Joomla Software solutions Template

Payday loan

Формиране на българската държава

(края на IV - началото на VIII век)

!!! Възможна е и формулировка “Славяни и прабългари IV - края на VII век”.

Изграждането на държавността представлява сложна трансформация на обществото в посока към създаването на общи институционен, социален, икономически, политически и културен ред. В европейския средновековен свят формирането на държавата в голяма степен се явява династически процес, при който се изгражда онази общност на територия и поданици, подвластни на владетеля - олицетворение на държавата. Същевременно европейската средновековна държава е и религиозно понятие, доколкото средновековният свят е моделиран преди всичко от религията. В представите на средновековния човек земният ред е отражение на небесния порядък, а владетелят е пратеник и наместник на бога. Ето защо самото съществуване на средновековната европейска държава изисква тя да бъде скрепена от единна религия. Доколкото европейската цивилизация през Средновековието е християнска, то и европейската средновековна държава е християнско понятие.

Появата на държавността е част от вътрешно присъщия на всяко човешко същество стремеж за принадлежност към някаква общност, която му дава достатъчно чувство за стабилност, ред и престиж. Тази общност еволюира и приема различни форми - род, племе, военно-племенен съюз, държава. Държавата като форма на човешка съобщност се появява тогава, когато човешкото същество е усложнено до такава степен, че дотогавашните форми - род, племе, военно-племенен съюз се оказват недостатъчни да дават нужните ред, сигурност и стабилност. Това усложняване настъпва със зараждането на аграрната цивилизация, когато обработката на земята поставя началото на първата произвеждаща цивилизация (за разлика от дотогава съществувалите консуматорски цивилизации на ловците и събирачите). Появата на производство довежда до появата на собственост, а от там и до проблемите за нейното разпределение. Именно тук се появява необходимостта от държавата с нейните институции. Самото изграждане на държавата е сложен процес, движение, което увлича всички слоеве на обществото и чиито начални и крайни граници не могат да бъдат точно фиксирани.

Формирането на българската държава е процес, който обхваща взаимодействието на три компонента - местно балканско население, славяни и прабългари. Когато славяните и прабългарите се появяват като фактор в развитието на Балканите (края на V - VI век), регионът е част от създадената през 395 година Източна Римска империя (Византия). От края на първото столетие на новата ера, балканските земи са част от римските провинции, разпределени в провинциите Тракия, Горна и Долна Мизия. При все, че тракийските земи губят своята политическа независимост, безспорна е цивилизаторската роля на Рим. Именно римската власт донася понятието за универсализъм, урбанизацията и пътищата в тракийските земи. От времето на римското владичество започва процъфтяването на градския живот на Балканите. Възраждат се старите гръцки колонии -Томи, Одесос, Византион, както и градовете във вътрешността - Сердика, Филипопол, Берое. Основават се множество нови градове, особено по дунавския лимес - Бонония (Видин), Рациария (с.Арчар, Видинско), Сексагинта Приста (Русе), Дуросторум (Силистра) и др.

Изграждат се пътища, които свързват Балканите с Европа и Мала Азия - Крайдунавския и Крайморския път, Вия Егнация.Включването на тракийските земи в Римската империя се отразява и върху икономическия им облик. Те стават част от обширните римски пазари, в резултат на което процъфтяват износът на зърно и вино, рударството и традиционно силното земеделие.

Когато през 330 година Константин Велики премества столицата на Римската империя във Византион (Константинопол), това променя чувствително позицията на балканските земи - те стават естествен Хинтерланд на столицата. Това неминуемо ги превръща в обект на нападенията на варварите, които през IV век започват своето преселение от Азия към Европа (Великото преселение на народите). Дунавският лимес престава да е сигурна защита на земите на юг. От средата на IV до средата на V век Балканите стават обект на нападенията на готи и хуни, част от които остават на полуострова, превръщайки се в част от и без това сложната етническа картина на региона.

От средата на V век като нов фактор в развитието на Балканите се появяват славяните и прабългарите. Началото на научните изследвания върху славяните се поставя от Павел Шафарик в началото на 19-ти век. Видни слависти от 19-ти век са още сръбският учен Йован Раич и украинецът Юрий Венелин. Началото на българските научни изследвания върху славяните поставя Марин Дринов със студията “Заселение Балканского полуострова славянами”. Класически в съвременната славянска археология са изследванията на Станчо Ваклинов и Живка Въжарова. Учените имат единодушно мнение относно произхода и прародината на славяните. Счита се, че те имат индоевропейски произход, а тяхната прародина се локализира в северозападната част на Централна Европа между реките Одер, Висла, Днепър и Буг. Приема се, че едни от първите сведения за славяните принадлежат на Херодот (V век пр.н.е.), който споменава племената “неври, будини и енети”, идентифицирани вероятно като славянски. Сведения за бита, културата и разселванията на славяните дават и различните археологически култури, определяни като славянски - лужицка, чернолеска, милоградска, липицка, пшеворска и т.н. От първото столетие на новата ера славяните стават съседи на Римската империя, с което попадат в полезрението на римските автори. Плиний Стари в съчинението “Естествена история” и Тацит в съчинението “Германия” ги споменават под името “венети”. От старите автори най-пълни сведения дава готският историк Йорданес (средата на VI). По негови сведения се твърди, че през IV-V век се оформят основните славянски племенни групи: източна - анти, западна - венети и южна - славини.

След разпадането на Хунския военно-племенен съюз през средата на V век, славяните под натиска на хуните се придвижват на югоизток от карпатите в провинциите Панония и Дакия, с което стават непосредствени съседи на Византия. Заселвайки се до Дунавската граница на империята, те предприемат все по-чести набези на юг от Дунав - първоначално с цел грабеж на плячка, а по-късно и с цел преселване в далеч по-плодородните и защитени земи. Състоянието на изворите не позволява с точност да се определи началото на славянските набези над Балканите. Според хрониката на Зонара причина за построяването на Анастасиевата стена (512 г.) са “нападенията на мизите и скитите”, т.е. на прабългарите и славяните. Хрониката на Йоан Малала споменава, че в бунта на Виталиан през 513 година вземат участие и славяни. Вероятно през 517 година славяни съвместно с прабългари предприемат нашествие, достигнало до Епир, Тесалия и Термопилите.

Нов етап в славянските нападения над полуострова се очертава по времето на император Юстиниан Велики (527-565 г.). Предприемайки опит да възобнови някогашното могъщество на Римската империя, Юстиниан Велики започва амбициозни войни в Северна Африка, Мала Азия и Италия. С това Балканският полуостров остава на заден план в неговите интереси, което го лишава от защита и води до зачестяване на славянските нашествия. За да се справи със славянските нападения, император Юстиниан залага предимно на дипломацията. Прокопий Кесарийски свидетелства, че императорът назначава славянина Хилвудий за стратег на Тракия със задачата да пази Дунавската граница. Същевременно се предприема строителството на много крепости и възстановяването на старите укрепления. “Стратегикон” на Псевдомаврикий съобщава, че през 540 година император Юстиниан провокира война между анти и славини., която завършва с поражение на антите, които са принудени да прекратят временно набезите си на Балканите. През 545 година императорът им предлага да станат федерати на Византия, като една част от тях приемат и с това се внася допълнително разцепление между славяните. Други племена продължават нападенията - през 548 година те достигат до Драч. През 549 година те опустошават областта Астика и тогава за първи път презимуват на юг от Дунав. Изворите съобщават за нови нашествия с посока Цариград през 551 година.

През 60-те години на VI век се появява нов фактор в историята на Балканите - аварите. Бидейки съюзници на Византия, империята им обещава земите между реките Сава и Драва за заселване. Там между 562-565 г. възниква Аварският хаганат. В своето движение на запад аварите успяват да покорят значителна част от панонските славяни. Така временно спират славянските нашествия над византийски територии. Следва опит на аварите да покорят и дакийските славяни. Аварският хаган изпраща пратеници при славинския вожд Давритас с искането той да признае аварското върховенство. Изворите съобщават, че пратениците са убити, но ответният поход на аварите не се състои. През 578 година славяните предприемат ново нашествие отвъд Дунав, достигайки до Елада. Византийската дипломация успява да накара аварите да обявят война на славяните. Изненадани, славяните търпят поражение. Хрониката на Менандър свидетелства, че през 581 година славяните се съвземат и нахлуват в Тракия. Аварите се възползват от успеха на славяните и също обявяват война на Византия, като през 582 година завземат Сирмиум. Това от своя страна води до още по-активни нашествия на славяните. Император Маврикий предприема през 594 година опит да пренесе военните действия срещу славяните на север от Дунав, но без успех. Изворите отбелязват нови славянски нападения още през пролетта на 595 година.

В хода на славянските нападения над византийските земи се предприемат няколко обсади на главния византийски град на Балканите - Солун. Основният извор за тези обсади “Чудесата на Свети Димитър Солунски” не дава достатъчно сведения, така че тези обсади да бъдат датирани с точност. В историческата наука се водят спорове дали те са славянски или са извършвани от други племена. Според концепцията на професор Александър Бурмов славянските обсади над Солун се датират през 597 г., 609, 620, 622 и между 645-647 г. Ал.Бурмов приема, че две от тези обсади - през 622 и през 645-647 г. се предприемат от военно-племенни съюзи (под ръководството на князете Хацон и Пребънд).

През втората половина на VII век славяните усядат трайно на юг от Дунав. В земите между Дунав и Стара планина се заселват северите и “седемте славянски племена”. Между Дунав-Тимок и Драва се заселват абодритите, браничевците. Моравяните се заселват по поречието на река Морава. Най-много сведения изворите дават за славяните около Солун - ринхини, драгувити, сагудати, стримонци, берзити, ваюнити и т.н.

По времето, когато се заселват на Балканите, славяните водят уседнал начин на живот. Част от тях се обединяват в преддържавни форми като военно-племенните съюзи. Сведения за техния бит и култура дават разкопките при с.Гарван, край Попина, Нова Черна, Виница, както и съчинението “Стратегикон” на Псевдомаврикий. Сведенията от разкопките сочат, че славяните имат сравнително примитивна керамика, живеят в землянки или полуземлянки. Религиозните им вярвания са свързани с почитане на силите на небето, земята и природните стихии. Сред основните им божества са: Перун - бог на мълниите, който се счита за главен бог, Волос - бог на стадата, Лада - на красотата и мъдростта, Морана - на смъртта и т.н. Също така, те вярват в духове, самодиви и др. Погребенията им се извършват чрез трупоизгаряне.

Заедно със славяните друг основен компонент на българската средновековна държавност се явяват прабългарите. Поради оскъдния и противоречив характер на изворите в историческата наука произходът и прародината им са обект на множество спорове и хипотези. През XIX век Йован Раич и Юрий Венелин защитават идеята за техния славянски произход. Германските учени Енгел и Тунман ги определят като татари. Според Павел Шафарик и Марин Дринов те имат угро-фински проиход - теза, защитавана в по-ново време от унгарския археолог Геза Фехер. Според Васил Златарски прабългарите имат хунски произход. Според Петър Мутафчиев - тюркски. В последно време особено актуална става хипотезата, защитавана от Йордан Андреев за техния сарматски произход.

За пръв път със собственото си етническо име “българи” те се споменават през 354 година в анонимния римски хронограф по повод заселването на част от тях на север от Кавказ. Вероятно по същото време други от прабългарите се преселват в Северното Причерноморие. Друга част, увлечени с хуните, достигат до Централна и Източна Европа според Иван Божилов. С разпадането на хунския съюз в средата на V век се активизира движението на прабългарите. Вероятно през 480, 486, 488 г. те воюват като съюзници на император Зенон срещу остготите. Предполага се, че през 493 година те воюват за първи път на юг от Дунав. Изворите свидетелстват за техни нашествия над полуострова през 499, 502, 513 г. Споменават се техни поражения на Балканите през 530 и 535 година. През 540 година прабългарите предприемат нападения на широк фронт от Адриатическо море до Цариград и превземат 32 крепости. Император Юстиниан, обаче, привлича като федерати антите срещу славините и прабългарите. При все това изворите свидетелстват за нови прабългарски нападения през 548 и 552 г.

От средата на VI век названието “българи” изчезва от изворите. Вместо това се появяват названията “кутригури” и “утигури”. Йорданес Готски ги нарича “българи от западния и източния дял”. В историческата наука има спорове относно тяхната идентификация с прабългарите. В своята студия “Прабългари ли са кутригурите и утигурите” Александър Бурмов подлага на критичен анализ различните хипотези, приемайки за най-вероятна българската им принадлежност.

През 551 година кутригурите като съюзници на гепидите нападат Илирик и Тракия. Дипломацията на Юстиниан Велики провокира война между кутригури и утигури, която завършва с поражение на кутригурите. След като се обединяват около хан Заберган през 558-559 г., кутригурите съвместно със славините преминават Дунав. В Тракия те се разделят на три части: едната предприема поход към Гърция; втората - към Галиполския полуостров; и третата, начело с хан Заберган - към Константинопол. В отговор византийската дипломация отново провокира война между кутригури и утигури, в резултат на което кутригурите се оттеглят. Между 558-562 г. аварите завладяват утигурите. Техни съюзници стават кутригурите, които заедно с аварите се насочват към Панония. Увлечени в движението на запад, прабългарите достигат до Централна Европа. Така, например, изворите споменават за прабългари във войската на лонгобардския крал Албоин (568-569). В същия период западните тюрки покоряват източния дял на прабългарите. Те се освобождават около 630 (632) г. начело с хан Кубрат, който възглавява военно-племенния съюз “Старата Голяма България”.

За разлика от славяните, прабългарите са монотеисти. Счита се, че тяхно върховно божество е Тангра. Анонимният арабски географ свидетелства за наличието на строителство на градове и крепости - нещо типично за уседналите цивилизации. Те погребват мъртъвците чрез трупополагане. Археологическите данни свидетелстват за наличието на изкусна керамика.

След смъртта на хан Кубрат (663 г. - според Иван Божилов, 651 г. - според Васил Гюзелев) предвожданият от него военно-племенен съюз се разпада. В историческата наука има спорове за броя на синовете на хан Кубрат, т.е. за броя на частите, на които се разпада военно-племенния съюз Старата Голяма България. Повечето автори приемат, че съюзът се разпада на три части. Първата - начело с най-големия брат Батбаян, който скоро е покорен от хазарите. Втората - начело с втория брат Котраг, който под натиска на хазарите се изтегля към река Волга. И третата част - начело с хан Аспарух, която, движейки се на запад, достига до местността Онгъла между Дунав и Черно море. Иван Божилов приема съществуването на още двама братя: Кубер, под чието предводителство прабългари се заселват в Панония, а от там - в Битолското поле на днешна Македония, и Алцек, водените от когото прабългари се заселват в Северна Италия.

Заселването на прабългарите на Аспарух в Онгъла ги поставя в пряк досег с Византия. През 680 година (според Геновева Цанкова-Петрова - пролетта, а според Петър Петров - лятото) византийският император Константин IV Погонат предприема поход срещу тях. Тежко въоръжени части се прехвърлят от Мала Азия заедно с другите войски начело с императора на север през Тракия към Добруджа. От там през Дунавското устие са прехвърлени от флотата отвъд Дунав и хвърлени срещу прабългарите. Изворите - Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, свидетелстват, че при вида на голямата византийска армия прабългарите се скриват в укритията. Междувременно поради заболяване императорът се оттегля. Изворите сочат, че войските възприемат оттеглянето му като бягство и започват панически да отстъпват. При вида на бягащите византийски войски прабългарите излизат от укритията, нападат ги в гръб и им нанасят съкрушително поражение. До есента на 680 година прабългарите завоюват земите между Дунав и Стара планина. След това те уреждат отношенията си със славяните, които поемат задачата да бранят старопланинските проходи срещу Византийската армия. Според Петър Петров, военните действия срещу Византия продължават до лятото на 681 година, когато империята подписва договор, признаващ на обединението на славяни и прабългари владението на завзетите земи и задължаващ Византия да им изплаща ежегоден данък.

Отношенията между славяни и прабългари са обект на различни хипотези в историческата наука. Според Петър Мутафчиев, Георги Баласчев, Иван Дуйчев прабългарите покоряват славяните. Според Васил Златарски, Александър Бурмов тези отношения имат федеративен характер. Повечето учени са единодушни, че обединението между славяни и прабългари продължава традициите на Старата Голяма България. В духа на източния тип държавност за нейна столица се установява Плиска. Границите не са установени точно, тъй като византийските автори споменават само териториите, за които се води спор с Византия. Вероятно те се простират между Дунав, Стара планина, Черно море, на запад до Аварския хаганат. Най-неустановена е границата на североизток, тъй като поради натиска на хазарите тя има подвижен характер. Според Петър Петров тази граница достига до реките Днепър и Днестър.

Обединението на славяни и прабългари пред лицето на външната опасност - Византия, поставя началото на тяхното спояване в единна държавност. Процесът на изграждането на тази държавност бележи една сложна еволюция. В края на VII век обединението на славяни и прабългари има някои от белезите на държавността - обща територия, общ владетел. Ханът, обаче, е представител на обединението във външнополитически план, но той няма вътрешноадминистративна власт, т.е. не е владетел на държава в истинския смисъл на думата. Изворите от този период ясно разграничават прабългарските територии и “славиниите”. Славяните запазват своята вътрешна автономност и се подчиняват на своите князе. Някои извори дори свидетелстват, че князете имат своя армия, т.е. все още не съществува единна държавна армия. Не са изградени и общи институции. Изграждащите се държавни институции ясно следват традицията на Старата Голяма България. Територията на прабългарите се разделя на три части: център, където управлява ханът; ляво крило, където като наместник на хана управлява кавханът; и дясното крило, където наместник е ичиргу-боилът. Все още липсват единни закони, както и изключително важният компонент на европейската средновековна държавност - общата религия. Натискът от страна на Византия, обаче, поставя началото на процесите на държавно изграждане, които довеждат до еволюцията на обединението на славяни и прабългари в държава от европейски средновековен тип.