Joomla Software solutions Template

Payday loan

Честта и достойнството – ценности, които се отстояват с дела

/съчинение разсъждение/

За Иван Вазов епохата на Възраждането е време на нравствен подем, извор на творческо вдъхновение. Свидетел наcc небивалия по своя устрем духовен растеж на нацията, поетът създава цикъл от тържествени оди, за да го увековечи за поколенията. “Опълченците на Шипка” е последната творба в “Епопея на забравените” не само защото отразява събитията от финала на величавата битка за освобождението, но защото събитията на планинския връх са доказателство, че идеите на всички титани на революционната мисъл са възприети от народа, който в своето съзряване ги превъплътява в дела.

Пътят към безсмъртието извървяват онези българи, за които робството е унижение и срам, а свободата – висше благо и чест. В жертвеното и служене те постигат личностната си реализация, а смъртта им осветява пътя на народа от робството към свободата, от срама към славата. Истинската любов към родината се отстоява с дела. Изправени пред нейния строг поглед, българските опълченци съзнават, че им е отредена великата чест да решат с цената на живота си съдбата на отечеството. Така се постига опоетизирането на тяхното дело, осмислено като подвиг. “Опълченците на Шипка” възхвалява върховата изява на народния героизъм и себеотрицание, които превръщат “заветният хълм” в национална светиня на българската гордост и слава. Шипка е онзи “чутовен връх” на героична изява на българите, изпитание на човешкото и националното достойнство, на мъжеството и нравствените сили, родени от безпределната любов към родината, от копнежа за свобода, от волята за победа.

Безспорно въздействието на творбата не може да бъде обяснено без внимателно вглеждане в лирическото встъпление – първата от трите тематично-смислови части, които изграждат одата.

Началото на стихотворението завладява с мрачното изживяване на лирическия говорител, породено от спомена на паметни погроми в нашата история. Анафорично употребената частица “нека”, с която започват седем стиха от първата смислова част на встъплението, създава впечатлението за настойчивост, за утвърдителност. Чрез градация са представени сипещите се един след друг върху българската национална памет удари, свързани както с далечната ни история, помнеща трагедията на Самуиловите войни, така и с кървавите страници на Априлското въстание. Горчивината от “срама” и “теглото” достига своята най-силна изява ри най-жестокото за народа ни обвинение, което лирическият говорител отново приема с достойнство, с привидно смирение: “нека таз свобода да ни бъде дар!” Следва краткото и отсечено “Нека!”, с което сякаш завършва поредицата от упреци към българите и към тяхната история и което в същото време ни кара да почувстваме цялата злост на нападките срещу родината ни. Сложните чувства и размисли, които провокира първата смислова част на встъплението, се допълват от засилващото се убеждение, че колкото и да са тежки и обхватни във времето упреците на хулителите, те имат своя предел и не биха могли да накърнят българското национално достойнство. Тази позиция се потвърждава във втората смислова част на встъплението , преходът към която е сполучливо подготвен от заключителното за първата част възклицание: “Нека!”.

След представата за обвинителния тон в гласовете на хулниците, след приглушеното достойнство, с което българинът мълчаливо приема упреците към народа си, идва ред да прозвучи и неговият горд глас, утвърждаващ историята ни и силата на националния ни дух. Втората смислова част на встъплението е противоположна в емоционално и в смислово отношение на предходната и в най-голяма степен въплъщава Вазовото послание, свързано с убедителното противопоставяне срещу обвиненията, отправяни по адрес на България. Коренно различният смисъл, вложен в тази част от поета, се отразява на синтаксиса на поетическата реч. Съчинителните връзки между синтактичните конструкции в първата част са заменени с подчинителни, тъй като именно те съответстват на убедителната аргументация, която лирическият говорител привежда при утвърждаването на величавото събитие, достойно да укрепи националното самочувствие на българите. В контраст с мрачните тонове, които насищат първата част на встъплението, във втората поетът разчита на думи и изрази, обединени от общото значение “светлина”: “свети нещо ново”, “в нашата исторья кат легенда грей”. Противоположно в двете части е и метафорично представеното пространствено движение – в началото се създава усещането за притискащата сила на тегнещите върху съвестта на българите обвинения, а след това – за въздигането на националното ни самочувствие, внушено чрез изразите “издига се някой див, чутовен връх”, “паметник огромен”. В този смисъл показателно е, че във втората част оживява и образът на Балкана – символ на българската мощ и устойчивост. Той се възвисява и крепи с раменете си небето – метафоричен образ, който съответства на възторженото чувство, породено от спомена за все още неназованото славно събитие. Контраста между двете части на встъплението можем да доловим и във времеви план, тъй като началото е отнесено най-общо към миналото, а след това вниманието ни е приковано към “едно име ново”, към това, че в историята ни “има нещо ново”.

Всички тези особености на поетическия изказ в лирическото встъпление са подчинени на авторовото послание, което в съзнанието ни отеква като гордо, достойно и аргументирано противопоставяне срещу хулниците на България. Във втората смислова част на встъплението доводите на лирическия говорител са градирани във възходяща посока и достигат своя емоционален изблик в категоричната оценка:

. . . едно име ново, голямо, антично,

като Термопили славно, безгранично . . .

Роденият от съседството между думите “ново” и “антично” оксиморон ни кара да се замислим за това, че в историята на всеки народ има събития, които са с устойчива ценност независимо от времето, в което са се случили, и които никога не престават да бъдат извор на национална гордост и самочувствие.

Аргументираното противопоставяне на лирическия говорител срещу обвиненията към народа ни приемаме без съмнение и благодарение на контрастния контекст, в който в двете части на встъплението са употребени едни и същи ключови думи: спомен, име, история, срам, минало /недавно/. Постепенното им въвеждане във втората част бележи нарастването на възторженото чувство и логичното достигане до категорично звучащото двустишие:

. . .що отговор дава и смива срамът

и на клеветата строшава зъбът.

Така до нас достига авторовото послание, свързано с такива сложни въпроси като този за истината и лъжата в нападките срещу България, без все още да е снета неизвестността относно това, кое е славното име, кой е чутовният връх, споменът за който дава сили на лирическия говорител и укрепва националното му самочувствие въпреки обвиненията на хулителите.

Границата между лирическия пролог и същинската част на одата е отбелязана с един кратък стих: О, Шипка! В него за първи път е назовано името на върха, запомнил славното събитие, което лирическият говорител противопоставя на нападките на хулителите. С това възклицание се оставя началото на аргументацията, чиято задача е да утвърди правото на национална гордост на българите и по този начин да докаже несъстоятелността на упреците срещу България и нейната история.

Същинската част е епически разказ за сраженията на Шипка между опълченците – защитници на върха, и Сюлеймановата войска. Тя е драматично наситена с бързо променящите се батални ситуации, които всеки може да проследи. И все пак нека не забравяме, че комуникативното намерение на говорещия е не просто да ни направи свидетели на една критична битка със съдбовен изход, а да защити тезата си за достойнството и честта на българите, възвеличавайки саможертвата на опълченците -– саможертва в името на един висок идеал – свободата на отечеството. Именно това, че героите на върха съзнато са приели тази ценност, решава изхода от неравната битка. Вазов ни прави свидетели на един от онези рядко срещани моменти в живота, в историята, когато Духът, високата цел могат да одесеторят силите на човека и той да успее да направи онова, което изглежда невероятно, невъзможно. Именно Духът в “Опълченците на Шипка” става онзи исполински побратим на шепата герои от върха, който им помага, за да удържат пристъпите на гъстите Сюлейманови орди. Този замисъл на поета – да направи основен герой в своята творба човешкия Дух, окрилен от един светъл идеал и от дълга към отечеството, намира израз в начина, по който Вазов разгръща своя разказ.

В същинската част също можем да открием, макар и плавно преминаващи една в друга, две смислови части. В текста е маркирана границата между тях – първата започва с “Три деня младите дружини/как прохода бранят”; втората започва с приблизително същите думи: “Три дни веч се бият, но помощ не иде”. В първата част художественият текст привлича вниманието преди всичко с представянето на физическия сблъсък между двете воюващи една срещу друга сили. Картината, която тя изгражда, не подсказва на чия страна ще бъде победата в боя. Във втората част обаче, именно когато физическото надмощие на турците е очевидно, ред опълченците, нека се изразим образно, като предводител застава техният непоколебим Дух.

“Опълченците на Шипка” не е безпристрастен разказ за една война. Вазов е от онези творци, които активно, неприкрито “присъстват” в своите творби. Поетическата му реч е развълнувана не само защото разказва за едно остро драматично събитие, а защото той говори като един от българите – с цялата пристрастност и възторг, изживявайки страха от пристъпите на турците и давайки изблик на възхищението си, когато отбелязва победния ответ на опълченците.

С чувството за динамиката на битката и вихъра на атаките Вазов подбира най-емоционалния, най-напрегнатия момент от военните действия. 11 август е ден на последното изпитание, защото предишните два са изтощили енергията на смелите бранители. Улавяйки мига, в който отчаянието от липса на подкрепление нараства заедно с физическото изтощение, поетът се стреми да покаже какво могат да сторят в такава нечовешка ситуация гордият дух и жаждата за победа. Екотът на битката е пресъздаден хиперболизирано, сякаш в нея участва целият Балкан:

Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Неподвластна на времето, на умората и отчаянието е устойчивостта на родното опълчение, призвано да опази Шипченския проход и възпре озверялата армия на “Сюлейман безумний”:

Три деня младите дружини

как прохода бранят. . .

Пристъпи ужасни! Дванайсети път

гъсти орди лазят по урвата дива. . .

Нито смъртта, нито кръвта, обливаща склона на върха, обезкуражават защитниците. Времето и историята отброяват дните и атаките като мярка за издръжливост. Млади, без военен опит, опълченските дружини отблъскват отчаяните набези на поробителите да преминат през планинската теснина. Извор на непоколебимостта им е желанието да докажат на себе си и на враговете своята мощ и да отхвърлят робството като начин на съществуване. Трудно е за един довчерашен роб да отстои човешкото си право на свободен живот ред петвековен господар. Но веднъж събудени, свободолюбието и човешката дързост намират изява в целеустремената действеност, насочена към свободата. Още по-силни са героите, когато усещат под нозете си твърдта на родната земя. И хората се превръщат в свръхчовеци в проявата на твърдост пред враговете, защото са осъзнали силата си на творци на своя ден. Опълченци и връх се сливат в едно цяло, обладани от опиянението на възможното свобода, отдадени на една мисъл и едничкото чувство да отстоят човешката си същност. Метонимията “Върхът отговори с други вик: ура!” потвърждава високоблагородната мотивация на героите. Себеуважението е изворът на легендарната, необяснима сила на телата им. В сърцата е вярата в победата и няма нужда да им се напомня. Те вече са свободни хора, защото духът им е освободен от веригите на примирението и безволието. Единствено човек, изстрадал и постигнал духовната си свобода, не се страхува да се изправи срещу врага си и да заяви готовността  да я брани с цената на живота си. Защото няма по-висше благо от свободата. Още по-ценна е тя, когато е извоювана със саможертва.

Колективът е сплотен, решителен, силата му е в единството пред врага. Авторът с преклонение отбелязва:

всеки гледа само да бъде напред

Тази саможертва в отчаяната битка определя героичното и величественото в тяхното поведение. Безкористните патриоти са окрилени от святото дело и тяхната необикновена смелост и себеотрицание е израз на съзнателен героизъм:

Всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи

Усетили мъжествения отпор на дружините, турците проявяват малодушие и страх, те не са способни на жертва в името на своя народ. Нямат съзнание и самочувствие на победители, защото целите им са завоевателни, тиранични. А желанието им за власт и господство, за поробване на горди и свободолюбиви хора не може да бъде източник на самочувствие и сила. Затова бесните им атаки се превръщат в панически бяг: “идат като тигри, бягат като овци”. Те “лазят” и пъплят в ниското, долу, където е тъмната ярост, дивата злоба, фанатизмът. Водени от своята заветна цел – свободата на отечеството, опълченците са горди, самоотвержени, величави.

В следващите стихове Вазов изгражда с голямо майсторство една вълнуваща и драматична батална картина. Достойно за възторг и преклонение е поведението на опълченците, изцяло увлечени в устрема на битката. Нищо не може да ги спре в порива им към победата, те с открити гърди застават срещу врага и бранят “заветния хълм”. В този съдбовен двубой Българските герои проявяват една невероятна духовна сила, която идва от светлия им идеал – свободна България. Въздухът кънти от тяхното гордо “Ура”! – израз на човешко достойнство и увереност в победата на една справедлива национална кауза. Толкова прекрасни и величествени са тези народни синове, че поетът може да ги сравни единствено с лъвове:

Българи, орловци

Кат лъвове тичат по страшний редут,

Не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Историческият факт в одата е претворен според правилата на легендарната поетика. Без да е детайлизиран, образът на народа герой е изграден монолитно и еднозначно положително. Назован с думите “дружините наши”, “българи орловци”, “млади опълченци”, “дружините горди”, народът се възприема като единно цяло, в което всеки българин се проявява с най-стойностната си нравствена черта. Това е обяснението на единодействието, превръщащо множеството хора във вълни, които с мощта си възпират Сюлеймановата войска, образно представена като “насипи”, “талази”, “душманските орди, бесни и шумещи”. Противопоставянето на две вери, два народа и две цели откроява необикновеното, невероятното, което ражда легендата.

Горе, на върха, човекът твори легендата за своята сила. Долу, в подножието, е останал насилникът, озверен, осъзнаващ, че боят ще промени вековния ред. Противопоставят се не просто роби и поробители, един срещу друг се възправят тиранията и свободния дух. Боят е грандиозен, невиждан като в легендите на народа, в които юнакът сам въплъщава силата на всички лелещи неговата мечта. Извисен върху дивия планински връх, вдъхнал глътка свобода от въздуха на хайдушкия Балкан, народът е отдаден на една цел – да отстои прохода, през който ще мине свободата. С кралимарковска сила отпраща надолу “камъни и дървье” и дъжд от куршуми. И идва преображението, в което действителното се слива с фантастичното: човекът герой сам се превръща в емблема на отечеството си.

Образното сравнение възражда представата за потъпкания национален герб, за жертвите на националноосвободителната борба, чиито чела са венчани с лъвски знаци. Възкръсва българският символ на непокорство и сила.Себеотрицанието на опълченците става обяснение на смисъла на хералдическия знак за бъдните поколения. Благородният порив е отхвърлил страха, събудил е природната гордост и спомена за отдавнашната свобода, съхранена през робството само в легендите. Настъпва часът, в който тя може да бъде възвърната.

Легендата за силата на роба в одата “Опълченците на Шипка” е досътворена от авторовия глас. Дори дотук да стигнат силите, защитниците на прохода вече са герои, защото и смъртта им е победа. Безстрашието и честността пред себе си и пред отечеството им отреждат място до най-великите антични примери за смелост.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Световната история вече е признала трагичен пример като този. Припомняйки силата на древните като класически образец за легендарна действеност, авторът намира аналогия с историята на народа ни. Отпорът срещу поробителя, достойната защита на върха, олицетворение на отечеството, е достатъчно основание опълченците да заслужат почит и признание. Те вече са сътворили легендата за съхранената българска чест.

Гордост – неудържима и пламенна – буди у поета жаждата и волята на един народ да бъде независим и свободен. Силно контрастира поведението на турските орди, които нападат с ожесточението на тигри, но в критичен момент проявяват малодушие и страх. Духовната извисеност на опълченците е противопоставена на грубата и първична жестокост на противника.

С изключителна пластичност Вазов представя върховните моменти от хода на битката, а напрежението все повече нараства. Все по-критично е положението на опълченците:

Три дни вече се бият, но помощ не иде,

Отникъде взорът надежда не види

И братските орли не фърчат към тях.

Яростният сблъсък се превръща в схватка между живота и смъртта, между робството и свободата. Не е ли безумие една дружина да се противопостави на гъстите “душмански орди, бесни и шумещи”. Но тази лудост е съзнателният нравствен избор на защитниците, в който се таи висшата мъдрост на историята. Довчерашните роби свободно избират смъртта и така я побеждават. Опълченците са готови “до крак да измрът” с гордото съзнание, със “сладката радост”, че защитават правото на своя народ да живее свободно, че воюват за свещената земя на дедите си. Тяхното дело е част от световната история. Затова и думите на Столетов достигат сърцата и възпламеняват с нова сила любовта към отечеството:

“Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци.

На вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори”

Но дори и в такъв момент на пълна безнадеждност смелите бойци и защитници на България не падат духом. Поставени в ситуация на избор, те взимат най-достойното решение: “Ще паднат, но честно без страх”. В този момент отново доказват своята висша нравственост, неизчерпаема духовна сила и мощ, готовност за саможертва.

Дългът към отечеството ги задължава да дадат всичко от себе си и в действен план да докажат патриотизма си. За родолюбците смъртта в бой за свободата е най-достойният човешки жребий, нужната хекатомба. Затова най-драматичният момент от боя се превръща в осъществена мечта, жадуван миг, за който Вазов използва възклицание:

О, геройски час!

Смъртта за родината е сладка, защото тя е цената на свободното бъдеще за родината.

Затова героите предвкусват:

Сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът. . .

Това, което дава сили на волите им да устоят, е осъзнатата отговорност за изключително важното значение на битката в развоя на войната. Бранителите превъзхождат душманските, бесни и шумящи орди по дух и изобретателност. Затова куршумите са съчетани с “камъне и дървье”, а когато патроните лисват, “волите траят”. Взривява се телесната сила на мъртвите тела, криещи неизстиналата омраза към врага. Смелостта на опълченците е вдъхната от важната цел – да докажат геройската си чест и да защитят гласуваното доверие от страна на родината, която е одухотворена и с надежда следи битката.

Последвалата епическа част е изградена около последния и най-важен момент от развитието на боя при Шика, когато малкото останали живи опълченци проявяват нечуван героизъм и нравствена устойчивост в отстояването на върха. Той е пространството на тяхната героична саможертва, на духовната им извисеност. Бойният дух на опълченците и техните идеали се вселяват в образа на върха и го превръщат в символ на подвига и жертвоготовността, на доблестта и родолюбието на българските герои. Затова да се избяга от върха, би било равнозначно на предателство и духовна низост.

Картината на “последния напън” е кулминация в развоя на събитието. Думите на Столетов, “наший генерал”, повдигат неимоверно бойния дух на опълченците, засягат най-чувствителната струна в техните сърца – родолюбието, воинската доблест и чест, съзнанието за голямата отговорност пред народа и потомците. “Дружините горди” са готови да посрещат поредната атака на врага. Ръководи ги единствено мисълта:

България цяла сега нази гледа,

Тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

Ако би бегали: да мрем по-добре”

От вътрешния монолог на опълченците проличава, че за тях е недопустима мисълта да опетнят името на отечеството, честта на българското оръжие и затова предпочитат достойната смърт пред позорното бягство. С пламенно вдъхновение и удивително майсторство Вазов рисува още една батална картина – последен и решаващ сблъсък, от който зависи изходът на войната, свободата на България. Останали без оръжие, без подкрепа и надежда, шепата героични българи бранят свещения връх със собствените си тела. Поетът показва на какво е способен един народ, когато отстоява и защитава истината, земята и честта си, свещеното си право да живее свободно. В душите на опълченците сякаш се отприщва стихията на яростта от цели векове робски унижения, готова да помете всичко, което застане на пътя им към свободата.

Вазов градира напрежението. Следващият момент на боя е особено критичен:

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък бомба,

Всяко нещо – удар, всяка душа – плам.

Възходящата градация определя драматизма на лирическата ситуация, напрежението се постига и с помощта на синтактичния паралелизъм. Хълмът трябва да се отстоява до последен дъх. Ярките метафори изразяват не само обидата и яростта от робските унижения, но и от отчаяната храброст на “пламналите” души, които в огъня на борбата отстояват достойнството си. В този смисъл описанието на боя с мъртвите тела намира своята лирична обосновка. Престъпването на християнския закон за почит към мъртвите не е грях, в момент, когато борбата се води не за да се спаси сражението, а за да се защити и отстои националната чест. Единствено хиперболата може да служи като охват, когато трябва да се изрази възторг пред героизма:

“Грабвайте телата!” – някой си изкряска

и трупове мъртви хвръкнаха завчаска. . .

Шепата храбреци превръщат телата на загиналите си другари в оръжие срещу освирепялата орда. И смъртта не може да отнеме невероятната им сила и да спре победния им щурм:

И трупове мъртви хвръкнаха завчаска,

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят, като живи пак.

Изумителният героизъм на опълченците стъписва турските орди, които тръпнат “друг път не видели/в едно да се бият живи и умрели” Вазов обобщава драматизма на ситуацията в един стих:

Боят се обръща на смърт и на щик.

Мотивът за смъртта присъства в цялата ода на оценностяващо ниво. Саможертвата е най-възвишената форма на човешката себеотдаденост в борбата за свобода. Ботевата поетична идея за величието на подвига намира своето продължение във Вазовата творба. В нея се оглежда волята на човека, осъзнал, че робството е позор, а смъртта в битка – чест и път към свободата. Такава смърт е възвишена и Вазов я опоетизира:

героите наши, като скали твърди,

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умираят веч.

Духовната твърдост на опълченците е измерима с твърдостта на скалите, моралната им сила със здравината на метала. Тази идея е вложена в използваните от поета метафора и метонимия в един стих, в художествено сравнение. Духовно несломими, те посрещат смъртта с песни, израз на вдъхновението, борческото опиянение и безстрашието на героите, защитили чрез своята безкористна саможертва името си на българи. Така емоционално е внушен смисълът на подвига им. И когато нищо друго не остава, идва мигът, да се умре с песен “в свирепата сеч”. Така красиво и достойно може да умре само човек, който е надмогнал робския страх. Свободен е само този човек, който владее себе си. Ако може да защити с чест собственото си достойнство, той ще защити и достойнството на своя народ. Пътят към националната свобода минава през свободата на човешкия дух. Той превръща довчерашните роби в истински герои, способни да извършат чудеса.

Пространството на върха също изразява значимостта на тяхното дело. В българския културен модел пространството “горе” носи значение за висотата на героичния подвиг и за началото на духовното безсмъртие. В одата на Вазов върхът е видян не само като център на родното пространство, но и на цялата Вселена /”. . .ред цяла вселена, на тоз славен рът”/. Така делото на опълченците се висва в пантеона на световната слава. За разлика от трагично завършилата битка на спартанците при Термопилите, българите са увенчани с морална и с физическа победа. Този факт носи внушението, че е изминат пътят на националното съзряване и осъществяване в постигането на свободата.

Епилогът на одата е ярко и образно обобщение на чувствата и идеите в нея: Балканът – символ на България, на нейното величие и безсмъртие – разнася славата на този “чутовен подвиг” от поколение на поколение:

И днес йощ Балканат, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна, като някой ек,

от урва на урва и от век на век!

Балканът, който е метафора на народната памет, съхранява през вековете спомена за чутовния подвиг на шепата храбреци, доказали на “цяла вселена”, че са достойни синове на своя народ.

В “Опълченците на Шипка” внушението, което носи епилогът, е свързано с идеята за високата стойност на безсмъртния подвиг на върха – случилото се в този “ден бурен” ще остане вечно и споменът за него ще се предава “от урва на урва и от век на век”.

Завинаги ще остане в народната памет и световната история споменът за героичния подвиг и безкористната патриотична саможертва на българските опълченци. Чрез нея Вазов доказва, че няма малки и големи народи, има велики и достойни дела.

Национална чест и достойнство! Какво е народ без чест и достойнство, без национално самочувствие – роб на другите, предател на себе си, обезличен и потъпкан. Който загуби честта и достойнството си, погубва и човешката си същност. Това звучи страшно! Но всеки българин може с гордост да носи своето име, защото е потомък на такива славни герои като опълченците на Шипка. Възторжената ода на Вазов ще предава на поколенията спомена за чутовния подвиг на шепата храбреци, на които България дължи своето днес и върху чийто достоен пример ще гради своето утре.