Joomla Software solutions Template

Payday loan

Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ние, нито бащите ни. Та потрепераха и най-дълбоките дебри на Балкана, и най-глухите долове на планините ни. Братска   кръв пръсна по треви и   шубраци,   мозък от разбити черепи полепна по зидове, писъци на мъже и ри­дания на майки удариха в небесния купол. Зи­мните ниви почерняха от траурни чембери.

Изпод праха на мечтите, изпод отломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни блянове  слисан, изу­мен, прогледнал,  и вижда пред себе си раз­кървавения лик на народа, своя народ... Ние ще останем там, дето е народът: при народа, сред народа.

Гео Милев

Повечето от литературните критици и историци, които са писали за романа Хоро, са изтъквали като главно негово достойнство онова избухване на гражданската смелост и доблест, с която се казва на народа истината за убийците в мрачната и тревожна епоха. Но заедно с това са изтъквали и редица слабости на романа от идейно-художествено естество: липсата на плътен типичен образ на положителния герой комунист, какъвто имаме например в Село Борово на Крум Велков; липсата на партията като главна организираща сила; липсата на народа като колектив. И заедно с това: липсата на епическа широта при повествованието, на цялостно изградени образи, на стройна, добре обоснована композиция и пр., и пр.

Това всичко е вярно. И все пак романът Хоро е една от най-хубавите творби на писателя Антон Страшимиров, една от най-хубавите творби за Септемврийското въстание, която по силата на внушението, антифашисткия патос и своето българско звучене може да се сравни със знамени­тата поема Септември на Гео Милев.

Романът Хоро е публикуван през най-тежките години на ранната фашистка диктатура у нас, когато ставаха априлските убийства и когато за всяка посмела дума можеше да се прекрачат праговете на казармите, дето хищ­но чакаха белите офицерски ръце с черните примки. Ко­гато през 1926 г. творбата излиза от печат като №1 на библиотеката Зорница, тя сурово е спряна от цензурата, за да се появи отново едва след 20 години  през 1947 г., в четвъртия том на събраните съчинения на Антон Стра­шимиров.

Когато писателят пише и публикува своята книга, са вече убити брат му Тодор, духовният му син Христо Ясе­нов, приятелят му Георги Шейтанов и много други творци, които е уважавал и обичал  начело с Гео Милев и Йосиф Хербст. Той е разтърсен дълбоко от морална покруса. Той е разбрал, че народът, неговият български народ, е клан, убиван, унижаван, че този народ се е вдигнал на бунт срещу една нова, по-страшна от турската тирания. И писателят, който цял живот се е стремил да бъде ведно с народа, чувства, че негов дълг е да не го изостави и в тези тежки часове на кланета и убийства.

И така както през дните на Балканска война Антон Страшимиров крачи рамо до рамо с простите селяни и работници, облечени във войнишки шинели, така и сега той е пак рамо до рамо с простите селяни и работници, станали въстаници и революционери. Тогава младият пи­сател смело е вървял срещу турските куршуми. Сега той смело върви срещу българските бесилки.

Романът Хоро не е единственият вик, който писате­лят надава срещу тираните и убийците, вик тревожен и силен, прокънтял над цяла Европа. Неговите протести срещу кланетата, неговите статии във в.Лъч, а след това в списанията Пламък, Ведрина и др., неговите речи, обществена дейност, всичко това разкрива силата на революционния му гняв. И дори трайността на този гняв. Но романът Хоро е събрал в своята капризна и своеобраз­на структура цялата тази разнолика и многостранна дей­ност, превърнал се в съкровена изповед, мъчителен стон на будната писателска съвест.

И затова личният, субективният елемент в него не може да се приглуши. И писателят не желае да го приглушава. Той винаги е свързвал литературната си дейност пряко с обществения живот, винаги е подчинявал дълга на търпе­ливия и прецизен майстор пред дълга на гражданина и общественика, който бърза да отреагира на събитията. В това отношение Страшимиров е пълна противоположност на Йовков.

И сега писателят създава романа си, докато събитията са все още живи, когато все още не е засъхнала кръвта, народната кръв, по нивите и стърнищата, когато не са пре­сушени сълзите на майките и вдовиците, когато убийците все още дебнат в нощта. Затова публицистичният елемент е така жив и непосредствен в този странен роман, който в никакъв случай не би се поместил в строгите рамки на чистотата на жанра. Но публицистиката тук е родена от мъка, страдание, гняв и вяра  една богата и сложна творческа индивидуалност е разкрила своите дълбоки и силни вълнения. Затова творбата се е превърнала в пое­зия, в есеистика. Ако се вгледаме в структурата на романа Хоро, ще видим колко близка е тя до структурата на пое­мата Септември. Тук става дума не само за общността на тематиката, на политическата насоченост, на гневния про­тест, но и за вътрешния патос в двете творби и за архи­тектониката на техния строеж. В този смисъл романът Хоро не би трябвало да се сравнява с романа Село Бо­рово, както романът Вихър със Земляци на Йовков. Те са различни. Направени са от различна материя и с различна структура.

Лирично-драматичната конструкция на романа Хо­ро е по-близо до лирично-драматичната конструкция на поемата Септември.

Ето защо в романа не можем и не трябва да търсим разгънат сюжет. Преодоляването на сюжета, за което се заговори толкова много след В дирене на загубеното време от Марсел Пруст, отдавна е постигнато от Антон Страшимиров в някои от най-хубавите му творби. Нека припомним историята, която разказва Ортега и Гасет за онзи гърбав, що поискал в библиотеката един дебел речник:

Какъв  попитала го библиотекарката.

Безразлично  необходим ми е за сядане. . . Испанският есеист твърди, че има белетристи като Пруст, за които сюжетът няма значение. Той им е необхо­дим само като средство за разкриване на собствената лич­ност. И за Антон Страшимиров в романа Хоро сюжетът няма особено значение. Той му е необходим да изрази гнева и възмущението си от кланетата и септемврийските убийства.

В тази творба няма подробни описания на обстановка­та, грижливо изработени пейзажи или дълбок анализ на социалната действителност. За автора по-важно е сгъстеността в развитието на действието и драматичното напре­жение. Експресивността на въздействието се заключава не в изобилието от подробности, а в техния грижлив подбор. Авторът си е поставил за задача да разкрие не толкова героизма на борещите се септемврийци, колкото ужаса от жестокостта, която победителите проявяват към българ­ския народ. И страданията на най-добрата част от този народ. Книгата всъщност е творба за жестокостта на тър­жествуващия фашизъм, за страшната, нечовешка и небългарска жестокост, която преминава всички, не само мо­рални, но и логически граници, за да дойде до абсурд­ността. И ние виждаме, че този писател е един от първите в европейската литература, който ще разкрие, още преди да се яви на историческата сцена в пълната си власт Хит­лер, как фашизмът става носител на най-страшното в же­стокостта, доведена до абсурд и нелогичност. Писателят, който цял живот е възпявал героизма на българския народ, сега беше принуден да покаже жестокостта на бъл­гарските фашисти: Господи, избиват, избиват пак зверо­вете!  е сякаш рефренът, който се носи над цялата творба. Това е книга за погромите над нашия народ.

Упреквали са и упрекват Антон Страшимиров, че в неговия роман няма изградени цялостни човешки харак­тери, че липсва психологически анализ и моралната про­блематика се явява не толкова като изживяване, а като публицистични или есеистични отклонения.

Но така е само на пръв поглед. Вярно е, че както бива при експресионизма, тук нямаме бавно, постепенно раз­криване диалектиката на човешката душа и внимателно, грижливо проследяване душевните процеси, които се зараждат и развиват в героите, за да се разразят в действие или да заглъхнат в бездействие. В замяна на това една фрагментарност, мозаичност зафиксира душевните състоя­ния, но както бива при мозайката, когато съберем тези отделни детайли или състояния, виждаме, че се откроява вътрешният облик на героя.

Вярно е, че в романа нямаме един цялостен, пълнокръвен образ на герой комунист, който да движи съби­тията и да разкрива както развитието на конфликта, така и същността на проблематиката.

Тук главният герой-комунистът Сашко Карабельов  е убит. Той не е техник работник като Марин от “Село Борово, а интелигент, син на богато семейство. За типич­ност не може да се говори, както е например и при поп Андрей в поемата “Септември. Но този мъртъв млад човек властва над цялата творба подобно сянката на бащата в “Хамлет. Тук “сянката не е подтик за енергия и действие, както е в Шекспировата драма, а за дълбокото вътрешно напрежение и трагична безпомощност на някои от живите главни герои.

Старата Карабелица, която е показана как умира, обича своя внук дълбоко и силно. Защото той е бил пре­красен човек. Но тя вижда, че убийците му нахлуват в родната й къща и под покрива й се гаврят с другото съще­ство, което най-много обича  внучката си Мичето.

И това Миче, това младо, красиво момиче, току-що изправено пред прага на живота, също обича безкрайно своя батко. А ето пак като при Шекспировата трагедия “Ричард III тя е принудена да се отдаде на неговия убиец и дори да се омъжи за убиец. Не познавам по-трагична сватба в нашата литература от тази в “Хоро: старата жена умира, младото момиче, потънало в сълзи, се отдава на човека, когото мрази, из къщата бродят крад­ци и мародери, а навред думкат тъпани, кънтят кларнети. След малко тази музика ще се примеси с изстрелите на; убийците. Сякаш “септемврийската сватба на Фурна­джиев тук се е откроила в негатив, звучи с обратен ритъм.

Вярно е, че образите на комунистите, на истинските герои на епохата в романа “Хоро са само защриховани. Те се явяват бегло в повествованието, без да изиграят някаква решителна роля в неговото развитие. Тази роля е запазена само за мъртвия, за убития, но именно в един вътрешен трагичен план. И той кара да действат не не­говите съидейници и приятели, а неговите убийци, да раз­криват своята жестокост към живите, към най-близките му хора.

Нека да видим сега убийците, новите господари на положението, тези, които заместват турците. Тук несъмнено главният герой е околийският началник Сотир Иванов. Неговата биография е предадена кратко и сухо  най-важ­ното е, че е запасен офицер, дошъл е от армията. Външният му образ и фигурата също са описани кратко и сухо. Еднич­кото най-характерно в него е кривото му око. Той е кривоокият. Антон Страшимиров обича да поставя в лицата на някои от отрицателните си герои едно криво око, което те неизбежно “избелват. “Кривото око на Сотир се из­бели... Или при друг герой  кметът Димо Болярски от Есенни дни: Ама да не мислиш, че ще им избег­неш  избели той кривото си око (т. IV, стр. 55 от съчи­ненията в 7 тома, Български писател, 1963 г.). Явно, че кривото око, което се избелва, е любим външен признак за някои от отрицателните герои на Антон Страшимиров.

Но не това е най-същественото. Беглото вътрешно описание на кривоокия е също твърде типично: той е жесток, зъл убиец, грабител и пр. Той изгризва (също любим израз на Антон Страшимиров) както враговете си, така и собствените си подчинени и пр. Но тук има някои по-тънки интересни детайли, които разкриват драматичността на събитията. Този човек е убиецът на Сашка Ка­рабельов. Той се жени за сестра му не само защото е ху­бава, но и защото е богата. Иска да ограби напълно уби­тия, да овладее и онова, което той най-вече е обичал. Те се нахвърлиха върху теб, защото си сестра на Сашка Ка­рабельов, второ  защото си богата, и, трето  защото си хубава, да! Както Шекспировият гърбав крал Ричард из­питва еротична наслада при овладяването на жената, която го мрази, която страда, чийто любим човек той е убил, така и този кривогледец се наслаждава най-много на Миче­то, когато тя плаче, и вика: Сотир я обичаше най-много, когато тя ревеше от мъка, когато пищеше отчаяно. С този детайл писателят е подирил нещо по-дълбоко от кри­вото око, за да индивидуализира своя герой.

Този човек е главният убиец и едно от главните действащи лица в романа. Има в неговата жестокост и ал­чност някаква небългарска свирепост, нещо, чуждо на нашия народ. Не случайно Капанката ще каже за него: Кривоокият е турчин, не е наш, бог види! Този човек не е дори фашист  той не действа от идейни съобра­жения. Той е един от онези бездарници, авантюристи по природа, неспособни да си изкарват прехраната с труд, мързеливи, но амбициозни, алчни, които използват по­литическата обстановка и съумяват да изплуват на по­върхността, като разкриват своята жестока и животинска природа. По тоя начин те си завоюват бърза кариера и заслуги към властниците. Жестокостта и алчността тук са прикрити от верността към идеята, към сговористката партия, от принципиалността, както най-често става в такива случаи. Защото няма по-траен израз на вярност от зацапаните с кръв ръце в защита на властта.

Сред другите герои, които се явяват в действието глав­но като сватбари, но и едновременно с това като крадци и убийци, личат и Яко прокурорът, и бай Начо  кме­тът, с жена му – яловицата Софка, и приставът Миндиля, и най-после онзи със сивата шапка  анонимният убиец. Те са представители на новата власт малкото варианти, с които тя разполага. Като индивидуалности те са очертани пестеливо, само с една или няколко щрихи, но са правдиви като образи, защото оскъдните им действия се обуславят от един правилно схванат, макар и не цялостно изграден характер.

Сред тези герои на белите септемврийски нощи се откроява полковник Гнойнишки, всъщност най-злове­щата фигура и двигател на кървавите събития. Антон Страшимиров от ранна младост ще трябва да се среща с офицери, ще живее сред офицери и ще ги описва с едни и други качества в една или друга светлина. Ние знаем за неговата упорита и тежка борба срещу командира на бур­гаския полк, където през младините си той е пратен да служи. Ние знаем за упоритата му и тежка борба срещу генерал Цончев по македонска линия и дори срещу върховния главнокомандуващ  цар Фердинанд.

А след това през Балканската война писателят ще се срещне по-отблизо с офицерите  ще открие между тях пошли, зли или безцветни фигури, но ще открие и ярки, необикновени, силни характери. През дните на Първата световна война писателят ще изпълни своите патетични книги с образите на българските офицери, на някои от които ще подари своето възхищение  като например на полковник Борис Дрангов.

И ето сега отново Антон Страшимиров ще се срещне със старите си познати  офицерите,  но ще ги види като па­лачи, като едни от най-зловещите убийци на българските работници и селяни. Те са се откъснали от своя народ, не само са се отдалечили от него, но са станали врагове на народа. И писателят отново ще тръгне против тях, ще на­рисува образа на отвратителния убиец полковник Гной­нишки. Антон Страшимиров започва с публицистични писания срещу офицерите, за да завърши с образа на един страшен герой на романа.

Този офицер, кадрови военен, за разлика от другите герои на творбата е изпълнен не само с лична злоба или жажда за кръв, не е прост изпълнител, който самият се плаши от началството, а е заповедник. Той нарежда какво да се прави, той изисква убийствата и бди за точното из­пълнение на заповедите. Оня беше страшен  полковни­кът,  зъл, студен!  ще каже една героиня. И действи­телно малкият дребен човечец е студен и именно зъл. Той е от: злото племе на безчувствените. Малкият, му ръст контрастира на високия и снажен околийски началник. И на високата му сабя. Но такива амбициозни хора неряд­ко са именно зли. Още повече когато са дисциплинирани и послушни, когато умеят да служат на дълга  един дълг, който ги кара да бъдат убийци и врагове на народа.

Този дребен човечец с дълга сабя, сякаш че той е окачен на нея, а не тя на него, който отсича въздуха с длани, свръх всичко е любовник на кметицата (Предпочитам кметицата Софка пред софийския гарнизон  ще каже той, когато искат да го преместят в столицата заради за­слугите му по потушаването на размириците). Той вър­ши всичкото това зло все в името на родината, на патрио­тизма. Оттук се получава парадоксът. И зловещата иро­ния. Полковникът заповядва убийствата в името на Бъл­гария!

А кого убиват войниците?  Българи. Кои са те и как са изобразени в творбата?  Те са седемнайсет  но е убит по погрешка един повече и стават осемнайсет. Тази грешка всъщност е извор на лют сарказъм и едно от най-тежките обвинения срещу фашистката власт. Тя показва абсурдността на всички тези съдилища, присъди, наказа­ния. Показва и колко евтин е станал човешкият живот. И колко лесно е станало да се убива.

Но кой е човекът, убит по погрешка?  Това е дядо Рад  кротък, тих, църковен псалт. Той обаче е участник в Априлското въстание от Панагюрския окръг. Ето я дъл­боката връзка, която изследователите на творбата не са отбелязали. Убит е от фашистките главорези, от полковник Гнойнишки, действащи в името на родината, единстве­ният жив участник в Априлското въстание, този, който се е борил срещу турците. И е останал жив. За да го убият българите. В името на родината...

И не трябва да забравяме, че същият този дядо Рад обича дълбоко и силно своя кръщелник Сашка Карабельов. И както бива в древния хор при развитието на драматичното действие, той постоянно споменава неговото име. И постоянно пита: То пък защо е, а? То защо ее? По този начин с дълбока трагическа връзка се съединява участникът в Априлското въстание с участника в Сеп­темврийското въстание; старият човек, преминал вече своя живот  с обаятелния млад човек, който носи в себе си най-хубавото от мечтите за бъдещето. Тези мечти са простреляни от полковник Гнойнишки и компания в името на родината.Дядо Рад носи в себе си спомените за най-хубавото от миналото на народа. Тези спомени са простре­ляни от полковник Гнойнишки и компания  в името на родината.

Другите ярки образи, които се открояват сред раз­стреляните, са членовете на семейството Капановци, В това семейство втората снаха е вдовица от Селиолу. Значи, единият син е убит на фронта през Балканската война от турски куршум за защита на родината. Другият син ще бъде убит от полковник Гнойнишки и компания в името на родината. По този начин ще бъде разстреляно още един път най-хубавото от миналото: героизмът от Априлското въстание. И от Балканската война.

Но несъмнено най-силната, най-ярката сцена в романа, в цялото творчество на Антон Страшимиров и една от най-хубавите изобщо в нашата литература това е описанието на разстрела на бащата и сина Капанови от войниците на полковник Гнойнишки. Те са обущари, работници. Един­ственият земеделец на Балканите  както пише Антон Страшимиров за българина в Книга за българите  е станал занаятчия, работник обущар.

Двамата мъже обущари  Събчо и татко му  разго­варят преди разстрела. И този разговор е предаден така пестеливо, така точно сгъстено и драматично, че трудно може да се намери подобен в нашата литература.

Антон Страшимиров не е имал син: негови духовни синове са били белетристът Илия Иванов Черен – убит в Балканската война от турците  и поетът Христо Ясе­нов  убит през априлските събития от българите. Но той обича да показва как разговарят бащи и синове през тежките напрегнати дни на войните, когато дългът ги поставя рамо до рамо по фронтовете на родината. И пред смъртта. Ние си припомняме за стария ранен командир на бригада полковник Кюркчиев от очерка Пред родния град в книгата Червени страници как разговаря с младия си син  войник край Охридското езеро. Или пък си припомняме как се явява в романа Вихър синът на легендарния, разстрелян от Фердинанд, майор Коста Паница  който като офицер от Шести полк е също така храбър, както баща си през дните на Сливнишката епопея.

У нас в нашето минало синовете не са воювали срещу бащите, а с твърди крачки са вървели по пътищата на бащите или пък са се изправяли рамо до рамо с тях пред суровото лице на дълга.

И сега виждаме Събчо и баща му, изправени рамо до рамо пред суровото лице на дълга. Но те не са вече офи­цери, командири, а прости хорица, обущари. И дългът не е вече старият  защитата на родината,  а е станал нов  защитата интересите на бедния, студен и измъчен българ­ски народ. И храбростта е нова. Тя е вече не само нацио­нална, а е станала и класова.

Ето как разговарят тези двама бедни обущари пред ча­кащите дула на българските войници, пияни от вино и кръв  както се изразява поетът на въстанието Асен Разцветников. Защото кръвта, пролятата българска кръв, опива по-страшно и по-зловещо от всяко вино.

Ще предадем изцяло този единствен в литературата ни разговор, дето всяка дума е поставена точно на своето място и е изпълнена с вътрешно –

Напрежение.

Събчо, жа ни убиват: затова гонят жените  по­мни ми думата, жа си приказваме пак...

Събчо изхълца и старият се сепна:

Срамота, Събчо! Дръж се, сине, мъж си.

Но Събчо се тресеше цял зад гърба му. Е, не се лесно мре на младост. Пък и първа рожба чака Събчо. Поне да го оставеха да си я види, та тогава. Старият обущар разби­раше това. Кучета!

Поеми хава, сине! Ей тъй!

И обущарят пое шумно дъх. Но Събчо изхърка само, сдавено. Хъм... ще умре, преди да го измушат. Ста­рият ритна заднем сина си...

Поеми хава ти казвам, псе! Хайде де-дее, чудо щяло да бъде, че ще липсваме от света.

И Събчо се окопити.

Не  не ми мре бе, та-та-те.

Бе беки мене ми се ме-м-емре. Ама умирали са тол­кова хора, Съ-Събчо! Пък то мо-мо-же теб и да не ко-ко-ко-лят, ам-че каква ще стане тя, ако ко-ко-лят и младите  ам-че

Но от съседното дърво завика дрезгло Марга, слуги­нята:

Го-господи, мене зазащо ще колят: аз съм же-же

на-а.

Старият Капанов изпружи шия напред: от съседното дърво отвързаха адвокатчето Дърленски. Аа почва!

Съ-Събчо,почват!...

Й действително започват. Първият, когото ще раз­стрелят, ще бъде момчето Събчо. Той оставя бременна же­на, оставя нероден син. Вързаният му баща само ще успее да ритне заднишком убийцата, за да последва веднага момчето си по пътя на смъртта.

Рядко безстрашието и героизмът са показвани така силно и така пестеливо в нашата литература. Ние виждаме скромния българин обущар, възрастен човек, да отива спокойно, естествено, без никаква патетика, речи, рево­люционни фрази, екзалтации, които нерядко прикриват страх към войнишката си смърт.

Тук нямаме атаки, вихрени подеми, тътена на боя, българското ура, които често превръщат срещата със смъртта в едно мигновено опияняващо преживяване. Тук нямаме и партийния дълг, съзнанието за бъдещото безсмъртие, за идващата победа на революцията, които често превръщат срещата със смъртта в героично прежи­вяване. Тук един скромен, беден човечец, българин, обу­щар, малко пийнал, е изправен на разстрел. Но не е сам, а със своето момче  единственото. Другото му момче е убито при Селиолу от турците. Много трудно се умира, след като си видял как е убит твоят син, как се затрива коренът ти. И този син е обичан, скъп. Той е работник като баща си, те отлично се разбират, тези двама българи  бащата и синът. И бащата поучава сина си с прости обик­новени думи как по-спокойно да умре, да поеме хава  защото не било голямо чудо, че ще липсват от света...

Много велики писатели, начело с Лев Николаевич Толстой, са описали как просто, естествено, като цветята и дърветата, умират руските селяни. Но аз не познавам у нас поне така естествено и непринудено да е описан естественият и непринуден героизъм, с който загиват тези двама българи. И такъв предсмъртен разговор между баща и син. В хубавия разказ на Леонид Андреев Седемтях обесени има описано едно прощаване между баща и син и думите на бащата, благословията му към младия човек, негов син, който се приготвя за екзекуцията. Бащата, бивш офицер  Сергей Головин,  казва на момчето си: Благославям те преди смъртта, Серьожа, умри като офи­цер, храбро! Колко трудно се дава такова напътствие на най-любимото същество как да умира! Защото с него­вата смърт всъщност умира всичко хубаво и живо в душата на бащата.

Но при стария Капанов няма нито помен от слова за дълг, за чест и достойнство. Той дори ругае момчето си, нарича го псе, че се плаши, кара го да поеме дъх, за да задави страха си. И това чудесно: Хайде де, чудо щяло да бъде, че ще липсваме от света! И този ритник назад към уплашения син. Два пъти рита назад вързаният обущар  един път към сина си, за да го накара да се стресне, да преодолее страха си. И втори път  рита убийцата на сина си, за да си отмъсти и сам да поеме пътя, по който току-що е тръгнало неговото дете. Между тези два задни ритника е заключен изключителният героизъм на този човек.

Упреквали са Антон Страшимиров, че не е показал в романа си съпротивата на българския народ срещу на­стъпващия фашизъм. Това не е вярно. Такова обвине­ние е плод на догматично мислене и на неразбиране същи­ната на литературата. В ритника на стария Капановец има не по-малко величие и героизъм от прочутите думи на поп Андрей пред бесилото, отправени към палача: Мене бесят, ти трепериш! С тази смърт на стария Капано­вец писателят е разказал за душевността на българина много повече, отколкото с десетки страници в своите народо-ведчески проучвания.

Другият герой, или поточно героиня на романа Хоро  също изградена като характер необикновено силно и пестеливо,  е майката на Събчо, старата Капановка, която вижда как убиват пред очите й мъжа и сина  последния син. У нея няма спокойната мъжествена храб­рост на мъжа й. Тя е сякаш екзалтирана от скръб, луда от мъка. Тя ридае, вика, но тези вопли са едни от най-тра­гичните в нашата литература и едни от найсилните обви­нения срещу фашизма в нашата литература.

Ето го образа на майката, загубила син, нарисуван след образа на бащата, загубил син. Писателят ни я е показал само в няколко много добре и точно подбрани момента. Но те са достатъчни, за да се открои образът на българката, храбростта на българката в тези върховни моменти от нейния живот.

Ние я виждаме под бича на палача:

Камшикът на кривоокия заплющя. И не спираше. Капанката, наново в кърви, все по се пенеше:

Бий, куче! Бийте ни! Бийте и мъжа й. Изровете го от Селиолу и го бийте! Да проумее!

(Тя тук говори за снахата си и за убития й син при Селиолу.)

Ние виждаме, че тази жена не пищи под воя на бича, не бяга, не се крие, не се уплашва, а стои гордо  насреща, понася ударите, потънала в кърви, и припомня за Селио­лу, за героизма на тези, които загинаха в защита на родината. Тя именно нарича палачите турци. В нея най-добре и най-цялостно се откроява истинската същност на българката.

В своята книга Жени и мъже в живота и в литерату­рата, излязла от печат през 1930 г., Антон Страшимиров пише между другото: Българката не чувства народа си. Явно, че когато е писал тази си мисъл, той е забравил за своята героиня Капанката. А това е един страшен образ именно на българката, която непосредствено, но дълбоко чувства именно народа си. Вярно е, че към края на творбата Капанката като че ли полудява от мъка и скръб, но нейната борческа воля не се прекършва. Тя  майката и съпругата на убитите  сякаш се превръща в главна героиня на творбата, в олицетворение на народа. Тя еднич­ка не отстъпва пред полковник  Гнойнишки и неговата извадена сабя, тя отказва да плюе убитите септемврийци. И гордо запретява на другите жени да плюят.

Уууу мари, хееей! Която плювне, жа я удушааа!

Пристъпи, вдигна крак високо към грамадата напла­стени трупове и впи ръце в корема си. Гласът й бе пре­гракнал, но изрева отчаяно:

Не жа ги плюем ние, господин офицееер, че ей така сме ги късали от себе си!

И авторът добавя: Камшиците замряха над потръгна­лите жени. Сепнаха се главите с каскети. Онемя всичко. И се разрасна грамадата от трупове  възцари се в бялата нощ. Страшно, до полуда страшно!

Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о зе­мята с върха на сабята си, която заигра като пружина. Трепереха и нозете му...

Тази проста женица израства в своята скръб и в своето презрение към бичовете и куршумите до национална герои­ня, до най-съкровената същност на българския народно­стен характер. Тя принуждава дори палача полковник Гнойнишки да се стъписа, да онемее, да пречупи своята заповед. И нещо повече: да се разтреперят нозете му.

Нищо фалшиво няма в нейните думи на протест, ни­какви декларации и лозунги. Тя говори като майка, като разтревожена и разярена майка.

И всъщност краят, величественият финал на творбата е сблъсъкът между Капанката и полковника, един свръх-трагичен финал, постигнат с крайно пестеливи изразни средства, с невероятна сгъстеност на краските. Жената хваща ръката на полковника и го кара да играе хоро около труповете на убитите: Хайде, господин офицер! Скачаай!

Това хоро, на което са се хванали убиецът и майката на убитите, около грамадата от трупове ще остане завинаги като една от най-драматичните и най-силните сцени не само в така наречената септемврийска литература. Никой писател у нас не е нарисувал понапрегната и по-въздействаща със своя ужас антифашистка сцена. Не случайно това кърваво хоро дава името на цялата творба. И не случайно творбата завършва с лудите викове на Капанката към земята, родната българска земя  тя я нарича курва...

* * *

В този си малък роман Антон Страшимиров се е възвисил до най-значителните си постижения в своето писател­ско майсторство. Това е творба, рядко сгъстена и целеустремена. Нейната структура е наглед проста и обикно­вена. Но в тази простота и несложност е скрит

драматизъм. И вътрешно напрежение.

Нека си представим двете централни сцени: сватбата и хорото. Около тях всъщност е композирана твор­бата. Сватбата на убийцата с жертвата в същия момент, когато умира стопанката на къщата.

Между тази сцена на сватбата, и втората  на раз­стрела и хорото около убитите  има още едно убийство, сякаш поставено за връзка  на пристава Миндиля. В първата сцена на сватбата властва сянката на уби­тия революционер Сашка Карабельов. Във втората сцена  на разстрела и хорото  властват семейството на Капановците: бащата, синът, майката. Сянката на убития из­чезва. Тя е изпълнила своето предназначение, осъще­ствила е задачата си. Идва времето за намеса на живите, Но от тях остават само жените начело с Капанката. Капанката завършва своята роля с призрачното хоро около труповете на мъжа и сина си.

А сред тези трупове се крие и малкото телце на случайно разстреляния герой от Априлското въстание дядо Рад добрия, кроткия човечец. След драматизма трябва да избухне сарказмът...

Тези сцени са богати със звукове, изпълнени са със сватбената селска гръмливо-весела музика и с изстрелите на разстрелите. Те се разиграват през белите септемврий­ски нощи. Сребърната им светлина облива събитията, хората, разстрелите, всичко. Но белите септемврийски нощи започват постепенно да почервеняват  стават червени: от пожарите и от кръвта на убитите. Това е осо­бено важно: почервеняването на белите нощи...

На пазара сред града изви дим, разрасна се чер-облак и скоро заиграха пламъци на стълпове.

Бялата нощ се нажежи, стана червена!

Вижте колко вътрешна сила и драматизъм има в тази промяна на светлината, в която се разиграват събитията, която осветява събитията.

За екпресивното въздействие на творбата особена роля играят добре намерените характерни подробности, поста­вени с изключителна точност на най-драматичните места в най-драматичните моменти.

Да си припомним например сцената, когато Мичето се вози във файтона с нежно прегърналия я околийски началник. Тя сякаш се е вече успокоила  но: Мичето винаги замижаваше, колчем срещнеше кривогледия му поглед... И ние чувстваме не само вътрешния потрес на красивото момиче от това, че е в такава близост с убиеца, но и чисто инстинктивното му отвращение от кривогле­дите очи на новия властник, станал вече неин съпруг, с когото тя трябва да живее цял живот.

Или: Тежката длан на Сотира галеше бузите й  ту едната, ту другата. И когато коравата му китка допираше устните й, тя ги свиваше... Този детайл е достатъчен, за да почувстваме още един път вътрешното отвраще­ние на момичето.

А ето как е представен мъничкият полковник със зе­лен поглед  именно със зелен, когато се въодушевява от своите патриотарски речи: Полковникът изви и двете си ръце на хълбоките: надигаше се на пръсти; пораснаха му криле... Има нещо не толкова хумористично, колкото трагично в това порастване криле на един убийца, който призовава към кръв и смърт. Сякаш Горкиевият смок се готви да хвръкне  като сокол!

Или след отказа на Капанката да заплюе труповете: Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о земята с пърха на сабята си, която заигра като пружина. Трепе­реха и нозете му. . . Това съвместно треперене на сабята и на късичките нозе на палача най-точно разкрива силата в думите на Капанката. Вътрешния страх на убийцата.

При обрисовката на характерите на героите пак са на­мерени съвсем точни детайли, които очертават контурите на вътрешния им живот. Например за Сашка Карабельов най-много си припомнят и споменават неговото име старата умираща Карабельовица и младата красавица Мичето. И заедно с тях  дядо Рад, човекът от Априлското въстание. И още: нелегалните, хората от Септемврийското въстание; и най-после  Капанката, народът, който няма дa забрави подвига на героя. И вижте как всеки по различно го споменава, съобразно своя характер: старата умираща жена: Внука си искам да видя, снажен, хубав! Господи, учен и умен, най-учен и най-умен. А Мичето: Сашко, бате, мили батьо!

Авторът умее да индивидуализира своите герои, да ги превърне в живи образи, в човешки характери въпреки пестеливостта на изразните средства и мозаечността на уловените отделни моменти в техните преживявания.

Антон Страшимиров цял живот в почти всички свои творби си е служил често с едни и същи изрази за предаване душевни преживявания като например: избели очи или кривеше очи, или загриза ги с очи, или

заигра пеница по устните му... Или пък си служи с няколко варианта възклицания от рода на: йох, ъх, ух, пфу, пфе, иху и т. н. И тук тези авторови шаблони ги има в изобилие, и то поставени в речта на различни герои при различни ситуации. Но благодарение правди­востта в изграждане на характерите и свежестта в речта на героите тези шаблони зазвучават по новому, сякаш че са измити с изворната вода на искреността. И се получава правдива речева характеристика на героите. Разкъсаният задъхан ритъм в повествованието се прелива в думите на тези хора, които така сгъстено живеят и умират по стра­ниците на романа Хоро.

Романът Хоро е българска творба, една от най-бъл­гарските в творчеството на Антон Страшимиров. Народо-ведът и психологът, авторът на много книги и студии за душевността на нашия народ е открил ако не нови черти, то нови страни на българския героизъм. И заедно с това  на жестокостта, свирепостта и безумието на българския фашизъм.

Писателят, който през дните на трите войни винаги се е възторгвал от героизма на българския войник, но никога от кръвопролитията и жестокостта, сега ни разкрива тък­мо най-трагичното в кръвопролитията и жестокостта. И най-естествено непосредственото в героизма на обикнове­ния българин. Идеалите са се променили: най-добрите бъл­гарски синове умират не вече в името на България, а в името на българския народ, въстанал за извоюване на своята свобода. Враговете не са вече национални, а кла­сови. Моралните принципи са други. И героите на творбата са други. И техният героизъм е друг. Той е по-различен от подвизите на полковник  Дрангов или дори от подвизите на Яне Сандански.

Тук вече нямаме бойно поле, вихрени атаки, офицери с извадени саби, устремени към победата. Тук нямаме и надоблачни пирински върхове, гордия орлов поглед на войводите, писъка на турските куршуми. Тук са пока­зани как просто умират простите обущари. И как една обезумяла от скръб майка се изстъпва срещу убийците, И кара най-жестокият от тях да се разтрепере  ведно със сабята си.

Но от тях именно  убитите, пребитите, изкланите  извира един нов тих героизъм, който сияе над творбата ведно със сребристата светлина на септемврийските нощи.

От тях именно извира и онази морална покруса, която кара белите нощи да се обагрят кървавочервено и която създаде дълбоката пропаст между предните слоеве на нашия народ и фашизма.

Вярно е, че в романа липсва пълнокръвният и плътен образ на комуниста, липсва и партията като организираща и движеща сила на събитията. Вярно е, че революцио­нерите комунисти са изобразени бледо, схематично и дори наивно.

Но не е вярно, че народът липсва. Българският народ е тук, макар и нарисуван сякаш със задъхана припряност. И това са убитите, вързаните, пребитите от бой, А също и тези, които поемат пътя към Балкана. Малката група въстаници вярва, че те (народът  м. б.) ще си останат по селата из гънките на това поле. И ще ни посрещнат сега. И ще ни нахранят, и ще ни напоят  както са пра­вели със своите верни хайдути през вековете...