Joomla Software solutions Template

Payday loan

1. Странджата - Странно е съжителството между "съдраното и омацано сетре," "запятнените панталони" и револвера на кръста, готварската лъжица и "горделивия" поглед, отправен към надписа на стената. Странджата няма бъдеще - гърдите му се раздират непрекъснато от мъчителна кашлица, но има своето славно, юнашко минало, спомен от което са револверът и картината. Това минало е неговият живот, затова се вълнува и съпреживява дълго всеки разговор за героичните дела.

2. Лирическото отклонение - Вазов прекъсва художественото повествование и като използва ретардацията изразява своята съпричастност и уважение към мъчениците на свободата. Лирическото отклонение отвежда към най-съкровената същност на българския хъш. Чрез епитетите "измъчени", "отслабнали", "недояли" се разкриват несгодите на емигрантското им битие. Те живеят ден за ден с надеждата да оцелеят, но ежедневната им борба с действителността болезнено противоречи на красотата и разкоша на хубавия румънски град. В градация се очертават физическите страдания на тези "немили -недраги". Но за тях по-непоносими от глада и бездомничеството са терзанията на душите им. Прокудените от дома са отчаяни от безизходицата на всеки нов ден - "начало...на нови борби с живота". Риторичните въпроси засилват усещането за безнадеждност и обреченост. Антитезите "чуждо - родно", "настояще - минало" отварят душевните рани и изострят копнежа за завръщане в Отечеството. Въпреки че живеят сред хора, хъшовете са самотни,защото са неразбрани техните нужди и пориви. Вазов използва библейски образ - пустинята, за да представи същността на чуждата земя за героите. Подложени на глад и бедност, емигрантите са лишени от избор и възможност да се справят с живота. Те са по определението на автора един "нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава". Героите трябва да бъдат извисени заради бедността им и духовната сила да устоят на мизерията.

Емоционалната наситеност на финала на лирическото отстъпление се изразява с ефектни антитези, контрасти, реторически възклицания. Неутолим е копнежът по завръщане в отечеството.Гледайки зелените хълми, хъшовете ясно осъзнават, че пътят към родината е затворен за тях. Непреодолимата граница между чуждата и своята земя е "величественият Дунав". Героите усещат непосредствената близост на отечеството, но и неговата непостижимост.Олицетвореният образ на България, разкрит чрез градацията на глаголите "усмихва им се, вика ги, говори им, показва им небето си..." внушава духовната близост между родината и нейните синове. Финалът на лирическото отстъпление е негова кулминация -прозрение за вечната обвързаност на човек и родина. Топлото лирическо обръщение към България, възклицателните изречения, паузите в речта са израз на копнеж, на болка, на погубена надежда.

3. Сънят на Бръчков - възхитен от стремленията на хъшовете е най-младият от тях - Бръчков. Вазов използва обикнат похват -съновидението, за да разкрие един от своите персонажи. Запленен от суровия и в същото време романтичен свят на хъшовете, младият Бръчков дори и в съня си в първата си хъшовска нощ е преследван от видения, свързани с борбата. Смесването на сън и реалност представя героя като чистосърдечен патриот, готов да приеме предизвикателствата на емигрантския живот.

ТРЕТА ГЛАВА

1.ІІІ глава представя една конкретна картина от ежедневието на хъшовете и по оригинален начин разказва за техните мечти, за това как те сами определят своето място в българската националноосвободителна борба, какви са идеалите им.

2. Обстановката в кръчмата / свадата между хъшовете / -Кръчмата на знаменосеца е като дом за измъчените от студа и глада емигранти. Тя ги привлича с топлината и храната, със спомените за родната земя, с общата болка и тревога за отечеството. Прегладнелите хъшове с настървение поглъщат храната"сърбаха",загвачиха”,"загълтаха". Евтиното и кисело вино на Странджата прави разговорите по-буйни, а събеседниците по-непримирими с чуждото мнение. Темата е славното близко минало, омразата към чорбаджиите, дългът на всеки да служи на отечеството.

Голяма пропаст разделя хъшовете от чорбаджиите. Ненавистта им е взаимна. Скитащи "немили-недраги", далече от родните домове, хъшовете не могат да се примирят с чорбаджийското отношение към тях като към нехранимайковци. Всеки родолюбец презира чорбаджиите за тяхното скъперничество и нежеланието им да жертват своите грошове за нещо толкова скъпо и свято като свободата на България.

В колоритната реч на хъшовете могат да се чуят удивителни смесвания на прозаизми - закани, ругатни, комични прякори и на високо идеологическо слово - девизи, модни лозунги. Грубите изрази "дебело шкембе", "проклетник проклети", "ще го изкърмуша" в устата на хъшовете звучат естествено, защото са спонтанен израз на стремежа им към освобождаване от всякакво потисничество.

3. Речта на Странджата - На тези реплики контрастира патетичната реч на Странджата , превърнала се в идейно-емоционален център на повестта. Единственото, което може да вдъхне сили в страданията на хъшовете, е съзнанието, че тяхното мъченичество е нужно на България. Тази увереност, несретниците получават чрез вдъхновената, изпълнена с болка и обич реч на Странджата. Мъдрият хъш намира най-точните, най-истинските думи, чрез които лекува и окрилява душите им.

Знаменосецът се намесва в най-драматичния момент, като възпира разгневените герои. Буйните духове се усмиряват още с първите думи, долавяйки тяхната правдивост. Хъшовете спонтанно изразяват обичта си и това вдъхновява знаменосеца да произнесе реч, която се превръща във въплъщение на цялата мъка, копнеж и надежда, които браилските емигранти таят в душите си. Още чрез обръщението "братя мили" и чрез признанието, че е горд да бъде между тях, Странджата ги окрилява, внушава им, че ги разбира и им вярва, защото е един от тях. Той знае, че в момент като този, събратята му имат нужда да бъде укрепен духът им, знае, че най-много мъчи душите им забравата и липсата на признание за някогашните подвизи. Противоположният смисъл на съюза "но" и реторичните въпроси /"... днес кой ни зачита? Кой ни признава?"/ подчертават контраста между героичното минало и бедното настояще - една от причините за страданието на хъшовете. За Странджата безкористната всеотдайност прави свята тяхната жертвоготовност за отечеството. Чрез въздействащата сила на реторичните въпроси /"Какво ни трябва друго? Пари ли?...Имот ли искаме или къщи?"/ Вазов разграничава материалното и духовното в ценностната система на хъшовете, защото Странджата подчертава, че те "доброволно" са избрали да служат на възвишената цел. Той усеща болезнената неудовлетвореност на хъшовете заради бездействието, заради жалкото съществуване и липсата на признание. Мъдрият хъш знае лек за тази болка. В градацията: "Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме..." е въплътил човешката и патриотична гордост на храбрите борци за свобода. Изградена на основата на антитезата, чрез постоянно отричане на допуснатото, тази част от речта на Странджата въздейства силно на хъшовете, защото изразява и в същото време опровергава техните собствени терзания. Старият знаменосец не скрива и своята мъка, и чувство на унижение, което с усилие заглушава. Метафоричният образ "станахме баби", болезненото възклицание "ах" и накъсаната от паузи реч на героя внушават вълнението и мъчителната болка, породена от сегашния живот на хъшовете.

Знаменосецът повдига духа на отчаяните герои, внушавайки им, че България още има нужда от тях, от буйната кръв и неуморимия огън в сърцата им. Свободата трябва да се изстрада. Да бъдеш хъш е незавидна съдба, но храбрите души я предпочитат пред робството. Странджата произнася една вдъхновена формула, градираща възвишените, пълни с драматизъм качества на българския хъш: "... хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш

мъченик".

Финалът на изпълнената с емоционални контрасти реч е оптимистичен. Като че ли старият знаменосец произнася заклинание със съкровената надежда да промени и собствената си трагична съдба, и съдбата на поробеното си отечество. Речта е пробудила най-чистите и възвишени чувства в сърцата на българите. Предишното озлобление сега е заменено от благородство, решителност и самоотверженост. Измъчените страдалци вече знаят в какво вярват и какво очакват.

4. Въздействието на речта - Страшен и възторжен вик повтаря последните думи на Знаменосеца. Словото му е извисило душите на хъшовете, довело е до прозрение за същността на тяхната кауза, "...тия лица, одеве груби и свирепи", се преобразяват в ликове на герои, одухотворени от изражението на "благородство и решителност". Словото е успяло да обедини изгнаниците отново в общност.

Сред всеобщото възторжено опиянение Бръчков е очарован от  прочувствените думи на Странджата. Идеализираната представа на младежа за борбата и емигрантството, поетичната му и романтична душа, благородните му чувства са внушени чрез метафоричните глаголи "светеха", "пламтяха". Вдигнатата в чест на Странджата наздравица не само привлича вниманието на останалите хъшове, но и ги кара да възприемат младежа като свой  брат.

Те вдигат Бръчков на ръце и това е неговото посвещение в новата му "кариера". Сравнението "кръщение" разкрива светостта на народното дело.

Възпламененият дух на хъшовете намира "един изход" и гръмва " Тръба звучи, Балкан стене". Мощните звуци на бунтовната Чинтулова песен преодоляват тясното пространство на избата. Песента пренася хъшовете в мечтаните,юначни битки.

Повествованието на III глава разкрива как вдъхновеното слово на Странджата и една бунтовническа песен пречистват духовно хъшовете, извисяват ги над прозаичното всекидневие, над грижата за прехраната и покрива, преобразяват ги в герои, готови за саможертва.