Home Икономика ТЕОРИИ ЗА ЗАЕТОСТТА И БЕЗРАБОТИЦАТА

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ТЕОРИИ ЗА ЗАЕТОСТТА И БЕЗРАБОТИЦАТА ПДФ Печат Е-мейл

ТЕОРИИ ЗА ЗАЕТОСТТА И БЕЗРАБОТИЦАТА.

Съществуват три теории за заетостта и безработицата, които са доминирали в различни периоди от икономическото развитие.

1. КЛАСИЧЕСКА ТЕОРИЯ.

Теорията се нарича "класическа", защото фундаменталните й принципи са дадени от класиците на икономическата наука в края на XVIII и началото на XIX век.

Тази теория изхожда от разбирането, че икономическата система притежава механизми за саморегулиране. Приложени към трудовия пазар, тези разбирания означават, че безработицата (според класиците) се основава на неравновесието на трудовите пазари и по-точно, че причина за безработицата е формирането на работната заплата над равновесното равнище (виж графиката във Въпрос 3, т.II за равновесната цена на труда). Заплащането на труда в т.А е равновесното равнище на заплащане. Според класиците, ако заплащането е по-високо, например в т.В, то това по-високо заплащане ще предизвиква свиване на заетостта (намаляване на заетите лица), което се отразява на безработицата и води до нейното нарастване. Общо размерът на безработните ще бъде равен на разликата между т.В (търсеното количество труд) и т.В1 (предлаганото количество труд) - b2.

Според класическата теория заплащането и заетостта взаимно се регулират и щом заплащането се повиши, ще възникне безработица. Класическата теория разглежда безработицата като временно явление и от тук - като краткосрочна.

В т.В ще нарасне предлагането на труд (т.В1), заплащането ще се понижи и работната заплата ще се доближи до равновесното си положение в т.А.

Чрез механизма на колебание между заплати и заетост, безработицата е допустимо явление, но с краткосрочен характер.

За класическата теория е от значение синдикатите и държавата да не се стремят към такова възнаграждение, което да наруши пазарното равновесие и да предизвика безработица.

Удар върху класическата теория за заетостта беше направен с кризата от 1929-33 г., защото по време на тази криза и заплащането спадна, а и заетостта остана на едно ниско равнище, което означава, че безработицата е достигнала застрашителни размери - 20-25% (за 4-5 год. период от време).

Тази криза показа, че механизмът на саморегулиране на трудовия пазар има недостатъци - пазарът е загубил възможността си да се саморегулира. Като резултат от тази обстановка се формира втората теория за заетостта и безработицата.

2. КЕЙНСИАНСКА ТЕОРИЯ.

Тази теория за заетостта и безработицата носи името на своя основен представител - Джон М.Кейнс (известен като Икономистът на ХХ век, но през последните 15-20 години тази му роля е развенчана). Кейнс предлага не само нова теория за заетостта, но неговата цялостна икономическа теория обичайно се трактува като теория за заетостта. В монографията си "Обща теория за заетостта, лихвата и парите" (1936) Кейнс пише: "Крайната цел на нашия анализ се състои в това да се изясни от какво се определя заетостта".

За Кейнс причината за безработицата произтича от недостатъците в "платежоспособното (ефективното) търсене", което понятие е централно в неговата теория. Оттук е и тезата му за стимулиране на ефективното търсене, което е ключ за активизиране на икономическия живот, но стимулиране и развитие на ефективното търсене не чрез понижаване на цените, а чрез повишаване на работните заплати. Защото платежоспособното търсене отразява доходите на населението - с увеличаването им населението ще купува повече, в следствие на което ще се засили темпът на производството. Т.е. платежоспособното търсене в случая е своеобразен "стартер".

Равнището на заетостта според Кейнс се определя от точката на пресичане между съвкупното търсене и съвкупното предлагане, то това не е съвкупното търсене и предлагане на труд, а НА СТОКИ И УСЛУГИ. Търсенето в равновесния момент на пресичане е именно ефективното търсене. Оттук идва и изводът, че равнището на доходите определя равнището на заетост (това е фундаментално понятие в тази теория), следователно заетостта ще расте, движена от равнището на доходите.

Кейнс се стреми да изчисли количествените отношения между добавъчните инвестиции (за увеличаване на заплащането) и предизвиканата от тях добавъчна заетост. Според него търсенето (на стоки и услуги) изостава от производството. Търсенето трябва да бъде стимулирано (чрез нарастване на доходите), а нарастването на доходите предполага инвестиционен процес, защото инвестициите са механизмът, чрез който търсенето влияе върху производството. И Кейнс формулира т.нар. МУЛТИПЛИКАТОР (множител) НА ЗАЕТОСТТА. Кейнс е уловил онзи реален момент в стопанския живот, при който изменението на едно явление в определени параметри, предизвиква нарастващ (мултипликационен) ефект спрямо друго явление.

Кейнс използва понятието "мултипликатор на инвестициите". Мултипликаторът на инвестициите показва какъв прираст в доходите носи прирастът на инвестициите.

m =  Y

 i,

където " Y" е прирастът в доходите, а " i" е прирастът в инвестициите.

По аналогичен начин се въвежда и мултипликаторът на заетостта, който е равен на прираста в заетостта, предизвикан от добавъчните инвестиции (" И") спрямо прираста на цялата заетост (" З").

M =  З

 И

Тук се интересуваме от това как добавъчните инвестиции (които ангажират работни места) в бъдещ момент ще повлияят върху цялата заетост, докато при мултипликатора на инвестициите се интересувахме от дохода, който инвестициите ще донесат.

Ако отсъстват инвестиции, то заетостта (и доходите) ще се поддържа на едно и също равнище, т.е. инвестициите са онзи инструмент, който променя структурата на заетостта в бъдещ момент, с което се променя търсенето и предлагането на труд.

От гледна точка на влиянието им върху заетостта разграничаваме два вида инвестиции:

а) инвестиции, които приоритетно освобождават работна сила (напр. технически решения, чието внедряване масово освобождава персонал), следователно увеличават безработицата;

б) инвестиции, които приоритетно привличат нова работна сила и са съпроводени с нарастване на заетостта.

Изводът е, че не просто, и не винаги инвестициите са съпроводени с увеличаване на заетостта, а само някои от тях. В този смисъл мултипликаторът на заетостта на Кейнс търпи редица възражения, но действително отразява възможността да се променя заетостта чрез инвестициите.

В теорията за заетостта и безработицата на Кейнс безработицата се трактува като принудителна, за разлика от класическото разбиране, че безработицата или е временна, или е доброволна.

Своеобразно продължение на кейнсианската теория за заетостта е теорията на английския икономист Филипс, според която теория безработицата и инфлацията се отричат взаимно. През 50-те години, на базата на изследване на реален статистически материал за икономиката на Англия за период около 100 години (1861-1957), Филипс изследва зависимостта между работната заплата и заетостта. Ако изключим военните години, както и онези години, в които Англия е внасяла стоки с инфлационен характер (чиито цени бързо са се повишавали), то можем да констатираме, че високото равнище на заплащането се съпровожда с ниски темпове на безработица. Самата работна заплата се разглежда като част от издръжката на производството и, следователно, повишаването на заплатите влияе върху повишаването на цените. Така че, първоначалната зависимост, която Филипс изследва (между работна заплата и безработица) по-късно се модифицира, като вместо работната заплата отразява инфлацията.

В графичната крива на Филипс на абсцисата се нанасят темповете на безработицата, а на ординатата - работната заплата (а по-късно - темповете на инфлация), като кривата е низходяща. Следователно, между инфлацията и безработицата има обратно пропорционална зависимост - при висока инфлация има ниско равнище на безработица, а при ниска инфлация равнището на безработица е високо.

Тези изводи са изведени от реалната практика на Англия и категорично се потвърждават за 50-60-те години на ХХ век. Изводите на Филипс за онова време играят забележителна роля във формирането на макро-икономическата политика, защото се поставя въпроса за избор между два типа държавна политика:

Тип А - висока инфлация и ниска безработица, което означава, че страни, които искат да ограничат безработицата, трябва да използват инфлационния натиск (да предизвикат инфлация), защото така безработицата ще се свие. И обратното:

Тип Б - ниска инфлация и висока безработица. За да се намали инфлацията, трябва да се увеличи безработицата, което означава свиване на производството (спад, задържане на темповете на производство).

Много правителства през 60-те, а дори и през 70-те години обосновавайки избора си на икономическа политика се основават на теорията на Филипс. Но неговите изводи не се потвърждават за периода след 60-те години. През 70-те години кривата на Филипс губи първоначалния си облик като крива, отразяваща една трайна тенденция. Икономиката на Англия, например, през 70-те години се характеризира с висока инфлация и висока безработица. Или, ако от 1961 до 1969 год. безработицата плавно намалява до 2%, а инфлацията плавно нараства до 8%, то след 1969 кривата започва да прави "чупки", които отразяват високите равнища на инфлация и безработица.

Т.е. погрешно е изводи за конкретен период от време да се пренасят за друг период и за други страни, защото изводите често са относителни.

