Home Литература Иван Богоров и новобългарското езиково строителство

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Иван Богоров и новобългарското езиково строителство ПДФ Печат Е-мейл

5. РОЛЯТА НА НЯКОИ ОТДЕЛНИ КНИЖОВНИЦИ И ПИСАТЕЛИ В ЕЗИКОВОТО НИ СТРОИТЕЛСТВО

Иван Богоров и новобългарското езиково строителство

С всеотдайната си, разностранна и дълбоко демократична дейност за духовното и материалното издигане на нашия народ, с дълбоката си обич и преданост към родния език и с големите си грижи и заслуги за неговото книжовно изграждане д-р Иван Богоров изпъкна като характерна и светла личност между най-заслужилите дейци на Българското възраждане.

Макар и да е бил лекар по специалност и да е имал разнообразни други интсреси, Богоров е посветил най-голямата част от живота и силите си на родния език, на неговото изграждане и развитие като основен фактор за издигането и обособяването на нашия народ.

Издал едва 24-годишен през 1844 г. в Букурещ своята твърде важна за правилното изграждане на книжовния ни език „Първичка българска граматика”, той още половин век след това, до самия край на живота си (1892), продължава да публикува различни трудове (книги, брошури, периодични издания), посветени на езикови въпроси. Така през 1843 г. излиза в Цариград второ издание на „първичката” му граматика („Първична българска словница”). През 1879 г. се появява в София кратка „Словница за изучаване на родния наш език”, преиздадена през 1880 и 1882 г. Преди Освобождението излизат големите му лексикографски трудове — “Френско-български речник” (Виена, 1869, II изд. 1873, III изд. 1884) и „Българско-френски речник” (Виена, 1871). Освен това на два пъти. Богоров е започвал да издава тълковен речник на българския език — “Български речник с тълкувания и примери, пръв листак”, 1871 г., 48 с. (Виена) и „Български речник”, кн. I (А-градство), 1882 г., 64 с., кн. II (градъ-зиманье), 1882 г., 64 с. (Русе).

Характерни за дейността на Богоров са неговите периодични издания, посветени на строителството и чистотата на българския книжовен език. През 1869—1872 г. излизат във Виена три книжки “Упътванье за българския език” (по 16 с.), след това —„Книговище за прочитание” (6 книжки по 32 с., 1874—1875, Виена), „Чистобългарска наковалня за сладкодумство” (7 книжки средно по 16 с., 1879, Пловдив), „Бранилник на българския език и за народна облага” (14 броя, 1880, София). Издавал е и единични листове с критични бележки върху езика на различните български издания, като „Пукнуване зора”, и „Сипнуване зора” (Русе, 1881), както и редица брошури с езиково съдържание. Също и в другите свои издания — учебници по география, литературни превади („Чудосите на Робенсина Крусо”, 1849, „Еничерите”, 1849), пътеписи, вестници, произведения с културен и стопански характер — Богоров винаги се е отнасял с голямо внимание и грижа към строителството на книжовния език, а често е засягал и непосредно езикови въпроси.

Сам той, сякаш предчувствувайки вече края на неспохойния си, пълен с динамика и с народополезни дела живот, през 1882 г. е отбелязал на корицата на последната своя брошура под името си: „лекар, любослов, първи вестникар, народен представител”. Положението на определението „любослов” веднага след професионалното „лекар” и пред останалите други показа, че и сам той е съзнавал основното място на езиковите си интереси и занимания в своя живот.

Процесът на формиране на българската нация през време на Възраждането поставя два основни въпроса с голямо историческо значение — борба за национално обособяване чрез пресичане влиянието на гръцката образованост в българските градове и борба за правилно изграждане на общонароден писмен (книжовен) език. Богоров е дал своя принос и в двете тези посоки.

В своята автобиография („Живота ми описан от мене”) Богоров съобщава, че при завръщането си в България от Одеса, където е учил в Ришельовската гимназия, той минал през Свищов, Търново, Габрово, Изворник (Казанлък), Стара Загора и вредом се мъчел да предумва българите да не се учат вече по гръцки, а само по български. „По тази причина в последния град ме поканиха да им бъда български училник, което и приех на драго сърце; но тук не можах да остана повече от една година, че имах опорник — гръцкия училчик, който можа тогава да раздели учениците, щото едни да се учат само български, а други само гръцки... ; кога от моя страна се искаше сичките ученици да учат български и гръцки.” Колко съзнателно се е отнасял младият Богоров към задачата на едногодишното си учителство в Стара Загора личи от това, че той успява, макар и толкова млад, да напише своята „Първичка българска граматика”, едно капитално произведение на нашата възрожденска книжнина.

Самият живот, стопанските, обществените и културните нужди на народа и силното родолюбиво чувство са тласкали нашите възрожденци да се занимават съзнателно със строителството на книжовния ни език въпреки недостататъчната си теоретическа подготовка. Макар и да не са били филолози, те са схващали изискванията на действителността, огромното значение на езиковия въпрос в тогавашния исторически момент. Не случайно по-сетне Богоров е поставил като мото на един от своите речници: „Дор език живее, народ не умира.”

Иван Богоров има основни заслуги в две съществени насоки в изграждането на нашия книжовен език: от една страна, той е допринесъл значително след Петър Берон за поставянето на книжовния език върху съвременна народна основа и за обогатяването му, а от друга страна, е направил много за предпазването на книжовния ни език от чужди влияния, за запазването на народностния облик.

Още през 1762 г. Паисий Хилендарски се опитва да разкаже „просто за простите българи” миналото на нашия народ в своята „История славеноболгарская”. Но трябваше да минат редица десетилетия, докато бъде изграден новият ни книжовен език върху здравата основа на живата народна реч. В това отношение неоценима е ролята на тримата големи възрожденци Петър Берон, Иван Богоров и Васил Априлов, излезли из будните балкански градове Котел, Карлово и Габрово. Скромният Беронов „Буквар с различни поучения” от 1824 г. постави великото начало. Не беше възможно обаче да бъдат лесно преодолени всички традиционни схващания и предразсъдъци, както и други трудности. Черковнославянското книжовно влияние продължаваше да прозира в езика на малкото излизащи тогава български книги. „Първичка българска граматика” на Богоров от 1844 г., излязла двайсет години след Бероновия Рибен буквар, доведе до най-чист вид народната основа на новия книжовен български език. Затова, че е основана на „народния изговор”, тя е наречена от автора „първичка”, макар че преди нея имаме вече издадени български граматики и от Неофит Рилски, и от Неофит Бозвели, и от Христаки Павлович. Голяма част от просветните и книжовни дейци по това време, настроени консервативно в духа на черковнославянската традиция, не можаха да разберат и да приемат новото в „първичката” граматика на Богоров. Важна беше в оня исторически момент и ролята на Априлов и на Габровското училище за по-бързата и окончателна победа на народния език — един въпрос с историческо, обществено и културно значение. Сам Априлов е оценил високо значението на Богоровата граматика. От самото начало на своята „любословна” и обществена дейност Богоров разбира проникновено, че е нужно изграждането на единен книжовен език за всички българи. По-късно той изказва тази мисъл съвсем определено: „Един и същ писменов език за синца нас, българите, струва много, той е безценен камък нам.” [1] И той винаги е деен участник в изграждането на книжовния ни език и енергичен борец за неговата народност и чистота.

