Joomla Software solutions Template

Payday loan

Прабългари и Славяни до създаването

на Българската държава

Великото преселение на народите  станало един от водещите фактори за раждането и развитието на европейското средновековие.Голямата и продължителна миграция на народите от Изток и Запад коренно променила Предна Азия и Европа в демографско,социално,политическо,икономическо и културно естество.Два от етносите,които участвали във ВПН били славяни и прабългари.Част от тях през 681 година създали и изградили една от първите „варварски” държави в пределите на Източната Римска империя-Византия,наречена Славяно-Българска държава.

Създаването на българската държава е естествен резултат от сложните исторически демографски,икономически и културни процеси в евразийските пространства през ІV-VII век.По волята на историческия случай на Балканският полуостров си дали среща и заживяли заедно прабългарите-номади и славяните-земеделци.Интеграцията между тях се извършвала върху земи,където векове по-рано са се зародили и процъфтели тракийската,елинската и римска цивилизация,в своя естествен ход.Синтезът между заварените традиции и варварската енергия на влияние породил българската култура,която бързо заема своето място в Европа.

Създаването и укрепването на Българската държава за периода от края на VII-VIII век има значителни последици за историческото развитие на целият европейски югоизток през ранното Средновековие.Нейното образуване е част от общия процес на поява и утвърждаване на средновековните европейски държави.Важна роля в този процес играе Византия,която унаследява римската държавна традиция и се превръща в модел,който варварските народи,след заселването си в териториите на някогашната Велика Римска империя,започват постепенно да възприемат и да усвояват при изграждането на своите държави.

Според най-ранните сведения за Славяните,  те спадат към индоевропейската езикова и етническа общност. Нейното разпадане, започнало в края на неолитната, продължило през каменно-медната и бронзова епоха ( 3-2 хилядолетие пр. н .е). Може да се смята за безспорно, че тяхната прародина е Европа. По археологически и лингвистични данни е установено, че са населявали обширни области, заключени между Карпатите,  Балтийско море и реките Одра, Днестър и Днепър. Древногръцките автори Херодот и Софокъл споменават в своите съчинения славянските племена неври, будини, енети. През втората половина на 1 хилядолетие пр.н.е започнало разселването на славянските племена от тяхната прародина,териториалното им разширение в посока към вътрешността на Европа и обособяването на отделни групи. През 1-2 в. римските писатели споменават славяните със събирателното име (венеди). По начина на живот те ги описват  като сходни с германците. В известната римска Пойтингерова карта (2 в.) венедите са обозначени като народ,обитаващ земите на север от Карпатите. Опитите на римските императори да покорят периферните славянски племена се оказали безуспешни. Контактът обаче се оказал благоприятен за развитието на славяните  в политическо,стопанско и културно отношение.

През 2-4 в. окончателно се оформили и основните славянски племенни групи,отчетливо разграничавани от тогаващните автори : източна – анти , западна – венеди и южна – славяни .Започналото от средата на 3 в. движение на хуните и готите към вътрешността на Европа положило началото на беликото преселение на народите . То увлякло и част от славянските племена . В средата на 4в. остготския крал Херманрих успял да покори венедите които извършвали набези върху обширната Римска империя . Малко по-късно станало голямо стълкновение между военноплеменните съюзи на антите и остготите. Първоначално антите наделяли, но  след това остготския крал Винитер успял да победи и за да всее ужас, приковал на кръст техния княз Бож заедно със синовете му и 70 първенци.

Славяните и Византия. В средата на 5 в. след  разпадането на хунския военноплеменен съюз на Атила, южнославянските групи се предвижила на юг от Карпатите и заела античните провинции Панония и Дакия, на север от река Дунав. Славяните станали непосредствени съседи на Византийската империя. В края на 5 и началото на 6в. славяните и антите заедно с прабългарите започнали своите многочислени набези във вътрешността на Балканския полуостров. Тези набези започнали да зачестили по времето на император Юстиниан 1. Югоизточните славянски племена станали важен и основен фактор в балкансйите провинции на Византийската империя. При своите нападения  на Балканския п-в през първата половина на 6в. славяните действали главно с органазирани военни отряди и почти винаги на твърде широк фронт. През 547-548г. те достигатдо крепостта Епидамн (Драч) на адриатическото крайбрежие. През 549г. много числен славянски отряд извършил нападение в областта Астика (между Одрин и Цариград). През есента на сущата година разделени на три отряда славяните извършили нападения които засегнали целия Балкански п-в. Отрядъд които действал в Източна Тракия , разгрумил в близост до Одрин византийската войска начело с пълкоеодеца Константин и пленил нейното знаме ,опустошил Астик и достогнал до Дългата стена ,която стояла на един ден път от Цариград.Тогава за първи път славянски отряди презимували на п-в. На следващата година голямо множество славяни нахлули в Илирик и извършили голями грабежи над месното население , значителна част от които отвлекли в плен. През 558г. в цъюз с прабългарите славяните опустошили Тракия.

Последвало краткотрайно покоряване на славяните от тюркското племе авари,което  временно ги пренудили да преустановят своите самостоятелни нападения във вътрешността на Балканския п-в. През 70-те години на VI в. под предводачеството на своя вожд Добрита дакийските славяни отхвърлили аварското владичество. 578 г. славянското множество което наброявало 100 000 души, извършило нашествие в Елада, Солонската област и Тракия и трайно уседнали в балканските земи. Положено било началото на масовата славянска колонизация на Балканския п-в. Превземането на ключовата крепост Сирмиум ( гр.Сремска Митровуца Югославия) открило пътя на аварите и подчинените им панонски славяни към запаната половина на Балканския п-в.

За да възпре славяно-аварска експанзия и колонизация на Балканския п-в, византийския император Маврикий от 591 г. в продължение на 10 години безуспешно се опитвал да пренесе военните действия на север от Дунав в земите на декийските славяни.Възползваики се от заетостта  на империята във воината с Персия и от малочислеността на византийските крепостни гарнизони през първата четвърт на VII в.,славянските племена масово колонизирали Балканския п-в. Те достигнали до същинска Гърция и Пелопонес, а някои от тях се преселили на остров Крит, Егейските острови и край адриатическото крайбрежие. За кратко време балканските земи променили коренно своя етнически облик-те били пославянчени.

Славянското настъпление срещу Византийската империя било изключително мощно. През 620 г. заселилите се в югозападните краища на Балканите славянски племена(драговити сагувити велегезити ваюнити верзети и др.) под предводителството на своя вожд Хацон се организирали в мощен военноплеменен съюз и обсадили по суша и море Солун. Години наред след това славяните заедно с аварите прабългарите и персите често изниквали не само около този голям пристанищен град но и пред стените нс византийската столица Цариград. Връхна точка във временната хегемония на славяните в двубоя им с Византия била продължилата близо 2 години (645-647) обсада на Солун. В хея взели участие племаната драговити,стримонци,ринхити и др.,организирани във военноплеменно обединение.начело на което стоял княз Пребънд.

Б хода на славяно-византийските и славяно-аварските отношения през VI-VII в. в разли4ните краища на Блаканския п-в. славяните създали нова форма на своята политическа организация-боенноплеменни съязи: на Мезамир и Добрита през втората половина на  VI в. в земите на север от Дунав, на Ханцон и Пребънд в Македония през първата половина на VII в. и на седемте славянски племена и северита в Дакия и Мизия в средата на VII в. Славянските боенноплеменни съюзи представлявали преходна форма към създаването на държавна организация. През 658 г. Византийската империя чрез ситематични походи в територияте, заселени от славяните, започнало тяхното покоряване и възтановяване на своята власт над Балканския п-в. Но славянската колонизация била вече значително напреднала. Тя протекла през няколко етапа.

Първият (от средата на V в. до средата на VI в.) се характеризира с трайно отсядане на славяните в земите, заключени между Карпатите и река Дунав и постепенното им проникване и отсядане в областите Малка Скития ( Добруджа), Горна и Долна Мизия ( Северна България ) и Панония (Западна Унгария ).

Втория етап протича през втората половина VI в. и се характеризира с отсядането на гъсти славянски маси в Елада, Солунската област на Тракия,което целяло избягване на варварско господство в земите на север от Дунав.

Третия етап ( от 602 г. през цялата половина на VII в. ) бележи най-масовата славянска колонизация в южните области на полуострова ( главно в Македония, Тракия и Родопската област ).

При своето движение славяните обикновено са използвали проникването по долините на големите реки ( Морава , Искър , Места , Вардар , Струма , Марица и др. ), което естествено ги водили към най-южните части на Балканския п-в. В зависимост от местонахождението и отношението им към заварената поселищна мрежа славянските поселения били хяколко типа: 1)поселения в късноантични селища ( Ескус , Абритус , Диногеция , Август , Траяна , Сторгозия , Сердика , Никополис , Нестум , Преслав , Хасковско кале и др. ) 2) новоосновани селища край долините на големите реки ( Джеджови лозя , Малък Преславец , Цар Асеново , Цар Крум и др. ) 3) новоосновани селища бъб бътрешността и новоосновани селища в планински и полупланински райони.

Исторически извори са съхранили имената на и местонахожденията на редица славянски племена при трайното им заселване на Балканския п-в: в земите между Дунав и Балкана живеели седемте славянски племена и северите; по долината на река Тимок –тимочани; край Морава-моравяните, по долината на Струма-стримоните, на югозапад и северозапад от Солун-съответно сагуните и драгуните, край Светла гора-рихините, край Охридското и Преспанското езеро-езерци и милингите, в Елада-вихитите.

В ходана своите периодически набези и при трайното си заселване на Балканския п-в славяните влезли в преки и непосредствени отношения с местното население (траки , илири , малоазийски преселници, гярци , италийци , готи , хуни и др.).То представлявало пъстра смесица от различни племенни групи – отчасти елизирани, отчасти латинизирани. Балканското население в различните области било вече твърде оредяло поради изтреблемието и отвличането му в плен по време на варварските нашесвия, от глад, болести и епидемии. Поради това при своето заселване огромната славянска ентическа маса асимилирала в езиково и етническо отношение завареното местно население. От своя страна то оставило в наследство на славяните редица елементи, белези и характерни черти на своята материална и духовна култура.

От тракийското население били възприети и някои религиозни вярвания, отделни думи, обреди, празници и редица елементи на материалната култура. Определено наследство от страна на местния етнически субстрат се наблюдава и в антропологично отношение, свидетелство за което е, че и досега у българите и другите южни славяни преобладават тъмно пигментираните средиземноморски типове над типичните за славяните светло пигментиран тип. При контактите на славяните с местното население се извършили сложни етнокултурни процеси и взаимопрониквания, коитоимали вековни последици. Осъществяването на симбиозата между двете етнически групи е един от примерите на усвояването на късноантичното наследство в европейската история.

Обществено-икономическо развитие.Материална и духовна култура. Основно място в стопанския живот на славяните заемало уседналото земеделие. Наред с дървеното рало те усавоили и усъвършенствали железния плуг. Отглеждали предимно пшеница, ечемик, просо, лен, коноп и различни бобови култури. Скотовъдството играело спомагателна роля. Припитанието на славяните се допълвало от лов и риболова.

Силно развитие добило занаятчийското производство, стимулирано от напредака на земеделието и непрекъснатите войни срещу Византия. Между упражняваните занаяти най-широко застъпени били грънчарството ( на Балканския п-в ръчната керамика била изместенаот изработването на грънчарското колело), ковачеството, дърводелството, тъкачеството и др. Славяните били изкусни майстори в направата на лодки-еднодръвки, а под византийското влияние усвоили изработването на сложни обсадни машини и съоражения, кораби и др.

Славянската икономика имала предимно затворен натурален характер. Археологичните данни обаче показват, че те са водели и оживена търговия с византийските градски центрове, откъдето набавяли ювелирни изделия, оръжия, фино изработена керамика и др.

Новооснованите славянски селища били разположени обикновено край реките,езерата и блатата. Повечето оставали неукрепени, а укрепените били обграждани с дървена ограда или плет или с земен вал и ров. При настаняването си на Балканския п-в. славяните използвали някои от заварените крепости и постепенно усвоявали каменното крепостно строителство. Основни типове славянски жилища били землянката и полуземлянката, а по-рядко- надземната хижа (къща), направена от измазана с глина плет и покрита със слама или тръстика.

Салвяните водили суров и строг начин на живот и обикновенно се обличали само с риза и широки гащи. Отличавали се с простотата и добротата на нрава си. Изключително гостолюбиви, те смятали за задъжение да покровитестват и да защитават госта си, и да отмастят за него, ако той пострада.

При заселването на славяните на Балканския п-в. гоподстващия у тях родовообщинен строй се намирал в период на разложение. Основната социална единица, патриархалната родова община,м прераства в съседско-териториална. Тя била оглавявана от старейшина. Нейните членове имали обща собственост върху пасища, гори, реките, ловищата за риболов и др. Периодично се преразпределяла орната земя. Общините били обединявани в племена начело с племенни вождове-князе.

Основната маса на славянското общество състаблябало свободните селяни-общинници. Господстващият и оправляващ слой бил представен от родово-племенната аристокрация ( князе и старейшините). С нея тясно се свързвали учасниците във военните дружини. Първоначално полезните и трудните работи в племето били решавани общо и демократично на племенното събрание. Впоследствие неговите функции изцяло били иззети от съвета на княза, в който влизали предствители на родово-племенната аристокрация.Силно било застъпено робството с патриархален характер. В роби нили превръщани главно боеннопленниците. По силата на славянското обичайно право робът можел да бъде откупен или пък след като работел известно време на своя господар,придобивал правата на свободен член на славянското общество. Вътрешно робство не съществувало.

Славянската войска се излъчвала из средата на въоражения народ. С течение на времето били създадени княжеските военни дружини, които не само извършвали военни набези , но и служели като средство за въоражено насилие на свободните селяни-общинници. Войската била съставена главно от пешаци. Съществували обаче и конните отряди. Славяните воювали в разоръстнат строй и на своя територия предпочитали да се бият в гори, край балта и други трудно проходими места, където прилагали редица тактически хитрости. До средата на VI в. отбягвали обсадата на крепости или ги превземали с тактически прийоми. След като усвоили обсадната техника от византийците, започнали да извършват и продължителни обсади.

Успоредно с материалния и обществено-политически живот се развивали и славянската езическа религия и култ. Данните на писменните извори и археологията показват, че през VI-VII в. у южните славяни е същвствувал многобожен Пантеон. Върховен бог бил Перун – творец на мълнията и единствен господар на всичко. Други почитани божества били: Велес (Волос)- на стадата, богадството и димашното огнище; Стрибог – на небето; Дажбог- на плодородието; Сварог – на огъня; Лада на мъдростта и красотата и др. Славяните вярвали и в множество божества, свързани с човешкото раждане и съдба. Почитали силите на природата и небесните явления и смятали, че природата се обитава от разни духове. Техните светилищасе намирали под открито небе в близост до вековни дървета. Тук славяните пренасяли в жертва на своите божества волове и др. животни . По време на жертвоприношенията те извършвали гадания. В чест на своите божества славяните изработвали каменни идоли на които се покланяли.

Силно развита била и вярата в задгробния живот. С нея били свързани и погребалните ин обичаи. Обичайният им начин на погребване бил чрез трупоизгаряне и поставяне праха на обгорелите кости от покойника в керами1ния съд-урна заедно с някои храни и дребни вещи. Племенните вождове били погребвани със своите хени и с богат погребален инвентар, който щял а им служи в задгробния живот.

Значение на Славянската колонизация. Завоюването на балканската територия на Византийската империяот славяните и трайното им заселване е значителен процес в историята на Югоизточна Европа през късната античност и ранното средновековие. Със своите непрекъснати набези, често извършвани в съюз с прабългарите и други варварски племена, славяните успели да обезсилят съпротивителните възможности на империята и да създадат условия за своя масова и трайна колонизация.

Първият основен и най-важен резултат от тази колонизация била коренната промяна на етническия състав и облик на населението в балканските земи: той станал славянски и се запазил славянски през вековете независимо от историческите промени и превратности. Славяните станали важен политически фактор в историята на Византия и европейския Югоизток.

Славянското преселение наложило като основна икономическа единица в Балканския п-в свободната селска община, която послужила за основа на прехода към феодализма и показала като форма на обществена организация и като данъкоплатна единица изключителна жизненост и историческа устойчивост. И накрая чрез славянското заселване на Балканския п-в. се положило началото на славяновизантийската културно-политическа симбиоза, която довела до формирането на един нов тип средновековна европейска цивилизация.

Произход и ранна история на прабългарите. Прабългарите принадлежат към тюркско-атайската езиково=племенна общност. Тяхната прародина се намирала в Западен сибир, по долината на река Иртиш. Придвижването им от вътрешна Азия към Източна Европа станало през I-II в. Тогава те се установили в земите на Приазовието и Прикаспието, на север от Кавказ. Тук влезли в досег с високо развитите сармато-алански племена и унаследили отчасти и тяхната култура.

За пръв път със собственото си етническо име (българи) те се споменават през 354 г. Хунското нашествие в тяхните земи през втората половина на IV в. принудило част от прабългарите начело с Вунд се пренасят в Армения. Други били включени в походите на хуните във вътрешността на Европа и се установили в Панония и карпатските котловини. В началото на V в. тази група прабългари неколкократно воювала със съседното племе лангобарди. През 480 г. прабългарите за пръв път като съюзници на византийския император Зенон во=вали срещу остготите на балканския п-в. През 493 г. нарушили сключения съюз с Византийскта империя и нахлули в Тракия. Впоследствие неколкократно подлагали на опустошение тази област. През цялата първа половина на VI в. нападенията на славяните и прабългарите се редували в периодична последователност. Според някои византийски историци една от причините за издигането на Дългата стена били честите нападения на прабългарите над Цариград.

Към средата на VI в. се оформили три силни прабългарски племенни съюзи, които носили имената на първенствуващите в тях племена: кутригури, които обитавали степите на запад от Дон; утигурите- в степите между Дон и Кубат и оногури- над Кубан и Прикаспието. Те враждували помежду си подстрекавани от византийската дипломация. Част от кутригурите били увлечени от движението на аварите на запад и се установили в Панония. В качеството си на византийски наемници или лонгобардски съюзници, отделни групи прабългари през 60-те години на VI в. се заселили в Италия, където създали свои поселения. След тази първа прабългарска преселенческа вълна последвала втора. 30-те и 60-те години на VII в., когато прабългари начело със своя вожд Алцеко се отцепили от аварския хаганат и с разрешението на лангобардския крал Гримъалд се поселили в запустялата крайбрежна област на Равенския екзархат.

Прабългарският съюз “ Старата Велика България”. През567-568 г.  западните тюрки покорили прабългарите . Срещу продължителното тюркско владичество прабългарите направили няколко безуспешни опита за освобождаване. Едва кризата в Западнотюрския хаганат дала Възможност на прабългарските разпокъсани племена да се обединят около вожда на уногондурите на хан Кубрат и през 632 г. да се освободят. В хода на тази освободителна борба  бил създаден обширен по територия военноплеменен съюз, наречен от Византийските автори ( Старата Велика България) Той имал следните граници: на изток- река Кубат, на запад-Днепър, на север –р.Донец и на юг-Азовско и черно море. Неговата столица бил гр. Фанагория на Таманския п-в.

Прабългарския военноплеменен съюз за кратко време укрепил своите позиции и получил международно признание. През 635 г. хан Кубрат сключил мирен договор с византийския император Ираклий, от когото бил почетен със сан патриций.

След смъртта на хан Кубрат ( към 651 г.) върховната власт в прабългарския военноплеменен съюз била унаследена от най-големия му сим Батбаян (Баян) и се разделил на три части. Под натиска на хазарите втория син Котраг се изселил с част от българските племена по долината на река Волга. През X в. в Средното Поволжие Котраговите пребългари образували самостоятелна държава, известна като Волжско-Камска България.

С оглед Българската история най-голямо значение имало движението на прабългарските племена уногондъри и оногури, които се намирали под управлението на най-малкия  Кубратов син хан Аспарух. След покоряването на владението на Баян те поели върху себе си борбата срещу хазарските нашественици. В хода на тази борба Аспаруховите прабългари били принудени да се оттеглят на запад, към дунавските устия. Те преминали Днепър и Днестър и се поселили в Онглоса ( причерноморска територия, заключена между рекитр Дунав, Прут и Днестър), изтласквайки групи славяни от  антската група. Миграцията на Аспаруховите прабългари в тези земи станала в началото на 70-те години на VII в.

Обществено-икономическо развитие. Материална и духовна култура.

Основно място в стопанския живот на прабългарите заемало степното подвижно скотовъдство. Те отглеждали едър и дребен добитък. Особено развитеи добило коневъдството. Конете били узползвани като транспортно средство при многобройните придвижвания, за извършване на походи и набези. Освен това прабългарите употребявали за храна конско месо и кобилешко мляко. Земеделието се развивало по-бавно и играело спомагателна роля подобно на лова и риболова. Основна тенденция на стопанското им развитие се характеризирало с преминаване от степно скотовъдство към уседнало скотовъдноземеделско стопанство.

Тясно свързани със скотовъдната икономика, бита, военното и строителното дело, се развивали редица занаяти-гранчарство, ковачество, железарство, обработване на кожи и изработка на кожени изделия, обработка на кост, златарсво, строителство и др. Прабългарската керамика притежава необичайно богадство и разнообразие на формите , украсата и техническите средства. Прабългарите твърде рано започнали да използват гранчарското колело под влиянието на сармато-аланската култура.

Стопанския живот на прабългарите бил предимно натурален. Независимо от това те водели активна търговия с околните земеделски племена и особено с виантийския град Херсон.

Селищата на прабългарите били разположени обикновено в степите и лесостепните пространства край бреговете на реките. Първоначално те били номадски станове. Втория тип поселения били аилите, в които живеели 20-30 семейства под върховенството на едно богато скотобъдно семеиство. Успоредно с тенденцията им към трайно усядане се появили и постоянни селища, които били два типа- неукрепени и укрепени със землен окоп и ров. Някои укрепени селища се превърнали в крепости.

Основната социялна единица в прабългарското общесвто била многосемейната патриархална номадска община, която имала общи пасища и станове, обща собственост върху стадата. Нейните членове първоначално били обидинени от кръвно родство. Като висше звено в социалната и политическата структура се наложило племето. Многообразността на прабългарските племена е засвителствувана от различнит5е им наименования ( уногондури , котраги , оногури , кутригури , чдар-булгар , купи-булгар , кучи-булгар и др.)

През IV-VII в. прабългарското общество се характеризирало с напреднало имуществено-социално разслоение. Оформили се две основни социални групи- родово-племенната аристокрация и свързаните с нея въоражени конници-дружници, от една страна и обикновенните скотовъдци от друга.

Робството в прабългарското номадско общество имало стопанско и производствено значение. Поради това стемежите на аристокрацията били насочени към завоевания, поробване и експлатация на чужди племенни групи. Робите били изпозвани за пастири, домашна прислуга и за струителна работа.

Прабългаската войска се излъчвала от средата на въоражения народ и първоначално съвпадала с него. В нея участвали не само мъже и по някога жени. Продължително време основните единици на обществена и военната организация били едни и същи-родовете и съставените от тях племена.

Тази войска била конна. Това се обусловяло от номадския начин на живот и от силното развитие на коневъдството. Прабългарската конница била лека и тежка. Тежковъоражената конница ( воини с ризница и щлемове на коне, покрити също с ризници-катафрактатии) били ваведени под влиянието на сармато-аланските племена.

Тактиката на боя на прабългарите била доста разнообразна: те нападали противника отдалеч, обсипвайки фо със стрели, след което влизали в ръкопашна схатка, обичали да устройват засади на неприятеля, да го обкръжават, да извършват мними отстъпления и т.н. Понякога използвали клинообразния и разпръснат боен строй, чрез което въвеждали в заблъждение неприятеля относно своята численост.

Прабългарската религия се характеризирала с краен синкретизъм. В нея се сливали множество вярвания и култове. Тоъемистичните вярвания били най-старите и най-широко разпространените.Според тези варвания даден човешки род и животински вид са произлезли от един общ прародител-животно, което се смятало за покровител (тотем) на рода. Общи прабългарски тотеми били: вълкът, кучето, конят, тигърът и др. В тясна връзка с тотемистичните  вярвания стоял и култът към духовете (онгони), изобразявани в прабългарското изкуство като животни или птици. Образите на почитаните животни-тотеми също били изобразявани върху костени, бронзови и др. амулети,които често се разкриват в некрополите като част от погребалния инбентар. Развитие отбелязал и култът към небесни тела ( слънце, луна и звездите). Той отразявал страхопочитанието към природата. В тази връска широко били разпространени амулетите със симвоично изображение на слънцето което същевременно било и техния върховен бог.

Прабългарите подобно на другите тюркски народи почитали един върховен бог-Тангра. Неговото имеозначава ( небе). Той бил смятан за създател и господар на всичко. Съществувал и култът към племенния вожд-хана, който бил обкражен от множесво табу, които целели да запазят неговата божетвена сила (оренда). Прабългарите строели храмове на своя бог ( капища), където жредците извършвали ртвоприношения в негова чест. За върховен жрец бил смятан ханът. С прабългарската религия са свързани редица култови каменни статуи, които в съвремието се наричат      ( каменни баба).

Прабългарите погребвали покойниците в ямни гробове чрез трупопологане с ориентация север-юг. В гроба поставяли вещите на покойника, храна, а понякога и неговия кон, сабята му и др.

Прабългарската духовна култура се представя и от наличието на особена летоброина система-календар, заимствуван от тюркските народи от Далечния Изток. Прабългарския календар бил слъчево-лунен. Неговия зодиакален цикъл се състоялот 12 години, всяка от които носела името на обожествявано и почитано животно,а месеците обозначавали с броени числителни.

Прабългарското разселване в Европа. Прабългариската общност и сродните и племена са били твърде многобройни. През периода IV-V в. те се пръстнали по различни краища на Европа ( Балканския и Италиянския п-в. Трансилвания, Подкарпадската област, земите на север от Кавказ и Черно море, Поволжието).

Това прабългарско преселение имало в крайна сметка твърде негативен резултат. Стечение на времето прабългарския елемент, разпилян в различни краища изчезнал. Загубил се и неговия език. В историята на ранносредновековната българска държава обаче на прабългарите било отречено да играят изключително важна роля. Преди всичко те са дали името на държавата-България, собственото си етническо име- българи, на формиралата се българска народност. Изграждането на ранносредновековната българска държава, терминологията на нейните военноадминистративни институции и първоначалната уредба били преди всичко дело на прабългарите. Същевременно прабългарите имали и значителен принос в изграждането на специфична българска ранносредновековна култура- едно от най-интересните явления в европейската история през този период.