Home Литература Ранно българско възраждане

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Ранно българско възраждане ПДФ Печат Е-мейл

Ранно Българско Възраждане

Възрожденските процеси в българските земи могат да се разглеждат като част от възрожденските процеси на Балканите и общия ход на Ренесанса в Европа. Така проблемът с Българското Възраждане може да се разглежда като частен случай от един глобален процес, протичащ в рамките на Европа и света като цяло . От гледна точка на общата история за периода по - известни автори са:

-Яков Бургхард – Ренесансът в Италия

-Андре Мороа – История на Англия ; История на Франция.

-Авторски колектив под редакцията на проф. Орлов – История на Русия

-Йордан Андреев – Великите князе , царе и императори на Русия .

-Ахмед Садулов – История на Османската империя .

-Витол – История Османской империи.

-Ирма Фадеева - Официалънъi Доктринъi в идеологии и политике Османской империи

-Кръстю Манчев – История на Балканските народи

-Виталий Шеремет – Османская империя и Западная Европа.

-Ключевский – Россия и Европа.

-Наталия Нарочницкая – Россия и мировой Восточнъiй вопрос.

- Робер Мантран  - История на Османската империя .

- Жорж Кастелан – История на Балканите XV – XX  век.

От гледна точка на българската история по -  известни изследователи са :

-                      Николай Генчев – Българско Възраждане ; Научни трудове ; Българската култура през XV – IXX в.

-                      Александър Бурмов – Избрани произведения

-                      Марин Дринов -Избрани съчинения

-                      Никола Станев – България под иго

-                      Петър Ников – Възраждане на българския народ

-                      Иван Стоянов – История на Българското възраждане

-                      Велко Тонев – Добруджа през Възраждането

-                      Константин Иречек – История на българите

-                      Христо Гандев – Българската народност през XV- XVIII в

-                      Николай Т одоров – Балканския град през Възраждането

-                      Жак Натан – Стопанска история на България

-                      Любен Беров – Икономическото развитие на България през вековете

-                      Димитър Саздов , Илка Петкова и Иван Стоянов – По някои проблеми от стопанската история на България .

-                      Душанка Лукач – Видин и Видинския санджак.

-                      Михаил Андреев и Фани Милкова – История на българската държава и право.

-                      Димитър Токушев – История на новобългарската държава и право.

Френският учен Робер Мантран разглежда XVIII в. като limes-ът между Средновековието и Новото Време. Това е времето на прелом между изпадналите в криза феодални отношения и проспериращата буржоазия, налагаща капиталистическите отношения. През XVII в . избухва първата буржоазна революция в Нидерландия и само половин век след нея - Английската буржоазна революция . Това е показателно, че буржоазията, осигурила си лидерно място в икономиката, вече търси политическата власт . В Англия армията на парламента, водена от Оливър Кромуел и неговите ‘’айронсайди’’ (железни войници ),  утвърждават хегемонията на капитализма и последва екзекуцията на анлииския крал Чарлз II. Това доказва, че когато монархията е срещу новите сили те не се колебаят да я отстранят .

Основното съдържание на започналата епоха е преходът от феодализъм към капитализъм, което е закономерно явление предположено от разгръщащите се пазарни механизми и господството на буржоазията в икономиката. В този период френската аристокрация се дели на две категории – ,,аристократи на шпагата ‘’ (потомствени аристократи) и ,,аристократи на мантията’’ (буржоа, които са закупили аристократични титли) . Това вече е доказателство, че в някои случаи капиталистическите отношения могат да съжителстват със стария феодален ред . Така първият голям фактор за извършващия се преход са промените в икономическия живот и тоталното налагане на капиталистическите  отношения.

Вторият голям фактор е започналото усвояване на Новия свят и разгърналата се борба за колония. Особено значение за новото мислене има създаването на САЩ . Разгръща се борба за суровини , пазари , работна сила и колонии , а това още повече катализира производството . Точно през XVIII в. Англия осъществява промишлен превра и благодарение на изобретението на Джон Кей - ,, летящата совалка ‘’ и Джон Уайът – предачната машина , Англия се превръща в текстилното сърце на света и това е началото на нейната колониална , стопанска и политическа експанзия, която ще я превърне във ,, владетелка на моретата’’.

Радикалните изменения в стопанския живот на Европа са свързани с “революция на цените”, при която стоковото покритие става много по-значимо от златното в монетите.Всички тези промени в Запада оказват съществено влияние върху Османската империя. През  XVI – XVII в османците главно водят тежки войни с могъщи европейски държави, облечени във формата на Джихад на меча. В самия край на XVII и XVIII век силата на тези религиозни противоречия между превърналите се традиционни противници рязко отслабва и е заменена с новите икономически интереси. Християнските държави са навлезли в Ренесанса и са променили изцяло икономиката си, докато Османската империя продължава по традиция да залага на религиозните войни , но изоставането й в техниката води и до големите военни катстрофи от Голямата война (1683-1699). Познатият от Средновековието антагонизъм между християнският Запад и мюсюлманският Ориент вече през XVIII век е заменен с нови реалности . Елиминирали османската опасност за Централна и Западна Европа , западноевропейските владетели започват да гледат на Ориента не като поле за бойна слава и завоюване на територии, а като една огромна територия, представляваща пазар, зона, богата на суровини , евтина работна ръка и икономическият интерес вече изисква османското наследство да не бъде разчленявано , а съхранено за инвестиции и навлизане на западния капитал. След Голямата война Османската империя е вече “болният човек  на Европа”. При съществуващият централизъм в империята всяка една военна загуба на бойното поле бие директно вурху авторитета на султана и Портата. Това води до рязко засилване на сепаратизма , като централизмът е заменян с децентрализация  и политическа анархия най-вече в периферните области.

От началото на XVIII век християнският свят е в настъпление срещу дар ал ислям и международната тежест на Османската империя рязко спада, като тя се превръща в една второстепенна военна сила . Бойните неуспехи вече не водят до изблици на фанатизъм сред гаазиите, те не носят желаната плячка , роби и приходи в бейт юл мал, рязко нараства броят на дезертьорите в армията и това показва криза в спахийската военно – ленна система. Хиляди дезертирали спахии са обвинени, че не изпълняват военните си задължения  и спахилъците им са отнети, като са включени в султанските хасове или са предавани на новопоявилата се категория в империята  - мукатаи (чифликчии). Първоначално това са арендатори на земята, които поемат стопански задължения към държавата и чифликът в самото начало е условно владение, по силата на мирие. Постепенно в децентрализацията на империята чифлиците от условни владения се превръщат в наследствени, а това подронва съществуващата класическа система на османския феодализъм, утвърдена с “Канун – наме”. Следа да се подчертае, че до началото на XIX век чифлиците не са повече от 7-10% в империята  от общата територия на империята, а останалите са спахилъци, т.е. те не са решаващи за османската икономика.

Османската империя е типичен пример, когато върховете на държавата са силно консервативни , с агаларско мислене и считат себе си като пазител на ислямската традиция, което изключва възможноста за реформи. В същото време османският сепаратизъм също не носи белезите на капиталистическите отношения , а представлява борба за власт между отделните феодали. При тази застинала консервативност борбата между старото и новото в империята протича на ниво аянска институция, т.е. местна власт, на регионално ниво, а това са българските земи.

В началото на XVIII век е проведена административна реформа в империята, като съществуващите до този момент 250 санджака са трансформирани в 380 пашалъка, което подсказва , че областите са намалени като територия и е увеличен техният брой. Явно в този случай империята ползва стария византийски опит, защото при управлението на василевса Никифор I Геник (802-811), темите са намалени по територия и увеличени като брой. Идеята на османската централна власт е да намали сепаратизма като съсредоточи в ръцете на пашите по-малко власт и постепенно ги превърне в държавни служители.

Абсолютна новост в селското стопанство са чифлиците, които представляват еднолични стопанства, обработвани с чифт волове, от където идва и името им. Те са с територия 60-150 дюнюма (55-140 дка), като мукатаят има правото да ползва наемен труд. Чифликът е фермерски тип стопанство, ориентирано към пазара и докато спахията няма интерес да инвестира във владението си, то мукатаят е заинтересован от нови култури, нова техника за обработване на земята, иригация(напояване) и др. Нарастналото производство в селското стопанство оживява връзките между християнското село и градът с мюсюлманкси облик и пазарът предизвиква побългаряване на градовете.

Българите в града масово стават занаятчии, влизат в еснафските организации, като стават членове на техните лонджи, а някои са издигани за кехаи. По силата на действащите ихтисаби , като членове на еснафите те стават част от управленческия елит на градовете. Много бързо еснафите придобиват изцяло български облик и само отделни занаяти главно в областа на услугите – берберство(бръснарство) ,  производство на рахат локум , бозаджийство и други, остават с типично мюсюлмански облик. Основната част от българските занаятчии работи самостоятелно, подпомагана от 1-2 калфи или чираци . Тъй като в Османската империя се прилага системата на всички по равно , която е част от джемаатското мислене , майсторите започват да напускат еснафа и самостоятелно излизат на пазара . Еснафът се превръща в преграда срещу навлизащите пазарно- стокови отношения и напускайки го занаятчиите се разделят на три категории – дребни , средни и едри.Тази промяна в социалната картина личи и на пазара където различните категории са представени в различна степен , като количество , качество и цена на произведената продукция . Занаятите в града вече задоволяват нуждите на целия хинтерланд и започва да се проявява стремеж към излизането на по - далечни пазари, т.е българският производител предприема търговска експанзия. Първият етап от тази експанзия е създаването на българския национален пазар , вторият етап е настаняването на българските търговци на големите пазари в империята - най вече Истанбул и третият етап е излизането на българските производители на западноевропейския пазар. Точно поради тази причина един от най големите производители и търговци на аба – Атанас Гюмюшгердан (Пстрия гердан) отбелязва, че българският път към Европа преминава през пазарите на Истанбул .

В първата половина на XVIII в . започва специализацията на отделни селища и цели райони в производството на определен вид стока . Точно в този период района на Пловдивско, Пазарджишко и долното течение на река Струма започват да се специализират в производството на ориз ; Македония призвежда вълна , памук и опиумен мак; Добруджа се превръща в житница на българските земи ; Казанлъшката долина става основен производител на розово масло . Нарастналото производство и специализацията изискват все по – голямо количество работна ръка, а това засилва българската миграция от планините към равнините и от селото към града , тоест на лице са нови демографски процеси . Точно в този период животновъдството се отделя от земеделието като самостоятелен отрасъл в селското стопанство и това особено важи за райони като Северна Добруджа , Делиормана , Балкана и планинските райони. В селищата, където е развито животновъдството се разгръщат занаяти , които могат да бъдат разглеждани като съпътстващи на отглеждането на едър и дребен рогат добитък – разкриват се голям брой салхани (касапски работилници ) , кожарско производство , кожухарство , кундурджийство , производство на туткал (лепило за дърво), производство на аба и др. В балканските селища се появява гайтанджийството . Гайтаните са фино сплетени влакна от различна тъкан – вълна , памук свила (коприна) , които се използват за украса на дрехите на българина . Тъй като символичната забрана за тъмно облекло продължава да е в сила, качеството на гайтана показва материалното състояние на своя притежател . В района на Чипровци , Самоков и други планински селища се разгръща рудодобив и ковачество, в северозападните български земи се отглеждат копринени буби за нуждите на централизираните френски манифактури  в района на град Лион. Някои български занаятчии и търговци достигат завидно материално състояние , типичен пример е абаджията Атанас Гюмюшгердан , който разполага с търговски кантори в Цариград , Виена Брюксел и Лондон. Отделни български селища в планинските райони , които са бивши дервенджийски кариета  като Етрополе , Копривщица , Габрово , Котел  , Трявна , Елена също развиват собствено производство и тъй като през тях продължават да преминават керваните , те значително просперират. Градовете и селищата по река Дунав и Чрно море просперират благодарение на речната и морска търговия, с която западните стоки навлизат в българските земи и конкурирайки се с тях българският производител повишава качеството си на стоките.

Ако в периода XV – XVII век оцеляването на българина зависи от показната беднота и незабележимата постройка, то вече през XVIII век той разполага със свободен капитал, който може да вложи както за разширение на производството, така и за да даде външен израз на нарастналото си благосъстояние. През XVIII в възниква възрожденският тип къща и познатите уземници стават вече не жилищни помещения, а стопански, но се запазват до началото на XX век. Българинът от Възраждането наследява от предходните векове пестеливостта, изключителната трудоспособност, вярата и желанието тя да бъде защитавана, но вече в резултат на нарастналото имотно състояние, той отделя особено внимание на украсата на дрехите си с гайтани, които стават своеобразни инсигнии на стопанския му просперитет.

През XVIII в продължават да съществуват познатите ни руфети (еснафските организации), с техните лонджи и кахеи . Османската империя продължава да ги поддържа по няколко причини – тя има възможност да поставя големи поръчки пред еснафите за нуждите на армията и администрацията си; при установената система алеленгион, в плащането на данъците за османският бейт юл мал, е по-удобно наличието на еснафска организация; чрез еснафите държавата може да контролира тяхното производство, цена на стоките и местната власт, към която те принадлежат. За руфетите има винаги запазено място на големите османски пазари и точно патронажът на държавната машина ги прави монополисти на пазара. Проблемът е , че при установената уравнеловка в разпределението на материалните блага еснафите изпадат в криза и майсторите започват да ги напускат, но като монополисти на пазара  еснафите предизвикват разпространение на кризата върху целия стопански живот, а при централизма това рефлектира и върху централната власт и кризата става политическа.

В Османската империя е наложен режим на капитулации, наречен архиднаме. Това е система от икономически, правни, културни и политически привилегии, давана на чужди граждани в рамките на Османската империя. Чужди търговци се ползват с намалени мита, намалени пазарни такси и проникването на западните фабрични стоки на османския пазар е облекчено, в резултат на което за да устоят на конкуренцията, българските производители за принудени непрекъснато да повишават качеството и количеството на своите стоки. Българинът купува от Запад  машини, предмети на лукса и разкоша, промишлени стоки и др., но в началния период той все още не разполага с необходимия капитал и закупуването на тези западни стоки става по силата на бартерни сделки. От българските земи се изнася вълна, памук, дървен материал, тютюн, пчелен восък, но износ на пшеница от Османската империя няма до 40-те години на 19 век. Това се обяснява с факта, че българските земи са едни от малкото, които произвеждат зърнени храни и трябва да задоволят нуждите на огромната империя, пръсната на три континента, а това изисква време. От друга страна интензификацията в селското стопанство , особено в земеделието, протича много по-бавно  в сравнение с останалите отрасли от стопанския живот.

Нестабилността на империята в каря на XVIII век се отразява върху съотношението между износа и вноса, развиващо са на приливи и отливи. Влияние върху стопанския живот оказват още сепаратизмът, кърджалийството и даалийството, които правят крайно несигурни търговските пътища.

Международната обстановка от края на XVIII век също влияе върху процеса на икономическото замогване на търговското общество. На 14.VII.1789г. избухва Великата френска буржоазна революция, която за кратък период изминава значителен етап на политическа трансформация и в хода на революцията блясва звездата на 24 годишният генерал Наполеон Бонапарт, който издига идеята френската армия да превземе Египет, а след това да настъпи към Индия, която е “перлата в английската корона”. Египет е в рамките на Османската империя и това вкарва Париж и Истанбул във война, като дава надежди на българите , че те ще се осводбодят с помоща на френската армия. По този повод Георги Стойков Раковски приема, че Наполеон е българин, потомък на Алцековите българи (интродукция). Англия, за да защити Индия, изпраща флота си към Египет и става османски съюзник. В морската битка при Абукир, близо до Александрия Египетска, английският флот, командван от адмирал Хорацио Нелсън, разгромява френския и принуждава Наполеон да изтегли армията си обратно в Европа.

На Балканите особено модерен става френският лозунг на революцията – “Мир на колибите, война на дворците!”. И ако във Франция той има чисто социален характер, то на Балканите същият лозунг има вече етнически, религиозен и соц иален характер при съществуващото джемаатско делене.

Нарастналото благосъстояние на българското общество създава условия за един много рязък демографски скок. Това вече не е инстинкт за самосъхранение на рода и нацията, а е доказателство за нарастналото българско имотно ниво и възможността семейството да издържа голям брой деца. Оживеният стопански живот е немислим без голямо количество работна ръка, без силна патриархалност в семейството и без знания по редица естествени науки, сред които е и историята. През 18 век интресът на западния капитал към българските земи и Османската империя като цяло рязко се засилва. Започва инвестиран, като се разкриват акционерни дружества, промишлени предприятия, банково дело. Капиталът навлиза под формата на държавни заеми, строителство на жп линии и др. Логично е след като българите са основен производител в империята тези инвестиции в голямата си част да влизат в българските земи, защото работоспособността се е превърнала в отличителен белег на нацията. Проф. Ахмед Садулов отбелязва, че българскиет земи заемат 7% от територията на империята, но в тях се произвеждат близо 35% от благата на империята и това обяснява изключителната чувствителност на османската власт спрямо българските освободителни опити.

Българското възраждане винаги събужда спорове като начална дата. Васил Априлов и Георги Стойков Раковски приемат, че началото на възрожденските процеси е с реформения акт на султан Махмуд II от 1826г, с който е премахнат еничарския корпус. Автори като проф. Димитър Косев твърдят, че възрожденските процеси съвпадат с тези в Европа, но те са оформени главно с необходимостта да се манери националната идентичност и неизбежно свързват Възраждането с църковно – националната борба и на това мнение е и проф. Петър Ников. Проф. Константин Иречек и проф. Христо Гандев посочват три основни двигателя за възрожденските процеси в българските земи – личности, манастири и икономически предпоставки.

В съвремието е наложена периодизацията , предложена от проф. Николай Генчев, който разглежда три етапа.

Първи етап – от началото на 18 век до първяата четвърт на 19 век, наречен Ранно Възраждане и в него става формирането на капиталистическите отношения, натрупването на свободен капитал в българското общество, влаган в производството и бита, а от гледна точка на Османската империя това е време на криза в спахийската военно – ленна система , военни неуспехи и от велика сила империята е сведена до второстепенна държава и “болен човек на Европа”. В един по-глобален аспект това е времето, когато съзрява българската национална идентичност и културно и интелектуално се издига над агаларския джемаат умма.

Вторият етап  е от средата на 20-те год на 20 век до Кримската война (1853 – 1856). Известен е като Същинско Възраждане. Отличителни белези са : утвурдени и лидерни капиталистически отношения, оформена социална структура на българското общество, първи опити за военно решение на българския национален въпрос, ускорен е процесът на формиране на българската нация и са заложени основите на двете най – значими и масови възрожденски течения – движение за новобългарска просвета и култура и движение за църковно – национална независимост.

Третият етап е известен като Късно Възраждане и започва с Кримската война, а приключва в края на 70-те години на 19 век. Това е времето, когато българската нация постига първото си признание като милет в империята с фермана от 28.2.1870 г., времето на организираното националноосвободително движение, на Старозагорското въстание – 1875 г. и Априлското въстание – 1876 г. В един балкански аспект това е период на Източната криза , а в Османската империя протича вторият етап от Танзимата (ера на реформите), свързан с втория голям реформен акт – Хатихумаюна от 1856 г. Тези реформи се реализират под външен натиск и българските освободителни опити са напълно разбираеми. Освобождението в 1878 г. може да се разглежда като венец на българските усилия, не само национално, но и държавно да се обособят като сила на Балканите.

В зависимост от естеството на литератиурата, тематичния кръг, който тя засяга и мястото, където се издават творбите,, различаваме три потока в книжовния живот, а при условие, че литературата е вече водеща като изкуство, то явно, че говорим вече за културни потоци. Първият оток е книжнината на българите католици, съставена и отпечатвана на латински език, главно в Италия. Вторият поток е православна българска книжнина, отпечатвана в страните, риели кирилицата – Сърбия, Влашко, Русия, т.е. в емиграция. Към този поток принадлежи книжнината , съставена в Османската империя,но далеч от българските земи. Третият поток е българска православна книжнина, съставена в българските земи.

Към първият поток като представители можем да отличим : Филип Станиславов, издал “Абагар” в 1651 г.; Петър Богдан Бакшев, оставил ни изложение за състоянието на българските земи; Петър Парчевич; Георги Пеячевич, описал трагизма на Чипровското въстание; Кръстю Пейкич, описал бита, поминука и културата на българското католическо население. Точно в този период Европа проявява особен интерес към Блаканите и се появяват редица изследвания за Византия и Османската империя, в които срещаме и елементи от българската история. Такива трудове имат чехът Иван Томка Саски , германският монах Йосиф Симон Асемани и францисканският монах Блазиус Клайнер. Те неизбежно подготвят един интерес и към българската история от страна на европейското обшествено мнение.

Сред представителите на втория поток, творили в емиграция се откроява Партений Павлович с неговата “Автобиография”. Той е роден в Силистра в началото на 18 век и първоначално учи в местното килийно училише, където преподават гръцки духовници. По – късно заминава за Булуреш, където учи в елинското училише, известно като Бейска академия, създадено то големият гръцки просветител  Конастантин Вардалакос. Вече като представител на клира Павлович служи в Босна, Далмация. Пътува много, проявява особен интерес към историята и при посешението си в Рилския манастир изготвя препис на хрисовула на цар Иван Александър от 1370 г. В края на живпта си се установява в град Карловац в областта Срем , известен с мирния договор от 1699 г., сложил край на Голямата война. Той е наричан още Сремски Карловци. Умира в 1760 г. в Сремски Карловци и оставя голяма библиотека и исторически бележки. В 1761 г. като таксидиот на Хи;лендарския манастир в Атон в Сремски Карловци пристига Паисий и мнозина учени приемат , че той ползва историческите бележки на Павлович при съставянето на “История славяноболгарская”.

Втората голяма личност от този поток е Христофор Жефарович от град Дойран, който в 1741 г. във Виена отпечатва “Книга стематография или описание оружии илирических” (лирических – южнославянски). В нея са отпечатани образите на български и сръбски царе и светци, а също гербовете на балканските средновековни държави, така като българския герб представлява увенчан с корона щит, върху който е поставен изправен лъв с корона и ако голямата корона върху щита е символ за българската държавна хегемония на Балканите, то коронованият лъв е свидетелство за аристократичния произход на династията. Под герба авторът поставя кратко стихотворение за историческата съдба на българите, а османското нашествие е предадено с тъмните облаци, заобиколили герба.

Друг представител, който е от потока на българските книжовници, творящи в българските земи е Йосиф Брадати – йеромонах (главен монах) в Рилския манастир и автор на голям брой дамаскини, а също преводач и съставител на жития. Това е първият от предшествениците на Паисий, който призовава българския народ към просвета. Проф. Александър Бурмов пише, че хода на историческия процес закономерно води към зараждането на националноосвободителна идеология. Неин създател е големият български патриот Паисий Хилендарски.

Биографичните данни за него са оскъдни и най – точни са тези, написани от неговата ръка в “История славяноболгарская” (“История”). От там научаваме , че Паисий е йеромонах в Хилендарския манастир в Атон. Неговият по – голям брат Лаврентий , който е с 20 години по – възрастен от Паисий е игумен на манастира, а Паисий изпълнява длъжността проигумен (заместник на игумена). В периода XVII – XIX век Хилендарският манастир е български. Светското име на Писий не е известно, в 1745 г. полага celebat и се замонашва. Известно е, че идва от Самоковската епархия и най – вероятното му родно място е град Банско. Написва “История” в 1762 г., когато е на 40 год. и това извежда рождената му година 1722, а замонашването му и хиротонизирането му за расофорен монах става , когато е на 23 години. Известно е , че Паисий има още един, по – малък брат, Хаджи Вълчо, който фигурира в ктиторските регистри на Хилендарския и Зографския манастири и явно, че имотът в рода на Паисий се придава по силата на минората.

В сръбската историография от XIX – XX век се срещат твърдения, че Паисий написва “История” под влиянието на големия сръбски просветител Йован Раич и по този начин  Сърбия си присвоява правото да се разглежда като двигател на българската история и възрожденски процеси. Няма документ, който да поддържа тази теза.

Идеята за написване на “История” се ражда в Паисий под влияние на всички онези обективни фактори , реализиращи промени в материалния и културния живот на българското общество през XVIII век. За голям,ата европейска история, XVIII век е векът на националната иденстичност. Старото джемаатско делене , създадено на базата релгиозна принадлежност, вече губи заложената противопоставеност и на дневен ред изпъкват езиковите, битовите, обичайните и етнокултурните прояви на формиращите се балкански нации. Старият термин “християнин” е прекалено общ и е заменян с елини, българи, раси (сърби), турци, албанци и др.

Източниците, които плзва Паисий са доста разнообразни и могат да бъдат разделени на две категории – домашни и чужди. Домашни извори са тези, които той ползва в специфичната манастирска среда на Атон – хрисовули, моливдовули на българските владетели,  а също аргировули на василевсите. Той ползва и голям брой жития, съхранявани в библиотеките на манастирите и именно от тях черпи духа на патриотизъм, който лъха от творбата му.

В 1761 г. като таксидиот на Хилендарския манастир, Паисий е изпратен в град Сремски Карловци , за да изпълни желанието на починалия митрополит Герасим, даряващ част от имота си на манастира. В Сремски Карловци той се запознава с историческите бележки на Партений Павлович и с труда на дубровнишкия абат (игумен на католически манастир) Мавро Орбини, озаглавен “Книга историография или за славянските царства” и с труда на Цезар Бароний , озаглавен “Деяния Цезар Бароний , озаглавен “Деяния церковнье и гражданские”. Паисий не владее латински език и ползва руските преводи на двамата автори.

Разглеждайки миналото на българския народ, той влага редицаразсъждения за неговото настояще и бъдеще и така чертае перспективите на борбата за духовно и политическо освобождение, за премахване на османския феодален ред и духовния монопол на Цариградската патриаршия. Това прави “история” – първа национална програма пред българския народ и основната идея в произведението е за нацията, нейното опазване и развитие чрез борба за освобождение.

Като обем трудът възлиза на 82 стр. Като се състои от два предговора , 10 съдържателни части и едно послесловие, но в случая важна е не ценността на труда като книжовно произведение, а съдържанието, което е катализтор за възрожденските процеси в българските земи.

Първият предговор е озаглавен “Полза от историята” и в него Паисий включва откъси от труда на Цезар Бароний, като целта е да предизвика  философски размишления в читателя. Паисий внушава, че историческата съдба е мно го колеблива и изменчива и вчерашнот величие може да бъде последвано от днешно падение и утрешен просперитет. Той отправя призив за отхвърляне на османската и патриаршеската власт, т.е. за него свободата е едновременно политическа и духовна цялост. Поради по-общият характер на този предговор, обемът му е по – голям в сравнение с втория.

Вторият предговор вече е обърнат пряко към читателя и се търси диалог с него – “За тези, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази история”. С това заглавия Паисий се обръща не само към грамотните, но и към неграмотните българи и търси една по – широка база за разпространение на труда си. Това е основното доказателство, че още в идейния замисъл “История” не е предназначена да остане зад манастирските врати. В този предговор той отправя призива : “О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш болгарин!”. Паисий остро реагира срещу появилото се елинофилство (гърчеене), в резултат на което се стига до отказ от роден език, Отечество и традиция. Тези хора Паисий нарича “отцеругатели” и ги разглецда като изменици, но не в религиозната сфера, а в сферата на националната идентичност, затова е безкомпромисен спрямо тях.

Съдържателната част започва с най – старата история на славяните и авторът ползва отделни моменти от труда на Мавро Орбини, но е много по – сбит, конкретен и липсва онова размиване, което има в оригиналното произведение. Той проследява основни събития от историята на България и тежките й войни с Византия, като стремежът е да се възвеличаят бойните подвизи на българските владетели, което дава патриотична тежест на произведението. Паисий знае, че ако книгата му носи суха информация и се придържа строго към науката, това значително ще стесни читателския кръг. Целта му е “история” да бъде учебник, по който ще се възпитават поколения българи, затова неговите симпатии при обрисуването на владетели като хан Крум, цар Симеон, цар Самуил и Асеневци са изключително силни. Същевременно проличава и известна антипатия при предаването на образа на цар Ивайло, като се посочва, че е от долен, нецарски произход. За Паисий съчетанието от династичност, “синя кръв”  и величие на автокрацията гарантира българския просперитет. Той не може да бъде обвинен в монархически настроения, защото монархията е единствената форма, която той познава и вземайки такова отношение към цар Ивайло, той подготвя чиатателя за кризата, която предстои.

Авторът описва подробно османското нашествие и борбите , които води цар Иван Шишман, подпомогнат от братята си Срацимир и Асен с османците. Както се вижда, Паисий не се придържа строго към историческата истина, било поради липса на сведения или желание да увеличи възпитателния елемент в творбата си.  Така той формира една българска “Света Троица”, изправяща се срещу османците и предаваща гигантския сблъсък между кръста и полумесеца, но със съзнанието за българска идентичност. Веднага след това е включен един трогателен разказ за българските страдания под османска власт.

Особено място Паисий отделя на делото бна двамата братя Кирил и Методи, на пристигането на техните ученици в България и ролята на страната като разсадник на книжовност и духовност за останалия славянски свят.

Чертаейки големите български победи, величието на българската държавност, авторът внушава гордост и самочувствие и точно на този етап той посочва трите пътя пред българския народ през Възраждането – движение за новобългарска просвета и култура; движение за независима Българска църква и движение за политическо освобождение. Посочвайки големите битки в българската история, Паисий фактически очертава границите на българската национална територия, т.е. границите, за които ще претендира раждащата се българска нация. За него християнството и дтржавността са неразривни понятия и величаейки българската писменост и култура, той фактически очертава и значимостта й за опазването на християнската вяра като неделима от нацията.

Докато Партений Павлович призовава балкаснкото християнство да се обедини около Царсиградската патриаршия, за да изгони оснамците и е готов да подчини българския национален интерес в името на съюза на кръста срещу полумесеца, то при Паисий имаме качествено нов подход. Той призовава към разкол и възстановяване на българската църковна независимост и йерархия. За него духовната автокефалност предопределя бъдещия държавен суверенитет.

Никъде в труда няма ред за българите, които са ислямизирани. Спрямо изменилите на религията, Паисий подхожда с нормите от 15 – 17 век, разглеждаийки ги като дьонме и иключвайки ги от съства на българската нация, проф. Иван Хаджийски пише, че придобиването на национална дързост неизбежно изисква принизяване на останалите балкански общности , за да може да се изгради българско самочувствие.

Паисий посочва някои обективни признаци на нацията като общ език, обща етничекса територия, бит, поминък, нрави, обичаи, култура, религия и всички тези белези той ги откроява изследвайки миналото, но мислейки за настоящето и бъдещето на българския народ. Фактически прерастването на народността в нация на първо място изисква социално – икономически промени, свързани с буржоазните отношенияи на второ място, самочувствие на база историческо м инало и задачата на произведението е точно тази, затова народният поет Иван Вазов в одата Писий, включено в “Епопея на забравениет”, посочва:

“От днеска нататък българския народ,

История има и става народ!”

След изготвянето на труда, Паисий прави препис, тъй като отношенията му с монасите от Хилендарския манастир се влошават, приключването на произведението му става в Зографския манастир, където е изготвен и преписа. Така започва вторият период от величавото му дело – разпространение на труда сред масите и тази етапност в безсмъртната му дейност много напомня на етапността в живота на двамата братя Кирил и Методи.

В 1765 г. Паисий посещава котел , където поп Стойко Владиславов ( бъдещия Софроний Врачански) изготвя препис . В 1771 г. Паисий е в Самоков , където даскал Алекси Велкович изготвя препис за нуждите на Самоковската община . В 1773 г. по време на събиране на вярващи за посещение в Атон , Паисий умира в Станимака(Асеновградс) на 51 годишна възраст . След смъртта му броят на преписите и преработките расте и интересното е че всеки от преписвачите добавя към идеите на Паисий антигръцка насоченост . Формира се една цяла плеада от български възрожденци които черпят и доразвиват идеите на Паисий – Софроний Врачански , Алекси Велкович , поп Пунчо който изготвя препис за нуждите на Ломско , йеромонахът Никифор Рилски който прави препис за нуждите на Рилския манастир и други . Преписи на ,, История ‘’ се появяват в българските селища ве Бесарабия и Южна Украйна.

Пръв приемник на Паисий Хилендарски и втората голяма фигура от ранното възраждане е Стойко Владиславов. Той е роден в 1739 г. в Котел в заможно джелепчийско семейство ( джелепчийство- продажба на добитък за месо ) Рано остава сирак , учи в месното килийно училище в което преподава поп Милко Котленски  - автор на три Часослов ( сборници с описание на молитвите за определени часове от деня . В 1762 г . Стойко Владиславов завършва образованието си , полага celebat и е назначен със сан презвитер за град Котел и неговият хинтерланд . Това го прави част от аянската институция и в Котел той служи до 1794 г. , заради изказвания по адрес на симонията в Цариградската патриаршия и корупцията в местния кадилък , влиза в конфликт както с местните така и духовни власти и е пренуден да напусне. Заминава за село Арбанаси където живее неговият по – малък брат Иван . В този период търновсаки митрополит е гръкът Матей , който срещу значителна сума на 16 септември 1794 г . хиротонизира Стойко владиславов за епископ на Враца под името Софроний Врачански . Епископ Софроний Враначански служи в своята епархия за периода 1794 – 1800 г. Приема се че в перода 1796/7 г той изготвя втори препис на ,, История’’ .

Краят на 18 в . е свързан с две големи руско – турски войни известни като ,,Екатеринини’’ , които Османската империя губи и това предизвиква мощен сепаратизъм в нея .Видиснският паша Осман Пазвантоглу се обявява за независим владетел и на негова страна застават вечно нестабилните еничари , което му осигурява власт на целия хинтерланд на Видин . В желанието си да разшири владяната територия , пашата подготвя войски , които да настъпят към Враца и Балкана. Армията му по нищо не се различава от Кърджалиите и заради виталната опасност епископ Софроний първоначално избягва в Оряхово , а след това в Тетевен .  С новото си завоевание , Осман пазвантоглу включва във владенията си голямо количество ортодоксална рая и при съществуващата теокрация и делене на джемаати , за да бъде държана тя в подчинение , пашата трябва да има контрол над нейния духовен водач , а в случая това е епископ Софроний . Пашата си служи с гръцкия монах Калиник , който измамва епископ Софроний да се завърне, едва стъпил във владенията на видинския паша , Софроний е арестуван и изпратен в затвора във Видин , където престоява в периода 1800 – 1803 г. Към него се държат като с почетен пленник и това му дава възможност да твори . В затвора става оформянето на неговите просфетителски идеи , а това е първият от трите пътя посочени от Паисий. В затвора Софроний подготвя да обемисти сборника които са ръкописни , като първият е озаглавен ,, Поучения и словосказания на празников Господних ‘’ , съставен в 1802 г. В него са включени откъси от най големите имена на Златния век – Константин Преславски , Черноризец Храбър , Климент Охридски , Йоан Екзарх , а също и част от произведенията на патриарх Евтимий. Вече в 1803 г. Софроний завършва вторият си обемист сборник за който се приема че подготовката му е продължила значително повече , той е озаглавен ,, Митология Синтипа Философа ‘’ . В него са включени басни на Езоп , мъдри мисли от Библията , поучителни притчи и в него авторът е заложил на въспитателния елемент на творбата .

Есента на 1803 г. Калиник е хиротонизиран за Врачански епископ и ниждата от арестувания Софроний отпада  и той е освободен . Заминава за град Краяйова във Влашко , където оправител е неговия приятел – Костаки Караджа ( елена) , престоява няколко месеца в дома на приятеля си след което заминава за Букорещ. В 1806 г. в град Римник , Влашко , където се намира една от най големите печатници на Балканите , Софроний отпечатва ,, Кириакодромион’’  сиреч Неделник и това е първата българска печатна книга от Възраждането. В нея са включени молитви и поучения за всички празнични и неделни дни в годината , наречена е още ,,Софроние’’ . Част от поученията са преводни от гръцкия просфетител Агапий Критски , а останалите са авторови , спокойно може да се твърди че това е първата българска инкунабула .

В 1808 г. Софроний отпечатва ,, Театрон Политикон сиреч гражданское позорищи’’ ( ,, Политически театър или излагане пред гражданстото ‘’ ) – това е първата българска политическа сатира ,  в която се усмива корупцията , кариеризма , политическата низост и се призовава към нов морал.

В 1809 г. Софроний написва ,, Житие и страдания грешнаго Софрония ‘’ което представлява неговата аавтобиография и това е началото на новата българска мемоаристика .

Софроний Врачански в много отношения не само черпи , но и надраства Паисий Хилендарски , той се отличава с широки литературни познания , енциклопедичност , ма’абен кръгозор и обемисто творчество . Неговото ,,Житие ‘’ по късно е издадено то Ръковски по страниците на вестник ,, Дунавски лебед’’ . Той разширява тематичният кръг в българската литература , но значимостта му е не само в литературния , но и в политическия живот.

В периода 1806 – 12 г . се води поредната руско-турска война и то в изключително взривоопасна за Европа обстановка . От 1802 г. Франция  е вече империя , управлявана от император Наполеон Бонапарт и тя държи под своя контрол цяла Западна и централна Европа , като възниква заплахата двете най мощни империи – Франция и Русия да влязат във война . Това е причината Санкт Петербург да желае по – бързото завършване на войната с османците за да се освободят руските сили срещу Франция . Руската дипломация започва да разглежда българите като съюзник срещу турците и да търси изявени личности , способни да наберат български волонтири ( доброволци ) , които да се включат в руската армия , като всепризната личност Софроний е разглеждан като български национален лидер и той е автор на послание – апел до руския император Александър 1 Романов ( 1801 – 1825г. ) с призив да вземе под своята закрила българите. Проф. Николай Генчев нарича Софроний Врачански  - първи български дипломат през Възраждането – в периода 1809 – 10 г. в Букорещ е създадена организацията Българско общество , ръководена от Софроний с помощници – Иван Замбин и Атанас Некович , която набира волонтири и в 1810 г. е създадсна ,, Българска земска войска ‘’ (пехота) , като съставна част от руската Дунавска армия . Командващ на руските части е генерал Михаил Кутузов – бъдещ фелдмаршал и победител на Франция от войната в 1812 – 13 г. Той има много високо мнение за Софроний Врачански . В 1813 г. Софроний умира и е погребан в Букорещ , а след Освобождението костите му са пренесени в родния му град – Котел .

Софроний и неговите последователи вече търсят един пряк диалог с народа и това ги кара да подбират литературна форма , която е най лесно достъпна , разбираема и поззната на масите .Такав литературна форма през втората половина на 18 и началото на 19 век са проповедта и поучението , които са широко използвани през Средновековието . Получава се интересно явление когато средновековни литературни жанрове са приспособявани за нуждите на литературата от Новото време. Това е доказателство че се извършва преход , който съшевремено не е болезнен , за читателската маса и се опира на една литературна традиция . Последователи на Софроний Врачански са : Марко Теодорович от град Разлог , който отпечатва във Виена ,, Буквар с различни църковни и граждански наставления ‘’;  Хаджи Йоаким Кършовски от град Кратово , който отпечатва серия от разкази посветени на Страшния съд и по този начин поставя началото на новата българска есхатологична литература; Кирил Пейчинович , който отпечатва в Будапеща – книгата ,, Огледала’’ . Те окончателно въвеждат печатната  книга в българската литеартура и от този момент ръкописите губят своята значимост . Книгопечатането позволява да се постигне масовост на литературата и ряско разширява читателския кръг , а това е в основата на една масова българска просвета . Тези автори постепенно въвеждат новобългарския език , който е в основата на съвремения български литературен език и подготвят просперитета на българската възрожденска интелектуалност.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG