***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Шибил ПДФ Печат Е-мейл

Разказът “Шибил” поставя началото на особено красив и художествен цикъл на българската литература – „Старопланински легенди”:”Шибил,старшният хйдутин , когото заптиетата късердарите търсеха под дърво и камък , слизаше от планината и отиваше да е предаде. Утре тая вест щеше да се разчуе навсякъде , кой щеше да повярва?„Шибил малко се грижеше за това. Той бързаше и мислеше за друго.”

Основното събитие , за което информира още първото изречение в разказа :”...слизаше от планината и отиваше да се предаде...”,въвеждащата във втория повествователен план от развитието на художественото действие- психологичния разказ на героя:”Той...мислеше за друго”. Читателят е заинтригуван. Има възмойност да проследи „пътуването” на Шибил не толкова в реалното пространство, колкото неговото „връщане” назад към преживяното ,т.е. мисълта пътува към миналото. Действието има две различни художествени проекции: движение отгоре-надолу , от високото към ниското, от планината към полето, което е пространствено измерение в реалността на повествованието; и втората посока определена от мисловното вглъбяване като движение на психологичното действие отвън-навътре. Тази втора художествена проекция е основна и водеща в Йовковото творчество. Винаги е в синхрон с реалното преместване в пространството на главния геой, определено от психолгично мотивираното му поведение. Шибил слиза от планината , но мисли за друго. В това пространство на върешно самовглъбяване е вписана като фрагмент от народната песен темата за любовта: „Радка на порти стоеше/отдолу Мустафа идеше...”. Любовта между Рада и Мустафа(Шибил) е в основата на споменатото , психолоично девствие на Йовковия разказ .

Шибил носи в душата си странно видение – образа на красива жена, пробудила светли помисли у него. Той живее със спомена за Рада, срещнал я долу на „пътя” сред Джендемите.”Страшният хайдутин „ се вглежда в себе си. Мисълта „дълбок”, извиква спомена, търси го в дълбините на душата си и там някъде в най-съкровения тайник –открива „две очи”, които го облива със светлина. Това е неговата обич към Рада. Тя е приказно красива , бяла като светла пътека сред усоен планински дол. Такова описание създава пространсвеното описание на срещата любовта в спомена на Шибил.

Внушена е времева дистанция между настояще и минало, изразени чрез поглед- „отгоре”, от „високите върхове на „Сините камъни” към страшният дол на Джендемите. Споменът за много хора живее в най-тъмните и дълбини. Там сред Джендемите именно са намерили смъртта си. Това е дяволско място, скрило тайната за престъпилата законите на човешкото добро душа на героя. В метафоричен аспект нейният пространствен израз напомня за библейският ад, асоциативно свързан с дола на Джендемите.”Това място беше най-страшно тук. Ук пътят се вглъбяваше навътре в дола, извиваше се по едната  другата страна, чертаеше две дълги , два обръча капан, в който много хора яха намерили смъртта си.”

Преди срещата с Рада душата на Шибил е усойна и срташна изпълнена с тъмния грях на престъплението. Тя не моли и не иска опрощение за стореното зло-отнемането на човешки живот. Самотен е „страшният хайдутин” в студената бездна на душата си. Затворен сред „мрака” на греха и престъплението , той не познава доброто. То му е чуждо, а и представата за това , което се смята за грях и не ,отдавна е раколебана.Шибил живее в друг, непознат за човешката нравственост свят. Сам ограбил себе си, той не познава нтимните тайни на сърцето, неговите неписани закони за духовен уют, топлина и красиви любовни трепети. Те са далеч от коравата, студена душа на Шибил. Но именно там-сред Джендемите той открива нещо различно. Среща любовта. Душата му се променя. Светла пътека лъкатуши в дола. Усмихва му се. „Две очи” го мамят, заливат го със светлина. Душата муе озарена и той тръгва към себе си, към чистата радост на сърцето , към Рада и своята любов. Нейният образ,неземно красив, живее в душата на Шибил. Той е там в дълбините на спомена обсебил съзнанието на мисълта му: „...една жена стоеше на пътя , млада, хубава... Какво бяло лице! И тънка в кръста , а полите и широки, като на кукла!...Шибил я гледаше учуден: какъв ще е тоя дявол?”

Дяволски изкусителна, любовта застава като красиво видение пред „страшният хайдутин”.  Шибила забравя Джендемите –Ада на своята душа, и вижда само и единствено Рада. Потъва в светлината на очите и ,озовава се в красив , непознат свят. Тъмнината , грехът и страшните престъпления остават наза в хайдушкото му минало. Възниква човешкото, потулено,дълбоко в душата на Шибил.Той застава пред истината за себе си и своя живот:” Как стана всичко онова, което отпосле се случи. Шибил сам не можа да разбере.”

Събудил се сякаш от странен сън, той гледа света с нови очи. Пробудили са се непознати усети. Във всеки познат шум на планината долавя гласа на собственото си човешко щастие. Смехът на Рада, звънлив и кръшен, оглася съзнанието му, звучи като песен в душата му.

Шибил се любува на красивата светлина на своето щастие. В очите на Рада съзира непознатият свят на любовта , вижда и себе си , но някак одалеч –променен и друг: „очите и го заличаваха с мека и сладка светлина”.Човекът в душата на Шибил е обърнал гръб „страшния хайдутин”. Мека и сладка светлина обгръща вътрешния свят на Йовковия герой. Ако някога той е стоял над всичко човешко, сега е подвластен на най-светлото човешко чувство любовта. На Рада принадлежи сърцето му,от нея зависи щастието му. Тя определя неговата съдба:” Усмихваше се и го гледаше дяволито, прибираше скъсания ръкав, а в устата си държеше игла и конец.”

Неслучайно сред психологическите детайли на повествователното събитие Йовков вплита и монологичният мотив за нишката на съдбата, за пътя на живота чрез „конеца” ,появил се съвсем неочаквано, но всъщност художествено преднамерено, в ръцете на Рада сред планинските усои Джендемите. Като древните пророчици, тя прекроява душата му, „вплита” нова нишка в живота му , която води до доброто,озарило вътрешният му свят.Не в своята „тъмна” от погрешната душа свят, а в този Шибил съзирадръзката , витална сила на духа, обещаваш щедро нов живот.

За първи път в българската литература високото планинско билона Балкана е място за среща между тъмните страсти на престъпилата човешките закони душа и светлите пориви на съзнанието ,обсебено от тайната на любовта. Две легенди ,едната на доброто , а другата -на злото, „споряд” за душата на Шибил.Планината жече не е същата без любовта на Рада.Шибил потъвав размсъл. Той е сам „там горе” на върха на Балкана.Съдбата му е предопределена.Този Йовков герой мълчаливо я просмисля, претегля на нравствените везни своя житейски жребий всичко изживяно като добро и зло в живота си. Противоречив е размисълът му, разбира че греховете преди да срещне Рада в онзи страшен дол натежават. Презпълнен е с желание сътвори добро в предстоящите си дни. Той обича. Вярва, че щастието предстои.

Шибил не е орисан любовта да бъде неговото настояще. Той върви към надеждата за интимно щастие. Това негово невъзможно бъдеще, изразено със символния знак на ялата кърпа, която трябва да развее кърсердаринът Мурад бей от „разтвореният прозорец” на Черковно кафене. Но горе в планинските усои Шибил е проливал човешка кръв и насилствено е отнемал живот. Наказвал е незаслужено със смърт невинни хора. Вместо бяла на прозореца се показва червена кърпа. Някой усилено маха. Това е велико кехая- бащатана Рада. Той е пожелал

Смъртта на Шибил. Съдбата поднася своето възмездие.

Обреченият на смърт умира красиво.Нишката на живота е прекъсната, когато душата е познала любовта.Той получава най-страшното наказание, но най-красивото в своята библейска справедливост- нравствено възмездие. Умира с душа разтворила обятия за обич и красота: „Накъсва боеницата, но карамфилане хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака...Остър псък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък се издигна от Велико кехая. Шибил се обърна беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце като  да я прегърне.”

Червеният карамфил вечно остава между душите на Рада и Шибил- неоткъснатият от двамата цвят на любовта, превъпнат от легендата за Мустафа(Шибил) и Рада във възмездния знак на съдбата. Тя винаги идва неочаквано, в най-красивия миг на човешкия живот. Напомня за „престъплението и наказанието” на човека от самия човек. В това е неговата нравствена сила и слабост, но и неговата душевна красота.

 

WWW.POCHIVKA.ORG