Home Литература Александър Вутимски - Живот и творчество

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Александър Вутимски - Живот и творчество ПДФ Печат Е-мейл

Александър Вутимски  е странен и все пак закономерен продукт на точно определено време. Като духовен феномен той може да бъде разгледан само в границите на своята епоха.Чувствителността на Вутимски стига до болезненост . В не печатаната му повест „Очите които плачат” една покъртителна като въздействие автобиография,  Вутимски прави скръбното признание:  „  Аз съм раснал сам, изоставен, дори би могло да се каже- без семейство. В моето подсъзнание стои винаги като закана мисълта за трагичната участ на семейството ми.”  На десет годишна възраст авторът вече е кръгъл сирак. За редна година умират неговите родители и двамата му братя. По сетне умира и сестра му Надежда. Бъдещият поет минава през сиропиталища. Едва завършил средно образование- Вутимски се разболява. А после идват санаториумите и болниците. Достатъчно удари които биха сломили и по- силни хора. Ето кое поражда чувството му за собствена  непотребност.

В „ Очите които плачат” поетът пише : „Ние сме добри, ние сме чувствителни, ние сме по добри от другите хора и знаем повече да обичаме и повече да помагаме. Но проклетият сегашен живот ние затворил в бърлоги, направил ние луди.”  И другаде Вутимски споменава за своята особена, предизвикана от времето”лудост”. Не веднъж въпреки волята и да живее Вутимски изповядва своята обреченост. Дете на епоха. Което органически не приема, обезверен, но и в най-жестоките си часове дирещ истината и красотата, той не става циник. Вутимски няма да се бори, но и не изменя на светлото в себе си. Той изгаря в огъня на собствената си неудовлетвореност, на неосъществените си копнежи, на спомена за скръбното си минало. Болката му от разминаването между него и света го разнищва не остатък. За него казват : „ Той бе странно съчетание от хубави блянове и тъжни реалности, непрестанно търсещ разбиране, ала твърде своенравен, за да го получи, сантиментален и язвителен едновременно, отчайващо вироглав и жертва на лоши влияния. Влюбен в чистата поезия и обречен на делнична проза, жадуващ човешка топлота и осъден на страшна самотност. „ тая характеристика е допълнителен щрих към портрета на Вутимски.

В поемата си „Европа –хищница”  той изрича неща, които обвиняват социалния ред. В своите есета той се противопостави на тоталитаризма. Без да поема позицията на воюващ антифашист, Вутимски ненавижда стагнацията, сред която минават отредените му години. Духът на епохата е прокълнал тая чиста личност. Колкото и отчаяние да срещаме в неговата повест, Вутимски намира място да изрази мечтата си за едно по- добро бъдеще. Поетът споделя надеждата си за „друг живот в нашия град, където хората ще работят и ще са жизнерадостни и бодри, където дружбата ще бъде искрена и любовта- без лицемерие”. Той надниква в бъдещето когато ще „ изчезнат тези вехти къщи от предградията, тези озверели безработни мъже, бедните жени, злите хора, които си завиждат сега един на друг, и всеки един иска да преуспее..., всеки един да преуспее повече от всички останали.” Поетът реди стихове за света в които живее. Той все пак го обича по свои начин и го превръща в свят на творчеството си. Но дълбоко в себе си Вутимски е жадувал промяната. Самотен в обществото на тогавашна България и сред безпътните компании на кръчмите където намира временен подслон за изтерзаната си душа, но самотен до някъде и сред другарите си от поколението. А болестта му е напредвала.

В гимназията Вутимски защитава теорията на отражението и приема така наречения” нов художествен реализъм. В книга 4 на списание „Ученически подем” е поместена малка статия озаглавена „ново изкуство” подписана с инициала „В” , зад които стои Александър Вутимски. Ето ги последните редове, разкриващи първоначалните идейно-естетически убеждения на поета: „ Впрочем: реалистичния метод в изкуството е налагащият се днес, защото се крепи върху здравите основи на научния, материалистически мироглед и защото е истински полезно изкуство за съвременния човек.”

Стиховете на Вутимски ни въздействат, те ни карат да изпитваме тръпката която се ражда при досег с извисеното изкуство, където автентичността на внушаваното е в единството с формата. Човек може и да не познава живота на Вутимски но ако има сетива за поезията той ще се подчини на силното въздействие, излъчва от творбите му. Но това не е достатъчно. Ние трябва да посочим мястото му в българската поезия. Въпросът за драмата на Вутимски се преплита с въпроса за характера на творческите му наследство. Отговаряйки на първото, ние сме на път да схванем същината и на второто. Ето защо е проходимо да разберем личността на поета.

В известен смисъл може да се каже, че за Вутимски работи времето. Но прави ли сме да говорим за изключителното у Вутимски? Има ли го в действителност или отиваме в другата крайност надценяването? От гледна точка на поетиката поколението насища своята лирика с изповедност и разговорност, с предметност и конкретност на изказа, с реалистична образност.

Извънредно даровит като личност и поет, Вутимски наистина прекрачва границата на обикновеното, често срещаното. Израснал мизерия, той преодолява не малко, за да разкрие заложеното  в него. На Вутимски се отдават езиците, той се опитва да чете в оригинал трудно преведимия Франсоа Вийон. Поетът изпитва влечение към археологията. Неспокойният му дух броди сред  умопостроенията на философи от различни направления. Вутимски е изключителен танцьор. Вутимски обича театъра. Той притежава силно развит слух и способността да музицира. Поетът създава текстът и мелодията на няколко песни, някои от които стават шлагери.  И Никола Вапцаров забелязва своевременно ярката личност на младия поет. Пред  другари на Вутимски той се е произнесъл : „ Пазете го. Това е талантлив човек. „

много необикновеност има в съдбата на Вутимски. Много талант е събрал в личността му. Малцина могат да пренебрегнат до там  мъките на болното тяло, че да живеят единствено с полетите не духа. „ Очите които плачат” е повест с разтърсващо въздействие. Несъвършена в художествено отношение тя е уникален документ, свидетелство за страданията на един обречен човек който предрича в подробности печалния си край. Повестта е биографията на поета, както не би могъл да я напише друг. Но тя е драматичен разказ и за една епоха в сложната и многоизмеримост. В художествен аспект най- доброто в поезията на Вутимски е отделна дума в нашата литература до Девети. Стиховете на тоя двадесет и няколко годишен младеж са изповед с необикновен характер в нашата лирика. Като цяло творчеството му ни среща с автентичност на внушенията която е поразителна.  Да си припомним „ стихотворения за синьото момче” Вутимски изкрещява:

Полиция, полиция!

Спасете ме от моите спомени.

Стражар!

Кажи да стане ден...

Опитайте се да намерите в нашата поезия стихове с такава сила на драматичното преживяване. Знам че го има у поети като Яворов. Но и при Вутимски то е с белега на неповторимото. Толкова мъка в четири стиха, изразени с най-обикновени думи, трудно ще срещнем някъде.

Последните 4-5 години от живота на Александър Вутимски са времето, през което той създава най-хубавото от своето творчество. Тъкмо тогава поетът постига самобитното, открояващо го сред поколението на 40те. Но стиховете на Александър Вутов  се отличават като тематика и интонация от лириката на „ Поетът нещастен Вутимски.” Най-ранните му прояви разкриват неговото вродено дарование. Ако искаме да схванем неизменното в художеската му нагласа, трябва на проучим внимателно първите стъпки на Вутимски. Неравностойни в качествено отношение, понякога и резултат на чужди влияния, още тия стихотворения подсказват неговия тип на поетическа рефлексия. Леко затегнат, с течение на годините той изведа Вутимски до сътворяването на свят, който се характеризира с действителна неповторимост на внушенията.

Влечението му към литературата е голямо. Вутимски не израства в дом затрупан с книги. През целия си живот той разполага само с няколко. Но стремежът му да ги търси постоянно е повече от необходимост, защото само те го пренасят в света на бляновете, свят нереален, но за предпочитане пред съществуващия. Тъкмо хубавата книга култивира у него иначе вродения му усет за красивото. Преклонението му към нея го съпътства до сетния му дъх. Много неща ще намрази Вутимски но не и книгата.

Гимназиалните години се нижат. Вутов живее при брат си Кирил Коцев, един надарен музикант. Оскъдицата е непоносима, но младият поет храни надежди. Зад привидното еднообразие на ученическите делници пулсира сърцето му, влюбено в изкуствата. Александър Вутов сътрудничи на няколко издания, а между временно е започнал да пише и стихотворения за деца. Години след неговата смърт те се публикуват в отделна книга.

Твърди се че бил един от „най-палавите” в класа. Но прави впечатление неговата сърцатост, възпитанието му и неговата артистичност. Макар слабият си успех Вутов се добира до гимназиалната диплома. На него му се отдават езиците и той не случайно става ученик в единствената класическа паралелка на Първа Мъжка. Той ще учи класическа филология. Но междувременно се проявяват първите симптоми на туберкулозата. За да позакърпи здравето си Александър Вутов отлага следването си. Той се записва в университета в другата година.

Юношеството е отминало пред поета е крилатата студентска младост. Като ученик в отделенията той съчинява стихове за пролетта. Сага, след като обстоятелствата са го извели логично до избрания път той ще сътвори поезия за метежната пролет на онеправданите. Вутов е в непрекъснат допир и с мизерията на софийските предградия. Но дете на „бедната улица” Александър Вутов отпечатва първо стихотворението си, в което се опитва да пресъздаде нейния живот. Той пише за вечната мръсота за многоликата съдба и калта на улицата. Една шумна тълпа кра1и към своята безнадеждност „Господарите” на тая улица са унижените хора със „Своите неизбежна кратка участ.” Улицата не им дава нищо освен безполезно съчувствие. Тя се сее и плаче заедно с тия „ пъстри върволици” на споли1ната беднота. Скръбните минувачи за „ обезличили своите съкровени тайни”  мрачна е картината в това стихотворение „Улицата” . Вутов не посочва изход, протестът му не е предизвикателен. Но и тия тягостни интонации са форма на несъгласие.

През 1936 Александър Вутов публикува в „Ученически подем” още две стихотворения-„Вчера и днес” и „ Столетника”. Първото е своеобразна идейно- естетическа

Програма. Назряло в художествено отношение, стихотворението разкрива тогавашното кредо на Вутов. В самото заглавие подсказан идейния замисъл. „Вчера” е отминали време на предците и на „ мирните идилии във планината”.”Вчера” е поезията на „ лилиите, клюмнали над  лунните води”. Иронично- констативен, Александър Вутов смята миналия живот и неговото изкуство за невъзвратими. „ Сега е друго време” – пише авторът.той е запленен от „ грохота на чудните машини” безграничен е възторгът му, споменавайки за аеропланите и автомобилите, за железниците и многоетажните здания, за съскащите плугове. Лудият поток на времето” сега въвлича всекиго в своята главоломна бързина”. Никъде не се твърди че е необходима друга поезия, отговаряща на извършените промени и на това „ море от хора, което се вълнува в градовете”. Но след всичко изречено в стихотворението изводът се налага от само себе си.

Постепенно се разширява социалната тематика в ранната му поезия по-решително зазвучават и бодрите интонации в стиховете му. Виждаме го и от заглавията- „Жажда ”, „Искра”  и „Зов”. През септември 1936 Вутов написва стихотворение, разкриващо влиянието на ремсовата дейност в „ Ученически подем”. Творбата му е хроника на неговите делници („Жажда”). Той сякаш не иска да пропусне нито една подробност от атмосферата на ония години. Но тепърва ще се раждат стиховете му привлекли вниманието на симпатизанти.

Поетът дава воля на ентусиазмът които го изпълва. Той възприема всички тревожни хора като свои братя. И колко е щастлив, когато си представя големият град без неговите безумни вечери и разкъртените му къщички! В тия стихове има завишен патос, тонът на места е декларативен. Но защо да го упрекваме. И връстниците му пишат като него. А Вутов сега започва, пък и да слагаме всичко под един знаменател всичко е пресилено. Колкото и несъвършенства да срещаме в най-ранните му творби, у тях са набелязани вече някои елементи на бъдещето му поетика. Ще посоча пример:

Стоим на ъгъла на тая малка улица,

И дето лампите блестят в огромни локви

И вятъра – от дъното изкочил-брули

И хората, и ледените покриви

(„ На ъгъла”)

Цитираното е начало на стихотворение. Вутов предпочита прякото въвеждане в емоционалната и мисловна тъкан на творбата. Той споделя само преживяното. Епическото начало му е чуждо. Строго субективен, автобиографичен, поетът разчита на автентичното, лично изстрадано. Той обича хубавите сравнения. Още ранният Вутимски се ориентира към предметен, конкретен израз на внушението, на лирическата ситуация. И стихотворенията му от това време показват неговия пиетет към дребните подробности от пъстрия бит на големия град. В „Улицата” Вутов обхваща панорамно атмосферата на част от града, в „Ресторант”, „Кръчма” и „Човекът с латерната” той навлиза в интериора. Градски човек като мисъл и чувствителност, поетът се оформя с цялата си лирика като типичен представител на урбанизма в нашата литература. През

1937 г. са публикувани стихотворенията му „Ресторант” и „Кръчма”. И двете са остър протест, адресиран до буржоазното общество.

„Кръчма” ни въвежда в света на отхвърлените. Потискащи са чувствата в това стихотворение. С безпощаден реализъм то предава ужаса на едно съществуване, което с усилие ще наречем човешко. Вутов е отново ироничен. Пресъздаващ до подробност обстановката в кръчмата, той произнася страшното си обвинение:

Това са хора!... И нима

Не ще премине през сърцето ви

Горчиво и тежко отвращение?

О, какво падение

За гордия, непобедим човек!-

Владетеля

На въздуха, на земните недра

И на моретата…

„Ресторант” и „кръчма” образуват своеобразен диптих. Като художественост и двете стихотворения отстъпват от хубавото, написано от ранния Вутимски. Силно разгневен, поетът е дал преднина на спонтанните си чувства.

Изповедност, болка и протест, бодрост и вяра изпълват и другите му ранни стихове. В едно от тях поетът мечтае за бъдещия живот, когато бедните овчари ще бъдат „без тия дрипави торби / и без това подтискащо мълчание”

Стихотворението „равнина” подсказва за обречената обвързаност на Вутов с живот а и проблемите на града за пълноводния му стремеж да живее с тревожния глас на отрудените. Поетът бяга от ”есенните мъгли в равнината.” В стихотворенията му се вижда всичко – хората предмети природа. Комините са „прегръщани /и шибани безспир под ветровете” Словесните повторения се използват функционално за поставяне на емоционални акценти:

… тия нощи дълбоки – огромни запалени пещи.

Тия нощи навън, с печалните алени свещи.

На едно завидно равнище и с художествена убедителност той отъждествява душевното си състояние и участта на есенната гора:

Безмълвни дървеса – есен лист,

Не е ли тъжно да ти вземат всичко?

Да те оставят тъй – ограбен, сам,

Без слънчев лъч, без песен, без утеха?

„Моята страна” ,  „Влак” , „Пролет” са творби , с които се начева участието му в „Праг”.   Стихотворенията са оптимистични, като цяло следват познатия ритъм на дитирамбите, изпълващи и написаното преди представеното му в сборника. В „Моята страна” той пише:

Към възторжен и слънчев възход

Ний вървим и вървим неуморно…

Вярвам в тебе, мой беден народ.

И конкретните думи, и използваните епитети в стихотворението са често срещани в поетическата лексика на ония години. Както са неизменни и удивителните знаци! „Влак”:

Аз жадувам движение, влак !

Аз съм жаден за пролетни полети.

Моите мисли са смели и волни…

О , пътувай, лети с крила!

Горе долу по същото време, през 1937 г., Валери Петров отпечатва в „Ученически подем” стихотворението „На машиниста”. Ето ги последните два куплета:

Под теб, другарю мой, трепери,

Със своя пулс железен, влакът;

Разкъсвай слепи линии и бариери!

Днес хората те чакат.

Хей, машинисте- черен и прекрасен-

Око в стрелката! Без да мигнеш!

И здраво стягай лоста, че целта си

Ти трябва да достигнеш!

Видяхме удивителните, почувствахме императивноста на изказа, която е заразена от конвенциите на една алегоричност, следвана от младите. Влакът на Вутов и машиниста на Валери Петков са метафори, които се разбират без трудност.Вутов и неговите пишещи събратя имат пред вид борбата, скорошната революция. Само така трябва са схванем замисъла на стихотворението му „Пролет„. 

Ветрове, ветрове, ветрове,

Дървесата, залюшнали лудо,

Каро ручей размръзнал пробудихте

Мото снежно сърце, ветрове!

В „Пробуждане” отново става дума за идейното кредо на младия поет. Стихотворението започва с пролетен пейзаж. И тук е същата „Тревожна пролет” . Топлият вятър „ Облизва мокрите, / окъпани във светлина вървете”.

Вутов напуска „ Безтревожната си самота” и „ тишината в ледената стая”, за да тръгне  из  „измокрените улици”.

Елегично е кат тоталност стихотворението му “Скитникът и враните”. Вутов пак е съкровено изповядан, защото в съдбата на скитника лесно ще открием бездомната участ на поета. Лаконично , образно, прибягнал до уместното сравнение между скитника и разпилените по жиците врани, авторът насища стихотворението с покъртителен драматизъм. Цитираната творба е сродна с друго стихотворение на Вутов-  “Скитници”. Отново виждаме поета като художник, който рисува тежката съдба на онеправданите. С усет за експресивността на словото Александър Вутов се добира до открояващата се художественост:

Във нощните, тревожни тъмнини

вървим.- къде ще стигнем?… Дъждът.

Далечен плясък в стрехите звъни.

В нощните, тревожни тъмнини

Далече из града

Вървим, вървим.

Ето го началото на “Скитник”. В него забелязваме споменатия похват на поета да използва повторенията с различно функционално предназначение. Сега те придават една мрачна пространственост. Последователното изреждане на думата “ Вървим” секъш отеква още по силно ритъмът на стъпките към нищото.

И тъй като поетът пише най-добре, когато следва себе си, най-хубавото в ранното му творчество са неговите лирически откровения, обагрени от меланхолното, елегичното, съзерцателното. Поредното доказателство намираме в стихотворенията му “На Ашиклар” и “Равнина”. Борис Делчев подчертава, че първото от тях “ не е просто моментална снимка от нашата природа а пресъздава едно характерно душевно състояние”.  И той допълва: “Макар да е обвеяно с атмосфера на умора и меланхолия то излъчва съкровен копнеш към красота и щастие който е неотделим от употребата да си търси близостта на човека”. Вече казах, че ранните му творби ни помагат да открием неизменното в неговата човешка и художническа нагласа.

Колко тишина и спокойствие има в атмосферата на споменатото стихотворение. Поетът изповядва:

Обичам този час.-

Преди да падне вечерта,

Преди нощта

Да приюти

Тревите и дърветата.

И това е написано от Вутов, когато е бил на 18 -19 години. Но той занапред ще изпада не веднъж подобен унес, дори ще го търси съзнателно като мимолетен пристан, за да забрави отчаянието. В самия край на стихотворението поетът казва:

И в лекия,

Притихнал полумрак

Като незаличим огромен знак

Блести следата на човека.

Завършекът намеква дискретно за невъзможността на Вутов да се откъсне за дълго от човешкия свят. Унесът му е свършил и той се приобщава отново към тревогите и копнежите на другите.

Враните и мъглите есента и ветровете срещаме в по късните му стихове. Но там го няма вече бягството. Непримиримостта и куражът му, за който се говори в раните му творби, изчезват. Александър Вутимски ще има малко часове в които ще се чувства спокоен.

Чувствителен и състрадателен, разбиращ и всеопрощаващ, Вутимски е често безмилостен към себе си. Нито веднъж той не се показа в позата на страдалец, нито веднъж той не се поли за съчувствие състрадание:

Аз умирам в мъглите сега…под големия син

Хоризонт.

Да ви стисна ли тихо ръцете? Да заплача ли?

Никога! Никога!

Необикновен човек, артист до мозъка на костите, непостоянен в своите мисли и чувства, той не страда от никакви предразсъдъци. За него няма стена, която да го спре. В “ Стихотворение за една рана” Вутимски пише:

Не се учудвайте на тези стихове.

Аз имам рана, що на кожата гори,

Но кожата расте, разяжда ме боли.

Тук поетът говори за най- интимните си страдания. Но в “Европа-хищница” той казва: “А аз ще си умра от моята рана”. Това е раната на погубения от епохата. Но дълго преди да го порази, Вутимски стене и на яве и в стиховете си.

Той употребява многократно тоя глагол “ Стене”. А малко му е било нужно, за да се почувства щастлив: “Аз искам да обичам замята и влажните пари призори, да бъда един малък непознат човек, които се радва на слънцето без да чувства символи. Да отивам на кино в едно обикновено трето разделно кино и да се смея заедно с всички. Да живея с радостта на малките гамени лете. Да имам един приятел, които да ме обича, и да мисля така, както мисли той, и така да чувствам” (“Очите, които плачат”). Знам че поетът е имал и спокойни часове, когато се унася в мечти за бъдещето:

Войната ще се свърши и в града

Ще стане бяло, слънчево и шумно.

Ще се разхождат бавно под дъжда

Момичета, колички и чадъри.

Усмивките ни ще се върнат пак.

Децата ще се смеят и ще тичат

А привечер ще бъбрят, както някога,

Замислените старци във града.

И ще забравим мрачните подземия,

Сирените, страха, бомбардировките.

Отново в здрача ще четем поеми

Под цъфналите кестени на двора.

Във стаите ни слънцето ще пи.

Ще бъде бяло, хубаво, безмълвно,

В саксията на белия прозорец

Ще цъфне пак златистата бегония.

(„Романична скица”)

Но той нямаше да бъде Александър Вутимски, ако в едно друго стихотворение за войната и времето след нея не казваше с безразличие: „А друг ще е света...И що от туй?...” („Хаотична сцена”).

Еутимски провокира много от установеното в областта на емоционалното и тематичното. Стихотворенията му „Призраци”, „Извратеният”, „Тъмното слънце”, „Черни завеси затваряха”, „Сомнамбул” и не малко от неговата „Интимна лирика” звучат непривично. Възприемат се като нещо непознато в нашата поезия. „Призраци”:

Обичам ви, безмълвни, нощни призраци

Един от вас стои над мен пиян

С очи големи, тъмни, впит

В утробата ми като дълъг паяк. 

Той се усмихва тихо и мълчи,

И неговите устни нецелунати

Ухаят на градини. А зъбите му

Проболи са плътта ми като тръни...

Подкрепят ме съчувствено дърветата

Луната аз облизвам със език...

Потта му е измокрила ръцете ми

И скърца под дъха му моя вик

Изгарям като книга върху пламък

Стражарите са сепнати от сън.

Прегръщам ненаситно потни камъни.

Часовниците цвят тъмни.

Към Вутимски е имало упреци, че давал простор на своите упадъчни изживявания, но такива схващания са необосновани. Вярно е, че в стиховете му се усещат някои декадентски настроения. Но декадентите притежаваха естетическа платформа, каквато Вутимски нямаше. Той е поет на друго време. Той беше изпитал въздействия, в които преобладаваха реализмът и хуманизмът. Вярно е, че поетът е написал „Тъмното слънце”, едно стихотворение, от което лъха на упадъчност:

Ела, убий света.

Прати му своя зъл и весел огън.

Убий пламтящото небе, изпепели го.

Защо не пуснеш смърт върху света...

Защо не искаш...

Истина е, че в неговото творчество има безверие и крайно отчаяние. Поетът понякога не иска да мисли за социалната действителност, за никого. Ако има нещо упадъчно в стиховете му, то е съвсем епизодично и аз го възприемам като спонтанен израз на една болезнена чувствителност и психическа неустойчивост. Но то се дължи на увлечението, което Вутимски изпитва към поезията на „прокълнатите”. Увлечение придобило облика на съкровена любов, от която не се отказва до края.

Пристрастен към творчеството на Артюр Рембо, той заимствува от него заглавието „Лоша кръв”. А стихотворението му „Сатурнов пръстен” подсеща за стихотворението на Пол Верлен „Под знака на сатурна”. Именно в „Сътурнов пръстен” Вутимски се обръща към Рембо, той се изповядва пред любимия си поет, пита го:

Рембо не си ли страдал от любов,

От вино и пот рана като моята?

Не си ли искал да умреш, Рембот

В тропичен град от пладнешкия зной

Това стихотворение е писано през 1941 г. през февруари, ,една софийска болница. Сред подтискаща обстановка и „ Звънът на големия стенен часовник”, сравнен от Далчав с „Тежките стъпки на близката смърт” („Болница”), Вутимски се отдава на пламенното си въображение:

Аз страдам непрестанно и съм радостен,

Защото ти ще дойдеш, аз предчувствам.

Ще минеме през мрачното подземие,

За да излезем от нощта на ада.

С пияният ти кораб ще отплуваме

Във синя, звездна нощ през океана.

Войниците ще бъдат пак пияни

До твоето откраднато сърце.

Чувството за самотата преминава от едно стихотворение в друго.то характеризира като тоналност и неговите поеми, а също и художествената му проза. Вутимки понякога се сеща за предишното, някакъв смътен копнеж озарява душата му спохождат го носталгични настроения, в живота му настъпват и моменти на спокойствие и тиха радост, но сетне пак идва самотата. В стихотворението  „Сомнамбул “ поетът се изповядва:

Все сам,

Ех, от години много сам, наистина

От хиляда години.

Самотата го преследва на всякъде. Вутимски пише: „В моита стая винаги съм сам”        („През прозореца”). В същото стихотворение ще прочетем : „И аз съм тука винаги самотен...”. Другаде поета се оприличава на „ Безмълвен и самотен като старец” („Дена”). В своята малка стая на улицата, в кръчмата, денем и нощем, винаги навсякъде Вутимки се чувства сам.

Вутимски е поет  на спонтанното лирическо изживяване. Той изповядва само случилото му се, това, което е изпитал. Той не търси идейния, философски под текст нарочно. Вутимски не търси съзнателно значимата идея, за да я изрази я поантата или по друг начин. Казано на кратко Александър Вутимки не е проблемен поет в тесния смисъл на понятието „Проблем”. Но цялото му творчество, което ни среща със съдбата на една сложна личност, живяла и творила в конкретно исторически време, фактически поставя проблема на обречения човек, загинал под ударите на една епоха- мащеха. Поставя и проблема за художника, за неговата творческа и гражданска позиция.

Вутимски е поет на сложния емоционален и мисловен контраст. Две са формулите на крайните, контрастните, и взима изключващите се състояния при него:

„Чужд съм на себе си” и „ Не съм затворен кръг”. Като  обърнем внимание на заглавията на творбите, където се намират тия стихове „Враждебен град” и „Радостен монолог”  забелязваме характера им на символи. Към съдържанието на първата формула ще отнеса самотата, отчуждението и само отчуждението, чувството за собствена непотребност, песимизма, предчувствията за скорошна смърт, чувството за обреченост. А в съдържанието на втората се намират радостта, колкото и рядко да я усещаме в стиховете му, спокойствието, стремежът на Вутимски да се  промени, да стане по-друг, неговата надежда в бъдещето.Ще спомен и факта, че никъде в лириката му нямам да се натъкнем на хленч. Но ще бъде съществен пропуск, ако не отбележа и това междинно звено, свързващо символизиращите стихове „Чужд съм на себе си” и „ Не съм затворен кръг”. То се представя от меланхолията, от леката тъга и от тия състояния на Вутимски, които ни навеждат на мисълта, че той се е примирил със своята самота, че самия живот със своя скръбен делничен ритъм е станал за поета навик. Да си припомним няколко стиха от завършека на „аз съзерцавах дълго през нощта...”:

Ще има пак женитби,смърт и раждане,

Между стените пак ще е студено,

Ще почват и ще свършват пак войните.

Един от най-категоричните примери за отчуждението на Вутимски. Тук поетът е крайно песимистичен. Никаква вяра в бъдещето. На какво може да разчита човек,след като винаги е царувал хаосът? Има ли някакъв нравствен критерий, който ще изведе човечеството до е дин хармоничен свят? Та нали всичко се повтаря и под слънцето няма нищо ново... Струва ми се,че нещо подобно е искал да ни внуши поета.

В друго стихотворение Вутимски пише: ”Какъв ли е духът на времето/и кой ли е града където крача?” И този път чувстваме отчуждилия се Вутимски.Поетът,както споделя в “очите които плачат” е убеден, че ”ние не можем да задържим нищо за себе си.Времето си играе с нас,то ни отнема всичко придобито...”. Илюзиите се стопяват толкова бързо. Като че ли и красивото усещане,ако продължи по-дълго,ще загуби от своята прелест. И тъкмо по тая причина ще стигнеш до печалният израз:

Животът механично се върти.

И привечер не ти остава друго,

Освен да прочетеш старинен стих,

При пуснати пердета,свит във ъгъла.

Вутимски не иска да бъде сам,въпреки че в стихотворението му”Дъжд”ще прочетем: 

Така е хубаво да бъдеш

Съвсем самичък,под дърветата-

Да ти е много,много тъжно,

Да се усмихваш несъзнателно.

Но такава е неговата участ,извънредна е неговата взискателност към хората. И нищо здраво не го свързва с времето. И поради всичко това той е самотен,отчужден.

Дните му се нижат един след друг. Колко често той си спомня за времето,прекарано в страдание:

Пред мене се отваряха врати

На кръчми с черен въздух и врати на болници,

А блясъка на слънцето неволно

Се смеси с дъх на йод и на цигари.

Дохождах до различните врати-

Отварях ги безшумно и затварях...

(“Лоша кръв”)

И само понякога, много рядко ще го споходи неочаквано неговата мечта „Мечта за връщане”: „Аз искам да се върна пак на село/във хубав летен ден на свечеряване.”

Вутимски жадува топлината на близки хора, копнее да  му се зарадват като на скъп гост. Но и това е невъзможно, за да остане като единствена реалност”гипсовото ангелче” над семейния гроб. Но и то може да не е оцеляло.

В стихотворението си „Пред радостта” поетът ни изповядва:

Аз вървях от човек до човек,

Криволичех през дните и нощите.

Търсех някого сигурно

И се спирах пред много врати.

Но така и не се отваря вратата, зад която се намира щастието, той ще напише още едно стихотворение, за да промълви за пореден път:

В тоя войнствен век

Ти защо ме разпъваш от дърво на дърво,

Ти защо ме подхвърляш от живот на живот?

(„Черни завеси затваряха”)

Много пъти той се чувства и „Уморен от ненужни мечти” („След пладне”).

Колко често той е разкъсван от страданията на своята „безполезна и луда” гибел, която ни изповядва в „Стихотворение за един ангел”. Цитираната творба е наситена с толкова трагизъм постигната е такава степен на въздействие, че ни дава правото да я наредим сред най-хубавото в неговата интимна лирика. Тук Вутимски е в стихията си на страдаща, неудовлетворена личност, за която изходът е затвора. Вутимски чувства повече от всеки друг път своята обреченост и произнася жестоката си самоприсъда: „аз съм сам под стар хоризонт...Пияница!...Луд!.../ С мен е свършено”. В „Стихотворения за един ангел” поетът ни изповядва и своето предчувствие, че скоро ще си отиде: 

Аз ще умра далече от небето-

Без да го виждам, в есента,-

Без да се моля,без да плача слаб,без да проклинам

И другаде Вутимски говори за смъртта. Но тая тема не е свързана с обичайните му тягостни настроения и драматични преживявания. Само в стихотворението „Сняг” поетът изразява страха си от смъртта. Но там споделеното идва повече като отглас на изпитаното, предизвикано от мрачната зимна къртена. При Вутимски „Смъртта” е мотив, които не е обособен като самостоятелна семантическа даденост. В стиховете му той е в някаква връзка с други мотиви. Вутимски не размишлява за смъртта философски освен в стихотворението си „ Да умреш...”.

Но тая размисъл наподобява повече характерния за поета съзерцателен унес които го спохожда в часове на примирение или спокойствие. У Вутимски е развита силно способността му за проникновени философски разсъждения. Виждаме го от неговите есета, а също и от художествената му проза. Но като лирическа натура в стиховете си той дава превес на емоционалното, а не на интелектуалното. Вутимски казва в стихотворението си „Да умреш...”:

Има радост в света,

Има радост във свършека също.

Като есенен лист,

Като всичко в света ще преминеш и ти.

Сред нещата е хубаво

Да умреш, да се свършиш завинаги

В изповяданото има един дълбок философски смисъл. И тъкмо в това проличава майсторството на Вутимски, че може да изрази с лиризъм и пределна простото една сложна идея. С лекота на поетът се отдава да постигне яркото мисловно въздействие. Той усеща себе си като пулсираща частица на вечния кръговрат на Природата. Той знае, че нищо не е вечно на тоя свят освен безконечният ритъм на вселената. И най страшната човешка участ е нещо преходно, както отминава и всичко, което ни заобикаля.

Ще бъде пресилено, ако наречем Вутимски философ. Но ще бъде и невярно, ако твърдим, че есетата му не са философски обагрени. Вутимски е философ, до колкото размишлява върху социалната диалектика на обществото, на човечеството. До колкото се опитва да каже своето мнение за доброто и злото, за прекрасното и грозното, за смисъла на човешкия живот, за характера и предназначението на изкуството, за отношението „Човек-Общество”. Творчеството му е израз на артистизъм, пропит от богата чувствителност и напрегната, но деликатно поднесена мисъл за човека и неговото съществуване.

В неговите есета няма да срещнем разсъждения за първичността на материята и вторичната на съзнанието. Вутимски не се интересува от философските аспекти на времето и пространството. На преден план в съзнанието му стои Човекът.

В есето „Спокойствието” Вутимски казва: „В часовете на спокойствие ние разбираме, че е хубаво да дишаме, да чувстваме, да живеем в нашия свят, но и това също, че е наистина хубаво да умрем, да свършим завинаги сред нещата които се променят бавно и чудно в постоянния живот.”. Така може да пише само художник с философска нагласа. Тук се чувства безволевото примирение на отчаяния, при тълкуването на живота и смъртта, както и магията на прехода между тях.

Есетата са преди всичко художествена проза, те са кратки по обем, което говори за съзнателен стремеж към конкретно изказване на мисълта, облечена в одеждите на завиден поетически език. Интелектуалния размисъл в есетата е неразривно съчетан с висок емоционален градус. Ние четем мислите на идейно ангажиран. Пристрастен човек, които може и да не приемем но те винаги ни вълнуват. Някъде поетът е пределно лаконичен, другаде мисълта му е прикрита в образ, за да не можем и в двата случая да го разберем от първия път,

Някои от мислите на Вутимски наченати в едно есе, се доразвиват в друго и това допринася за възприемането на творбите като цялостна жанрова и идейно-естетическа композиция. Често пъти есетата започват с думи, които ни въвеждат направо в темета. Друг път Вутимски започва исповедно, за да ми разкаже епизоди от своето минали. Поетът прибягва и до иронията, и до ироническите въпроси, и до интонация, нетърпяща несъгласия спрямо мисълта му. В число емоционално отношение есетата се сравняват с едно сиво, облачно небе, на места позлатено от напиращото да се покаже слънце, а в други засове- облаците са изчезнали и слънчевите лъчи заливат целия небосвод.

На едно място в „Спокойствието” Вутимски казва: „Знаех, че в нашия свят, когато дишат някъде бебетата, спящи в мълчаливата нощ, преминават престъпници в различни посоки, дебнещи, с мрачни очи. Някъде страдаха и умираха, радваха се, страхуваха се, дишаха, живееха. Имаше също бойна. Много хора се движех и се вълнуваха задружно, сплотяваха се в опасностите, за да намерят малко спокойствие, търсеха подкрепа на една братска ръка. Враговете се срещаха, оръжията убиваха. Животът се променяше безкрайно във вечността. Светът беше в своето постоянно и равномерно движение.” Ето като е стоял пред белия лист, за да сподели вълненията си, Вутимски е изпитвал навярно и спокойствието. Когато е паднало бремето на чувствата, за да бъдем изцяло във властта на безпристрастния философски размисъл. Фрагментът ни убеждава, че Вутимски съзнателно търси смисъла на това „постоянно и равномерно движение” на света. Болката притръпва осмисленото го прави по спокоен. Изкуството му помага и този път.

 

WWW.POCHIVKA.ORG