Иван Богоров слага началото на един основен принцип при изграждането на нашата книжовна лексика: да се побългарява звуковият състав на черковнославянските и руските книжовни думи, за да звучат те естествено и на български, тъй като обикновено техните съставни елементи са налице и в нашия език. Така Богоров започва да пише последователно „според народния изговор” не само български думи, като дълг, първо, мъка, мъчител, мълчи, тъкмо вместо долг, перво, мука, мучител, молчи, токмо и пр., както срещаме нерядко в Рибния буквар на Берон, но побългарява и черковнославянско руските думи, носещи белези на руска фонетика, като создание, состояние, сообщение, составлява, восточен, въвеждайки българската форма на представките — създание, състояние, съобщение, съставлява, въсточен и др. Този принцип, въведен последователно най-напред от Богоров, е в пълна сила и днес при по-нататъшното строителство на книжовния ни език. Доскоро ролята на Богоров в това отношение не беше догледана, но днес тя трябва да бъде достойно оценена и изтъкната. М. Арнаудов признава главна заслуга в това отношение на Иларион Стоянович (Макариополски) [2]. Макар и с някои уговорки, Ст. Младенов също набляга силно на ролята на Ил. Стоянович — Макариополски [3]. Обаче Иван Богоров изпреварва Иларион Макариополски както по време (неговите произведения започват да излизат от 1842 г., докато преводът „Православное учение” на Ил. Стоянович излиза през 1844 г.), така и с последователността на застъпването на българската фонетика (у Ил. Стоянович все още се срещат форми като сочинение и возраст). К. Мирчев в своята „Историческа граматика на българския език” (II изд., 1963, с. 85) изтъква правилно ролята на Иван Богоров. Буди обаче възражение неговото схващане, че форми като скорб, муж, перво в езика на Богоровите предшественици са „руски думи в непроменен вид”. Трябва да се приеме, че форми като скорб, муж, перво и пр. в езика на нашите възрожденци не са черковнославянски или руски думи, а са български народни думи, приспособени към една литературна фонетична традиция, възприета от черковнославянски език. Ролята на Иван Богоров се състои не в „съзнателно побългаряване на русизмите”, а в съзнателно освобождаване на книжовния облик на българските думи от влиянието на руската (по-непосредно — черковнославянската) фонетика, което довежда и до съзнателно побългаряване на действителните лексикални черковнославянизми и русизми в езика ни.

От друга страна, трябва да се обърне внимание, че Богоров е допринесъл с езиковата си практика за установяването на някои по-стари, руско-черковнославянски к н и ж о в н и   думи и изрази, от които се е нуждаел по онова време нашият език. Така например в неговите пътеписи „Няколко дена разходка по българските места” (1868) срещаме доста книжовни съществителни с наставка -тел (председател, съдържател, читател и др,); сложни съществителни с наставка -ие (земеделие, великолепие, благополучие, злополучие, противоречие и др.), отглаголни съществителни с наставка -ние (у Богоров -нье) (управление, употребление, разстояние, състояние, внимание, произведение, образование, прохлаждение, произхождение, местоположение, злоупотребление), а също и съществителни с наставка -тие (предприятие). Срещаме и книжовни прилагателни като забележителен, изключителен, общеупотребителен, желателно и др.; книжовни глаголи като възползувам се, съществувам и др. Ето някои примери с употреба на такива  к н и ж о в н и  думи [4].

„Тии лани основали и читалище, ал в едно събрание, в което станало припирня за кой да бъде председател, омразата им стигнала дотолкоз, чтото са принудили пак да го затворят” (45). „Ханджи (тъй се нарича съдържателят на една гостилница по нашите места) донесе една рогозка” (15). „По тия думи повече от нашите читатели могат да разберат, че се намираме на Марино поле край лъкатушките на Янтра” (25). „Като се поразходи човек. . . вижда малки къщя, дървени, оградени..., а други — с дъски на разстояние една педя една от друга” (18). „Той нека погледне децата, кога си идат от училището, зачто тия показват вътрешното състояние на къщята” (19). „Варна е самото и най-главното място, дето дохождат назад в брой парите .., ал по злополучие падат в гръцки ръце” (68). „И в събота без всякакво противоречие да му е затворена продавалницата” (68). „А но и да размишляват, както разумни същества..., как може да има добро поминуване и благополучие у всякоя къща” (24). „Всичките други търговски предприятия нему са виждат опасни и пълни с премеждия” (64). „Той е забележителен и по своето местоположение, че стои срещу Гюргево и наблизу Букурещ” (18). „Добри предачки, те можеха по-добре да работят испанска вълна или да предат лен, неща по-употребителни на днешно време” (33).

Трябва да се каже, че Богоров е допринесъл за установяването на тези типове книжовни думи, както и на отделни техни образци в нашия книжовен език, въпреки че по-късно е воювал срещу някои от тях.

Тук трябва да се отбележат и някои характерни  к н и ж о в н и  с л о в о с ъ ч е т а н и я, като стоя на разположение, имам на разположението си, обръщам внимание, привличам вниманието, без съмнение желателно е и др. Например:

„Поставило е по пътя каруци, които стоят на разположение всякому” (19). „Ний българите щяхме да имаме на разположението си два милиона грошове общи пари. . .” (18). „Русчук е днес един от крайдунавските градове, които според политическото си разделение и по железний си път до Варна привлича вниманието на цяло Турско” (18). „Желателно е, че свищовските контета щат управят тия недостатки” (24) „При такива добрини читателите без съмнение щат помислят, че Русчук е прехубав град” (18).

Особено заимание заслужава  с и н т а к с и с ъ т  на Богоров. В него, от една страна, се забелязват множество особености на народната реч и на родния говор на Богоров, а от друга страна — редица особености от книжовен произход, които обогатяват нашия книжовен синтаксис по примера на други литературни езици.

Като по-характерни народни елементи в синтаксиса на Богоровите пътеписи могат тук за пример да се посочат следните:

Употреба на някои съюзи, присъщи на народната реч, например:

Ал по времето на Бонапарта при спаднуването на немските асигнацни тип всичките осиромашаха” (32). „Добри абаджии, тии млого време са приготували воинските дрехи в Цариград, та според това са имали добра случка за обогатяване, ал не са знаяли да се възползуват от нея” (32). „Попитах ги, когато са биле в Италия, ако са обърнали внимание върху преденето и тъкането на коприната” (27). „Попитах ги, ако знаят търновски да предат и тъкат” (27).

Конструкции с остатъци от инфинитив, например:

„Тъй чловек, който пътува с кирия, може си помисли каква чест го чака в подобни места” (16). „Той хляба не може я от клисавина и ризите си не може позна от синкавина” (24). „Нашите женоря могат изпре и изтъка малко нещо коприна, ами няма кой да стане мукаят” (27). „Ал тамкашните механици не са достигнали още да поправят тоя кусур, дрънкането, което лесно можеше стана, ако горното стебло на цевите беше било съвсем търкалясто” (31). „Явно е, че в подобни обстоятелства търговията и земеделието не могат напредна” (36).

Конструкции с остатъци от падежни форми, например:

„Една заран слязохме с едного приятеля на скелята, дето са гюмрукът и агенцията на Пароплавното дунавско съдружество” (20). „А на някого сиромаха ако би да дотребуват двадесет и пет гроша с вайда..., той е принуден да плати за тях най-малко два гроша на месеца” (36). „Ако има в Цариград някое място по-мило и по-любопитно за едного българина, то е Балкапан хан” (63) “Българи са ониз, които не припознават цариградского патриарха” (37). “Сукманът е тям непозната дреха” (42). „Ний влязохме с приятеля в двора на една къща, на която вратнята беше отворена всякому” (22).

Доста свободни синтактични свързвания (най-често безсъюзни) в духа на народната реч, например:

„В работите им, които се отнасят собствено в домашиий им живот, владее голяма простота, закачи от най-богата къща до най-немотната” (43). „Той е и сгодно място. . . и заради фабрики за шекер и цвекло, което става яко добре, една глава дохожда седем-осем оки” (47). „Според това тии са ненаенждат дотолкоз, чтото чловек често среща двама братя — единий да бъде българин, а другий грък” (37). „Тии лани основали и читалище, ал в едно събрание, в което е станало припирня за кой да бъде председател, омразата им стигнала дотолкоз, чтото са принудили пак да го затворят” (45). „Той (обичаят) състои в да идат при село Дерелий, три сахатя далеч от Чирпан” (48). „Разложено сред изданките на Стара планина и от двете страни на река Тунджа, то с околните си ту рътлини, ту поляни, ту брегове и долове има самодивски вид” (31).

Като по-характерни книжовни елементи в синтаксиса на Богоровите пътеписи могат за пример да се посочат следните:

Широка употреба на обособени части на изречението, например:

„Да правят килими, една стока по-общеупотребителна и по-благородна за постилане в къще” (33). „На два часа раздалеч от Калофер, при самите поли на Стара планина, се нахожда Карлово, един от най-ръкоделните градове в Турско” (34). „Той има една чаршия, на която по-вишето са сарачи и бакали, и една главна пияца, наречена Абапазар” (56). „Ръкоделно село, неговите жители са в добричко състояние” (32). „Предадени само на предене и тъкане, те не умеят да готвят, да месат и да перат ризите” (33). „Православните, славянско произхождение, делят са на българи и гърци” (37). „Като са поразходи чловек нине из тоя град, вижда малка къщя, дървени оградени едни с плетища, както в най-малките села, а други — с дъски на разстояние една педя една от друга. . . “ (18).

Редовна употреба на следпоставени подчинени определителни изречения със съюзна връзка който, например:

„Българи са ониз, които не припознават цариградского патриарха, гърци, които го припознават за техен духовен началник” (37). „Долу край реката е скелята и маазите, пологът на солта и на стоките, които дохождат от Румели през Стара планина” (21). „Булката беше облечена с копринен фистан, който струваше около седемстотин и петдесет гроша” (60).

Прави впечатление, че в синтаксиса на Богоров обикновено не се среща удвояване на обекта. Това показва, че тенденцията към избягване на тази конструкция от народния синтаксис в книжовния език е твърде ранна и се дължи на книжовни влияния. Рядък случай е удвояването на обекта, изразен чрез относителното местоимение който, например:

„През него тече река Марица, по която търговците пращат със салове или плуни дор до Енес жита, ориз и чамови дъски, и дървета за направа, които ги секат в планина Доспат и режат на дъски в село Батак” (35).

Нормално в такива случаи не се среща удвояване на обекта, например:

„Главното произведение в Пловдив е оризът, който сеят наоколо съший град” (38). „В Чирпан съществува още от вехто време един обичай, който тия наричат Росен” (48). „Хиотите на пъргавината, която имат в търговията, са длъжни на жената” (61).

Срещат се и случаи в словореда, където може да се предполага чуждо книжовно влияние, например:

„Казанлък има едно добро обще училище за деца и един с прехубава черкова женски манастир” (31). „Местното началство отсъди едного от първа ръка търговец на три недели затвор или пет лири глоба” (73).

* * *

За по-широките среди на нашата общественост Иван Богоров е известен като смел и краен  п у р и с т. Това важи главно за дейността му през последните десетина години преди Освобождението и през годините след Освобождението. Но по-първите му произведения са написани на естествен и жив народен език. Те имат интересен стил и се четат леко и с увлечение. Такива са: „Математическа география” (преведена от руски език през 1842 г. и преиздадена по-сетне в две преработки), “Чудесиите на Робенсина Крусо” (1848), „Няколко дена разходка по българските места” (1868) и др. Склонността към лична словотворчество се забелязва и в тези произведения, както и в „Първичка българска граматика”, но в умерена степен. След това обаче езикът на Богоров става на места по-труден за четене поради нарастващото количество новоизковани или своеобразно осмислени български думи. Това личи и в неговата автобиография („Живота ми описан от мене”, 1879 г.) и особено в периодичните му публикации по езикови въпроси като „Упътванье за българския език” (1859—1872), „Книговище за прочитане” (1874—1875), „Чистобългарска наковалня за сладкодумство” (1879), „Бранилник за българския език и за народна облага” (1880) и др.

Как може да се обясни пуризмът на Богоров и в какви форми се проявява той?

Трябва да се каже, че умереният пуризъм е бил присъщ на езика на всички наши възрожденци. Той се е налагал от историческия момент в народния живот и в нашето езиково развитие, а границите му са се определяли от чувството за езиков реализъм у отделните книжовници. В книжовната дейност на Иван Богоров пуризмът получава все по-големи размери поради някои негови лични качества — оригиналност на характера и предразположеност към словотворчество. Към това трябва да се прибави и недостатъчното разбиране на природата и начина на функциониране на книжовния език като специфично явление в живота на народа.

Така, излизайки първоначално от един правилен и добре формулиран от самия него принцип — „нам е простено кога пишем или кога говорим да заемаме речи от друг език, ал ониз, които ги няма народът”, — с течение на времето Богоров се отклонява от него.

Както и всички наши възрожденци, особено от първите поколения, Иван Богоров е бил здраво закърмен с духа и традициите на народното творчество и на народния език. Не случайно една от първите му книги е сборникът „Български народни песни и пословици” (1842). В борбата срещу турското, черковнославянското и засиленото руско влияние в книжовния ни език той се опира върху народната реч. Словотворчеството му се гради изцяло на народна основа, но по различни други причини то не излиза винаги сполучливо или се явява обективно неприемливо. С течение на времето то се възприема все повече като изкуствено. Така се получава едно странно несъответствие между личните подбуди и стремежи на автора и обществените възможности и резултати. Не ни е известно как той самият е преживявал това несъответствие. Някои от последните му брошури свидетелствуват за известно връщане към отделни традиционни положения.

* * *

Анализ на огромното количество Богорови неологизми, пръснати из многото негови произведения и издания, не е още правен в нашата наука. Въпреки че за тях се говори всеки път, когато стане дума за Богоров и за неговата книжовна дейност, те и досега не са събрани и проучени по-системно. Голяма част от неологизмите на Богоров се намират в неговите речници (Френско-български, 1869, Българско-френски, 1871, отделни свезки от незавършен тълковен речник, 1871, 1881 — 1882), където са дадени не в авторски контекст, а най-често направо като съответствия на чужди думи или заглавки на речникови статии. Друга, също голяма част, срещаме в отделни изречения в Богорова редакция на изрази от разни други автори, предлагана в различните му издания, посветени на правилността и чистотата на българския език.

Тези неологизми трябва да бъдат събрани и проучени от лексикално и словообразувателно гледище. Друга част от неологизмите на Ив. Богоров се съдържат в езика на неговите собствени произведения — публицистика, учебници по география, преводи на литературни произведения („Чудесиите на Робенсина Крусо”, „Еничерите”), популярни четива по медицински, стопански и други въпроси. Нужно е в тези произведения неологизмите да се проучат не само от лексикално и словообразувателно, но също и от стилно гледище — какво място заемат в езика на автора и как се възприемат в цялостния му текст, наред с други особености на езика му. Но и наличните по-бегли наблюдения показват някои основни особености и характерни тенденции, както и значително разнообразие в неговото словотворчество.

Най-богато е то в областта на съществителните имена и това е лесно обяснимо, като се има предвид основната роля на съществителните в строежа и развитието на лексиката.

Прави впечатление стремежът ка Богсров да използува българските народни наставки -ач и -ник за означаване на лица вместо книжовната -тел, която той смята за руска. Така например той употребява думи като надзирач, председач, преобразовач, ревнувач вместо надзирател, председател, преобразовател, ревнител; прочетник, спомощник, училник вместо читател, спомоществовател, учител. Със същите наставки си служи и в други случаи, например спорник (враг, противник), правлник (автор), доброволник (доброволец) и др.

За означаване на предмети и отвлечени понятия Богоров си служи с разни други наставки, например -алка (сновалка — поща), -ица (бивалица — история), -ство (лкарство — медицина) и др.

При названия на някои понятия из областта на химията и физиката намираме наставката -ник (ветриник — въздух, искриник — електричество и др.).

Срещаме наставката -ище за означаване на понятия за място (столище — столица, срещалище — място за срещане, застанище — място за пребиваване и др.).

За дълбоко познаване на народното словотворчество говорят неологизми като обрек (обричане, обещание), застан (гара), плув (плавателен съд, сал), отска (решение, разрешение), получени по безсуфиксен път от глаголни основи.

Характерни за словотворчеството на Богоров са сложните съществителни с първа съставна част глагол в повелителна форма и втора — съществително име (понякога и двете части са глаголни повелителни форми), например: мини-брод — паспорт, пази-правда — правосъдие, варди-здраве — медицина, просветни-народ — просвещение, просвета (срв. достойничество просветни-народ — министерство на просветата), оставай-сбогом — сбогуване, прощаване, погледни-вземи — бакалница и др. В народната лексика този вид думи се употребяват най-често като прякори и имат понижена стилистична оценка. Опитът на Богоров да ги въведе в книжовната лексика не е излязъл сполучлив.

Прави впечатление в областта на прилагателните имена наставката -атен (срещана рядко в народната реч), например биватно име (съществително), тълкуватен речник (тълковен речник).

Понякога Богоров се увлича дотолкова в словотворческа дейност, че в различни случаи и моменти си служи с различни свои неологизми за означаване на едно и също понятие. Така например освен посочената дума лкарство в неговите произведения срещаме и варди-здраве за означаване на „наука медицина”. На кориците на неговите издания намираме различни названия за понятието „печатница” — в едни случаи четем тискарница, в други — потисник, в трети — печатница, в четвърти — образвалня или образовалня.

Много от Богоровяте думи са съставени калкирани по образеца на съответните чужди думи, но има и доста много свободно съставени въз основа на избран от самия него признак. Голяма част от тези думи са сполучливи, но е било трудно да бъдат възприети в обществената практика на мястото на употребявани вече други думи. Има и случаи, когато те звучат неубедително поради несполучливо избрано изходно понятие или по-рядко употребявана изходна дума, например сновалка (за поща) — нещо, което „снове”, опорник (за враг или противник) — човек, който „се опира”, и др.

Макар да е изпадал в крайности, Иван Богоров има значителни заслуги за опазването на националния облик на нашия език преди Освобождението и в първите години след Освобождението. Особено важна е неговата роля през 40-те и 50-те години на миналия век. Знае се, че той е допринесъл да се запазят в нашия общонароден език народни думи, като кът, верига, загуба, печалба, стопанин, смет срещу турските кьоше, синджир, зарар, кяр, сайбия, боклук. От множеството новоизковани думи от Богоров са останали в съвременния ни език неголям брой, като например бележка, вестник, сричка, чакалня, часовник и др. Навярно по-точното проучване на материала ще увеличи този списък. Но и тези данни са достатъчни, за да се види положителната роля на Богоров за изграждането на книжовния език, където по начало индивидуалното словотворчество не може да заема особено място. Крайностите на Богоров не са намерили последователи, така че те не са дали отражение върху развитието на езика. Обаче възпитателното значение на неговата многогодишна дейност в защита на чистотата на родния език от чуждоезикови елементи трябва да бъде оценено високо. Положителните традиции в неговата дейност бяха по-сетне продължени от видни представители на нашето езикозназние, като А. Теодоров-Балан и Ст. Младенов.

Опитите на Богоров за създаване на нови български думи вместо широко известни международни термини, като бивалица за история, сновалка за поща, достойник, достойничество за министър, министерство, мини-брод за паспорт и др., не са имали успех. Не е успял и опитът му да замества книжовната наставка -тел с народната -ач в думи като председач, надзирач, списовач вместо председател, надзирател, писател (автор) и др. Макар че не се среща в днешните народни говори, наставката -тел има старобългарски произход и безспорно обогатява нашето съвременно словообразуване.

Голямо значение има Иван Богоров за развитието на нашата лексикография като автор на първите два големи двуезични речника у нас: „Френско-български” (I изд., 1869) и „Българско-френски” (1871). Събирането на твърде богат за времето си материал в тези речници е било от огромна полза за езиковата практика и за развитието на книжовния език. Тези речници са станали образец и основа за много други двуезични речници (особено българско-чужди) у нас след това.

Въпреки неблагоприятния ефект от крайностите на Богоров като пурист и творец на неологизми (двете тези прояви се намират във вътрешна връзка помежду си) нашата културна общественост е съумяла да оцени неговите заслуги за развитието на родния език. През 1884 г. той е получил високо признание от Българското книжовно дружество, като е бил избран за негов почетен член.

Приложеният от Иван Богоров принцип за фонетично асимилиране на черковнославянските и руските думи в нашия език е играл голяма положителна роля в развитието на книжовната ни реч и запазва своето значение и днес. Нека обаче да бъде позволено тук да се изтъкне, че в днешно време се срещат книжовни българи, които пренебрегват неоправдано този важен принцип. Така например бе допуснато да се наложат в нашия речник думите оборудвам и оборудване с небългарската гласна у, макар че отдавна сме възприели да казваме оръдие, а не орудие. В езиковата ни практика са пуснали дълбоки корени формите разряд и отряд вместо българските разред и отред. Нерядко срещаме думите прийоми и зачоти със съвсем чуждото в тях йо (о) вместо българско е (трябва да казваме приеми, а още по-добре похвати, и зачети). В езика на дипломатически документи се среща причастната форма договорящи вместо българската договарящи и др. Наистина има на какво и днес да се учим от Богоров, има нужда и днес да си спомняме за неговите принципи.

В заключение нека да кажем, че крайностите на Иван Богоров в областта на словотворчеството, с които той е известен между по-широките среди, не могат да бъдат пречка да видим днес неговите действително големи заслуги за развитието на нашия книжовен език не само през Възраждането, а и по-късно. Неговата рядка по дълбочина и чистота обич и грижа за родния език трябва да вдъхновява нашите поколения и днес.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG