Home Литература Атанас Далчев - Биография

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Атанас Далчев - Биография ПДФ Печат Е-мейл

Атанас Далчев – предметният свят в неговото творчество.Философската лирика на Далчев

Атанас Далчев е роден в Солун на 12.06.1904г.Баща му е учител в българската гимназия “Кирил и Методий” там е и народен представител в турския парламент от групата на Яне Сандански.От 1908г. до 1912г. семейството живее в Цариград, по време на Балканската война в Деде агач, а в началото на Първата световна война се установява в София.

Атанас Далчев завършва класическия отдел на Първа мъжка гимназия и става студент по философия в софийския университет “Климент Охридски”.Проявява особен интерес към френския език, литература и култура, както и към българския литературен живот.Още през студентските си години сътрудничи на сп.”Хиперион”, на вестниците “Демократически преглед” и “Стрелец”, публикува свои стихотворения в сборника с поезия “Мост” 1923г.

През 1925г. се включва в новообособилия се кръг “Стрелец”, а през 1926г. излиза и първата му стихосбирка “Прозорец”.Всички в семейството на Далчев са пристрастени към изкуството.Единият му брат Любомир Далчев специализира скулптура в Римската академия, а другият брат – Борис Далчев – се изявява в архитектурата.През 1927г. Далчев заминава за Рим при брат си Любомир, където посещава лекции по история на изкуството, усилено изучава италиански, активно пътува из страната.През 1928г. издава новата си книга “Стихотворения”, в която събира своите творби за периода 1923г. – 1928г.На следващата година заминава за Париж, където Любомир Далчев специализира пластична анатомия.Плод на преживяванията му във Франция е стихосбирката “Париж” (1930г.).След завръщането си в България работи като преводач и учител в Горна Оряховица, а през 1936г. отново заминава за Франция и се установява в Тулуза.

Докато е във Франция Далчев завършва курс в Сорбоната за преподавател по френски език.През есента на 1937г. е изпратен като учител в българско училище в Цариград.Там среща огромни пречки от турските власти и е принуден да се върне в България.През 1938г. сключва брак с Анастасия Атанасова, от която има три дъщери и един син.От 1939г. работи като училищен инспектор и става директор на Първа мъжка прогимназия.По това време излиза и стихосбирката му “Ангелът на Шартр”, която включва трите му по – ранни книги и 10 нови стихотворения.

След установяването на комунистическия режим Далчев е подложен на унизителни и откровено неприязнени критики в печата.Той е обвинен в “естетически формализъм”, че изкуството е “изкуство само за себе си”, “за избрани ценители – снобите”.

През 1947г. остава без щатна работа.Изхранва голямото си семейство главно с преводи на творби на Хемингуей, Шарл Бодлер, Бенедето Кроче и др.Неговият приятел Радой Радин му отстъпва своето редакторско място в детското списание “Пламъче”, чиито глвен редактор е Александър Моратов.Така възниква творческото приятелство между Далчев и Моратов, от което се раждат множество съвместни преводи на световна класическа и съвременна поезия.

В края на 1956г., след близо 20г. мълчание, в печата се появяват две нови стихотворения на Далчев:”И сърцето най – после умира” и “Нарцис”.Издателство “Български писател” му прави предложение да издаде книга с негови стихове, но Далчев отказва с репликата:”Не, още не е настъпило време за моята поезия”.

През 1965г. е преиздаден сборникът със стихове на Далчев “Стихотворения”.Две години по – късно излиза сборникът с философски и критически бележки “Фрагменти”.Същата година парижкото издателство “Пиер сейерс” представя поета на френската аудитория.Френският превод на стиховете му предизвиква огромен интерес в цяла Западна Европа, като в следващите 13г. произведенията му са издадени и на унгарски, чешки, словашки, немски, италиански, полски и финландски езици.

За цялостното си творчество Атанас Далчев е награден с наградата на виенския университет “Годфрид фон Хернер”, а за приноса си в популяризирането на руската литература получава руското държавно отличие “Почетен знак”.

Поетът и философът Далчев умира на 17.01.1978г. в София.

Атанас Далчев е самобитно явление в нашата литература.Поезията му няма сродна, той няма преки последователи и ученици, не принадлежи към някоя литературна група или кръг и затова творчеството му не може да бъде характеризирано по обичайните критерий.Контактувал е с творческия кръг “Стрелец”, обединен около фигурата на есеиста, литературоведа и естета Константин Гълъбов, но тези контакти не оказват влияние върху творчеството му.Основната платформа на това литературно обединение е насочена към формулирането на принципите на съвременната лирика – същата, която твори и Далчев, т.нар. “предметна лирика”,Разликата е, че подходът на Далчев е съвсем различен от този на останалите творци в този кръг.Интересът към тази литература от нов тип се появява след войните – хората все повече и повече започват да се интересуват от материалната действителност.Тенденцията към нова предметна пластика в поезията е едно обновено завръщане към реалистичните традиции от края на предния век, но чрез един модерен синтез.Далчев противопоставя на отвлечеността на символистите и експресионистите, един нов предметен стил, съсредоточващ вниманието към обективния свят, без да го деформира.Светът е видян отчетливо ясно в неговата материална вещественост и сетивна предметност.През погледа на Далчев светът е мистерия, сбор от предмети в най – оголената им вещественост.Далчев се взира в предметите и в тяхното излъчване въплъщава човешки чувства.България е видяна като “бяла и варосана земя”, старите хижи от градските покрайнини  - като “стени с опадала мазилка”, къщата се натрапва като “боядисани в жълто стени”, залезът прилича на домат и т.н.

Обезличени са дори абстрактните същности – времето е определено като “легнал на пода човек”, като това определение силно напомня на картините с часовници на Салвадор Дали.Що се отнася до човешкото присъствие, то е застинало и бездиханно.Предметът дръзко измества символа и изземва всичките му функции.Лирическият субект на Далчев е все така самотен и отчужден, а предметите, като че ли още повече го отчуждават от света.Целият свят е превърнат в една огромна “ледена стена”.

Атанас Далчев се опитва да осмисли чрез поезията себе си и света и като философ да достигне до смисъла на битието и мястото на човека в социума и природата.В цялост поезията му представлява психологическа автобиография, дневник на изменящото се общуване между човека и действителността, а този подход внася в лириката елементи от епоса (във всяко едно Далчево стихотворение се разказва за нещо, има сюжет).За Далчев поезията не е комуникативно средство, нито начин на въздействие.За него тя е форма на саморазгадаване, път за саморазкриване.

В стремежа си да преодолее символизма Далчев преминава през индивидуалното му изживяване чрез самия себе си – опредметява символите.Поетът казва, че в поезията на символистите “няма прозорци” – “те бяха покрити с щорите на нереални видения от страх пред грозотата на света, пред собственото им безсилие да го променят”.Далчев също е нямал амбицията да променя света, но поне е искал да го види.Метафорично казано неговата поезия дига щорите и не напразно първата му книга се нарича “Прозорец” (1926г.)

Стихосбирката “Прозорец” е изпълнена с мрачни чувства и безрадостни мисли, породени от конфликта между преходното и вечното, между живото и смъртното, между устремеността и безцелното съществуване.Ведна от статиите си Далчев пише:”Безкрайно може да скърби и страда само отделната личност, която се ражда през вековете само веднъж на света, за да изчезне тутакси във времето завинаги”.В “Прозорец” Далчев е повече философ, отколкото поет.Липсва конкретната фигура на човека – лирически субект, който да възприема и реагира на обективната реалност.Светът, като че се саморазкрива, а човекът умишлено се скрива, разпръснат във всяка вещ.Конкретното губи своите очертания и се стопява в уголемените граници на всеобщото.Светът в тази стихосбирка, изграден от вещи, е мъртъв, лишен от живот.Развитието на този свят е спряло и той съществува сам за себе си, самосъзерцава се и се превръща в самостоятелна форма на живот, в която мъртвите предмети са въплъщение на човешката мисъл, а самият човек е призрачно разтворен и може да бъде само усетен.Предметите образуват един подреден свят, в който почти всяко стихотворение е застрашено от разрушение.Една непозната външна сила напира в застиналия свят на вещите и иска да разкъса физическата им ограниченост:

...и прозореца с трясък разтворил,

вътре втурна се бурният вятър

(“Вятър”)

...когато писна ненадеен вятър,

разтвори се, затвори се вратата...

(“Къщата”)

Нейде порта отворена писна

(“Убийство”)

...огледалото?

То сякаш е един прозорец,

Отворен в друг предишен свят

(“Стаята”Според принципите на “новата предметност” вещите са съсредоточие на трансцедентна същност, видим образ на невидимото, тайното и неясното.Те са във владение на Духа и Смъртта, които единствени могат да променят същността им.Физическата реалност на вещите е измамна и привидна и тази илюзия на реалност се разрушава, когато във видимия свят се втурва другият – отвъдният.Почти всички стихотворения от “Прозорец” имат финал, отворен към смъртта и вратата към нея може да бъде звън на часовник, вятър, врана или друга материалност (“Болница”, “Хижа”, “Вятър”, “Старите моми”, “Вратите”, “Зимният студ”, “Път”, “Къщата”):

...и звънът, и звънът на големия стенен часовник,

сякаш тежките стъпки на близката смърт

(“Болница”)

...последният жених ще дойде

и скъса нишката на две

(“Старите моми”)

...не могат те да ви запазят

от Нея – вечната разбойница

(“Вратите”)

...и аз видях, и аз познах там мъртвия,

когото преди девет дни заровиха

(“Къщата”Не случайно Далчев назовава цялата си стихосбирка с името на стихотворението “Прозорец”.То е красива приказка, в която измамната видимост на предмета се разпада и той се превръща в изход към друг свят: 

Ето нашето зимно стъкло.

То не е сякаш същото:

Няма вече пътя, ни къщите...

Разкрива се друг приказно примамлив свят, в който всичко е красиво и студено:”бяла гора от сребро”, “мрежа от сребърни клони”, “посребрени листа” и две прегърнати деца, които дирят “вълшебната птица с лъчезарните златни пера”.Като в сън действителността се превъплъщава във фантастичен свят, който заживява свой живот.Красотата на този въображаем свят оживява и измества грозотата на реалността.

Между приказното, съня и действителността, Далчев изгражда и мотива в “Убийство”.Светът отново е раздвоен “дали беше сън то или истина”.Реалност и нереалност се смесват и не позволяват да бъдат откроени границите им.Върху кожата на убиеца кошмарно се подновява кръвта, като непоправим знак, очертава страшната истина и деестетизира действителността.В поезията на Далчев човешкото съзнание се опитва да проникне навътре в живота на материалния свят.”Стаята” е един затворен микрокосмос, населен от някакви същества.Замрялото битие на вещите допуска единствено неподвижното човешко присъствие, без да открива пред него своята същност.Замрял сред неподвижността на предметите в стаята, човекът съсредоточено съзерцава следите от движението на времето:

Тук бавно времето превръща

В прах безжизнен сякаш всичко

Часовникът е вече млъкнал

И в неговия чер ковчег

Лежат умрели часовете

И неподвижно спи махалото

Всичко в стаята остарява и изчезва: всеки ъгъл, всяка вещ, “тук има миризма на вехто”, есенното слънце, жълтите дюли, портретите на починали жени, самата тишина дори.Поради тази и подобна образност, литературните критици определят поезията като “диаболична”, т.е. свързана с тъмното, мрачното, сатанинското.

В стихотворението “Повест” Далчев, като че се “приземява” и проникновено разкрива протичането на своя живот.Драмата на безсмисленото човешко съществуване е като “зла измислица”, която човекът не иска да приеме и замества конкретното битие с въображаемо.Така попада в един двойнствен свят, разкъсвайки се между реално и желано.”Повест” започва с очертаването на затвореното, тъмно, лишено от живот пространство на дома:

Прозорците – затворени и черни,

И черна и затворена вратата,

А на вратата – листът със словата:

“Стопанинът замина за Америка”

Америка в случая е името на другото – не – тук в пространството.Континентът не е визиран като такъв, а е измерение на далечното, мисленото.Човекът е окован в съществуването си тук и може единствено да избяга като мислено се пренесе в друг свят, в случая конкретно назован – Америка:

...ала не съм аз заминавал никъде,

и тук от никъде не съм се връщал.

Аз не излизам никога от вкъщи...

Задълбочаването в отвлечения, несъществуващ свят обезсмисля реалното човешко съществуване и тотално прекъсва всички връзки.В безграничната си самота човекът търси границите на своето аз в телесната си определеност, в образа, който огледалото би трябвало да отрази и да му върне:

Понякога аз се оглеждам в огледалото,

За да не бъда винаги самотен

Далчев е имал силно пристрастие и към символното поле на дъжда.Още в поетическия сборник “Мост”, в който той участва с няколко творби, се налага на вниманието особената емоционална атмосфера на стихотворението “Дъжд”.В него е акцентувано върху темата за екзистенциалната самотност и битието като безсмислено скиталчество.Важна във функционален план е обилно използваната символика на страданието и всепроникващото зло: кал, умора, плач, горестна песен, безсъница, нечута молитва и т.н.

Дъждът е постоянен участник в картините на болест от ранните стихотворения на Далчев.В “Болница” прозорците са с “петна от мухи” и с “бразди от праха и дъжда”.А вратите в стихотворението “Вратите”, като че ли са винаги мокри от дъжд:”изгнили от вода и зима”.Разложението, разпадът се явяват постоянни спътници на битието.Те са потресната сянка, която поетът съзира зад силуета на живота.

В стихотворението “Коли” Далчев очертава една тъжна екзистенциална картина.”Основни актьори” са пътят, колите и дъждът.Безкрайният път сред пустинните полета, старите и груби коли със скриптящите безспир колела и непрестанният дъжд – това е една колкото поетическа, толкова и философска символика.Символиката на битието, което не познава себе си, което дори за миг не е заставало пред лицето на другостта, за да прозре себе си.Тое само един безнадежден кръговрат – кръговратът на неизвървения път, на неизтеклата вода и на въртящите се колела:

Дъжд и път, дъжд и път, пуст и черен

И понякога бедни села;

Само скръбната песен размерна

На скриптящи безспир колела

Стихотворението “Вечер” съвместява двете същностни начала в Далчевата лирика.И подобно на всеки друг негов текст то се отличава с многопластова семантика и целенасочено структурно изграждане.Заглавието на творбата създава настройка за пейзаж, но в самото начало на стихотворението стои местоимението аз, което пряко назовава субекта на речта, изходната отправна точка на поетическия свят.Първият стих внася темата за самотата.Всяка една дума от този текст носи семантиката на затвореност и изолираност.В първоначалната редакция на творбата вместо “аз бродя” е стояло “аз крача”.Промяната е продиктувана от стремежа да се достигне адекватен словесен израз на конкретната душевна ситуация.”Бродя” включва в себе си изходната и завършващата точка на пространството, това е движение, което не води никъде и към никого.Граматичната форма на “улицата”, нейното единствено число и членуваност, затвърждават представата за пространствена ограниченост.Тъй като не се реализира движение, улицата не изпълнява функцията си на път, а е място, където остро се изпитва чувство на отчужденост, липсата на отзивчивост и съпричастност.Поел тъгата на догарящата вечер, човекът изпитва носталгичен копнеж по друг облик на битието, по други изживявания.Динамичният преход в друго време и пространство се извършва чрез силата на спомена.Вперил поглед във вечерта, той всъщност се вглежда в дълбините на паметта си, където са съхранени прекрасни по своята пълнота и многостранност мигновения.

Променената лирическа позиция (“аз си спомням”) определя основния план, в който се възприемат двете последователно предадени картини от Неапол и Париж.Те са жив образ на паметта, но не и на мечтата.Почти зримо виждаме:

...как трева, полюшната от вятър,

зелените вълни се носят кротко

и в шумното, задимено пристанище,

тъй както стадо привечер мучат

и се завръщат параходи

Картините на спомена са многостранни и богати в своето съдържание.Те извикват в душата чувство на възторжено възхищение от пълнотата на жизнения поток, от щастливото му протичане.И доколкото всичко това е в спомена, звучи тиха, лирическа печал, която в последния стих на всяка картина избликва в горестен стон:

Но мене там сега ме няма вече

Но мен сред тях сега ме няма вече

След динамичния план на предшестващия текст тези заключителни стихове звучат рязко и контрастно.И с нова сила е подхванат мотивът за самотата, обагрен от носталгията.Всичко, което човекът е видял и преживял, е все така хубаво, тържествено, спокойно, прелестно – сякаш неподозирайки, че него там го няма вече.Възниква идеята за неповторимостта и в същото време за повтараемостта на нещата чрез спомена.

Истинската ценност на стихотворението поетът все пак вижда не в чувството, каквото и да е то, не в емоционалното отношение към действителността, а в дистанцирането от него и отиването на друго мислено равнище – неговото осмисляне и познание.За Далчев “поезията не е общуване, а приобщаване”.Приобщава ни към “целта, красотата, истината”.Именно желанието за приобщаване към познанието, към духовното откритие, диктува появата на заключителната част на стихотворението, идваща след дълбока емоционална и смислова пауза, тя напомня медитация, въпрос, разсъждение и обобщаваща лирико – философска мисъл:

Защо не можем наведнъж да бъдем

И тук, и там – навсякъде, където

Могъщо и безстрашно бий животът?

Ний непрестанно мрем и бавно чезнем

Веднъж от туй место, подир от друго,

Докле изчезнем най – подир съвсем.

Азът, който в началото на творбата изповядва личната си самотност, сега говори от името на едно обобщено ние.Екзистенциалната тема не е просто въведена в скрит, зашифрован образ, а е изказана непосредствено.Творбата свидетелства за пътя на философското обобщение в поезията на Далчев, което се ражда от емоционалното преживяване на битието, от цялостния поток на вътрешния живот, а не от общофилософските размисли.

И в още едно отношение Далчев е бил образец – с творческата си самовзискателност.Неговата последна книга съдържа около 80 стихотворения.В статията си “Фрагменти” Далчев казва:”Обвиняват ме, че съм печатал само добрите си стихотворения, а лошите съм криел.Не, моята хитрост е още по – голяма: аз пиша само добрите.”Днес можем да кажем, че тези думи не са професионална нескромност, още повече, че Далчев е бил известен като много скромен и стеснителен човек.Известен е и със своята самовзискателност.Той е знаел да цени мълчанието, в което се изковават бисерите на словото.Казаното му слово е всъщност заредено и с много изстрадало мълчание.

И макар че Далчев умишлено е бил игнориран и премълчаван от литературната критика, неговото влияние е далеч по – широко, отколкото се предполага, тъй както той продължава линията на непредполагани предшественици.Какво по – добро доказателство за хуманистичната универсалност и художествената сила на една поезия.

 

WWW.POCHIVKA.ORG