|
В дълбочината на стихотворенията на Ат.Далчев се крие пределно субективно усещане за човешкото страдание и безутешност.Чувства се противоречието между неговото поетично “аз” и света и с неспокойните въпроси за човешкото страдание и смъртта. Далчев открито поставя въпроса за неизживения, непълноценен живот. Неговата поезия е поначало чужда не само на националноисторическата тематика, но дори и на националноисторическата определеност. Нейна основна проблематика са екзистенциалните и философски въпроси на живота на отделния човек. Далчев търси не абстрактните, метафизични измерения на философските проблеми, а насочва своето внимание към света на вещното и чрез него се стреми да осмисли противоречивата същност на човешката екзистенция.
Творчеството на А. Далчев се отличава със своята специфика на художественото изображение и оригиналност. Далчев неведнъж заявява необходимостта поетичното творчество да се върне от абстрактния свят на символизма към действителността, което според него не значи отъждествяване между поезия и реалност.
За поезията на Далчев не са характерни бурята и емоционалните преживявания, а по- скоро дистанцията на преосмислянето. В нея предметният свят съществува, живее и умира така, както и хората. Това позволява на твореца да се докосне до вечните екзистенциални проблеми на битието: за живота и смъртта, за смисъла, за спасението.
Общото послание на автора е, че е страшен призракът на смъртта, който дебне навсякъде, но не по- малко страшна е духовната смърт приживе.
„Повест”
В своето стихотворение “Повест” авторът е искал да покаже, че самотният човек унищожава сам себе си. Неговото битие не е автентично и в сравнение с истинското - онова на социалното общуването, просто изглежда като “зла измислица”. Човекът е човек и живее истински само с другите.
„Повест” е творба, събрала на едно място всички символи, които могат да имат свързваща роля между времената. Те отмерват всеки за себе си и всички заедно кръговете на затвореното пространство, на безвременния цикъл. Изчерпването на “аза” тук всъщност е само забрава, която стига до самоизчезване. Идентификацията на субекта с обектите, с вещите в този свят е плод на трагичния унес, в който прозира и другата идентификация - живот-смърт:
.
В своята „Повест” авторът достига до най- силни художествени внушения за изчезването на човека, за парадоксалния му живот – неживот. Тъжната равносметка на автора са неизживеният живот, печалното, безплодно и обезсмислено съществование, лишено от радост и надежда; тъжното усещане за неизпитаното щастие.
Без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
Парадоксалната ситуация, история за отдавна заминалият и никъде незаминавал стопанин, върху която се гради текстът, е ориентирана и заключена в пространството на къщата. Къщата и стопанинът са основни битийни категории, чрез които Далчев ще докаже абсурдността и погубването на човека. Къщата е обезлюдена, а листът със словата „Стопанинът замина за Америка” настойчиво се налагат като тъжно известие на некролог, оповестяващо края. Самата Америка е знак на отвъдното, на алтернативното, където лирическият Аз би могъл да се осъществи. Посланието на листа обаче е разрушено. Няма заминаване и връщане, истинското пребиваване на човека е в смазващото черно вътре в къщата със затворени врати. Задължително е обезличаването на човека, неговото тъжно изсъхване и угасване в затвора на къщата.
а на вратата – листът със словата:
“Стопанинът замина за Америка.”
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
Отчуждението на самотния човек от действителността; непреодолимата, здраво укрепена преграда между индивида и другите; страхът от контакт с делничния живот отвъд границата; илюзорното, съществование, придобило измеренията на смъртта; мнимото заминаване, което всъщност се оказва неизменно пребиваване в едно и също колкото реално, толкова и нереално пространство.
Портретът е печалният опит да се удържи идентичността, да се улови лицето. Разговорът с портретите е разговор за изтичащата и разпиляваща се с времето човешка същност.
Огледалото е съотносимо с порива за спасение от самотата, с порива към намиране на себе си, който остава неудовлетворен. Огледалото като знак за безвъзвратно отминалото, но същевременно и белег на празнотата, пустотата, която обгражда Аза; непостижимото самопознание, обреченото на неуспех търсене на собствената идентичност; абсурдният опит за превъзмогване на самотата.
В основата на тази трагична краткотрайност и преходност е времето, което неуморният часовник въплъщава.
Завладява ни усещането за изчерпаност на човешкия живот, за достигнат предел, отвъд който губят смисъл и стават излишни желанията, стремежите, поривите за промяна; песимистичното съзнание за извървения докрай път.
„Болницата”
И това стихотворение е в типичния за Ат.Делчев стил, олицетворява модел на света – състояние и движение към нищото. Болницата - като място на обреченост и мъртвило, на безпрецедентната статичност.
Тишината и здрачът и тези прозорци тъжовни
със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът,
и звънът, и звънът на големия стенен часовник
сякаш тежките стъпки на близката смърт.
Тишината създава акустично смразя
ващото пространство на тлението в неговия краен стадий – прекрачването в „другия свят”
Хората, затворени в тъжното бяло и стерилно пространството на болницата, са бледи синки и въплъщение на безнадеждността, абстрактни обобщения на страданието, на неизживения живот – бели легла, покривки, стени, Разпадащата се човешка същност е внушена много убедително чрез поредица от синекдохи – „черни ръце”, „побелели лица” и други. Обезличен и неизлечимо болен, човекът умира сред зловещата черно – бяла предметност на болницата („бели варосани стени”, „черни клони”). Зловещите изображения - „лица побледнели и „разкривени болни усмивки” символизират опустошителната смърт - неизбежна, неумолима. Ужасът се подсилва от „тъмножълтия цвят”.
Скръбното угасване на човешкия живот, мъчителният път към плашещото отвъдно битие; безсилието пред жестоката съдбовна предопределеност, пред агресивността на демоничната стихия; парадоксалното безсмъртие на властната пагубна сила.
Преходът от символизъм към постсимволизъм предполага динамична преориентация на поезията от 20-те години на миналия век. Стремеж за преодоляване на символистичната концепция характеризира и творчеството на Атанас Далчев - поет на "модерното време", който противопоставя обективността на предметния свят на езика на символите. Антисимволистичните насоки в произведенията на поета са предпоставка за тълкуване на екзистенциалните проблеми, свързани с "модерния" човек.
Преходът от символизъм към постсимволизъм предполага динамична преориентация на поезията от 20-те години на миналия век. Стремеж за преодоляване на символистичната концепция характеризира и творчеството на Атанас Далчев - поет на "модерното време", който противопоставя обективността на предметния свят на езика на символите. Антисимволистичните насоки в произведенията на поета са предпоставка за тълкуване на екзистенциалните проблеми, свързани с "модерния" човек.
Едно от стихотворенията на Далчев - "Къщата" - разкрива проблематиката, породена от разпадналите се връзки човек-свят и човек-пространство и време. Символният израз на разрушените контакти е къщата, загубила сакралното за хората - уюта. Тази къща вече не е дом, защото е пуста, празна, бездушна. Стопанинът й не може да се почувства "у дома си", защото липсва ценностно утвърденото значение на лексемата дом, асоциирано с уют и комфорт. Поезията на Атанас Далчев разкрива не хармонията, а дисхармонията между екзистенциалния човек и материалния "външен" свят. Заглавията на стихотворенията му носят емблематични значения, които разграничават света на другите и поетическия Аз.
В стихотворението "Къщата" лирическият субект е дистанциран, защото сградата е сама по себе си "откъсната от света" - "затворена е всякога вратата", връзката с останалите хора и събития е прекъсната. Въвеждането на нереалния образ на дявола също е знак за алиенация. Още в първата строфа възможните контакти с реалността са премахнати; "неизвестно кой е наемателят", т. е. - той не е връзка, дори не се знае дали съществува. Чрез разпадането на отношенията сграда-свят, познатото /къщата/ започва да се трансформира в необикновено и мистично.
По описание /десети стих/ къщата е в драстичен разрез с традиционната символика, която носи лексемата. Тя не просто не дава уют и сигурност, а поражда усещане за страх и мистика. Изпълнена е единствено с мрак, който "спи и през деня във стаите" - предвестник на хтоничното и ужасяващото. Показателен за разпадналата се връзка човек-свят е контрастът между светлината на деня и тъмата, която постоянно цари в къщата. Смислово този контраст поставя символна граница между микросвета на сградата, към който принадлежи и лирическият субект, и действителността.
Къщата изглежда необитаема - мазилката се рони, водостоците са счупени, "по сините стени избива влага". Липсата на активен живот е послание на самотата, която Далчевият човек избира по своя инициатива. Изобразявайки реалистичния, порутен предметен свят, Далчев превръща вещите в семантични носители на човешки състояния - запуснати, унищожени, замрели. В микросвета на къщата екзистенциалният човек е сам по личен избор, той не търси промяна. Обрисуването на сградата като загубила връзки със заобикалящия свят не е израз на съжаление, а проста констатация - човекът подчинява своето съществуване на екзистенциалните си представи, без да се оплаква и без да страда.
