Joomla Software solutions Template

Payday loan

Александър Дюма- „Граф Монте Кристо”

Заглавие, сюжет и композиция, хронотоп

Заглавието на творбата е пряко отнесено към личността на главния герой Едмон Дантес, който при своето превъплъщение приема името на острова, където намира баснословното си богатство.

Идеята на автора за заглавието на романа е находка от реално преживяване през 1842г. , когато, придружавайки при едно пътуване сина на крал Жерон Бонапарт- принц Наполеон, Дюмаси отбива на лов из островите, съседно на Елба. Един от тях е „Монте Кристо”. Романът има действителна сюжетна основа- извлечен е от архивите на парижката полиция. Проявен е характерният за романтическата и сензационната литература вкус към прекомарното и извънредното. Любопитната криминална история се нуждае от опитем майстор на словото: „[…]тя е мида, криеща бисер. Безформен, необработен, без никаква стойност- очакващ своя бижутер...”. Заемайки готова фабула, Дюма работи в сътрудничество с Маке, разделяйки романа при худойестяената му обработка на три части, свързани с основните топоси на действието: Марсилия- Рим- Париж. От действителната криминална история е зает мотивът за завистта като основен подтик на действието- заговорът и клеветата в политическо престъпление. В тази история пострадалият е освободен с падането на империята. В романа сътбата на героя след заговора не е зависима само от политическия контекст, а от личните качества, проявени с авантюристичното бягство от затвора. Героят успява да достигне до истината не само чрез чудодейната сила на придобитито богатство, но и чрез духовното завещание- срещата с италианския учен абат Фариа, който го насочва по пътя а познанието. В „сюжет” на реалната история прозира жестока житейска логика: кървавият отмъстител, убил собственоръчно противниците си, е погубен от този, който му е продал тайната. Като носител на знанието, помановият герой постига справедливата си и демонична цел, невидима направлявайки злото със саморазрушение. Романът гради романтичем мит за справедливото възмездие, който обаче не игнорира хуманистичната идея за примирението и прошката.

Сюжетно- композиционната схема доближава романа до драматическия жанр, като логиката на действието наподобява повече жанрови белези на комедията в смисъла на Дантевата поема- движението от греха и страданието към нравственото усъвършенстване. В експозицията на романа са набелязани времето и мястото на действието и с представени контрастно характеризираните герои с нравствените им качества и намерения. Заговорът и последвалият го арест са трагична завръзка и на чало на последвалия конфликт между Дантес и противниците му. Трагизмът от отнетото човешко щастие е засилен от контраста в аналогичната ситуация ( одежът на Дантес и този на Вилфор ). Годините в затвора са символична смърт за героя, свързана с духовно съзряване, инициация и преминаване от незнание към знание. Мотивът за преборването със злото чрез символично умиране и чудотворно забогатяване доближава авантюрно- приключенаската сюжетна структура на романа до модела на вълшебната приказка.Романтичен герой и приказна ситуация се свързани и чрез постоянно присъстващо в романа позоваване на арабските приказки от „Хиляда и една нощ”: „А сега- извика той, като си спомни приказката за арабския рибар, която му беше разказвал Фариа, - сега, Сезам,отвори се!” . Узнаването е символично представянето  като пткриване на „магичната  и тайнствена дума”, чрез която Дантес достига до богатството,  чрез него- до грешните души на противниците си. Мотивът за забогатяване на героя, от друга страна, провокира личностното съзнание на героя в контекста на обществените ценности: „Сега трябваше да се варне в живота, сред хората, и да заеме в обществото положението, влиянието и властта, които дава на този свят богатството, първата и най- голяма сила, с каквато може да разполяга човекът.” Различните сюжетни линии, свързани с отмъщението, водят до щастлива развръзка- наказание на злото и победа на доброто. Съдбата на четиримата злосторници е трагична- Кадрус и Фариан умират, Данглар е разорен, а Вилфор полудява, който утвърждава новото начало и надеждата.

Времето и мястот на действието са конкретизирани още в началото на романа, както и по- нататък в заглавия като „Малкият кабинет на Тюйлери” и „Стоте дни”. В „Помощникът на кралският прокурор” се разширява картината на обществото чрез хронологично успореденото на интригата дайствие в „един от старите домове с аристократична архитектура”, където се коментира актуалното за епохата.Въпреки че са значими от гледна точка ка кофликта, конкретно- историческото време и място са условни и остават на по- заден план спрямо хронотопа, описващ сътбата на главния герой: пристигането в Марсилия, когато е „осемнадесет- двадесетгофишен момък”, затварянето му в замъка Иф, където остава 14 години, бягството и отмъщението, когато Дантес е „ на попрището жизнено в средата.”

В романа се откроява образът на дома (Франция- Марсилия, Париж) , свързан с отнетото щастие на героя и с последвалото отмъщение, насочено към Фернан, Данглар, Вилфор и техните семейства. Топосите на затвора, островите (Тобулан и Монте Кристо) , ханът на Горския мост, Рим са свързани с пътя на героя към изпитанията, познаниетои отмъщениет

азчупва традиционните жанрови форми,експериментира със стила,търси скритата същина на словото.За нея езикът не е готов материал,а е място на провокация,среда,където въображението може да открие писта за неочаквани полети.Така както няма готови истини,така няма готови изразни средства.Всичко това представя Блага Димитрова като творец на съпротивата - срещу застиването,леността,инерцията.Точно това прави от нейното творчество интересен портрет на съвременния човек.

между съдържащо и съдържано – Залата ръкопляскаше.

между цялото и съставните му части – Класът се засмя.

между селище и жители – Целият град излезе.

между създател и автор на произведение – Изчетох Йовков.

между предмет и материала, от който е направен – Спортистите ни се върнаха със злато и бронз.

СИНЕКДОХА

Вид метонимия, при който названието на част от цялото се употребява като название на цялото или обратно – чрез цялото се подразбира частта.

между предмет и предмет – Цял живот сме без покрив.

между видово и родово понятие – Бедното животно заскимтя.

между единствено и множествено число /сингуларизация/ - Всичко спи - и човек, и звяр, и птица.

ПЕРИФРАЗА

Вид метонимия, при който названието на презмет, лице, явление се заменя с описателен израз за предаване на негови съществени признаци. Връзката е между предмет и признак на предмет.

корабът на пустинята – камила

черноморската ни столица – Варна 

ТРОПИ НА КОЛИЧЕСТВОТО

Хипербола, мейозис, литота

ХИПЕРБОЛА

Вид троп, чрез който предмет или признаци на предмет преднамерено се пресилват, за да се увеличи емоционалният ефект от речта.

Сто пъти ти казах!

Чакам те цял ден!

МЕЙОЗИС

Троп, чрез който предмет или негов признак се пренамалява. Мейозисът е обратен на хиперболата.

Нека кажа две думи!

Не съм пил капка вода!

ЛИТОТА

Троп, който чрез отрицание преднамерено намалява, опростява признак на предмет, с цел да отслаби положителната оценка на предмета на речта. Говорещият изказва своята сдържаност, предпазливост.

Задължителна е употребата на частицата не.

Филмът не е лош.

Не отричам качествата му.

Не ти липсва чувство за хумор.

СРАВНЕНИЕ

Съпоставят се два предмета по общ за тях признак, за да се даде образна характеристика на единия от тях.

Двете части на сравнението се свързват чрез различни думи: като, сякаш, приличен, прилича на, изглежда...

бяло като сняг

песента сякаш се носи на вълни

ЕПИТЕТ

Назовава съществен признак на предмет или на действие с цел да се даде оценка или да се характеризира образно обектът на речта.

епитет определение – диви ветрове; дива, зла река

епитет приложение – а аз, глупакът, си мисля

епитет обстоятелство – Старецът го изгледа мрачно.

ФИГУРИ

ГРАДАЦИЯ

Началното значение се степенува възходящо, чрез наслагване на синонимни думи и изрази.

АНТИТЕЗА

Съпоставят се две противоположни понятия или съждения с цел чрез изтъкнатия контраст да се постигне изразителност на речта.

ОКСИМОРОН

Предметът се характеризира чрез противоречащ на неговата същност признак. Едното понятие изключва другото.

жив труп; плаче, смеейки се; голям малък човек