Joomla Software solutions Template

Payday loan

Развитието на поселищния живот в Тракия и процесът на превръщане на редица селища в центрове с градски облик е продължителен процес, който протича в обстановка на активни взаимоотношения с по-напредналите гръцки полиси. Една от съществените предпоставки за появата на селища от градски тип, е и процесът на възникване на държавен живот у траките през VI-V в. пр. Хр. Значителна роля за появата на първите градове в Тракия изиграват и създадените по цялото тракийско крайбрежие елински колонии, които всъщност са и първите градове на територията на Тракия. По време на независимото съществуване на тракийската държава те се намират в непрекъснати и разнообразни контакти със съседното тракийско население. Тези контакти допринасят за осъществяването на двустранно влияние в различни сфери на икономическия, културния и религиозния живот.

Социално-икономическото и политическото развитие на Тракия в системата на Одриското царство създава благоприятни възможности по пътя на развитието и укрепването на поселищния живот към възникване на местни градове, които по своя характер са различни от елинските полиси. За V в. пр. Хр. изворите са много оскъдни, но за IV в. пр. Хр. те се увеличават значително и се свързват с походите на Филип II Македонски във вътрешността на Тракия. Последиците от тези походи, изразили се във възникването на много градове чрез настаняване на колонисти, носители на по-напреднали обществено-икономически отношения, са стимулиращи фактори в по-нататъшното развитие на градския живот. В писмените извори броят на селищата, които се отбелязват с отделни понятия за “селище”, “град”, “укрепено място”, “крепост”, като “полис”, “полисма”, “хорион”, “тейхизма” и др. се увеличава. Значителният им брой през IV в. пр. Хр. е естествен резултат от цялостното вътрешно икономическо и политическо развитие на Тракия. В този смисъл, е неприемливо да се преувеличава ролята на Филип II за урбанизацията в Тракия. Съвременните на епохата историци и други автори като Теопомп и Демостен отбелязват съществуването на немалко селища и градове по пътищата, по които са минали македонските войски. Демостен, например отбелязва по повод на един от походите на Филип съществуването на 32 такива “полиси” в южните предели на Тракия. Голям брой на тракийски градове, и то с техните тракийски наименования, споменава и Теопомп.

В тези градове настъпват определени промени и в социално-икономическите отношения, съобразно с цялостното развитие на тракийското общество, които довеждат до промяна и в техния градоустройствен облик. Това ги доближава до елинистическите градове, без обаче да се ликвидира спецификата на тракийския град.

Дългогодишните археологически проучвания на тракийските селища и крепости допринасят все повече за изясняването на появата на градовете и урбанистичните концепции на елинистическа Тракия, на характера и историческата роля на тракийския град. Особено много в това отношение допринасят разкопките на Севтополис, Кабиле, Филипополис, Тиризис, укрепеното селище на хълма Кракра край Перник, Сборяново, Копривлен и др.

Изградени върху естествено защитени речни тераси, високи плата и носове или изолирани хълмове, тези селища са имали доминираща роля в един обособен географски район, с плодородна околност и удобни пътища.

В античността, както вече се спомена, е имало главно три начина за създаване на градове: 1) градове, които се явяват резултат на едно бавно развитие на по-стари селища; 2) градове, създадени с политически акт на един основател и 3) чрез обединяването на няколко, съществували и преди това, поселения или чрез т. н. “синойкизъм”.

Топографията на градовете също обособява няколко основни случая: 1) градове-акрополи, издигнати върху високи плата или хълмове, обградени с крепостни стени; 2) градове, разположени в равнината и разчитащи единствено на крепостните си стени за защита си и 3) смесени градове, при които географските условия позволяват да се комбинира част от равнината или платото с хълм, който изпълнява функцията на акропол.

Севтополис принадлежи към градовете, разположени в равнината, лишен от естествено възвишение, докато Филипополис и селището при Перник са издигнати на естествени възвишения, чиято защита е подсилена с крепостни стени. Кабиле, от своя страна предлага пример на град, който включва в своите стени един доминиращ хълм-акропол, с неговите защитни и религиозни функции, и една обширна терасовидна част, върху която се е развил градът.

В зависимост от условията, при които възникват както и от особеностите на терена, върху който са разположени, тракийските градове показват някои различия както в характера си, така и във външния си облик. Една част от тях като Филипополис, Кабиле и селището при Перник, са плод на развитието на по-стари селища, които, поради благоприятните икономически и социално-политически условия, прерастват най-вероятно през втората половина на IV в. пр. Хр. в градски центрове. Градът при Перник продължава да обитава старата си територия на платото на хълма Кракра, като крепостните му стени са изградени в границите на по-ранното неукрепено селище. Кабиле, споменат у Демостен и Теопомп като укрепено селище – хорион, прераства в градски център в последната четвърт на IV в. пр. Хр. Изградената крепостна стена обединява акропола със светилището и по-ранното селище в местността Хисърлъка. Същият процес на развитие е следвал и Филипопол. Други от градовете възникват върху девствен терен, например Тиризис, разположен на високия и скалист черноморски нос Калиакра.

В процеса на урбанизация в Тракия известна роля играе и укрепената царска резиденция, около която се изгражда новият град, чието създаване е стимулирано преди всичко от военно-политическите съображения на владетеля. Този град някои учени възприемат като “царски град”. Типичен пример за “царски град” е Севтополис, който е издигнат с политически акт на един владетел – Севт III, най-вероятно в 20-те години на IV в. пр. Хр. на мястото на укрепена царска резиденция (т.н. тюрзис) и свързаното с нея малко поселение, които около 323 г. пр. Хр. са били вече разрушени. Тъй като е липсвало естествено възвишение, подходящо за акропол, в северния ъгъл на новия здраво укрепен град е била оформена цитадела, чието предназначение е било да защитава царския дворец-храм.

Функциите на тракийския град не са се различавали съществено от функциите на един античен град, формулирани от още от Аристотел: 1) отбранителни; 2) политическо-административни – тук се включват и религиозните и културните функции, като идеология на политическата власт; 3) икономически. Съвсем естествено, функционалните изисквания оказват влияние върху облика на града и върху неговата архитектурна структура.

Изискванията през тази далечна епоха, за да бъде едно селище окачествено като град са формулирани сравнително добре и от едно сведение на Павзаний в неговото прочуто “Описание на Елада” (X, 4): “На 20 стадия от Херонея се намира градът на панопейците, ако може да се нарече град това селище на хора, които нямат нито административни сгради, нито гимназион нито театър, нито агора, нито водопровод, захранващ чешма, и които живеят там по един склон с колиби, полувкопани в земята като колибите на планинците. Обаче тяхната територия е ограничена по отношение на техните съседи и те изпращат свои представители на областното събрание във Фокида. Те разправят, че името на техния град произлиза от това на бащата на Епей (касае се за Панопей, който построил Троянския кон)”. Това селище, чието жители живеели в полувкопани в земята колиби, е известно като град в “Илиада” (XI, 520), въпреки че притежава само две от необходимите изисквания за това окачествяване – ограничена територия и благороден произход, отразен в една легенда. Ако изхождаме от тези различни критерии за определянето на селищата като градове, то броят на градовете в Тракия може чувствително да нарасне.

На този етап от проучванията на урбанизацията в Тракия, все още сравнително трудно може да се реконструира пълно и точно пътят, по който е вървяло развитието на тракийския град, неговата фортификация, градоустройствена схема и архитектурни ансамбли. От проучените до сега градове, Севтополис най-добре позволява да се разкрият урбанистичните тенденции на елинистическа Тракия и да се осветли въпросът за историческите корени на тракийския урбанизъм и тенденциите, от които е повлиян.

Севтополис, както вече се спомена, принадлежи към градовете, разположение в равнина, лишен от естествено възвишение. Издигнат е по волята на тракийския династ Севт III, т. е с политически акт, който след успешните си борби срещу македонската хегемония в Тракия изгражда своята столица в началото на последната четвърт на IV в. пр. Хр. Мястото на града е добре избрано – на малък полуостров с равна повърхност и високи 4-5 м стръмни брегове, опасан от три страни от р. Тунджа (древната Тонзос) и нейния приток Голяма Варовица. Преди създаването на града, тук е имало укрепена царска резиденция – тюрзис, която била разрушена и при изграждането на новосъздадената столица е била възстановена и включена като цитадела в общия градски план. В случая тюрзисът, по всяка вероятност, е изиграл същата историческа роля както микенските цитадели и гръцките акрополи, около които възникват и се развиват градовете в Гърция.

Севтополис, обхващащ площ от 5 ха, е бил построен по предварително изработен план и реализиран в кратко време като цялостен ансамбъл. Градът е бил здраво укрепен с крепостни стени с обща обиколка 890 м, които следват очертанията на полуострова и оформят разностранен петоъгълник. Стените са били изградени от кирпич на ниски каменни основи. Запазените части от основите са били с еднаква равна горна повърхност. Лицевата и гръбната страна е изградена от по два реда по-големи ломени камъни, с равна външна повърхност. От тях долният ред е издаден малко напред и образува банкета на стената. Камъните са с неправилна форма и само при кула № 2 са издялани като четвъртити блокове, по които има следи от рустициране (допълнителна обработка с пила).  Пространството между лицевите страни е било запълнено с по-дребни ломени камъни, споени с кал. Над каменните основи са се издигали кирпичени стени, изравнени с дървени греди, приковани по между си с дълги железни гвоздеи. До брустверите на стените и някои от кулите са извеждали стълби. На северозападната крепостна стена, която е обърната към полето, са се издигали четири кули – две ъглови и две междинни, разположени симетрично от двете страни на портата, оформена като голяма кула. Кулите имат почти квадратен план и се издават пред куртината на стената. Югозападният фронт на крепостта, следващ брега на Тунджа, е подсилен с бастиони. Два бастиона фланкират непосредствено отвора на югозападната порта, а третият е разположен между портата и западната ъглова кула. На останалите стени, които се намират непосредствено до брега на реката, няма междинни кули или бастиони. Явно е, че цялата отбранителна система е съобразена с по-сигурната или по-слаба защита на местността.

За вътрешното устройство на тракийския град можем да съдим единствено по Севтополис. Неговата градоустройствена схема следва принципите на къснокласическия и елинистическия урбанизъм, за който е характерен регулярният, т. н. Хиподамов план (с две главни, пресичащи се под прав ъгъл улици, водещи до портите и с централен градски площад - агора, при пресичането на двете главни улици). Градът е бил построен по предварително изработен план и реализиран в кратко време като цялостен ансамбъл. Хиподамовият план е приложен ясно в мрежата от улици, пресичащи се под прав ъгъл. Точният брой на улиците не може да определи със сигурност, но ясно се очертават 8 надлъжни и 5 напречни. Освен това, една улица е обикаляла около крепостната стена. Една особеност на Севтополис е открояването в уличната мрежа на две главни артерии, които са по-широки от останалите и извеждат до главните градски порти. Едната, с посока югозапад-североизток пресича целия град, започвайки от югозападната порта и достигайки до североизточната стена, където може да се допусне, че е имало още една порта. Тя била разположена близо до входа на цитаделата и е осигурявала бърз и сигурен изход на обитателите й, в случая царското семейство. Възможно е портата да е извеждала и към пристанището на града, за което най-добри условия е имало именно в тази част на полуострова, чиито брегове само тук се спускат постепенно към притока на Тунджа. Другата главна ос води от северозападната порта до централния градски площад – агората.  По този начин двете главни улични артерии образуват буквата Т. Присъствието на две главни оси, около които е организирана градската схема, отличава Севтополис от класическите примери на Хиподамовия план в Гърция и Мала Азия.

Друга особеност на градоустройствения план на Севтополис е тясната зависимост между застроената площ и крепостните стени. При повечето от античните градове трасето на крепостната стена няма отношение към главните линии на плана. То следва контурите на терена, като търси отбранителни предимства и застроената площ обикновено е много по-малка от укрепената и главните улици не винаги имат връзка с портите на града. При Севтополис е на лице пълно единство между плана на града и крепостните стени и тясна зависимост между главните улици и портите.

Инсулите (кварталите) на Севтополис, образувани от пресичането на четири съседни улици, имат правоъгълен план и удължени пропорции в посока север-юг. Размерите им са различни, но преобладават тези с размер 45 на 18 м. Двете главни улици са широки по 6 м, докато другите улици са имали ширина 4-4,5 м. Броят на жилищата в инсулите не е бил строго определен, но в една инсула са се включвали обикновено 2-3 жилища, които са се отличавали със своята обширност – от 300 до 350 кв. м. заедно с двора. В Севтополис са засвидетелствани и трите типа на късно класическото и елинистическото гръцко жилище – с пастас, с простас и перистил. При пастадния тип жилище, само пред главното жилищно помещение има портик, т. е. навес (пастас) с колонада, която в Севтополис е била дървена. Запазени са само каменните бази за колоните. При жилището с простас, портикът, т. е. навесът пред главното помещение на жилището не се носи от колони, а се опира на издължените, наподобяващи анти, странични стени на помещението, образувайки по този начин открито преддверие При перистилния тип жилище, помещенията са разположени от всички страни на вътрешния двор с колонада, поддържат портик, обикалящ целия двор.

Жилищата са били разположени на две, а понякога на три улици. Техният план е обикновено правоъгълен. Тясната северозападна стена, която е гърбът на жилището, лежи на напречна улица, докато широката фасада е обърната към надлъжната улица от югозапад, с малки изключения. Жилищата са по-често дълбоки, отколкото широки и се състоят от много помещения, разположени около централен двор. Главните жилищни помещения са наредени от северозападната страна на двора, с гръб към северните ветрове от планината и са широко открити на югоизток към двора, който е бил източник на светлина и топлина. В подробностите на своя план жилищата показват голямо разнообразие, което е обусловено от ситуирането им в инсулата и положението на входа, което променяло разположението на ойкоса (всекидневната част) и андрона (приемната част). Повечето от жилищата са имали и втори етаж, за което говорят откритите основи за стълби към етажа.

Жилищата в Севтополис са били градени в основите си с ломени камъни, споени с кал, а надстройката им е била паянтова – дървен скелет, изпълнен с кирпич и глина. Покривната конструкция се е състояла от дървена скара, покрита с дъски и измазана с глина, върху която са били наредени широки плоски керемиди (т.н. “тегули” – на латински, или “солени” – на гръцки), фугите между които били закривани с полуцилиндрични извити керемиди (имбрици – на латински, или калиптери – на гръцки).

Водоснабдяването е ставало чрез кладенци, каквито са открити в двора на всяко жилище. Те са градени от речен камък или тухли, имат кръгло или правоъгълно сечение. Жилищата са били снабдени с канализация, като глинени тръби или похлупени една върху друга извити керемиди са извеждали нечистата вода вън от жилището в общата градска канализационна мрежа, прокарана в някои случаи по средата на улицата. Каналите използвали естествения наклон на терена към брега на Тунджа и тук, чрез специални отвори в градските крепостни стени, водата се оттичала в реката.

Характерна особеност на севтополското жилище е наличието на глинобитни култови огнища – есхари, открити върху пода на главните помещения. Те имат богата украса, получена чрез отпечатване с шнур на различни орнаменти върху влажната повърхност: концентрични окръжности и правоъгълници, гирлянди от бръшлянови листа и клонки, розети и др., които са имали не само декоративно, но и символично значение. Повърхността на някои от площадките е била оцветена в синьо и червено. Тези домашни олтари по всяка вероятност са били свързани с култа към богинята на домашното огнище или други божества, за което свидетелстват изобразените върху тях три змии, мълнии и др.

Една важна зона в тракийския град, както и в другите антични градове, е била отделена за агората (градския площад). В Севтополис тя е била разположена в центъра на града, имала е почти квадратен план (46 х 48 м) и е обхващала около 2200 кв. м или две инсули, което се равнява на 1/25 от площта на града. За малките размери на града тя е била доста внушителна. По всяка вероятност от три страни агората е била обградена с дървени едноетажни портици, на част от които са запазени каменните основи. Нивото на агората е с 30 см по-ниско от околните улици. Тя е отделена от тях с бордюри и цялата е настлана с речен чакъл. Тук се е издигал голям олтар на Дионис, споменат и в големия Севтополски надпис, чиито основи от големи каменни квадри са разкрити почти в центъра на агората, заедно с надпис, споменаващ името на един жрец на Дионис – тракиецът Амаистас, син на Медистас. Разрушенията не позволяват да се установи дали агората е била заобиколена с портици (стои) и магазини и дали е изпълнявала и икономически функции. Несъмнено, обаче, на нея са били концентрирани религиозните и обществени функции на местната власт. Тук при олтара на Дионис са били излагани и преписите на официалните документи, както ни осведомява текстът на големия севтополски надпис. По всяка вероятност в сграда № 10, разположена в съседство до агората, се е намирала монетарницата на Севт III.

Друга, още по-голяма, зона в плана на града е била отделена в северния ъгъл, където е била изградена цитаделата, обхващаща 4620 кв. м или площ от 4 инсули. Нейните стени са били свързани органически с общия план на града, като е използвана част от северозападната и цялата му североизточна стена с принадлежащите им кули. На самостоятелната югозападна стена на цитаделата има правоъгълна кула, обърната към вътрешността на града. Друга още по-голяма кула се е издигала в южния й ъгъл.  На югоизточната стена е имало монументален вход-пропилон (портал с колонада), чрез който се е осъществявала връзката между цитаделата и вътрешността на града. Може би на колонадата към пропилона принадлежат, откритите в непосредствена близост части от колона – най-долният барабан от колоната, издялан заедно с четвъртита база и дорийски капител.

В дъното на големия двор на цитаделата, перпендикулярно на оста на пропилона, се е издигала голяма постройка с интересен и своеобразен план. Едно преддверие, широко 40 м и дълбоко 5 м, разположено по дължината на сградата, въвежда в нейната вътрешност. По всяка вероятност, фасадата й е била оформена с колонада. Вътрешността на сградата е разпределена твърде неравномерно. Почти цялата й източна половина се заема от обширна зала, дълга 18 м, широка 12 м, с вход само от към преддверието. Останалата половина на сградата е разпределена на три двойни помещения, изолирани едно от друго, но всяка двойка е свързана анфиладно (последователно) помежду си и с преддверието. Запазени са основи за стълба, която е водела за втория етаж. Стените на сградата са били изградени от кирпичи върху каменни основи. Имбриците по ръба на покрива са завършвали с антефикси, украсени с палмети. Голямата зала е била измазана с щукатура (художествена мазилка от мраморен прах и гипс), имитираща мраморна облицовка – долу цокъл от черни ортостати (“изправени”, т. е. вертикално поставени, големи правоъгълни блокове или плочи), над него широка изпъкнала ивица, имитираща пъстроцветен мрамор. Горната част на стените е била измазана с помпеянско червено, което е контрастирало с бялата мазилка с мраморен блясък на тавана. В центъра на залата, както и във всички частни домове, е имало голямо глинобитна култова площадка – есхара. По всяка вероятност залата е  била използвана като естиаторион – т. е. за официални приеми и пиршества. Особеният план на постройката, нейното богато декоративно оформление и разположението й в плана на града в отделен, силно укрепен квартал не оставя съмнение, че това е личната резиденция – дворецът на Севт III. Наред с голямата тронна зала от изток, и жилищните помещения от запад, дворецът е включвал и светилището на Великите Самотракийски богове, както може да се съди по намерения в него надпис. (До намирането на този надпис, името на града не е било известно). Разположено непосредствено до голямата зала, по своя план, то наподобява храм. Тук е открито много добре запазено култово огнище. Това архитектурно обединение на светилището с двореца, чиито модел намираме в критско-микенските дворци, е отговаряло на двойните функции на тракийския цар – политически и религиозни.

Култът към Великите Самотракийски богове добива широка известност през елинистическата епоха, когато голяма роля играе светилището на о-в Самотраки. В Севтополис този култ, заедно с култа към Дионис, по всяка вероятност, е имал ролята на общоградски култ. Откритите графите с посветителни надписи на Херакъл и други божества, свидетелстват за почитането и на други култове. Намерените в двореца и в частните домове есхари показват широко разпространен култ към домашните божества и на първо място – към богинята на домашното огнище. Севтополис не е бил само политически, но и религиозен център на Севтовата държава. Освен това, той се очертава и като град с голямо икономическо значение. Работилниците, както и жилищата на по-бедното население, са били разположени извън стените на града.

Широкият размах на строителството в Севтополис, което е изисквало големи средства, говори за големите икономически възможности на Севт III и за неговото нараснало политическо значение. Столицата му е имала важни военно-политически и икономически функции, с които е била съобразена и нейната социална и архитектурна структура. Севт III е първият тракийски владетел, който по примера на елинистическите владетели сече монети със своя образ. Монетите на Севт III (от 7 типа и три номинала) участват активно в монетната циркулация на неговата държава. Анализът на археологическия и нумизматичния материал показва, че последното десетилетие на IV и първото десетилетие на III в. пр. Хр. обхващат периода на най-голям икономически разцвет на Севтовата държава. Най-късните монети, открити в Севтополис, са на Антиох II и на Адей, което показва, че градът загива като столица около 60-те години на III в. пр. Хр.

Сред най-важните градски центрове във вътрешността Тракия е бил и Кабиле, за който се споменава в открития в Севтополис надпис. Освен в този особено важен за нас местен епиграфски паметник, Кабиле се споменава и в античната писмена традиция – на първо място от Демостен, във връзка с похода на Филип II Македонски в Тракия през 342-341 г. пр. Хр. Тогава градът е бил завладян и разрушен, а по-късно става обект на македонска и елинска колонизация. Името Кабиле, споменато и от Теопомп през IV в. пр. Хр. като “хорион” (укрепено селище), се среща и в трудове на други историци и географи за периода III-I в. пр. Хр.

Кабиле (при дн. с. Кабиле, Ямболско) е разположен на удобно и важно стратегическо място – на завоя на р. Тунджа (Тонзос), където тя променя течението си и от изток завива на юг към Ускудама – Адрианопол (дн. Одрин), и от там – към Егейско море и слива водите си с Марица (Хеброс) и Арда (Артескос). Точно при завоя реката заобикаля последното възвишение на Средна гора – Зайчи връх. Именно на това възвишение и на платото карай р. Тунджа се разкриват първите следи от живот още през къснобронзовата епоха, а през ранножелязната се развива селище, което добива градски облик в ранния елинизъм. Тогава Кабиле се изгражда в съответствие със съвременната градоустройствена схема. Най-ранният местен извор, в който Кабиле се споменава, е познатият надпис от Севтополис от края на IV и началото на III в. пр. Хр., т. е. няколко десетилетия след завладяването му от Филип II. Между Севтополис и Кабиле, два недалеч разположени един от друг градове по средното течение на р. Тунджа, са съществували по това време близки отношения. Надписът е трябвало да се изчука в четири екземпляра, от които два да се поставят в Севтополис и два в Кабиле – единият в храма Фосфорион а другият – на агората, при олтара на Аполон. От текста се разбира, че градът, подобно на Севтополис, е бил изграден по т. н. Хиподамова система – с агора, обградена със светилища – едното на Аполон, а другото на почитаната като закрилница на града Артемида Фосфорос, която се изобразява (с две факли в ръце) и върху монетите, които сече градът. Предполага се, че върху някои монетни емисии е представена именно култовата статуя на тази богиня, която се намира в посветения й храм – споменатия вече Фосфорион, наречен така по нейния епитет Фосфорос (= Носеща светлина, заради двете факли в ръце, с които се изобразявала). Като главен за града, този храм е бил и място за съхраняване на официалните документи, какъвто е бил обичаят в елинските полиси. По това време в Кабиле е управлявал династът Спарток (също споменат в надписа от Севтополис), който пръв от тракийските владетели поставя върху монетите си титлата “базилевс” (цар).

Резултатите от археологическите проучвания показват, че към средата на I хил. пр. Хр., разположеният на Зайчи връх акропол, с изсеченото в скалите светилище, е бил важен култов център за племената, обитаващи тази част на Тракия. От акропола, на север и изток, са се спускали крепостни стени, които преди идването на македонските завоеватели, освен акропола, са обхващали местното селище и значителна част от платото, която не е била застроена. До акропола се достигало от южната страна по една рампа, която следвала конфигурацията на терена. Входът към него (широк 1 м. висок 3 м и дълъг 6 м) е бил изсечен в скалите. По една пътека се влизало в акропола. Тази пътека (с посока юг-север) се пресича от друга пътека (с посока изток-запад) и така се образува кръст, чийто център е точно под скалата, в която е изсечен релеф на Кибела, богинята покровителка на града. Този релеф се намира върху лявата (за влизащия от вън) висока скала. Богинята е представена във висок релеф, възседнала лъв. На своята богиня покровителка Кибела, според една от най-разпространените хипотези, градът дължи и своето име. По всяка вероятност, релефът с Кибела е бил изсечен към втората половина на V в. пр. Хр., но скалата върху която се намира, се е почитала от най-дълбока древност, много преди неговото изработване. По тази и по други скали са открити издълбани ниши и улеи, изработени по предварителен план. Това фактически е най-древното светилище на акропола и изобщо за селището. Установени са два периода на съществуване на светилището, първият от които се свързва с ранножелязната епоха (XI-X в. пр. Хр.). През късножелязната епоха част от пространството на светилището е покрито с калдъръмена настилка и са издигнати някои сгради. Този период се свърза с реорганизацията, извършена тук от Филип II. Светилището продължава да изпълнява своите функции и през II в. пр. Хр., когато крепостните стени, издигнати върху неговата територия са разрушени.

В непосредствена близост до светилището на върха са открити останки от двуделна сграда с правоъгълен план и размери 9,20 на 8,50 м. Стените, с деб. 1,85-1,95 м, са били изградени от големи, грубо обработени каменни блокове, наподобяващи т. н. “циклопска”зидария. Начинът на изграждане и нейната функционална връзка със скалното светилище предполагат нейното идентифициране като укрепен дом (тюрзис) на владетеля, изпълнявал ролята и на жрец. Някъде около втората половина на IV в. пр. Хр. сградата е била разрушена вероятно при превземането на Кабиле от Филип II. Към началото на елинистическата епоха, над нейните основи, върху един пласт от около 0,80 м, е издигната нова сграда, чийто под е бил покрит с каменни плочи. Пространството между сградата и скалите е било запълнено с каменен блокаж, а сградата била превърната в югозападна кула на подновената крепостна стена. По всяка вероятност, в същото това време на акропола са били издигнати и сгради на покрити светилища.

В подножието на култовия център на акропола, в местността Хисърлъка, е било разположено тракийско селище, чиито жители, според археологическите проучвания, през V-IV в. пр. Хр. са поддържали широки търговски контакти с другите част на Тракия и гръцките черноморски колонии. По всяка вероятност, през V в. пр. Хр. това селище е било от типа на т. н. емпориони (тържища). Светилището и селището от този период са били укрепени. През IV в. пр. Хр. селището е било оживен земеделско-скотовъден и търговски център и е играло значителна роля в живота на тракийското население от този район. След завладяването на Кабиле от Филип II и съответното му преобразуване в градоустройствено отношение, градът се разполага на платото между акропола и м. Хисарлъка. Това става в началото на елинистическата епоха и е в съответствие със съществуващите обществени, икономически и културни отношения в Тракия. Крепостната стена е била възобновена и преустроена съобразно строителните и фортификационни принципи на IV в. пр. Хр.

Крепостните стени все още не са проучени изцяло, но е установено, че са следвали конфигурацията на терена, включвайки акропола на Зайчи връх, селището в м. Хисарлъка и елинистическия град на платото. Стената е била изградена от местен камък, от каменни блокове с различна форма и големина, но най-често с равна долна страна, на места наподобяващи т. н. циклопски градеж, докато при изграждането на кулите е използвана псевдоизодомната техника (хоризонтални редове от правоъгълни каменни блокове, с редуваща се през ред еднаква височина). Разкрити са източната и западната порта на крепостта с охраняващите ги кули. Предполага се, че главната улица е свързвала агората (споменаваща се в Севтополския надпис, но все още не разкрита) с градското пристанище на р. Тунджа. Градът е поддържал интензивни търговски контакти с Мала Азия, с градовете по тракийското крайбрежие и Егейския свят. В него са открити около 500 амфорни печати от различни центрове на Източното Средиземноморие.

Кабиле, за разлика от Севтополис, който е разположен изцяло в равнина, е от смесения тип градове, при които географските условия са позволили да се съчетае равнината с хълма, изпълняващ ролята на акропол. Местоположението на Кабиле и неговият акропол свидетелстват за тракийския му произход. През ранноелинистическата епоха, споменатият от Теопомп хорион, който по всяка вероятност е бил голям одриски племенен център, приема гръцки урбанистичен облик. Превръщането му в градски, т.е. във военно-политически и административен център, е станало най-вероятно тогава, когато той е бил и резиденция на династи от одриския династичен дом.

По примера на Кабиле, по всяка вероятност, и други укрепени племенни центрове (хориони) – такива като Тиризис на нос Калиакра и укрепеното селище на хълма Кракра при Перник, по пътя на естественото си развитие са се превърнали в градове.

В племенната територия на гетите се намира друг изявен тракийски център, приеман от много учени за тяхна столица и идентифициран с известния и от писмените извори тракийски град Хелис. Той се намира на няколко километра от гр. Исперих, в местността Сборяново, между селата  Свещари и Малък Поровец. Разположен е върху плато, заобиколено от три страни от река Крапинец, която на това място образува своеобразен полуостров. Единственият пряк достъп от материка е от югозапад по тесен скалист провлак. Добрата естествена защита, която предлага местността, е била използвана от тракийското селище, което чрез стръмните склонове на платото и водната преграда на реката е било добре изолирано от околния терен.

Платото, заобиколено от р. Крапинец, е било укрепено с крепостна стена по цялата си площ. Оградената територия е обхващала около 10 ха и е затваряла пространство с неправилна триъгълна форма. Дължината на външната крепостна стена е била 1200 м, докато дебелината е варирала между 3,60 и 4 м. Изградена е от грубо обработени варовикови блокове, споени с глина, в техника емплектон, т. е  двулицев градеж с пълнеж от ломени камъни и глина. При последователното полагане на пластовете, глината е била опалвана (изпичана) до отухляване, което е правело градежа още по-здрав. Отгоре стените са имали покритие за предпазване на глинената спойка от размиване. Стената е изградена изключително солидно от масивни каменни блокове. Тя е съвсем слабо разчленена и следва конфигурацията на терена. Кули почти липсват, което е особеност за стената, изградена в период, когато тяхното използване постепенно се налага в крепостното строителство и се превръща в стандарт за по-големите селищни центрове. Кула е имало само в района на Южната порта, а на известно разстояние от нея се предполага съществуването на друга кула или бастион. Естествената укрепеност на терена, подобно на случаите при Перник и Тиризис, е свела до минимум необходимостта да бъдат изграждани допълнителни укрепителни съоръжения. Разкрити са две монументални порти – от север и от юг. Южната порта не е разположена фронтално срещу провлака, по който се осъществявал достъпа до платото, а е оставала малко встрани. Друг по-малък вход в северозападния участък на стената е извеждал до намиращ се в близост голям карстов извор, около който е имало неукрепен квартал на града.

Нов елемент, който не се среща на други места в Тракия, е използването на външни преградни стени, т. н. диатейхизми, които  са възпрепятствали заобикалянето на крепостта от север или от юг. Две такива диатейхизми са били долепени към източната крепостна стена.

Друга особеност на фортификацията  е наличието на вътрешна крепостна стена. Те е била широка 4 м и е вървяла приблизително успоредно на външната крепостна стена, на разстояние от около 10-11 м, като само в северния участък това разстояние е по-голямо и достига 30 м. Тази стена е обграждала най-високата част на платото и е затваряла площ от около 50 дка. Изграждането на вътрешния пръстен на крепостта и преустройствата при южната и северната порти се датират в края на IV – началото на III в. пр. Хр.

Вътрешната крепостна стена обособява пространство, за което се предполага че е имало резиденциални функции, като се има предвид, че градът е бил седалище на някой от гетските династи и неговите наследници.

Жилищната архитектура в укрепения град следвала местните традиции. Сградите са строени със здрава дървена конструкция, измазана от двете страни с дебел пласт добре омесена глина, изпечена след това до отухляване. През втория строителен период при много от сградите се появяват каменни цокли. Жилищата са били обикновено двуделни, с вход от юг или югоизток. В основното помещение, подобно на Севтополис, е имало глинобитно култово огнище – есхара, с врязана или отпечатана украса. През втория строителен период в по-голяма степен се използва павирането с чакъл на уличните и други пространства. От този период се откриват и покривни керемиди – тегули и имбрици (или солени и калиптери). Този факт навежда на мисълта, че в селището е имало и по-представителни сгради, следващи в някаква степен елинистическите модни тенденции.

Въпреки че селището няма континюитет с по-ранни селищни форми на това място и въпреки, че в много кратки срокове е застроена много голяма площ, достигаща заедно с външните квартали до 20 ха, няма податки за използване на ортогоналното планиране и застрояване на града. В това отношение за сега Севтополис си остава единствения регистриран археологически пример за Тракия.

Археологическите проучвания показват, че градът при Сборяново е бил значителен занаятчийски и търговски център. Голямото количество открити амфорни печати, от които преобладават най-вече тези от Тасос и Синопе, както и луксозната вносна керамика, говорят за разнообразните външно-търговски и икономически връзки на града. В нумизматичния материал са застъпени главно монетите на западнопонтийските гръцки колонии – Одесос, Истрия, Месамбрия, както и обичайните за епохата монети на македонските и по-късните елинистически владетели. Връзките на града с елинистическия свят се потвърждават и от единственият открит за сега в района епиграфски паметник – посветителен надпис на богинята Фосфорос, в аспекта й на покровителка на портите и крепостите. Посветителят – Менехармос, син на Посейдоний, с явен гръцки етнически произход, по всяка вероятност е бил жител на Одесос, където Фосфорос също е била почитана. С епитета Фосфорос са били почитани две богини – Артемида и Хеката, чиито образи през елинистическата епоха, както и в Гърция, така и в Тракия, са се слели, благодарение на някои сходни функции и най-вече – на техните общи атрибути, каквито са кучето и факлата. Мощната фортификация, голямата площ на селището, изобилието на вносни изделия и наличието на един градски култ, какъвто е този към Артемида/Хеката Фосфорос, дават основание укрепеното селище при Сборяново да се определи като градски център с важно военно-политическо, икономическо и културно значение за района север от Хемус (Стара планина).

Според резултатите от археологическите проучвания, градът е възникнал в края на 40-те – началото на 30-те години на IV в. пр. Хр., като няма данни на платото да е имало по-ранно селище. Крайната дата за съществуването на тракийския град при Сборяново се поставя около средата на III в. пр. Хр. Тя се определя от ясно документирано катастрофално земетресение, което е разрушило града около 250 г. пр. Хр. След тази дата, градът не е бил възстановяван.

До сега не е известно селище в цялата племенна територия на гетите, което да може да сравни с града при Сборяново. Единственият гетски град, който античните автори споменават в този район през елинистическата епоха, е Хелис – столицата на гетския владетел Дромихет, в която той отвел пленения от него Лизимах, заедно с войската му.

Въпреки концентрацията на голям брой урбанистични показатели, всеки един от които има съществено значение, механизмът, по който възниква градът и неговите първични функции, не будят никакво съмнение. В този смисъл, той се присъединява към другите градски центрове в Тракия, създадени като първоначално седалище на дадена династия и прераснали по-късно в градове. В този аспект, все по-показателни са не само убедителните опити за идентификация на селището със столицата на гетския владетел Дромихет, но и на некропола с представителните гробници. Съчетаването на резултатите от проучването на самото селище и тези от неговия некропол, е безспорен плюс във възможностите за интерпретация на функциите, които са били съсредоточени в града.

От голямо значение за изучаването историята и културата в Тракия от началото на втората половина на I хил. пр. Хр. са и резултатите на археологическите проучвания на Пистирос (в землището на с. Ветрен, Пазарджишко) и на Копривлен (на 8 км южно от град Гоце Делчев), както и на редица други тракийски обекти от този период. Всички те свидетелстват, че градоустройствените умения на траките са се проявили в замисъла и изграждането на селищата им с оглед на политическите, социалните-икономическите и културните изисквания на техния обществен живот и че времето от втората половина на IV до средата на III в. пр. Хр. е период на цялостното оформяне и разцвета на урбанизма в Тракия.

ЛИТЕРАТУРА:

Балабанов, П. Градовете в древна Тракия преди походите на Филип II. – Поселищен живот в Тракия, II. Ямбол, 1986, с. 41-59.

Велков, В. Градът в Тракия през I хил. пр. н. е. – Сборник в чест на проф. д-р Христо Гандев. София, 1985, 92-102.

Велков, В. Тракийският град Кабиле. – Сб. “Тракийската култура през елинистическата епоха в Казанлъшкия край”. Казанлък, 1991, с. 144-152.

Гочева, Зл. Градовете на Тракия и колонизацията на Филип II. – Поселищен живот в Тракия, II. Ямбол, 1986, с. 60-74.

Делев, П. Тракийският град при Свещари – една възможност за историческа идентификация. – Terra Antiqua Balcanica (TAB), IV. София, 1990, с. 97-109.

Димитров, Д. П. Материалната култура и изкуството на траките през ранноелинистическата епоха IV-III в. н. е. – Сб. “Археологически открития в България”. София, 1957, с. 61-92.

Димитров, Д. П. Градоустройство и архитектура на тракийския град Севтополис. – Археология, 1960, кн. 1, с. 3-15.

Домарадски, М., В. Танева. Тракийскта култура в прехода към елинистическата епоха. Септември, 1998.

Огненова-Маринова, Л. Някои проучвания на културата и изкуството в Тракия през втората половина на I пр. н. е. – Археология, 1974, кн. 4, с. 28-37.

Попов, Хр. Урбанизация във вътрешните райони на Тракия и Илирия през VI-I в. пр. Хр. София, 2002.

Стоянов, Т. Тракийският град в Сборяново. София, 2000.

Тачева, М. Севт III, Севтополис и Кабиле (341-252 г. пр. Хр.), според епиграфските и нумизматичните данни. София, 2000.

Тонев, Л. Градоустройството по българските земи през античността. София, 1995.

Чангова, Й. Тракийското селище от I хил. пр. н. е. – Перник, том I., София, 1981, с. 52-106.

Чичикова, М. Тракийският град. – Изследвания в чест на Хр. Данов, ГСУ, ИФ, LXXVII, 2, 1985, с. 85-93.

Чичикова, М. Нови наблюдения върху градоустройството и архитектурата на Севтополис. – Сб. “Тракийската култура през елинистическата епоха в Казанлъшкия край”. Казанлък, 1991, с. 60-68

Чичикова, M. Новооткрит епиграфски паметник на култа на Фосфорос в Североизточна Тракия. – Terra Antiqua Balcanica (TAB), IV. София, 1990, с. 82- 92.