Joomla Software solutions Template

Payday loan

Подтиснат е българският дух в средата на XVIII век. Робството е вселило страх и ужас в съзнанието на предците ни. Манипулирана и изтезавана, българската нация започва да губи своята същност. Държавността е изцяло унищожена. Интелектуалният елит изчезва – великите умове тогава биват избивани или помохамеданчвани. Спомените за отминалото величие и слава се превръщат в блед мираж. Безшумните им стъпки се губят в мрачната действителност. Българското общество се разпада, както и ценностите, които ни правят народ. Те са спойката, която ни обединява, прави ни единни. Но тази свещена връв започва да се разкъсва. Общото минало се забравя, мнозина се обръщат към чужд език и друга култура, а в опит да спасят живота си и този на своите близки, голяма част от българите приемат исляма.

В тези смутни времена, сякаш надеждата е напуснала сърцата на българите. Докато през 1762 година не се появява една малка книжка, която съдържа множество истини, факти и твърдения, толкова необходими за сънародниците ни и същевременно достатъчно силни, за да повдигнат самочувствието им и да върнат вярата в самите тях. „История славянобългарска” се явява като лъч ярка светлина сред непрогледна тъмнина. Влиянието, което оказва тази публицистична книга е огромно. Нейният автор – Паисий Хилендарски поставя с този книжовен труд началото на българското Възраждане. Той е творец с новаторски идеи. Атонският монах връща сънародниците си в далечното минало, изтъквайки особеното му значение за настоящето и бъдещето. Мъдростта гласи: „Народ без минало няма бъдеще”.

Паисий пръв представя детайлно и изчерпателно славните моменти в историята на България, осъзнавайки важната му роля за националната идентичност. Показвайки на широката аудитория, родината им в нейната най- хубава светлина, Атонският монах се опитва да възвърне самоуважението на своите събратя. Историята е неизчерпаем източник на вяра и надежда, тя е извор на национална гордост. Авторът горещо копнее да види сънародниците си горди от своя произход, а не да обръщат гръб на вярата и езика си и да приемат чужда култура: „Някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи”.

Народите заемат достойното си място в света чрез страниците на своята история. Без нея забравят корените си. Споменът, за великите отминали времена на предците ни, крепи българщината, вдъхвайки сила за заклеймяване на родоотстъпниците. Това Атонският монах пише в редовете на „История славянобългарска” с много жар и негодувание, спрямо отреклите се от произхода си българи.

Паисий е първата личност, която утвърждава идеята, че българите принадлежат към християнското семейство и славянските народи. В центъра на новаторския възрожденски мироглед е народността, като единно цяло.

Според Хилендарския монах, човек се цени не по своето материално положение, а по нравствената си същност. Той подкрепя тезата, че добродушните, честни и състрадателни личности са богопомазани: „От Адама до Давида и праведния Йоаким... никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек... Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари... били прости и незлобливи на земята.” Висшите нравствени добродетели на българската общност имат същинска морална стойност. Народът ни може да е беден, но е истински и ще става още по-истинен, ако защитава своята нация, слово и вяра. Езикът и религията са компонентите, които изграждат българското Възраждане.

Подбудите за написването на „История славянобългарска” са явно представени: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост към моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе.” Думите му звучат гневно, холерично. Целта е ясна – страстен зов за национално осъзнаване. Поставяйки си за главна цел да убеди българите, че принадлежат към един достоен народ, заслужаващ респект и страхопочитание, будителят използва множество примери от различни източници, за да внуши по-категорично своите идеи. Съпоставя минало и настояще, не се страхува да изразява мнение и да приема или отхвърля изказаното от други народи. Езикът му е въздействащ и жив, достъпен за аудиторията. Отличава се с подчертан индивидуален характер. Текстът е изпълнен с риторични въпроси, които не са самоцелни. Поставени са, за да направят речта му по-убедителна. Те са в непосредствена връзка с основната художествена цел на текста – доказателство за необходимата промяна на духовните нагласи.

Началото на българското Възраждане се поставя именно с творбата „История славянобългарска”. Зовът за национално самоосъзнаване е с цел сплотяване за създаването на единна нация. Възкресявайки спомена за отминалите славни времена, Паисий изгражда моста между забравеното минало и нереалното бъдеще. С този книжовен труд се дава тласък за светла бъднина. В одата „Паисий” от „Епопея на забравените” Вазов пише: „От днеска нататък българский род история има и става народ!”