Joomla Software solutions Template

Payday loan

Иван Пейчев

Ранните му стихове отчетливо издават силното на места непретворено Далчево влияние и показват очевидни прилики с лириката на Вутимски. Ранната му творба “Приказка за грош” (1975 г.) е най-силното доказателство за яркото въздействие на Далчевите художествени открития и същевременно показва как Иван Пейчев  интерпретира характерни за Далчевата лирика мотиви, стремейки се те да зазвучат още по-предизвикателно. Стихотворението отпраща към различни Далчеви творби и мотиви:

Сега съм тъжен и привикнах

да бъда сам и непотребен.

Сходни в смислово-емоционалните си внушения са и стиховете, които довеждат самотата до самоотчуждение, до безразличие към себе си в едно съществуване:

Привикнах даже и със себе си

и никога не чакам никого.

Както в Далчевата “Повест” в живота няма събития, той е равен и повторяем, в него времето е спряло, мъртво, ненаселено, неусмислено от живи човешки контакти. Могат да се проследят и други интересни реминисценции на Далчевата лирика:

Не съм момчето с тъмни къдрици,

с усмивка и шега на устните,

оплешивях от много мъдрост

и от римувани безсмислици.

Ясна е близостта със “Съдба” на Далчев:

И ти си дете (почти не вярваш),

и ти си имал къдри от злато…

Мотивът за безвъзвратно изгубеното детство с неговата наивност, честота, чудеса е общ за поетите от 40-те години. Иван Пейчев лишава интерпретацията на този мотив от елемента на чудесното – детството тук не е чудо-откровение на света, нито носталгично обагрено минало. Носталгията е подтисната. Творбата сплита в едно мотивите за самотата, (по)знанието, творчеството.

Сривовете в поетическия език на Иван Пейчев нямат премислен характер, за разлика от Богомил Райнов и Валери Петров. “Приказка за грош” се завръща към мотивите за самотата и смъртта, в чиято интерпретация отчетливо се виждат реминисценциите от Далчевата лирика:

Живота ми е станал навик,

при туй не лош и грозен,

а може би аз съм забравил

и съм умрял, кой знай,възможно е.

Очевидна е близостта с “Повест”. Творбите на Иван Пейчев не притежават концептуалната сила на Далчевите и липсата на ясна художествена концепция предопределя нецеленасочената разработка на мотивите (в “Страх”). За Пейчев е присъщо импресивното запечатване на чувството. В ранните му стихове се маркира един изключително интересен проблем – страх от самотата, от самотния контакт със словото. В стихосбирката “Далечно плаване” (1962 г.) Иван Пейчев вече демонстрира подчертана склонност към импресивна пейзажна лирика. Същевременно в книгата има ред творби, в които липсва ясна авторска концепция и истинското новаторство в смисловите внушения е рядкост. Тази стихосбирка издава естетическо съзнание, което анахронично идентифицира поезията с красивата фраза, с изящните, неприсъщи на всекидневния говор думи.

Стихотворението “Простор” декларира отричане от самотата:

Ти нищо в размисъл

самотна не ще решиш

и сливане с природата:

Измий се в росата

предутринно хладна лицето,

косата си буйна среши.

Сливайки се с природата, човекът в “Простор” става “във миг и мъдрец, и дете”. При Иван Пейчев разрешаването на мотивите за самотата и знанието е традиционно и лесно. По-интересен е финалът на произведението е финала на произведението – човекът стига до “сетната, равна вълна”, макар интерпретацията на проблемите за живота и смъртта да е повече “красива”, отколкото дълбока.

Противоречиви са интерпретациите на същите мотиви в следваща стихосбирка на Иван Пейчев – “Лаконично небе”. Стихотворението “Свикни с грозотата на света…” е измежду най-песимистичните му творби. В него мотивът за самотата се развива като пряко се декларира разривът между лирическия субект и света. Творбата издава и съдническата поза на своя автор.

“Преследван от резкия звън на трамваите…” доразвива подхванатите в “Свикни с грозотата на света…” мотиви – тук твърде наивното и елементарно човешко всекидневие се отъждествява с бездуховността на:

стадионите,

които плюят семки.

Още по-елементарно и неактуално се вижда противопоставянето между всекидневието и избраническата самотност на лирическия субект:

… аз падам

един невероятен гладиатор…

С романтическите избранически пози, гордата самотност , естетизацията на далечното, екзотичното, художественото мислене и естетическото самосъзнание на Иван Пейчев са позакъснели в своето развитие.

Най-силното стихотворение на Иван Пейчев е “Не е най-страшното…”. Самотата в него е видяна като по-страшна дори от “чувството за смърт”, дори от самата смърт, защото:

…тя притежава отвратително свойство

да подменя

дори самия теб,

дори и бързината

на асфалта,

подменя чистия бетон,

подменя скалите,

подменя думите

“гняв”, “свобода”, “надежда”.

Самотността ти дава

с подменената си безграничност

единственото право

да си сам.

Самотата тук е осмислена като загуба на идентичност; тя заменя човека с някакво друго не-Аз, в което той има единственото право да бъде винаги сам. Самотата унищожава както персоналния облик, така и реалния облик на света; убива простите, първични значения на думите, подменяйки ги със свои ужасни двойници.

Сходни са смисловите внушения при интерпретацията на мотивите за смъртта и (по)знанието – в “Шумов” на автентичното битие на природата е противопоставено “студеното и жестоко познание – смърт”. Същата е разработката и в “По всички румбове…” – едно разхвърлено стихотворение с чудесен финал:

И все пак ти не съществуваш, смърт,

ти, жалък ритуал

на моето познание.

Познанието, убиващо органиката на човешкото битие, е тъждествено със смъртта. На нея е неподвластно само вечното битие на природата. В стихотворението “С книжните кораби…”Иван Пейчев доказва, че има оригинални художествени инвенции – тръгвайки от познанието-тъга, творбата насочва интерпретацията на мотива в друга посока, в която мечтата, илюзията са противопоставени на истината, познанието:

Истинските тъжни

и страшни кораби

откриват Америка.

Това е една чудесна в скепсиса си метафора. Тази Иван-Пейчева трактовка на мотива е близка до Далчевия скепсис, до скепсиса и съмнението на Валери Петров и Богомил Райнов в силата и смисъла на (по)знанието.