Home Литература Има ли национален характер

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Има ли национален характер ПДФ Печат Е-мейл

Има ли национален характер?

Характеристиките на националния характер не зависят единствено от обективните дадености, от онова, което народите и нациите иманентно притежават. Тук определено място имат и теоретиците, които се занимават с националните характери, от начина, по който те и въз основа на собствения си опит гледат на нациите. Примерите в това отношение са много, но достатъчно е да се сравнят мненията на Кант и Шопенхауер по тази тема.

В късното си съчинение Антропология от прагматично гледище (1798) Кант характеризира пет от водещите европейски народи (нации), изключвайки при това Русия, чиито естествени заложби според него предстоят тепърва да се развият и Полша, която вече не отговаря на изискванията за усвояване на определен народностен характер. Ето и синтетично лаконично представено гледището на Кант.

Французи: вкус към общуване и беседване, вежливост, дружелюбие, отзивчивост, свободен дух, но и известно лекомислие въпреки проницателния разум.

Англичани: в значителна степен различни от французите, от които едновременно се страхуват и ги мразят, нелюбезни, егоисти, затворени в себе си, стремеж към самозапазване и завладяване, а в случай на противопоставяне – стремеж към унищожаване на другите.

Испанци: склонни към тържественост, хипертрофирано чувство за достойнство, големеене, красноречиви, открито противопоставящи своето красноречие на френското, пристрастени към веселие, песни и танци, горделиви, не обичат да се учат от другите.

Италианци: развит естетически вкус, склонни към красивото и възвишеното, към всички форми на изкуството, към помпозни развлечения, карнавали, маскаради и шумни празненства, нерядко завършващи с ножове и убийства.

Немци: с добър характер, честни и изрядни стопани, прилежни, поддават се на управление, флегматични, разсъдъчни, липса на остроумие и художествен вкус.

И в заключение: “При немците геният прониква в корена, у италианците в короната, у французите в цвета, а при англичаните в плода” (Антропология, § 59)

Човеконенавистничеството на Артур Шопенхауер е не само добре известно на специалистите, но е и онова, което най-силно се набива на очи и на по-малко запознаните с историята на философията. А сред “човеконенавистния комплекс” във философията на Шопенхауер особено се откроява отношението му към жените и нациите в качеството им на нации, защото Шопенхауер е убеден, че “в действителност нациите са просто абстракции; всъщност само индивидите съществуват действително” (Светът като воля и представа, ІІ).

Но когато все пак на Шопенхауер се налага да се срещне с особеностите на отделните нации, той не пести злобно-ненавистните си слова, на които изглежда е бил способен само той.

Англичаните са завършени лицемери, италианците – съвършени безсрамници, американците – пошли. За французите: в другите части на света има маймуни, а в Европа: французи. Антисемитизмът на Шопенхауер е направо свиреп, но не е пощадена и собствената му нация – немците нямат нито срам, нито съвест, но затова пък разполагат в изобилие с глупост. В Германия и всяка литературна глупост, и всяко безобразие в живота веднага намират последователи, които на всичко отгоре са и готови да ги препоръчат като образци. “Всяка нация се подиграва на другите и всички са прави” (Парерга и паралипомена).

Както и всеки друг народ, и българският има свой национален характер, сложен както под влияние на историческата му съдба, така и под влияние на историческото му настояще – политическо, икономическо, културно. Да се отрича или защитава това е просто излишно – то е очевидно.

Но може да се спори кои са най-дълбоките познавачи на този характер и коя духовна дейност е в състояние да проникне най-долбоко в него: на писателите, на историците или на учените социолози и народопсихолози.

Но изглежда, че всяко противопоставяне тук е ненужно и изкуствено. Защото кой ще отрече народопсихологическото проникновение на Алеко Константинов – тук идва старият спор дали Бай Ганьо е национален или социален тип.

Или на Симеон Радев, който в своите Строители буквално извая психологията на онези, които създадоха съвременна България, както и на Иван Шишманов, който в своите енциклопедически интереси не отминава и българската народопсихология. Или на Стоян Михайловски, чиято Книга за българския народ е сред най-дълбоките прозрения за “душата” на българина, както и на Найден Шейтанов.

А ролята на сравнително младия и трагично загинал учен социолог Иван Хаджийски още през 30-те години на ХХ в. домогнал се до една оригинална народопсихология на българина в двата тома на съчинението Бит и душевност на нашия народ (1940-1945), както и в редица дълбокомислени и блестящи статии, отнасящи се до същата тема, едва ли подлежи и на най-малко съмнение.

За да стигнем до нашето време и нашите съвременници, с които имахме радоста да общуваме, да споделяме еднаквите си неволи и недоволства и сравнително малките и малко наши радости – Ефрем Карамфилов, Стефан Продев, Тончо Жечев, Минко Николов, Цветан Стоянов, Здравко Петров, Иван Славов.

Всички познавачи на българската народопсихология (националния характер), въпреки неизбежните в такива случаи различия помежду им, са единодушни в това, че поради историческата си съдба българинът е изтъкан противоположности:

Поради седемте века робство в тринадесетвековната си история българинът не може да не е придобил и редица робски черти: покорство, страхопочитание, угодничество пред действителни и мними величия.

Гордост от самостоятелността си, когато сам и без чужда помощ обработва земята си, с което и храни цялата си челяд, или когато също сам в работилницата или дюкяна си изработва полезни и красиви предмети, които утре с още по-голяма гордост ще занесе и покаже в чаршията.

Прекалено високо самочувствие, което започва със сравнително умереното “че и ний сме дали нещо на света”, за да стигне до безмерно самовъзвеличаване: “ние първи”, “ние за пръв път”, “ние доказахме”, “ние направихме” – вариациите тук са безброй!

И същевременно непресторена скромност, съзнание, че ние сме малко и малки, че не можем и не ни е присъщо онова, което могат големите, великите, че трябва да си знаем мястото, защото не е присъщо Петко да е барабар...

Отзивчивост, готовност да помогне и на съседа си и когато си строи къща, и когато обработва имота си, и когато копае геран, както и на човек, когото изобщо не познава – ей тъй, безкористно, за едното старо добро, от състрадание.

Егоизъм – защо той, а не аз? – най-често основан на завист, която също се корени в душата на българина. Трима автори си оспорват авторството на изречението, ако в България се роди гений, той ще бъде гений на завистта, а от друга страна, и други автори я приписват ту на Антон Страшимиров, ту на Стоян Михайловски, ту на Елин Пелин. И отново на помощ идва фолклорът, макар и с поизтъркани от употреба фрази: Я не сакам на мен да ми е добре, я сакам на Вуте да му е зле!

Социалност, която идва още от задругата или от патриархалните семейства, които живеят в една къща и се хранят на обща трапеза.

Индивидуализъм: иска сам на себе си да е господар и никой да не го командва, на никого да не се подчинява.

За противоположностите, които си дават среща у българина (в националния характер) може да се говори “надълго и широко”: щедрост (не показна) и скъперничество (келепирец), жертвоготовност и страх, благородство и низост, оптимизъм и песимизъм.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG