Joomla Software solutions Template

Payday loan

Покръстване на българите. Борба за самостоятелна църква.

Първото десетилетие от продължителното управление на  хан /княз/ Борис І /852-889/ било безкраен низ от военнополитически неуспехи. Краткатраен българоморавски съюз носочил хървати и германци срещу България и страната понесла тежки опустошения. През 855-856 г. между България и Византия избухнала нова война, която завършила с неуспех за Борис. Поредното поражение довело до преориентация във външната политика на България. Ханът се насочил към подобряване и укрепване на връзките с Немското кралство. Великоморавия застрашавала българското присъствие по Среден Дунав, затова Борис се съюзил с техните стари врагове - германците. В отговор на това великоморавския княз Ростислав потърсил сближение с най-опастния съперник на България - Византия. Така се оформили два противопоставящи се военнополитически съюза. През 862 г. в Константинопол пристигнала моравска делегация, която била натоварена от княз Ростислав със задачата да сключи стабилен и сигурен съюз с Византия. Империята приела това предложение не само защото поставяло България в затруднено положение, но и защото получавала възможност да изтласка немските духовници от Великоморавия, като навлезе в диоцеза на римския папа и уязви претенциите му за лидер на целия християнски свят. Византийският император Михаил ІІІ /842-867/ подготвил специална мисия за Великоморавия като поставил начело братята Кирил и Методий. Но Византия не се задоволила само с тази стъпка - към византийскоморавският съюз бил привлечен непокорният син на немския крал Людовик, графът на Източнатах марка Карломан, като му било обещано, че ще получи помощ да детронира баща си и овладее престола. По същото време, воден от желание да укрепи българо -немските връзки, Борис обещал на Людовик Немски да приеме християнството. Тази стъпка била неизбежна, тъй като само така можело да се разчита на стабилност в отношенията между християни и езичници. Българското предложение не останало скрито от Византияу защото през 863 г. тя започнала война срещу България.  Всички обстоятелства били срещу Борис - годината била неплодородна, глад и болести се стоварили над българите. 40-дневни земетресения нанесли големи разрушения. В кратката военна кампания българските войски в Тракия били разбити . Като предварително условие за сключване на траен мир Византия поискала, разтрогване на българогерманският съюз и приемане на християнството от Константинополската патриаршия. Тези условия били приети и скоро след тово бил подписан 30 - годишен мирен договор. Българското пратеничество било покръстено, като гаранция за изпълнение на поставените условия.

През есента на 863 г.  във византийската столица се извършили големи приготовления за покръстване на българите. В началото на 864г. мисията пристигнала в Плиска. Пръв бил покръстен Борис заедно със семейството си и най-приближените му хора. Българският владетел приел името на своя кръстник - византийския император Михаил. Езическата титла хан била заменена със славянската княз. Възникнали много легенди, които предават различни версии за причините, които накарали княз Борис да се покръсти. Според една от тях ханът приел святото кръщение под влияние на своята сестра, която приела християнството по време на пленничеството й в Константинопол. Друга легенда разказва, че Борис, който много обичал лова, накарал един пленник - живописец да изрисува ловна сцена в двореца. Вместо това монахът изрисувал сцени от Страшния съд, които така потресли българският хан, че той решил да приеме християнството. Третата легенда приписва покръстването на Кирил и Методий, а четвъртата на папския Рим. Истинските причини естествено са други. От една страна, приемането на християнството станало по политически съображения. България се намирала между две християнски сили - Немското кралство и Византия.  В междунарадните отношения България не можела да разчита на сигурен съюзник, тъй като неспазването на догорите с езичниците не се считало за грях. Поради това рано или късно християнството трябвало да бъде прието. Освен това, с приемането на християнството властта на княза придобивала святост, при което всяко посегателство срещу нея означавало бунт срещу Бог и обратно - всяко богохулство означавало бунт срещу владетеля.

-Осигурила се и възможността властта да се съсредоточи в ръцете на една династия,чието право да владеят се дължи на Бог, а не на хората.

След приемането на християнството от Борис започнало масово покръстване в българските земи. Това не ставало съвсем гладко. Неизвестен български автор от тази епоха разказва, че княз Борис - Михаил трябвало съсъ сила да кара непокорните българи да приемат новата вяра. Много езически капища били разрушени, за да бъдат построени на техните места християнски църкви. Проповедите на чуждия гръцки език не достигал да сърцата и умовете на обикновенните българи, а раздялата със старата религия била болезнена за тях. Това предизвикало недоволство, което в 865 г. прерастнало в открит бунт срещу Борис - Михаил. Бунтът обхванал и 10 - те комитати на държавата. Бунтовниците се насочили към столицата Плиска, решили не само да убият княза, но и да спрат разпространениато на новата религия. Твърде бързо обаче княз Борис увладял бунта. Последвали жестоки репресии - 52 - боилски рода били избити до 9 - то коляно. Така бил прекършен в зародиш всеки бъдещ опит за съпротива срещу християнството. По-малко знатните и обикновенни хора участващи в бунта, били пуснати да се разотидат по домовете си. По - късно Борис поискал прошка от папа Николай І за жестокостта, която проявил. Изворите свидетелстват, че десетилетия по-късно съвестта измъчвала княза и не му давала спокойствие. Покой можел да получи само след изтощителни усърдни молитви в храма.

Покръстването на българите и настаняването на многобройно византийско духовенство в България означавало обвързване с империята по всички направления но политиката. Според ромеите като "духовен син" на императора българския княз признавал върховенството не само на Константинополския патриарх, но и на императора. Ромеите възприели покръстването на българите като тяхно покоряване. Всичко това било добре известно на княз Борис, който  търсел начин за преодоляване на византийското влияние в България. Той потърсил решение на проблема в две посоки: - възобновяване на съюза с Немското кралство и обвързване с Рим за приобщаване към папския диоцез. В изпълнение на този план през лятото на 866 г. били изпратени две дипломатически мисии: едната към Немското кралство, а другата в Рим, при папа Николай І. На 29 август 866 г. в Рим пристигнали пратеници от България, водени от Борисовия сродник Петър и боилите Йоан и Мартин. Те носели дълъг списък с въпроси до римския папа, с който оповестили намеренията на своя владетел - преминаване в диоцеза на папата; сдобиване с автокефална църква със собствен архиерей; номинално подчинение на Рим. Папа Николай І се въздържал да даде отговор по въпроса за автокефалната църква. На 13 ноември 866 г. 106 - те отговора на българските въпроси били връчени на Петър, който потеглил обратно към България, придружен от голяма мисия папски духовници, начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Това довело до влошаване на отношенията между Рим и Константинопол.  Патриарх Фотий анатемосал папа Николай І, затова, че изпратил свои пратеници в чужд диоцез. От своя страна папата сторил същото. Пратеничеството до Людовик Благочестиви също се увенчало с успех. Почти едновременно с папските духовници пристигнали и немски свещенници. Но тъй като вече, те били излишни, се върнали обратно, като получили преди това богати дарове.

Междувременно княз Борис - Михаил избрал за български архиепископ Формоза Портуенски, но папата отказал. Отзовал Формоза Портуенски и изпратил други двама духовници - Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски.

Папата настоял българският владетел да направи своя избор между тях и Павел Популонск. В края на 867 г. папа Николай І починал, и новият папа Адриан ІІ също отказал да назначи Формоза Портуенски за български архиепископ.  Това довело до известен застой в отношенията между Рим и Плиска, а и от друга страна Папството не било заитересовано да изостря отношенията си с Константинополската патриаршия.

Междувременно в 867 година заговорници убили император Михаил ІІІ и мястото му било заето от неговия любимец - бившия коняр Василий І Македонец /867-886/. Близкият приятел на убития император, патриарх Фотий бил отстранен, и на негово място билпоставен послушния старец Игнатий. Новият император побързал да уведоми папата, че е готов да признае върховенството му, при условие, че папата признае Константинополският патриарх за законен и втори по ранг след себе си. За постигане на това Василий предлагал свикване на църковен събор. От своя страна папа Адриан ІІ имал нужда от византийското приятелство, защото в същото време северноафриканските араби нападнали и опустошили южните чясти на Италийския полуостров където се намирали папските владения.  В знак на добра воля в навечерието на Коледа на 867 година папа Адриан ІІтържествено приел братята Кирил и Методий, които оглавили византийската църковно - просветителска мисия във Великоморавия. Папата осветил славянската писменост, благословил делото им, ръкоположил учениците им, и разрешил отслужване на литургии и слежби на славянски език.

На 5 октомври 869 година започнал своята работа VІІІ Вселенски църковен събор. В събора участвали патриарсите на Константинопол, Йерусалим, Антиохия, Александрия и на представители на  Рим. Проведени били 10 заседания, на които присъствали български пратеници, но те не взели думата. На 28 ІІ 870 г.  на последното заседание българските пратеници попитали на кого трябва да се подчинява Българската църква на Римската или на Константинополската. На извънредното заседание на 4 ІІІ 870 г. се разгоряли остри спорове по българския въпрос. Източните патриарси решили, че българската църква трябва да се подчинява на Константинополската патриаршия. В отговор на това римските духовници отказали подписването на документите от събора и се стигнало до т. нар. "малка схизма", довела до окончателното разцепление на християнския свят на западана и източна църква. Латинските духовници били изгонени от България, а на тяхно място се насатанили още повече византийски духовници. Решенията на VІІІ Вселенски църковен събор били победа на българската дипломация. България и българските земи се обособили в автокефална архиепископия чрез съборно постановление на източните патриарси.   по примера на Византия българския княз възприел доктрината на "цезаропапизма", при която се признава, че светската власт стои над духовната, и и следователно църквата се подчинява на държавата.

5. България при цар Симеон Велики 893-927г. Златен век на българската култура.

Симеон е третият син на княз Борис-Михаил. Патриарх Николай Мистик го нарича "дете на мира", което дава основание да се приеме, че Симеон се е родил около 863-864 г. когато е подписан "Дълбокия мир" с Византия. Приел новата вяра още като дете, Симеон бил възпитан в традициите на християнската култура. Княз Борис възнамерявал да подготви Симеон за духовен глава на Българската църква. Около 878 г. Симеон бил изпратен да се учи в Магнаурската школа в Константинопол. Там той имал възможност да се запознае не само с богословската наука, но и с постиженията на античната култура. Епископът на Кремона Луидпранд, който посетил Константинопол пише, че Симеон изучил "ораторското изкуство на Демостен"и "силогизмите на Аристотел". Половин век по-късно във византийската столица продължавали да го наричат "емиагрос"т.е. "полугрък" - това било голямо признание за способностите му, тъй като през Средновековието названието грък били символ на на висока образованост. След като завършил Магнаурската школа, Симеон дал монашески обет.

Най-големият син на Борис, Владимир Хръсате/889-893/управлявал само 4 години. Той бил роден и възпитаван главно в езическа среда, и се опитал да върне България към езичеството. Така Владимир възстанал срещу оново, което, било смисълът на бащиния му живот. По заповед на младия княз започнали гонения срещу християните. С тези си действия Владимир предизвикал недоволството на княз Борис и неговите приближени. Старият княз напуснал манастира където се бил оттеглил, завърнал се в царския дворец, свалил синът си Владимир, който бил ослепен и хвърлен в затвора. Според домашните извори Владимир умрял 4 година след възцаряването си т. е. в 893 г. Следователно наскоро след като бил хвърлен в затвора. През същата 893 г. княз Борис свикал народен събор в Преслав, на който били взети следните важни решения:1. навяващата езически спомени столица Плиска да бъде заменена с Преслав;2. славянският език бил обявен за официален държавен и църковен език;3. византийското духовенство било прогонено от страната и заменено с български духовници; 4. Пред събора Борис обявил за български княз своят син Симеон, като го заплашил, че ще изтърпи същото наказание като своя по-голям брат ако отстъпи от християнството. Тази заплаха била отправена не толкова към Симеон, колкото към езическите привърженици в България.

Само една година след възцаряването на Симеон отношенията между България и Византия се влошили. причината за това било решението на император Лъв VІ Философ /886-912/, което той взел под въздействието на василеопаторът /тъст на императора/ Стилиан Зауцес за преместване на тържището за българските стоки от Константинопол в Солун. Този акт сериозно накърнил интересите на българските търговци, които за напред трябвало да плащат по високи мита. Симеон незабавно протестирал пред император Лъв, но той сметнал този проблем за дреболия. Засегнатите икономически интереси на България, които накърнявали и нейния международен престиж довели до първата война на Симеон с Византия , определена от някои учени като първата икономическа война в Средновековна Европа. българските войски нахлули в Тракия без да срещнат някаква сериозна съпротива. Лъв VІ събрал набързо една армия, ударната й сила се състояла от личната гвардия на императора, която била набирана от хазарски наемници. Българската войска нанесла поражение на ромеите в Източна Тракия, а голяма част от хазарите били пленени. цар Симеон наредил да бъдат отрязани носовете на хазарите от императорската гвардия, след което ги отпратил към Константинопол. Тъй като Византия била заета  във война с арабите Лъв VІ си послужил с едно от изпитаните средства на византийската дипломация: с богати дарове ромеите убедили маджарите да нападнат България.  В края на 894 г. към устието на река Дунав се отправила византийската флота, която трябвало да прехвърли маджарите на българска земя, а по суша потеглила византийска войска командвана от Никифор Фока. Действията на маджарите били изненада за княз Симеон, той очаквал нападение само от юг и там съсредоточил основните си сили там. Ромеите започнали преговори за мир очаквайки, че маджарската заплаха от север ще принуди Симеон към отстъпки. При българския владетел пристигнал квесторът Константинаки, който предложил от името на Лъв VІ да започнат преговори за мир и му съобщил за маджарите. Симеон се усъмнил в добрите намерения на византиеца, обвинил го в шпионаж и го хвърлили в затвора. Маджарите подложили на страшно опустошение Добруджанските земи. Княз Симеон преградил Дунава с желязна верига, за да попречи на византийския флот да контролира положението. Но веригата била разкъсана и маджарите отново нахлули в българските земи. българите побягнали, самият Симеон едва успял да се спаси в крепостта Дръстър. Симеон бил принуден да започне преговори за мир с византия. В Преслав пристигнал византийският дипломат Лъв Хиросфакт, който трябвало да уточни условията на мира. Симеон умишлено протакал преговорите, за да спечели време и да ликвидира маджарската заплаха. За целта той привлякал като съюзници печенезите и с тяхна помощ връхлетял върху територията на маджарите между реките Буг и Днепър. Маджарите се изтеглили на запад, където по-късно установили бъдещата си държава. След като се справил с маджарите, Симеон прекратил преговорите за мир с Византия и нахлул с войските си в Тракия. Сражението станало през лятото на 896 г. при Булгарофигон / дн. Баба Ески/византийците били разгромени и много от тях били убити. Симеон се отправил към Константинопол, но там бил спрян от армия съставена набързо от арабски пленници. Военните действия били прекратени, и между двете страни бил подписан мирен договор. Според него тържището на българските стоки било върнато в Константинопол.

Но военните действия продължили и след 896 г., за да обедини славяните от българската група Симеон се насочил към Македония. до 900 г. в този район били присъединени 300 крепости, а българската граница достигнала югоизточно от Драч. Пред опасността да бъде изтласкана от Адриатическото крайбрежие Византия отново изпратила Лъв Хиросфакт при Симеон. С големи усилия византийският дипломат успял да убеди симеон да върне завзетите крепост. Границата между двете държави се установила на 20 км. северно от Солун. това се подтвърждава от намерения до с. Наръш надпис на гръцки език, където се отбелязва, че оттам "минава границата между българи и ромеи". Този надпис представлява граничен стълб, и бил поставен в 904 г.

В началото на 10 век българската държава постигнала голямо териториално разширение и се издигнала като велика сила не само на Балканите, но и в целия район на Югоизточна Европа. Успехът на българското оръжие и слабостта на Византия окуражили Симеон, и у него назряла идеята да унищожи империята и да създаде нова могъща Българовизантийска империя с център Константинопол. Това била дръзка мечта, за реализацията, на която българският владетел вложил цялата си енергия и настойчивост,  на която бил способен.  тази мечта можела да се осъществи по пътя на войната и скоро случаят му предоставил повод за война. В 912 г. починал император Лъв VІ философ, който оставил за свой наследник малолетният си син Константин VІІ Багренородни/913-959/. Реално властта била поета от чичото на малолетния император, Александър. Когато българската делетация пристигнола в Константинопол да получи определеният по договорите данък, император Александър се отнесъл крайно обидно и я прогонил. Докато княз Симеон подготвял войските си за война император Александър починал - юни 913 г. Било съставено седем членно регентство начело с патриарх Николай Мистик.  През август 913 г. Симеон оглавил похода срещу Константинопол, въпреки умолителните писма на патриарх Николай Мистик да се откаже от намеренията си " да завземе царската власт". С малки прекъсвания тази война продължила до последните дни на Симеон през 927г.

Българският владетел знаел, че Константинопол е непревземаем по суша, затова и не си правел илюзии, че ще завладее ромейсаката столица. Разположението на войските му под стените на Константинопол целяло да окаже натиск при преговорите. по време на срещата с регенството Симеон бил тържествено посрещнат. Било договорено да се сключи династичен брак между една от дъщерите на Симеон и Константин VІІ Багренородни. При това положение Симеон би могъл да се обяви за "василеопатор"/тъст на императора/, и да упражнява реалната власт до навършване на пълнолетие на зет му. Основното искане на Симеон да бъде обявен за "василевс на българите" т. е. цар на българите не било удовлетворено.

През 914 г. майката на малолетния император Зоя Карбонопсина оглавила регенството и отменила споразуменията с българския цар. Предстоял нов военен конфликт. Византия се опитала да създаде мощтна коалиция срещу българия, в която да привлече сърби, маджари и печенези. Княз Симеон положил усилия да разруши антибългарската коалициа.  Решителното сражение между българи и ромеи станало при р. Ахелой на 20 август 917 г. Византия претърпяла страшно поражение и изпаднала в крайно затруднение.  Опитите на патриарх Николай Мистик да спре Симеон чрез умолителни писма не дали резултат. В близост до Константинопол при Катасирти ромеите претърпели ново катастрофално поражение, след което пътят към столицата бил открит.  Но княз Симеон решил първо да се справи със сърбите, които в навечерието на битката проявили враждебно отношение към българия. Една българска войска начело с воеводата Теодор Сигрица свалила провизантийски настроеният сръбски княз Петър, който по-късно починал в тъмница. За владетел на сърбите бил поставен българското протеже - княз Захарий.

В 918 г. Симеон нахлул в Елада и превзел Тива. Никога до тогава български войски не били стигали толкова на юг. На следващата 919 г. когато пътят към Константинопол бил открит, положението в империята рязко се променило. Командващият византийския флот арменец Роман Лакапин успял да свали регентката Зоя и поел върховната власт в свои ръце. През пролетта на 919 г. неговата дъщеря Елена се омъжила за Константин VІІ, през същата година Роман се провъзгласил за кесар, а месец по-късно за съимператор. Тези действия на Роман Лакапин пречели на Симеон да осъществи своите замисли. Българския владетел започнал да обмисля планове за превземане на Константинопол. Необходимостта от силен флот го накарала да се обърне към фатимидския управител на Египет, Убайдалах ал-Махди. В Египет били изпратени български пратеници с предложение за сключване на военен съюз. Предвиждало се след превземането на града половината от плячката да се даде на арабите, другата половина и властта над града на българите. Египетският халиф дал съгласието си. На връщане обаче пратениците били заловени и предадени на императора, което осуетило тези планове на българският владетел.

Още през 919 г. след неуспеха да получи полагащата се на ранга и международното му положение титла - цар на българите, той свикал голям църковно-народен събор. На този събор българския църковен глава бил провъзгласен за патриарх, а Симеон бил коронясан за цар. В международните отношения без признанието на Византия тази титла нямала стойност. Няколкоо години по-късно Византия ще признае царската титла на сина на Симеон, Петър в 927 г.

Междувременно сръбският княз Захарий, който заел сръбския престол с българска помощ, търсел начин да възтанови връзките си с Византия.  В 923 г. княз Захарий открито проявил враждебното си отношение към България.  Симеон изпратил срещу сърбите войска начело с кавхан Теодор. Българсакта войска обаче била разбита, а предводителите й пленени и обезглавени, а главите й били изпратени на византийския император. поръжението на българската войска било съпроводено с вълнение в българия. Изворите по този въпрос не са много ясни, но се говори за недоволство сред известна част от населението срещу продължителните войни. Симеон решил да сключи временно примирие с Византия. Отправил се към Константинопол и през септември 923 г. се разположил на лагер край Влахернските вррата. веднага след това запачнал преговори с патриарх Николай Мистик. На 9 септември 923 г. край морския бряг при Космидион / в горната част на Златния рог/ където била подготвена специална платформа се срещнали Симеон и Роман Лакапин. Симеоновите войници го приветствали като василевс на гръцки език. Византийския император и българския владетел сключили временно примирие, което Симеон използвал, за да се справи окончателно със Сълбия.  През 924 г. Сърбия била ликвидирана като държава и присъединена към България. През 927 г. в България пристигнали двама пратеници на папа Йоан х, които коронясали Симеон за цар, а българският първосвещеник бил ръкоположен за патриарх. В 927 г. избухнала война между българи и хървати, последната война водена от Симеон. Тя завършила с поражение за българите.  Симеон починал на 27.V.927 г. от сърдечен удар на около 63 годишна възраст.