Joomla Software solutions Template

Payday loan

Символизъм

Генезис на символизма

В европейската литература символизмът идва през последната четвърт на 19 век, за да отрази настроенията на интелигенцията във време, когато социалните, обществените и моралните противиречия на капитализма създават трудни условия за съществуване на творческата личност. Поети като Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен, Артюр Рембо заживяват със съзнанието на обреченост. Социалната корупция и моралното разложение пораждат сред интелигенцията духовна отмора и отчаяние.

Седемдесетте и осемдесетте години на 19 век са за френската култура епоха на глобално разочарование. Като трагичен израз на отчаянието и безизходицата се изтръгва викът на Рембо: “На кого да се доверим? На какъв идеал да се молим?... Каква цел да направиш своя?” Върху социалната основа на загубени илюзии, на неверие в активното начало на живота се раждат духовното декомпозиране на личността, тревожното чувство за сплин (унило настроение, тъга, отегчение), опитът за спасение в гордостта на собственото страдание, в изключителността на това страдание и в неговата интензивност.

Бунтувайки се срещу суровата, неподвижна видимост на нещата, срещу умъртвените от позитивизма вещи, декадентите отвориха за символизма вратата към невидимото. Двумирието на символизма, откриването на невидимия свят зад видимия и на “душата” на нещата стоят в основата на тоя бунт срещу задушаващото всекидневие. Метафизическия глад по непознатото и чудесното, чувството за ново и чувството за мистерия, които лежат дълбоко в художествената система и в естетиката на символизма, се раждат още през тая първа, декадентска фаза на символизма.

Появата на редица школи и течения – “Романска школа”, натюризъм – на мястото на символизма говори едновременно за вътрешни промени на естетическата основа на символизма под въздействието на нови художествени тенденции, за трансформация на неговата поетика чрез взаимооплождането му с други течения и същевременно за историческата смърт на символизма.

Опитът да се проникне зад видимостта на явленията, да се види общото зад индивидуалното, да се потърси философският смисъл на битието чрез образа символ; амбицията да се замени описателната и подражаващата функция на образа с претворяваща – всички тези тенденции правят символизма първа и сериозна крачка към новаторските търсения на литературата и изкуството на 20 век.

Отвратени от света, който ги заобикаля, символистите до голяма степен отразяват художествените реакции на отчуждената човешка личност. Неприемайки съществуващата действителност, те изпадат в самотни и трагични противоречия, като превръщат света на сетивното и вещественото в отблясък на света на вечната идея, на предвечния космичен порядък и хармония. Извикали на помощ връзката между преходното и вечното, крайното и бзкрайното, те са същевременно хипнотизирани от идеята за абсолюта, запленени от големите мащаби на вечността и идеята, от красотата, чийто единствен носител в свят на меркантилни стойности и отношения се явява изкуството. Те създават теория на съответствията между видимия и невидимия свят, търсят по свой път връзката между материалното и нематериалното, търсят хармонията нежелаейки да приемат за единствен реално съществуващия социалноисторически свят.

Един от основните двигатели на символизма е жаждата за ново, бунтът срещу познатото и издигането на неочакваното и непознатото като принцип на естетиката и закон на символистичната поетика. Като конкретно историческо явление символизмът изразява трайни тенденции на модерното изкуство по пътя на освобождаване на твореца от натуралистичната зависимост на фактите. В бунта срещу безличната “фотография” символистите извеждат принципите на господство на художника над действителността, издигат в култ свободата на твореца както в обществото, на което не искат да се подчиняват, така и спрямо грубите жизнени факти, които не желаят робски да копират. В своя протест срещу фотографското подражание на действителността, в дръзкия бунт на поета демиург, който иска като бог да изгражда своя действителност, символистите свързват своята теория за символите с големите философски проблеми за мястото на човека в света, превръщат се в откриватели на нови връзки между нещата, създават подвижен свят от аналогии.

Около 1885г. в литературата влизат Жан Мореас, Рьоне Ги, Шарл Морис и др. През 90те години към тях се присъединяват Пол Валери, Албер Самен, Андре Жид, Франсис Жам, белгийците Морис Метерлинк, Емил Верхарн.

“Манифест на символизма” обединява младите поети и те приемат официално наименованието “символисти”. Новото течение прокламира отживяването на романтизма и декаданса, манифестирайки грижа за езика, богато използване на аналогиите и метафорите. Този манифест се стреми да синтезира основните насоки на символистичната естетика и поетика: да разкрие същността на символа / да даде на идеята осезаема форма/, да оповести синтетичността на новото изкуство, промените в класическия тих /александрина/, в римата и ритъма, добили по-гъвкава и свободна форма.

Ключов момент в “манифест...” е дистанцирането на символистите от декаданса. Вярата измества отчаянието. На мястото на дисхармонията и нихилизма идват представата за върховна хармония, идеалът за вечност, за отражението на вечното и съвършенството в символа.

Символът става основен белег на новата поетика и основен изразител на идеалистичната философия за идеите и тяхната реализация, за отношението между видимия и невидимия свят. Философски идеализъм, придвижване на изкуството към вътрешния свят на човека, жажда за безкрайност и хармония и трагично съзнание за недостижимост на абсолютния свят на идеите характеризират възгледите на символистичното движение.

От Бодлер до Шарл Морис изискването за ново не слиза от символистичните програми. Идеята за свобода на художника се свързва в съзнанието на символистите с представата за творческо експериментиране в сферата на необикновеното, непознаното и новото. “Новото” означава нов начин на изображение, различен от пластичната завършеност на образа; друга структура на изображението, бележеща тенденция не към повествователния момент и анекдота, а към характерната подробност, към движението и промяната, към същностни връзки на явленията.

Основното начало на музикализиране на поезията е поставено с идеите на Верлен и Маларме. Музикализиране означава изчистване на езика от всичко грубо, комерсиално, строга работа и прецизност, преодоляване на непоетичното качество на неорганизирания език. Ритъмът, музикалното начало в поезията, се свързва с преодоляването на статичността на традиционния образ.

Символистите поставят в центъра на своята естетика символа. В основата на символа лежи представата за аналогиите. Идентифицирайки своето “аз” с “всичко”, символистите се стремят да обхванат неизмеримите отношения и единство между духа и света. Една естетика и поезия, родена от обществените конфликти, от противоречията между света и човека, търси по две линии хармонията: чрез бягство в дълбочините на аз-а и в съответствията между материалния свят и човека и между духовния свят на идеи и чувства и макрокосмоса.

Традициите на теософията, на индуската философия и на езотеризма лежат в основата на теорията за символа. Тези традиции учат, че човекът микрокосмос е образ и огледало на макрокосмоса универсум, че съществуват връски между вътрешния и външния свят, че материалният свят е проекция на духовния.

Символът, основан върху отражението на идеята в конкретното, е точката, където се срещат човекът и универсумът. Във връзката между моменталното усещане и идеята абсолют е заложена идеята за синтез, двойното значение на всяко нещо – неговото съществуване и неговото означаване, неговата релативност и неговата непреходна, скрита същност.

След 1891г. има криза на символистичните ценности. Символизмът завършва своята естетическа мисия към 1895. Жадно за идеал, за абсолют и абсолютни духовни ценности, символистичното поколение прави сериозни завоевания в стиха, отрива свободния стих, налага представата за символа, за двойното състояние на езика и образите, напомни за съществуването на по-дълбок, вътрешен пласт на човешкото съзнание.

Настъпва процес на разпадане на школата и на създаване на нови литературни групировки. Едва е формиран манифестът на символистината школа през 1886г. и се появяват многобройни манфести на отделни символистични групи, бележещи началото на разрушаването на символизма. През 1895г. Мореас прогласява смъртта на символизма. След 1895г. се забелязва по-дълбока реакция срещу символизма, почиваща върху осъзнаването на проблема за отношението на поета към света. По пътя на редица трансформации на самата основа, по пътя на вътрешните промени в рамките на символистичната школа се достига до заемки от други течения, до обогатяване на симвличната поезия и до постепенно разрушаване на символизма като метод и като отделна школа.

Широкият обхват на символизма в пространство и време, способността му да умира и да възкресява в други литературни течения, да претърпява трансформации и да взаимодейства говорят за отворения характер на художествената му система.

Три основни момента бележат модификациите на френския символизъм в отделните страни. На първо място трябва да се отбележи неговата устойчивост като художествен модел и неговата способност да се видоизменя по време и място. Отречено и прогласено за мъртво, символистичното течение се ражда като феникс в други национални литератури.

Характерн белег за разпространението на процеса в другите страни е, че в повечето случаи той се появява със закъснение, поради което влиза във взаимодействие с елементи от други течеия и стилове, характерни за литертурния живот от началото на 20 век.

На трето място трябва да се отбележи националният характер в рецепциите на символизма от отделни национални литератури.

Материалът е подготвен по книгата на Розалия Ликова “Художествени насоки на българския символизъм”, С., 1988