички мрежи за мобилна комуникация и лесно може да бъде адаптиран към нови платформи. Тази гъвкавост осигурява независимост от използвания стандарт за мобилна комуникация (GSM, CDMA, CDPD, FLEX или др.).

•              Слоят за сигурност се обслужва от протокола WTLS (Wireless Transport Layer Security). Протоколът поддържа сигурността на връзката като идентифицира изпратените от Web сървъра данни и тези приети от потребителя.

•              WTP (Wireless Transaction Protocol) работи съвместно с WDS (Wireless Datagram Service) за иницииране и поддържане на връзката при оптимизиран служебен обмен.

•              Сесийният слой се обслужва от WSP (Wireless Session Protocol) в полза на приложното ниво като му осигурява две сесийни услуги върху транспортния слой и този за транзакции.

•              Приложният слой осигурява работата на основните приложения, базирани на WWW технологии и протоколи, и се обслужва от WAE (Wireless Application Environment). В приложния слой е включена дефиницията на минибраузъра, WML и WMLS.

SMS на GSM е платформата за която се предвижда WAP. Ограниченията произтичащи от тази платформа тласкат разработката на GPRS (General Packet Radio Services), за който се предполага, че ще може да постигне скорости на обмен от 115 kbps и да осигури на мобилния потребителски достъп до Интернет равностойна скорост с тази на настолните системи.

Схема на взаимодействие

За WAP трябва да се мисли като за концепция, определяща начина на функциониране на системата. В света на WEB една страница (Web page) или документ представлява файл, записан в зоната на Web сървър. Web браузърите визуализират съдържанието на този файл при поискване от клиента. В концепцията на WAP един документ се нарича deck, който е съставен от една или множество card. WAP браузъра визуализира съдържанието на една card. При Web най-разпространеният език за описание на страници е HTML. При WAP това е WML (Wireless Markup Language). Езикът се основава на концепцията на XML и всъщност представлява едно негово приложение. Създадените с WML карти се четат и интерпретират от микро браузърите на WAP устройствата. За разлика от HTML WML е език със строга концепция и ограничени възможности. Допълнителни възможности за динамизиране на предствяната информация се постига с WMLScript, създаден като скриптов език по нормата на ECMA и предназначен да бъде интерпретиран от страна на WAP клиент. Сходството му с Javascript е почти пълно, макар и с по-ограничени изразни средства.

Описанието на един WML документ (deck) е много важна стъпка към структуриране на информацията изобразявана от WML микробраузъра. Тук е налице определена особеност. При извличане от микробраузъра на един WML документ, той се зарежда в паметта на WAP устройството заедно с всичките си карти (card). Навигацията между отделните карти се извършва в клиента без необходимост от презреждане от WAP Gateway.

Една карта във WML напомня елемента от HTML.