Joomla Software solutions Template

Payday loan

ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Лирическият субект и вещите, от които той е заобиколен, са почти равностойно действащи лица във великата драма на живота и смъртта в Далчевата поезия. В спецификата на субектно-вещните взаимоотношения се крие ключът към тайната не само на човешкото съществуване, но и към мъдрото устройство на Вселената. Според библейската концепция за света, Първосъздателят (Бог) в едно необозримо минало е създал човека в шестия ден като венец на сътвореното преди това. От своя страна, човек създава вещите с предоставеното му от Създателя чрез творческата дейност в предходните пет дни. В този смисъл вещите са и човешко, и Божие творение и човекът до голяма степен е зависим от тях: те му служат, но могат и да го обсебят. В известен смисъл човекът и предметите са рожби на едно изначално присъствие, на един Логос. С амбивалентното си значение вещите са част не само от бита, а и от битието на личността. В този смисъл вратите, колите, прозорецът, огледалото, ручеят в поезията на Атанас Далчев са медиатори, вход към отвъдното. Чрез тях могат да бъдат разгадани тайните на живота и смъртта; на човешкото присъствие в света.

Ранните творби на Далчев правят впечатление с акцента, който поставят върху неотменимото присъствие на смъртта в земното човешко битие. Аспект на тази тема е и мотивът за неизживения живот. Обстоятелството, че са създадени от младеж, ненавършил и 25 години, внася допълнителен драматизъм в тези стихове. По свой начин ранните Далчеви произведения като че ли гравитират около Шопенхауеровия възглед, че „смъртта е истинската цел на живота” и Сартъровото: „Хората се раждат, за да умрат.” Но при младия Далчев не е постигната онази емоционална дистанцираност от смъртта, чийто плод са философските сентенции за нейната неизбежност и дори необходимост. В „Зимният студ” е до голяма степен експлицирана връзката между извънхудожественото събитие (смъртта на бащата) и лирическата творба. Това обстоятелство предопределя емоционалната наситеност на изказа и субективизирането на проблем, който по принцип е с екзистенциални измерения в Далчевата поезия. Смъртта не е пряко назована, изказът е деперсонализиран (в три от четирите строфи не е конкретизиран вършителят), адресатът също е имплицитен. Въпреки това, стихотворението е чуждо на абстрактността и оставя впечатление за мистично опредметяване на една невидима сила. Познатите лица на всекидневието („вятъра”, „снощният шум зад Вратите”, „черната кърпа”) отстъпват пред неведомото: „тежкия звън на копитата и дълбокия глас на земята”; застиналия дъх на някой невидим с „бял плащ”, враната, кацнала на главата на майката - детайли, които в символните си измерения се асоциират със смъртта. Последната строфа напълно дешифрира символите, чието разгадаване е подготвено от атмосферата на скръбна необратимост, присъща на цялата творба. Риторичният въпрос и възклицателните изрази са знак за разтърсваща съпричастност, която прозира под мъжествено овладяната скръб:

Ние - слабите - що сме му сторили?
Няма татко ми вече да стане!
На главата ти кацнала врана:
майко! - черната кърпа отгоре.

В ранната Далчева поезия цветовете на смъртта са контрастни. От една страна, вледеняващото кръвта бяло: „бяла варосана зала”, „бели стени”, „бели легла”, „бели покривки”, „зимния сняг”, „студената зимна мъгла”; от друга - черното на небитието и скръбта: „черни ръце”, „черни оголени клони” („Болница”). Към чернобялата тоналност често се прибавя и жълтото: пожълтелият като восък мъртвец, „тъмножълтия цвят” на студената мъгла, на градините и на портретите на хора, които са си отишли от света. Присъствието на смъртта в този род творби се свързва преди всичко с разрушаването на хармоничния свят на детството, един от стожерите на който е бащата. И тази разруха обикновено намира отражение в промените, настъпили във вещния свят:

В мрачините стремглаво политнал,
с остър писък разсякъл просторите
разлюля моя дом като кораб
и разтърси могъщо вратите.
(„Вятър”)

Зимният студ, повилнелият стремителен вятър, който отнася „като жълт и повехнал лист пламъка” на бялата свещ, са образните еквиваленти на смъртта, която не може да бъде спряна дори от здраво заключените врати на „старите прогнили къщи”:

Вий няма никога, уви,  да бъдете зад тях спокойни.
Когато вслушва се нощта и вият сепнатите кучета,
не могат те да ви запазят от Нея - вечната разбойница.
(„Вратите”)

Смъртта оставя „зловещи следи въз снега на полетата бели”, преминава в „черна кеш” сред шпалир от дървеса, на които „жалейните дрехи висят”по „клони сломени” („Път”). Меланхолично-тъжовната емоционална гама на тези стихове напомня поезията на символистите, без характерната символистична абстрактност, неопределеност, многозначност. Дори невидимият образ на Смъртта в Далчевата поезия се „овеществява” в цветове, форми, звуци и движения. В нейната власт са не само човешките същества, а и предметите: „бавно времето превръща/ във прах безжизнен сякаш всичко” („Стаята”). Вехне есенното слънце, замлъква часовникът, превърнат в „чер ковчег” за умрели часове, ,,...и цялата печална стая/залязва бавно с вечерта”.
И животът в ранната Далчева поезия е видян през призмата на очакването на смъртта. В духа на екзистенциализма човешкото битие е пресъздадено в неговата безутешна ненужност, единственото избавление от което е смъртта. Безперспективността се материализира в детайлите от вещния свят, заобикалящ субекта:

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка”.
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
(„Повест”)

Затвореното пространство и мракът, отрицанието както на човешко присъствие, така и на каквото и да било движение (чрез негативните форми на антонимите „заминавал” и „връщал” разширяват границите на присъщите и на символизма мотиви на отчуждението и самотата. Не просто изолиран от света и самотен е лирическият АЗ („Аз не излизам никога от къщи”). Той е отчужден и от собствения си интимен свят, от собствения си живот. Всичко, което е осмисляло живота му, се е самоизчерпало, обезсмислило: отдавна прочетени книги, изминати пътища на спомена; „без ни една любов, без ни едно събитие”безследно отминава животът, И не само гостът не би измерил никого в затворената къща - лирическият АЗ вече сам не вярва в своето съществуване, с времето престава да вярва и в собственото си отражение в огледалото. Според „Универсалните символи” на Жан Приор, огледалото съхранява астралния двойник на човека, ето защо счупеното огледало носи нещастие. Нещо още по-злокобно има в „коварното празно огледало”, което не отразява собствения ти лик. Като че ли лекувайки самотата си, като се оглежда в него, лирическият АЗ прекрачва границата между световете и се слива с двойника си в отвъдното. Според Светлозар Игов, цялата „предметност” на Далчев е сякаш непрекъснато търсене на веществено доказателство за гносеологичната възможност светът да съществува извън човека. Игов нарича това „метафизически реализъм”,
И в стихотворението „Къщата” „наемателят” („черна сянка, дълга като копие,/разчупена на каменните стълби”) е гост от отвъдното. И сякаш затворената мрачна сграда боледува от това мистично присъствие („като пот по челото на болен/по сивите стени избива Влага”). В повечето стихотворения от „Прозорец” и „Пръстен” като че ли е материализирана Шопенхауеровата концепция, че животът се движи като махало между страданието и скуката. В прихлупените вехти хижи „не живеят нито хора/и нито божии чеда,/ но вятърът развява сенки”(„Хижи”). Животът е видян като дълъг път, „потъмнял и разкалян,/който води незнайно къде”, а едносъщните дни се въртят като спиците на колелата под монотонната песен на непрестанния дъжд („Коли”). И дори завръщането в бащината къща (за разлика от Дебеляновия спомен-блян) не носи макар и временна утеха. Внушението, постигнато чрез цветовата гама („с боядисани жълто стени”) и чрез липсата на човешко присъствие сред одухотворения предметен свят, е дешифрирано с епитета „безутешната „(бащина къща). И не майката (както в Дебеляновите „Скрити вопли”), а дървесата срещат завърналия се син и те единствени са надарени с „озарено от пурпур сърце”сред вехнещия и чезнещ свят между миналото и настоящето, между спомена и реалността („Есенно завръщане”).
Но въпреки неосъществимостта на завръщането, въпреки натрупания с годините скептицизъм („И ти си бил дете, почти не вярваш,/и ти си имал къдри от злато”), човекът в Далчевия свят помни хармонията на детството. И това усещане също е „опредметено”. До голяма степен разговорът с „обувките и детското палто”, експресивността на детския свят, населен с „червени хора и сини небеса” от стихотворението „Съдба” са ключ към загадката за взаимоотношенията човек - свят в поезията на Атанас Далчев. Когато душата е невръстна, тя се усеща „сестра на вси неща”. Детското световъзприятие се отличава с хармония и пълнота, защото одухотворява всичко около себе си - и хора, и животни, и птици, и дървеса, и вещи; защото чувства общото си начало и общата си съдба с всичко сътворено. В пресъздаващите детското светоусещане Далчеви творби вещният свят е жив и чувстващ като в „Синята птица” на Метерлинк. Но постепенно годините зазиждат човека в самота, тъй като сетивата му се затварят, като прозорците на мрачна сграда, закърняват за живота около него, невидим за възрастните. Най-напред книжните лястовици, обувките и палтото се превръщат в мъртви вещи, после престава да усеща душата и на животните, птиците, дори на хората. Най-страшната фаза на това „обездушаване” е загубата на усещането за собственото битие: „и зла измислица е мойто съществуване!” („Повест”).
В стихосбирката „Пръстен” обаче в по-голяма степен, отколкото в „Прозорец”, „Съдба”, „Париж”, „Ангелът на Шартър”, лирическият субект търси алтернативата на житейския абсурд и отчуждението в съзнанието за уникалността на своя земен дял. Чрез Далчевата поезия се проблематизира съдбата на интелектуалеца от XX век, който живее повече сред книгите и чрез книгите, отколкото с човека; на човека, който, по думите на гръцкия писател Никос Казандзакис („Алексис Зорбас”), би предпочел да прочете за любовта, вместо да я изживее:

До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.
(„Книгите”)

В живота на четящия човек всичко се съизмерва с книгите и дори дните се изживяват като прелистване на страници от книга. Универсалната опозиция свое - чуждо се преобръща, защото, когато „и денем, и нощя” си пред разтворената книга, „чуждия живот на някой чужд” ти става по-близък, отколкото твоя собствен: „никому ненужен... глух и пуст”. Но в стихотворението „Книгите”, а в още по-голяма степен в „Младост”, драматизмът е по-приглушен (в сравнение с повечето Далчеви творби), липсва трагичното чувство за живота (напр. в стихотворенията „Повест”, „Стаята”, „Къщата”, „Дъжд”, „Път”, „Дяволско”). Някакво тъжно и в същото време игриво-шеговито чувство на себеирония уравновесява горчивия привкус на самотата, на чувството за нелепо присъствие сред социалния пейзаж, за пропусната възможност да се запълни със събития житейският път. В „Младост” още началото създава ведра атмосфера, усеща се някаква лекота в привидно неангажиращо нахвърляните детайли от утрините на всекидневието; в игривия ритъм, в свободното римуване. Възрастта на лирическия АЗ (младостта) хармонира с бодростта на утринната суетня („денят изгряваше”, „утрото изкукуригваше”, „мухите весело бръмчеха”), с динамиката, внушена чрез глаголите. В същото време присъствието на младия човек не се вписва хармонично в околната действителност и това се дължи на основната нагласа на АЗ-а, която е свързана със съзерцанието, а не с участието на ставащото: „и скитах, без да мисля нищо...”; „ четях... вървейки, гласно фирмите...”; ,,...и гледах”. А безразличието на лирическия АЗ към витрините (материализираната потребителска нагласа на съвременното общество) е другата страна на самовглъбението. Той обитава един отделен свой свят, в който сънищата са по-значими от случващото се наяве; в душата му живеят „внезапно звъннали слова”, сплитани „в дълъг ритъм” по време на утринните разходки. Сдвоеният образ на горящата лампа в прозореца и двете стъкла на очилата (отразяващи сънищата) символизират двойствеността на присъствието-отсъствие на младия човек в света, където унесът и нехайният момчешки вървеж предизвикват смеха на момичетата. Глаголите в минало несвършено време, от една страна, са знак за повторителност, а от друга - за снизходително, шеговито дистанциране на лирическия АЗ от собствения му младежки образ.
Пролетта, наред с младостта, са традиционно свързани с представата за младост, за житейска ведрост и свежест. И в Далчевата поезия с пролетния дъжд от небето идва хладина, която „измива лицето от грижите”, от скръбта, от потискащите мисли за „пътя и хижите” („Пролетна нощ”). Пролетта събужда непознати пориви:

В сърцето стигнат -
мигом аз ще се отрека
от учените книги,
от тясната яка.
И отведнъж ще снема
вси свои имена,
с тях - цялото си бреме
от скърби и злина.
(„Пролет”)

В хипотетичното, несъстояло се, но пожелано бъдеще време (маркирано от бъдещите глаголни форми) би се осъществила и една друга лелеяна мечта на лирическия АЗ - смесването с „огромната тълпа” (в противовес на предизвикателната закана от „Дяволско”: „И аз ще се изплезя на света,/ обесен върху черния прозорец.”).
Копнежът по простичкото, непретенциозно щастие на обикновените хора и съзнанието, че то е непостижимо за израсналия сред книгите, живеещ „близко до самия небосвод”, отчужден от света, човек са част от драмата на интелектуалеца. Лирическият АЗ осъзнава изолираността на своето извисено над уличния шум съществуване със зазидана врата към другите („Балконът”). И се пита необходимо ли е то. Не е ли станал и неговият живот „непотребен изведнъж”. „Който трупа знания, трупа скърби” - твърди Еклесиаст. И обремененият от „учените книги”, от „скърби и злина” човек жадува за „блаженството на нищий духом”. Повелята на любовта; хлябът, спечелен от отрудените ръце на „някой незнаен весел обущар”, сладката умора, която споделяш със „своите деца, жена”, са знаците по пътя към райските порти. И според Евангелието, Царството Божие принадлежи на нищите духом. На това се дължи и благородната завист на интелектуалеца с коса, посивяла „от праха на библиотеките”, към простичкото и свято щастие на работника, който безмълвно се храни със семейството си, а над главата му „сияе запалената лампа” („Работникът”).
Разколебаването в свръхценността на духовното, мъдрото съзнание за изначалната двойственост на света Далчев въплъщава и в стихотворението „Метафизически сонет”. Между художествената идея и заглавието съществува известно иронично съответствие. Мотивът за двойствеността на човешкото същество, за висшето предназначение на душата и за греховността на тялото отстъпва пред „еретичното” съмнение: не е ли човешката душа неблагодарница към „нерадостната плът”, чрез която всъщност се развива. И според Светото писание, тялото е храм на Дух - Бог във всеки човек, и затова трябва да се обича и пази чисто и здраво. Риторичният въпрос във финалната строфа на стихотворението изключва категоричното вземане на страна по един от вечните философски спорове. Но в „Молитва”, с присъщата на съответния извънхудожествен жанр съкровеност, лирическият АЗ моли за избавление от сложността, в която се лута човешката душа; за приобщаване към святата простота на ония, които умеят да се вслушват в гласа на тялото си и да общуват щедро с всички и всичко - като „невинното дете, което/първите снежинки от небето/сбира със отворена уста”. Децата са по-близко до Бога, до истините на Битието.
От една страна, лирическият субект си дава сметка, че високият, със зазидана брата балкон не е непотребен за всички. Не го забелязва „на минувача празното око” - т. е. на всекидневния човек, на случайния пътник. Но птичките небесни „спокойно от вазите му пият дъжд”, а под стряхата му се събират „двама скитника ведно” („Балконът”). Но Далчевият човек знае, че това е едното лице на неговото странно, самотно съществуване. Когато човек е сам, „през себе си”, той вижда преди всичко безутешните образи на нощта („Нощ”), а на заминаване отнякъде му остават спомени, че е общувал само с „ветровете в този град” („На заминаване”). Оттам и копнежът по завръщане - към родното, но и към земното. Чрез любовта и чрез връзката със земята човек израства духовно:

че е небето по-високо сякаш,
когато аз лежа върху земята
и с влюбен взор през клоните го гледам.
(„Завръщане”)

В мъдрото световъзприятие на завърналия се от Париж Далчев небето и земята не воюват помежду си. Те взаимно се проникват; дърветата политат към висинето; родното поле блести в снежната си чистота, а „Къщицата” е „червена, заруменяла от студа”. Няма ги жълтите стени на бащината къща от стихотворението „Есенно завръщане” и вместо скръбта в сърцето се е настанила лекота („ПътниК”). При зрелия Далчев (колкото и условно да е това определение за 30-годишния поет), огледалото не е вход към небитието, а вместилище на „цял един нов и дивен свят”, понесен от човешките ръце („Огледало”). А „под лампата във своя кът” поетът не убива бавно дните си, а посява (като сеяча от новозаветната притча) семената на мислите и следи „как думите растат” („Ти познаваш тоя миг”). И смъртта се приема с просветлено, мъдро примирение, макар и с тъга - като изчезване оттам, „където могъщо и безкрайно бий животът” („Вечер”); като напускане на „светлия живот” и заминаване в страната на сънищата („Смърт”).
Не е случайно обстоятелството, че и в ранната, и в зрялата поезия на Атанас Далчев, а и в стиховете, създадени след двайсетгодишното му мълчание, периодично се появяват образи на деца. Те носят ключето към Чудото, наречено живот, към смисъла на Битието. В „Прозорец” (1925) братчето и сестричето търсят „вълшебната птица/ с лъчезарните златни пера”. И на седмия ден (алюзия за Сътворението), Чудото се случва: изчезва красивата омагьосана гора и отново се ражда светът. В „Грешният квартал” (1970), заради невинната „душица бяла” на децата, лирическият АЗ се моли да бъде пощаден потъналият в сажди и грях Квартал (алюзия за библейските Содом и Гомор, на Които Бог би простил заради праведниците).
А в „Синеокото момче” детското светоусещане по своеобразен начин дешифрира тайната на „предметността”, с която Атанас Далчев обогатява българската поезия и става учител на поколения млади поети, родени след него. Запазил детското си светоусещане, творецът долавя живота в привидно мъртвите предмети около себе си; усеща душата „на вси неща”. За разлика от онези възрастни, които са изгубили детското у себе си, той знае, че всеки е Божие творение: и човекът, и птиците, и тревите, и Камъните, и пръстта, и облаците, и звездите:

Малкото момче във здрача слуша
как расте градинската трева
и растат на неговите устни
И само то почва да говори с лястовиците, със вечерта,
със помръдналите кръгозори, с бога и света.
(„Синеокото момче”)

Приземяването, „опредметяването” на света не лишава Далчевите стихове от присъщата на поезията извисеност над дребното и преходното. В „побратимяването” човек постига изначалното единство на Вселената, връща се към цялостността на Първосъздателя, чието творение сме всички - от камъка до Ангела, благославящ „и човека/ ведно със слабите треви” („Ангелът на Шартър”).