Политиката на правителствата в развитите страни в областта на заетостта и безработицата в следвоенния период (50-60-те и частично 70-те години) се основава на Кейнсианската теория и тези правителства ясно заявяват стремежа си да поддържат заетостта на високо равнище и същевременно да ограничават безработицата. Обаче тази политика, в която все повече се отразяват и изводите на Филипс, има инфлационен характер (висока заетост на работната сила за сметка на ръста на работната заплата и на цените). Тази политика рухва през 70-те години, особено по време на кризата от 1974-75 год., както и в последващия период (най-вече до 1982-83 год.), когато безработицата е на изключително високо равнище, а самата инфлация (която дотогава се е разглеждала като предпоставка за намаляване на безработицата) се е превърнала в неуправляем процес. И тогава повсеместно се е поставил въпросът за причините за тази изключително висока безработица в развитите страни. И все по-често се прави изводът - причината е в държавната политика, преследваща формално за цел една пълна заетост чрез инфлационен процес. Фридрих фон Хайек пише: "Днешната безработица е резултат от незадоволителната "политика" на "пълна заетост", която се провеждаше през последните 25 години".

Икономическата ситуация през 70-те години подлага на съмнение Кейнсианската теория за заетостта и безработицата. Явно, тази теория не може да обясни новите реалности. И оттук следва появата на нова теория за заетостта и безработицата.

3. НЕОКЛАСИЧЕСКА ТЕОРИЯ.

Неокласическата теория се формира през 60-те години, въпреки че тези възгледи тогава нямат доминиращ характер и не се възприемат.

Според неокласиците мащабите на безработица се определят не от икономическите условия (и по-точно - пазарната конюнктура, структурата на търсенето и предлагането на работна сила), а от ПОВЕДЕНИЕТО НА ИНДИВИДИТЕ. Оттук се формира и изводът, че регулиращата роля на държавата, чрез механизма на кейнсианския апарат за съвкупно търсене и неговото стимулиране, не е ефективна.

Неокласическата теория, която е представена от монетаризма, както и от теорията за предлагането и от теорията за рационалните очаквания, формулира концепцията за естествено равнище на безработицата. Тази теория отхвърля теорията за пълната заетост на кейнсианството (според кейнсианството пълна заетост равна на нула е невъзможна, затова под пълна заетост се разбира такова използване на работната сила, при което безработицата се запазва в равнище до 3%). Тези 3% се споделят от икономистите през 40-50-те години, но за първи път те са посочени от англичанина Бевъридж, изиграл изключително голяма роля за Англия в периода преди II св.война с теоретичните си изследвания върху заетостта и безработицата, както и с влиянието му за създаването на трудова борса и за изграждане на обществените служби за социално осигуряване в Англия. През 1944 г. в своите изследвания той споделя виждането си, че т.нар. пълна заетост е безработица равна на 3%. Под пълна заетост в Сащ, например, се разбира безработица до 4%.

И наистина, през 50-60-те години (до средата на 70-те) безработицата е в тези мащаби и не предизвиква сериозни икономически проблеми, дори има недостиг на работна сила. Проблемите се усложняват през втората половина на 70-те години с големите мащаби на безработица, които искат друго обяснение. Концепцията за пълната заетост се проваля, новото обяснение противоречи на политиката на всички правителства да поддържат ниска безработица и умерен инфлационен процес, който по това време става неуправляем и се превръща в причина за изключително висока безработица, поради политиката на пълната заетост.

Така че, неокласиците формират новото схващане и концепцията за "естествено равнище на безработица". Естествено равнище на безработица има тогава, когато контингентът на безработните е представен от величината на текущата и структурната безработица. Това равнище НЕ ОТРАЗЯВА цикличната безработица. Повишаването на безработицата над така формулираното й естествено равнище се дължи на циклични фактори (фактори, свързани със стопанския цикъл).

Естественото равнище на безработицата е не само доказателство за признаването на икономически оправдана величина на безработицата, но то е и концепция, според която естествено е равнището на онази безработица, която при равни други условия НЕ предизвиква ръст на цените (т.е. инфлация). Защото инфлацията в следвоенния период се дължи на подтискането на безработицата в ниски мащаби. И следователно, ако държавата сведе равнището на безработица под естественото, то ще има негативни последици за инфлационния процес.

Основателен е и въпросът за това, кое равнище на безработица е практически естествено, коя е границата? Конкретен отговор на този въпрос не се дава от представителите на тази теория, за разлика от предишния период, когато 3-4-процентна безработица се считаше за пълна заетост. Смята се, че въпросът за естественото равнище е конкретен и отразява пазарната ситуация в дадена страна.

Неокласическата теория за заетостта и безработицата се превърна в база за формиране на нов вид държавна политика в тази област - политика, характеризирана като либерално-реформистка. Тази политика в областта на заетостта и безработицата има следните характеристики:

- ограничаване практиката на пряко държавно регулиране на трудовите отношения;

- рационализиране на социалните бюджети;

- намаляване на държавните програми и финансирания в областта на заетостта;

- създаване на условия частния бизнес да увеличи търсенето на работна сила чрез повишена ефективност;

- развитие на нетрадиционни форми на труд (временна заетост, намален работен ден, надомна работа и др.);

- по-голяма свобода на работниците и работодателите при наемане и уволняване на персонал, както и при договаряне на работната заплата.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG