Joomla Software solutions Template

Payday loan

Език С. Функции. Деклариране и прототип на функциите. Видове според типа на резултата. Рекурсивни функции. Пример за използването им.

1.  Функции:

Основната програмна единица в езика за програмиране С се нарича функция. Понятието функция в езика С е аналогично на понятията подпрограма, процедура и функция в другите езици за програмиране он мидоско ниво като FORTRAN, PASCAL, ALGOL.  Във функционално отношение тя е част от програма, с изпълнението на която се получават определени резултати. Като програмна единица функцията се оформя по строго фиксирани правила и представлява самостоятелен фрагмент от програмата. Този фрагмент може да се изпълнява мнгократно в различни части от програмата, като към него се прави обръщение по име.

Чрез използване на функции една програма може да се раздели на части (модули) и при нейното разработване да се  приложат принципите на структурното програмиране. Предимствата на този подход са:

отделните модули могат да се програмират независимо един от друг;

модулите по-лесно се тестват за грешки и модифицират;

могат да се използват готови програми, оформени като функции;

логиката на цялата програма става по-разбираема.

От това, какви свойства имат основните програмни единици и как е организирана работата с тях, до голяма степен се определят възможностите за структурното програмиране. Не без основание, езикът за програмиране С и неговите развития С++ се причисляват към добре структуриранети езици, превъзхождащи дори PASCAL.

2.  Деклариране и прототип на функциите:

Функцията е набор от последователно записани оператори на езика, които осъществяват действия, представляващи логичесдка цялост. Този набор от оператори притежава име, представляващо идентификатор. Името на главната функция задължително е [main], а останалите функции получават имена от програмиста или в зависимост от предназначението си, но имена на валидни идентификатори.

По-общият синтаксис на функция е следният:

тип_на резултата             име_на_функцията (списък_на_параметрите)

описание на типа на параметрите

{

описание на локалните променливи;

оператори;

......

return (израз);

......

оператори;

......

return (израз);

......

оператори;

}

Последователно ще разгледаме елементите на това описание, като изясним тяхното предназначение.

Функцията, като вече беше посочено, е самостоятелен фрагмент от програма, съдържащ описания на променливи и набор от оператори на езика. Те се затварят междуе фигурни скоби и се наричат тяло на функцията. В тялото на функцията могат да се използват всеки допустим за езика оператор и описание. Описанията на променливите трябва да се запишат веднага след отварящата скоба в тялото на функцията.

В езика за програмиране С е приета технологията на структурното програмиране, известна като програмиране отгоре надолу.

За да се изпълнят операторите, които съставят една функция, на нея трябва да й се предаде управлението от друга функция. Процесът на предаване на управлението между функциите се нарича обръщение към функция или извикване на функция. Функцията, която предава управлението, е извикваща, а тази, която приема управлението – извиквана: 

Така може да се дефинира, че в езика за програмиране С програмата е съвкупнвост от функции, които предават управлението помежду си.

Програмистът, както вече беше посочено, оформя една функция с име [main], наречена главна функция. При стартирането на изпълнението на програма на езика за програмиране С, операционната система (ОС) предава управлението на главната функция, която от своя страна може да се обръща към други функции. Изпълнението на програмата завършва с изпълнението на главната функция, която връща управлението на ОС. Като изключение от описания механизъм на взаимодействие между ОС и функциите в програми, написани на езика С е предвидена възможност за изход от всяка функция направо към ОС чрез обръщение към стандартната функция [exit] фиг.2

Обръщение към функция се извършва чрез името й, което е идентификатор, съставен по правилата на езика. Името трябва да не се повтаря в програмата и не може да е ключова дума.

Функцията, като самостоятелна програмна единица има смисъл само ако има възможност да получава и да предава информация от и към другите функции, или към външни устройства. За да се предаде в извикваната функция стойността на една променлива, дефинирана в извикващата функция, е необходимо тази променлива да се включи в списъка на предаваните стойности. Този списък се нарича списък на аргументите или списък на параметрите на функцията.

Името на функцията, списъкът на параметрите и описанията на параметрите оформят заглавието на функцията. Параметрите, оформени в списък, са изброяване на имената на предаваните променливи. Променливите се записват една след друга, опделени със запетая, а целият списък се затваря в кръгли скоби и се записва непосредствено след името на функцията.

Обикновено, след изпълнението на дадена функция, в извикващата функция се връщат резултатите от изпълнените действия. Тези резултати могат да се върнат, като се използват:

1. Специалният оператор [return] – тук параметърът трябва да е описан в заглавието на функцията,

2. Глобални п роменливи,

3. Параметрите на функцията.

3.     Видове функции според типа на резултата:

Връзките, които програмата реализира между функциите, са показани на  фиг.3

Виж фиг.3 /Фиг.3 е  изнесена в папка „ Фигури към въпрос 10”/

От главната функция, според типа на резултата, се различават следните функции, показани на горната фигура:

1. Функцията [div] не връща резултат. Стойността на най-големия общ делител се отпечатва във функцията;

2. Функцията [mnum] връща резултат от тип [int] – максималното от две числа от тип [int];

3. Функцията [ekran] няма параметри;

4. Функцията [printf], вече разгледана в предна тема;

5. Функцията [scanf], вече разгледана в предна тема.

Променливите са два вида: глобални и локални – според областта на действието им.

Един блок може да съдържа друг блок и т.н. В такива случаи се казва, че блоковете са вложени един в друг.

4.  Рекурсивни функции. Пример за използването им:

Едине обект е рекурсивен, ако се съдържа в себе си или е определен с помощта на себе си. Принципът на рекурсията е мощен подход за изграждане на алгоритми, намиращ широко приложение в редица области. Езикът за програмиране С поддържа две езикови конструкции, които позволяват да се реализират:

Рекурсивни функции, и

Структури с рекурсии.

1. Рекурсивни функции:

В езика за програмиране С е допустимо описанието на функция да се съдържа обръщение към самата себе си:

int fun(a,b)

int a, b;

{

int i;

……

i = fun(a-1, b-1);

……

}

main()

{

int x, y, c;

……

……

c = fun(x, y)

……

}

Такава функция се нарича рекурсивна. Използването й не изисква от програмиста допълнителни описания или действия. В компилатора на езика за програмиране С рекурсията се изпълнява / представлява от последователни, но крайни по брой обръщения към функция. Затова при всяко обръщение към функцията, компилаторът извършва обичайните действия: записва в стека адреса за връщане, параметрите на функцията и локалните променливи. Този пример се изпълнява като запис в стека показан на : фиг.4

BP – Base Point – Указател на базата;

SP – Stack Point – Указател на стека – сочи винаги върха на стека.

От фигурата се вижда, че при всяко рекурсивно обръщение към стека се създава отделно множество за параметрите и локалните променливи и по този начин се разрешава конфликтът между еднаквите идентификатори. Правилото е просто: използваните в момента идентификатори са последните, записани в стека. Разглежданата схема насочва вниманието и към нещо много важно – рекурсивните обръщения трябва да бъдат краен брой. Затова задължение на програмиста е да предвиди във функцията управляваща логика, която да спре рекурсията.

Пример за това може да бъде математическата функция: