Home Литература Джон Стайнбек

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Джон Стайнбек ПДФ Печат Е-мейл

Джон Стайнбек         е един от най–реалистичните автори на американската  литература през 20 век.

Създавайки своя най-голям по обем роман, короната на неговото творчество – “На изток от рая” , - той започва всеки свой работен ден с по едно писмо до редактора си Паскал Ковачи, усърдно написано за “разгряване” върху лявата страница на един голям черен търговски тефтер, подарен му от самия Пат(Паскал). Горните редове са датирани 29 януари 1951 г., понеделник – деня, когато писателят най-сетне сяда да осъществи от дълго проектирания си роман – притча.(върху дясната страна на тефтера) Стайнбек винаги е носел в сърцето си мисълта за едно епично произведение, далеч преди раждането на двамата му синове Том и Джон и на които иска да я посвети:

Решил съм да напиша тази книга за синовете си. Сега те са малки момчета и ако не им го кажа аз, никога не ще узнаят от къде са дошли, преминавайки през мен... Искам да знаят какво е било, искам да им го кажа направо, а може би като съм откровен с тях, ще бъда откровен с другите... Те нямат познания в света на литературата, не са чували като нас великите световни приказки. А аз ще им разкажа една от най-великите, може би най-великата – приказката за злото и доброто, за силата и слабостта, за любовта и омразата, за красивото и грозното. Ще се опитам да им обясня защо тези двоици са неразделни – как едното не може без другото и защо от тяхното сливане се ражда творчеството.”

Тази книга  трябва да побере на своите страници цялото минало на неговия род, от зелените хълмове на Ирландия до дългата поднебесна долина  на калифорнийската река Салинас, трябва да стане онова откровение, което всеки творец усеща да напира и да тлее в творческото му огнище, трябва да свърже в крехката си тъкан нишките на повече от седем десетилетия от живота на две обикновени семейства и в техните библейски лутаници, падения и кроежи да начертае контурите на онова човешко наследство, което ще запомнят бъдните поколения. Прочитайки романа, читателят неизбежно долавя огромното напрежение и страст с които е написан.

В тези дни, на прага между двата века Салинас е градче с около 2000 жители, израсло на кръстопът току до гърлото на тясна долина, излизаща високо в планините покрай калифорнииският бряг. По реката нагоре са фермите  и скотовъдните стопанства, а множеството кръчми в центъра напомнят славното пионерско минало на този край. В такова селище социалният ред е твърде прост. Семейството, изглежда е, отговаряло на карикатурата на живота на средната класа: един строг, може би малко официален баща с нежно и добро сърце; една жизнено разумна майка с обществени амбиции, менажер, който обединява дома; по-големи сестри, чудещи се как да поддържат мир с родителитете, които настояват да се прибират твърде рано у дома след срещите си с млади мъже; и по-малкото братче, преждевременно развит пакостник, когото родителите глезят, а сестрите едва понасят. Прародителите на Стайнбек, и по баща и по майка, се установяват в Калифорния след дълги пътешествия. Прадедите по баща на Стайбек идват в Америка от библейските селения на Изтока, подменяйки едната обетована земя с друга. Йохан Адолф Гросщайнбек, прадядо на писателя, е роден в околнастите на Дюселдорф (Германия) и в средата на миналия век заедно с брат си, и двамата дърводелци, заминават с коне за Йерусалим, да придружат своята сестра и зет, лютерански мисионер. Няколко години преди тях другият прадядо Диксън одвежда от градчето Лиоминстър, Масачузетс, до светите земи своето семейство: жена, двама сина и три дъщери, една от които, Алмира, ще стане баба на Стайнбек. Двамата братя Гросщайнбек се запознават с Диксънови по една печална случайност – сковават ковчега на един от синовете Диксън, починал в Палестина от туберколоза. След това вземат двете по-големи дъщери за жени. След едно бедуинско нападение братът на Йохан (вече Джон) Адолф бива убит, а старата Диксън – изнасилена. Цялото имущество е ограбено и на остатъците от двете фамилии не остава друг избор, освен да се върнат в Съединените щати. Джон Адолф – сега за по – кратко вече се нарича само Стайнбек – и младата му съпруга Алмира се заселват в нова Англия, където той работи като дърворезбар. Малко преди Гражданската война се преместват във Флорида и Джон е мобилизиран в армията на Конфедерацията.

Именно там, по време на войната се ражда бащата на писателя.

Джон Адолф е противник на южняшката кауза и при първа възможност забягва на Север, където с Диксънови правят постъпка Алмира и децата й да бъдат пуснати да се преселят при тях. Почти десетилетие по – късно  Джон се отправя за Калифорня и купува десет акра земя в Холистър, североизточно от Салинас. Синът му Джон Ърнст изучава счетоводство и работи в различни мелнични компани. През 1910г. Се заема с търговия на зърнени храни и фуражи, но животинската  тяга, скоро трябва да отстъпи пред конските сили на Хенри – Фордовия “Модел Т” и за семейството настъпва икономическа  криза, която трае доста дълго. Бащата на писателя бил едър, но кротък човек. Макар с чиновническа професия, научила го на точност и ред, той бил много по – близък до земята, обичал да я чопли, да отглежда пилци и добитак, а с коня си често обикалял долините. Тези страсти внушавал и на децата си – малкият Джон на 4 г. Имал шотландско пони на име Джил и сам трябвало да се грижи за него. За разлика от сестрите си той бил в сложни отношения с баща си - едновременно го боготворял, но се и страхувал от безмълвните му укори и като че именно това може да видим как у него съзрява идеята, че синът никога не е в състояние да задоволи бащата и дълбоко носи чувството за вина и недостойност спрямо очакванията на родителя.

Не се ли  оформя още тук доминиращата за Стайнбек аналогия с библейската легенда за Адам и синовете му Каин и Авел, втъкана от началото до края на този роман?

Майката на писателя най - директно се появява тъкмо в “На изток от рая” заедно с родителите си и  останалите от семейство Хамилтън. Семейството имало 7 деца,  между които и Олив,   майката на Стайнбек.

Изобретателен и работлив, какъвто е дословният му двойник в книгата, Самуел Хамилтън компенсирал неплодородието на земите си с ковашки труд. Олив станала учителка преподавала  четене, смятане, история, рисуване, пеене. Притежавала забележителна енергия и била образована и активна общественичка. На нея се дължи климатът в дома, който прави  разбираемо появяването на утрешният писател – това е било дом, в който се разказват всякакви истории, четат се книги и на стария фонограф се слуша класическа музика. Ето, тази вселена е трябвало да бъде вмъкната и разчоплена в проектирания от Стайнбек роман.  Авторът се вижда в плен на много свои лични преживявания. Тук той разнищва случая с предишната си, втора съпруга Гуендолин (Гуин), майка на синовете му, която малко необяснимо ги изоставя – това е една от основните характеристики в образа на Кати Траск. Образ изпълнен с много злина и отмъщение. Тук той излива цялата си омраза и създава едно чудовище. Мнозина не могат да повярват в съществуването на подобен човешки лик и не могат да я приемат, защото не намират у автора никакво обяснение на нейното поведение – и то не само спрямо света, но и към собствените си рожби, на тоталното й уродство и безпричинното и проституиране, на неосъществения  в краен резултат маниакален ламтеж към богатство.

Дали наистина съществува Кати?

На този въпрос едвали ще отговори някой, но във всеки човек дълбоко се е скрило злото.  За  нея автора пише: “Щом има физически уроди, не може ли да се допусне, че ще се родят и умствени, психически страшилища? В лице и тяло може да са съвършени, но ако един ненормален ген или деформирана яйцеклетка могат да произведат физически узрод, не е ли възможно същият процес да доведе и до една деформирана душа?.....От пръв поглед, сякаш природата бе замаскирала вълчата си яма, Кати олицетворяваше самата невинност... Лъжите на Кати не бяха невинни. Предназначени бяха или да избекнат някое наказание....целта им беше личната изгода.” Всеки читател би бил потресен от такъв образ, толкова краен в злината си. В нея няма нищо добро, което да събуди поне малко съчувствие. Жестокостта и се проявява особено силно когато зарязва току – що родилите се близнаци и прострелва съпруга си. В очите и няма нищо, те гледат безизразно сякаш това е нещо нормално. Един ден Кейл, страхувайки се да не е наследил жестокоста на майка си я посещава и разговаря с нея. На тръгване той и казва: “- Аз не мисля, че очите ви болят от светлината. Мисля, че вие просто се страхувате. Не ви мразя -  но съм доволен, че се страхувате.” Това момче успява да проникне в душата й и да я изплаши точно както Самуел Хамилтън,  когото тя мрази панически.  Още от самото начало тръгва нишката на притчата за Кайн и Авел, техният стремеж за спечелването на бащината обич.

Самото детсво на двамята братя Адам и Чарлс е наситено с борба за бащината обич и болезнена ревност към другия брат. Чарлс докрая на своя живот е засегнат от развилите се събития около един рожден ден на баща си. Той спестил шест долара и купил на баща си германски нож с бисерна дръжка, три острия и тирбушон. Той никога не го използвал и го прибрал в един шкаф, а Адам му донася едно помиярче, което до последният му дъх от живота е до него. Чарлс е нахакан и буен млад мъж, докато Адам вярва в доброто във всеки човек. Сагата продължава и при раждането на близнаците на Адам. Кейт успява да примами Чарлс в леглот си и когато ражда близнаците, единият е син на Чарлс, а другият на Адам.  Самият образ на двамата братя е доближен до библейският. Още при самото раждане когато решават да кръстят синовете на Адам, Ли и Самуел Хамилтън дълго мислят по въпроса за имената им. Страхуват се да предизвикат съдбата и ги кръщават Кейлъб и Аарон. Двамата братя се различават по темперамент, а Ли – верният китаец се грижи не само за физическото им развитие, но и за духа им, дори когато са изоставени от вниманието на своя баща. Едва когато Адам се отърсва от спомена за Кейт, той разбира, че има две прекрасни деца и се старае да им даде обичта си. Кайл обича от цялото си сърце своя баща и когато порасва решава да спечели много пари от една сделка и да му ги даде. Всички говорят за неговия фалит, за което брат му Арон се срамува от родителя си.  Именно тази обич поражда голямата омраза към брат му когато Адам отхвърля неговия подарък, без да разбере чистите чувства на Кайл. Точно това преобръща животът им. Кайл разказва на Арон за майка им, който от мъка  се записва в армията и заминава без да се обади. След време е убит и цялата вина за неговата смърт тежи върху плещите на Кайл и единствено Ли и Абра ( бившата приятелка на Арон) могат да го разберат  и да го оправдаят. За Абра, Арон никога не е пораснал. Той живее в собствена приказка със собствен край и не би понесъл никакъв друг. Той е център на своя измислен свят. Затова обича Кайл – с неговите грешки, защото е истински.

Ли е привързан към семейството  и неуморно се грижи за тях. Той става неделима част от живота им. Самият той се опитва да поеме по свой път и да открие книжарница, но любовта към тях надделява и той се връща. В романа той е представен като добрата кръстница, дава разумни съвети и сякаш е съвестта на Адам. Ли е много колоритен образ. Със своето благоръзумие той пренаписва притчата за библейските герой. Дори се рови в книгите си  на иврит и открива израза “Ти можеш” За него това е впечатляващо откритие ” – Не разбирате ли? – американският превод нарежда на хората да надвият греха. Джеймсъновият превод с думите “ти трябва” обещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума “тимшел”, тоест ”ти можеш”, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека... Това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи. Помислете за величието на избора!”

С този цитат Стайнбек  иска да ни каже, че човек е една дребна частица от едно цяло – Природата, че това цяло влиза в човешкото съзнание по изключително несъвършен начин и никога не се съобразява с неговите желания. Като част от Природата, човек често ослепява за своето изтинско място и функции. Поставя един нов въпрос: има ли индивидът възможност в тази материалистична и механизирана вселена да влияе на собствената си съдба? И предпазливо отговаря “да”, до известна степен и при определени обстоятелства.

В тази книга авторът се старае да бъде реалистичен и прецизен и онова което се набива на очи е реалният историзъм, в календарните щрихи на големите събития и произтичащите от тях  социални или икономически явления, както в САЩ, така и по света. Първата световна война, погрешната оценка на съюзниците за стопанските и военни възможности на кайзерова Германия, стратегията на немският генерален щаб, взаимоотношенията между воюваща Англия и още “мирна” Америка, постепенно превръщаща се в икономически хинтерланд на британското снабдяване, реакцията на американското население, появата на спекула, черна борса, поскъпване, зараждане на наивни идеи за смазване на кайзера и военния разгул, довел до сухия режим в САЩ – цялата тази картина присъства в повествованието на Стайнбек. След 11 месечен труд книгата му е готова, но каква  наистина ще бъде създадената картина? Литературната му представителка Елизабет Отис, която години наред е най-добрата му критичка, не приема края на романа и структурата му и го кара да го преработи – задача която му отнема още 4 месеца.  Все пак той предава ръкописа на Харълд Гинзбърг, председател на издателството “Вайкинг” Читателите са във възторг от личната намеса на автора и реалистичността на творбата му.

Творбата му завинаги е овековечила едничката приказка за човека: за злото и доброто, за силата и слабостта, за любовта и омразата, за красивото и грозното. Искам да завърша с последните думи на Ли над смъртният одър на Адам:

“Не зная колко ти остава да живееш. Може би още много, може би час. Но синът ти ще живее, Адам. Ще си вземе жена и децата му ще бъдат твоето единствено продължение. В гнева си той извърши пакост, защото смяташе, че си го отблъснал. И този гняв доведе до смъртта на неговия брат и твой син.... Твоят син сам се е белязъл с вината си, но тя е по-тежка, отколкото може да се носи. Не го погубвай със своя отказ. Не го погубвай, Адам, благослови го!.... Дай му възможност да се поправи, освободи го! Нали именно с това човек се различава от животното? Освободи го! Благослови го!

И Адам наистина прави своя човешки последен  избор в своя живот, като произнася най- важния израз на света - “Ти можеш!”


 

WWW.POCHIVKA.ORG