Joomla Software solutions Template

Payday loan

"ЕДНА БЪЛГАРКА" - АНАЛИЗ

УВОД: Чрез разказа "Една българка" патриотът Вазов откликва по своеобразен начин на действителността. Тъй като в своята съвременност вижда само "уродливи явления", той обръща поглед назад - към историческото минало, към предосвобожденската епоха. Писателят припомня забравени идеали, утвърждава нравствени добродетели, в които вярва. В тази творба авторовият идеал намира ярък израз чрез образа на главната героиня. У нея Вазов открива истинска човечност, нравствено величие, родолюбие и скромен героизъм.

РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА СМИСЪЛА НА ЗАГЛАВИЕТО: Неслучайно към основната дума в заглавието - съществителното "българка" авторът е прибавил чиaслителното "една". Неговото използване насочва към факта, че малко българи са били способни да извършат геройство в напрегнатата политическа и психологическа обстановка след Априлското въстание. Човешката, естествена постъпка на баба Илийца е странна рядкост за времето си. Неотличима от много други - всеотдайна майка, способна да се жертва в името на живота, човеколюбива християнка -старата жена е същевременно изключителна героиня. Тя проявява необикновена храброст в гранична ситуация.

ПЪРВА ЧАСТ

Първи епизод има функция на експозиция - създава представа за времето и мястото на изобразените събития, гради първия портрет на Базовата героиня.

1. Начална картина - Началото на творбата изгражда историческа рамка чрез уточняването на паметната дата 20 май 1876 и чрез очертаването на пространството - Врачанския балкан, връх Вола, Искърското дефиле. Фактологическата точност създава достоверния план на изображението. Това въведение е и предпоставка за емоционалната нагласа за възприемане на събитията. Случващото се е драматично - Ботевата чета е разбита, сноват турски потери, а хората са наплашени. Нещо важно, особено, изключително се е случило в живота на българите и е разтревожило турците. Необичайно "неспокойствие" цари в селата, мъжете са "нащрек" и не смеят да излязат по къра. Сноват шумни потери и извардват подозрителни лица, гледат кого отнася ладията. Авторът не е безпристрастен наблюдател, а съдник на времето, затова не отминава важна подробност заплахата срещу борците, срещу борбата не се е докоснала до сърцата на част от населението. Хората продължават обикновеното си съществуване. Безпокойството им е породено от поведението на черкезите, а не от съдбата на Ботевата чета. Мъжете избират поведението на покорника -"не смееха да излязат", "мълвата...турила нащрек мъжкото население", а жените продължават всекидневните си грижи, безразлични към ставащото - "повечето слабо знаеха...някои и нехаеха". Макар Базовата задача да не е изображение на робството като груба визия на жестокости, то доминиращи в началната картина са именно робският страх и безмълвието.

2.    На брега на Искър - Една драматична сцена на брега на Искъра
обобщава историческия и моралния смисъл на робската епоха.

а) лютибродчанките — измъчените жени са очертани с едри, но точни щрихи. Поведението им издава безразличие и робско примирение. Дългите страдания са ги обезличили като хора, те безропотно посрещат обидите и се подчиняват. Писъците на унизените жени са знак за безсилието на роба.

б) турците - въоръжените заптиета се гаврят с безпомощните жени от Лютиброд. Циничните обиди и бруталните жестове показват нравствения облик на турския поробител. Бичът и камшикът са емблемите на неговата власт и сила. Заптиетата са жестоки и надменни, груби и безсърдечни. Те са озверени и поведението им е израз на злост и ненавист. Гледат българките със злоба, презрение и пренебрежение, назовават ги като животни - "свини гявурски", "хънзъри", "никоя кучка".

3.      Баба Илийца   -   на жестовете на лютибродчанките рязко се
противопоставя поведението на една българка. С молбата си тя изисква отмяната на категоричната заповед. Образът на главната героиня се
откроява в контраст с безличното множество на жените, които са
готови да отстъпят, докато тя е твърде целеустремена. Постъпката й е
толкова смела, че турците се взират в нея и едното заптие я разпознава
и заговаря на нейния език.

Илийца е въведена първо чрез речта и действията, а после чрез портретна характеристика. Така Вазов поставя акцент на решителността и свободния дух. Зов, категоричност и молба се съдържат в изреченото набързо от старата жена: " Аго,чекай, чекай, молим те!" И действията й са знакови - "...тичешката идеше откъм Челопек". Целеустремена и решена да продължи по пътя си е Базовата героиня. Тя дръзко се изправя пред турците в страшното робско време, противопоставя се на заповедта и с учудваща настойчивост моли да премине реката. Отговорността към живота и майчинската любов й дават сили.

Няколко портретни детайла представят външността на българката: " Тя беше жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста -мъжка на вид". Откроените черти разкриват възрастта, особената физическа устойчивост, но подсказват и нравствената същност на героинята. Инверсията "мъжка на вид" е внушение за натурата на тази жена - волева и силна духом. Портретът е изграден чрез контраст. Зад грубите черти на селянката прозира женствеността в майчинството: На ръце държеше едно дете, увито в скъсано чердже". Оттук насетне героинята ще отстоява загатнатите в описанието й твърдост и упоритост, физическа и душевна устойчивост.

Заради детето челопеченката е преодоляла страха си от турците и заради него благославя и моли. Тя с вяра призовава християнския бог, с настойчивост и искреност търси път към сърцето на потисника, опитва се да раздвижи у него струната на милосърдието, да пробуди човещината. Проявеният от насилника интерес към съдбата на българката е нетипичен като поведение: " Къде носиш тоя червей?". Агата постепенно започва да се поддава на думите на Илийца, дори я разпознава. Заради проявената дързост, героинята излиза от плана на анонимността и е назована по име.

Турчинът заговаря Илийца, но не може да превъзмогне надменното си господарско отношение, което личи в обидните обръщения "гявурко", "червей". Старата жена преглъща тези обиди и кротко им противопоставя обичта си към детето. Готова да стори добро и дори да забрави за себе си, тя призовава и турчина към добротворство. За да е по-убедителна, разчита на това/ю в грижата за децата си, всички хора са равни: "Аго, за бога, направи това добро, помисли, че и ти деца имаш!..." Изречената много пъти молба достига до сърцето на хаджи Хасан ага и той се отзовава призивите на трогателната майка.

4. Пейзажът в края на епизода - само с няколко щриха Вазов създава представа за величествената природна гледка и й придава метафоричен смисъл. Реката се превръща в символна граница между робското пространство на примирените и пространството на рисковете и опасностите. Илийца смело прекрачва отвъд тази граница и упорито върви по пътя към доброто, за да изпълни своя човешки и майчински дълг.

ВТОРА ЧАСТ

Втора част е изградена като ретроспекция .Тя играе възлова роля   в сюжета. В нея чрез срещата на баба Илийца с бунтовника и обещанието на добрата селянка да му помогне, се осъществява завръзката на сюжетното действие и се разкриват нравствените черти на героинята.

1.Майчинските тревоги на Илийца – началото на епизода приобщава читателя към тревогите на старата жена. Илийца е опитала да намери лек за внучето, “болно от две недели насам”. Градацията “не помогнаха бабешки лекове, ни баянета, ни хекиминът във Враца…не помогна нищо” внушава обречеността на детето. Старата жена обаче не се е отчаяла, а е съхранила вярата си в милосърдието на Божията майка – закрилница на децата и затова бърза към Черепишкия манастир с надежда, понесла на ръце внучето си.

Към светата обител челопеченката тръгва, съзнавайки, че е “лошо време…сега”. Метафората е внушение за страшното време на изблика на жестокост при потушаването на въстанието през 1876 година. Опасно е за сама жена да премине пътищата, по които сноват потерите. Но с жертвеността на майка, с любов и вяра в божията промисъл Илийца се решава на това премеждие.

2. Срещата с бунтовника – срещата е неочаквана и се превръща в ново изпитание за старата жена: “…из нея излезе някакъв момък в чудати опнати дрехи с ширити по гърдите и с пушка…”. Портретното описание на момъка не е подробно, но представя как Илийца възприема бунтовника. От него лъха величието на подвига, романтиката на героичния устрем от една страна, но са явни и белезите на мъченичеството от друга – “лицето му беше измахнато и бледно”. Великото дело и преживените страдания намират израз във фигурата му, видяна през очите на селянката. Оцелелият от Ботевата чета се нуждае от помощ, намира се в безизходица. Отчаянието го кара да препречи пътя на непознатата с молба за хляб. Баба Илийца бързо разпознава в лицето на момъка един от тия “…дето ги гонят сега” и се изплашва за неговата съдба. Личното нещастие не е направило старата жена безучастна към чуждото страдание. Майчинското й сърце се изпълва със състрадание, първоначалната й уплаха се трансформира в страх за клетника. Като истинска майка – човечна и сърдечна героинята се старае да облекчи участта му – дава му последните си корички хляб, обещава му храна и дрехи. С широката и убедителна логика на честния беден човек от народа тя безрезервно приема и него, и делото му. Разсъжденията й, че в Челопек е “огън сега – ще го предадат на турците” са израз на назряващото у нея решение да помогне, да го подкрепи, да го спаси. Баба Илийца е почувствала непознатия момък близък. За това говори двукратно употребеното обръщение “синко”. С този непознат я свързват невидимите нишки на обща вяра и народност. Затова своето решение тя обяснява простичко ” Ние сме христиени”. Съзнанието за обща принадлежност, съчувствието и благородството са в основата на направения избор. С любов и признателност ще помага Илийца, осъзнала, че момчето е тръгнало за “християнска вяра курбан да става”.

Вазов умело използва вътрешната реч на героинята, за да я характеризира в тази наситена с драматизъм ситуация. Илийца следва евангелското послание, че доброто поражда добро. С плахата надежда “ Беки и бог се умилостиви и поживи детето” тя тръгва по пътя на добротворството. Неусетно старата жена свързва грижите за внучето и за бунтовника и тези две същества й стават еднакво скъпи.

Срещата с момъка е развълнувала и смутила душата на героинята. Тя е изпълнена с нови чувства – непознати и силни. Сърцето й бие припряно, мисълта й се лута с трескаво безпокойство. Образният глагол “пошушна”, епитетът “уплашена” внушават усещането за страх и безпокойство, но обичта и състраданието вземат превес над страха за собствения живот. Вазов е психолог и долавя и майсторски разкрива вълнението на старата жена: “ Очите й се наляха със сълзи”.