Далчевият модернистичен лирически субект е екзистенциален самотник. Той сам формулира и определя живота си, съзнавайки, че има волята за това. Поетическата интерпретация на отношението човек-предметност представя и връзката човек-свят. Далчевият лирически Аз съзерцава света, вниквайки във всяка подробност, без да изпитва обикновената човешка потребност да бъде част от него.
В стихотворението "Къщата" е обособен момент, който би могъл да се интерпретира като своеобразна връзка с реалността:
"И снощи /ти видя ли от прозореца?/,
когато писна ненадеен вятър,
разтвори се, затвори се вратата."
В този цитат екзистенциалният самотник контактува с виртуален събеседник, който стои на прозореца. Стъклото може да се тълкува като символ на пречупена действетелност; то служи като преграда, но и като визуален контакт между микросвета на къщата и физическата реалност. В Далчевата поезия мотивът за човека на прозореца /"и аз ще се изплезя на света / обесен върху черния прозорец"/ е осмислен като едностранен "диалог" с действителността.
Лирическият субект от "Къщата" може да търси връзка с реалността чрез имагинерния адресат до прозореца, но тя не е пълноценна, т. е. - няма обратна реакция към екзистенциалния самотник. Единственият звук, който може да се възприеме за отговор в конкретното стихотворение, е "писна". Писъкът потвърждава разпадането на връзките: лирическият субект задава въпрос в уединението си, а единственото, което, макар и трудно, може да се интерпретира като ответ, е "ненадеен вятър" - стихия, която пренадлежи към микросвета на къщата заради тревожното внушение, което носи.
Вятърът е част от "света на къщата" и по още една причина - той отваря и затваря вратата, т. е. - единственият, контактуващ със сградата, обгърната в мрак, е вятърът като символ на преходното, на стихийното. Движението на вратата, която олицетворява възможност за връзка, но "затворена е всякога", би могло да се интерпретира като допир със заобикалящото битие, ако не беше обрисуван смутът, който настава в микросвета на къщата:
"Завиха нощни кучета на двора
и черна сянка, дълга като копие,
разчупи се на каменните стълби."
Лирическият говорител сам е избрал да няма връзки с действителността, затова и неговият свят е подчинен на това решение. Тази е причината за воя на "нощни кучета на двора" - отварянето и затварянето на вратата, чиято функция е да скрие вътрешния живот, е своеобразна връзка със света "отвън". По този начин вратата се превръща в комуникативен инструмент, а това предизвиква противоречие в микровселената на самотника, респективно и смут.
Мимолетният контакт с действителността поражда раздвижване в иначе статичната картина. "Черна сянка", която в своя семантичен смисъл е носител на мистика и поради това е част от микросвета на къщата, се разчупва на "каменните стълби". Разчупването може да се тълкува като пресъздаване на загатнатата връзка с реалността. Сянката принадлежи към хтоничното, към трансцендентното; взаимно свързана със стълбите, тя би могла да се интерпретира като контакт с отвъдното. Такова тълкуване може да се открие в древногръцките предания /мита за Орфей и Евридика/. В Далчевата поезия това архетипно значение се разрушава, символната семантика на стълбите се изменя, придобивайки нови конотации. Пресемантизирането става чрез въвеждането на образа на мъртвия - стълбите вече не са път към отвъдното пространство, те извеждат вън от него хтоничните елементи. Връзката с трансцендентното разтърсва застиналия, статичен свят на екзистенциалния самотник и дори разрушава част от него.
Чрез допускането на това "разколебаване" в правотата и истинността на избора на модерния човек, Далчев категорично отхвърля връзките с останалия свят. Веднага след беглия контакт с действителността, сянката се "чупи" на стълбите, а на нейно място се появява "мъртвия, когото преди девет дни заровиха". Не е случайна употребата на числото девет - според българската митология, ако на деветия ден след погребението гробът не се "опали" ритуално, съществува риск починалият да се въплъти в нечиста сила. Мъртвият е неоспорим символ за липсата на връзки с реалния свят, заобикалящ човека - той не е сред живите и вече не е част от битието. Появата на мъртвец в микросвета на къщата и на модерния човек е недвусмислено доказателство, че връзките с действителността, хората и събитията от реалността са се разпаднали напълно.
В стихотворението "Къщата" Атанас Далчев интерпретира избора на човека от "модерното време" да живее в лична микровселена, без да осъществява контакти с останалия свят. Авторът представя волята на екзистенциалния човек да отстои решението си и да формулира сам своето съществуване. В стихотворението "Къщата" Далчев доказва факта, че самотният, модерен човек няма, а и не изпитва необходимост от установяване на връзки със заобикалящата го действителност.
|
