Joomla Software solutions Template

Payday loan

“ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” – АПОТЕОЗ НА МАСОВИЯ НАРОДЕН ГЕРОИЗЪМ

“Литературата, която е изражение на чувствата, геният на индивидуалността на един народ, е самата гаранция, която може да го заварди от сливането с друг елемент и от унищожение.”   /ИВАН ВАЗОВ/

Иван Вазов създава цикъла “Епопея на забравените” през годините 1881-1884. това е най-плодотворният период в неговото творчество. Доживял дългоочакваната свобода, станал свидетел на нечувания по своята колосалност подем и възторг на народа по време на национално-освободителните борби, той е безкрайно разочарован от събитията и явленията  следосвобожденска България.

Опиянението от свободата много бързо отстъпва място на бошуващите страсти в политическия живот на новосвормиралата се държава. Възрожденските идеали бързо са забравени, гробовете на хилядите знайни и незнайни синове на родината, паднали геройски за нейната свобода, са покрити със забвение. Умовете и сърцата на българите са обсебени от практицизъм. Новосформиращата се буржоазна класа се стреми към бързо натрупване на капитали, без оглед на средствата, с които постига това. Празното политиканство, политичесите гонения, всеобщото преклонение пред “жълтия метал” се превръщат в нравствен императив на Новото време, който обезмисля героизма на свидните жертви, измили с кръвта си позора от робството.

Вазов е не само деен участникна събитията на своето време, техен летопосец, той е съдник на епохата си. Истински покрусен от псевдоидеалите на новия век, той ще се върне в недавното минало – героично и славно, за да почерпи сили от него за “практический” век.

Един от изследвачите на Вазовото творчество, Милена Цаневам пише: “Епопея на забравените”е родена от цялата идейно-емоционална атмосфера на Вазовия живот, от неговите спомени и неговото настояще, от неговите възторзи и неговите разочарования, от трагичния сблъсък в душата му на две различни епохи”.

Както признава пред своя приятел професор Иван Шишманов, идеята за “Епопеята” ще му даде Захари Стоянов. “Записки по българските въстания”, възторгът му от стиховете на шведския поет Рунеберг и от “Легенда на вековете” на Юго ще се превърнат в истински творчески подтик за страдащата душа на поета. Но истинската причина за написването на тези дванадесет стихотворения е болезненото за Вазов несъответствие между очакванията му за една Нова България и реалността. Без да бяга от тази реалност, на нейните низки страсти и идеи, поетът противопоставя светостта на идела за свобода. През 1882 година, по повод 3 март, той пише: “Възпоменанието на великото никога не е безследствено. Прочее, добре е да се позамислим над недалечното минало. Може би в него да намерим нови светлини за нечий помрачен ум; може би из смътните спомени на една страшна и славна епоха да извлечем нещо, което да ни науми за някаква забравена личност...”

В “Епопеята” централно място Вазов отрежда на въпроса за ролята на личността и нейния принос в хода на историята. Десет от дванедесетте стихотворения носят имената на велики личности от времето на Българското възраждане. Цикълът започва с одата “Левски” и завършва с “Опълченците на Шипка” – една от двете оди, която ни среща с истинската любов на Вазов – народа с неговите чудеса от храброст, с безпримерния героизъм на неизвестния безименен български воин.

Литературоведът Никола Георгиев пише: “Вазовата “Епопея” е не само на забрвените, но и на непознатите. Вазовият цикъл широко разгръща темата на “тъмното и непознатото” минало, което със своята сложност и жестока противоречивост поставя на изпитание съзнанието за българската историческа приемственост.”

В “Епопея на забравените” срещаме разгърнати картини от живота на народа по време на робството и покъртителни сцени от неговата епична борба за свобода. Иван Вазов не се придържа строго и тясносамо към конкретната личност и към размерите на описваното събитие. Той дава свобода на въображението си, струпва на едно място аргументи, възторзи, сравнения, обяснения.

В “Епопея на забравените” Вазов е повече от всякога истински син и баща на своя народ. Ако перефразираме Лермонтов, ще кажем за него, че той е камбана, която зжъни в “дни на тържества и беди народни”. Вазов е със своя изстрадал народ винаги и неотлъчно. Радостите народни са негови радости, скърбите и неволите на народа са негова дълбоко изстрадала болка.

Централно място в “Епопея на забравените” е отредено на патриотичния апотеоз на възрожденската и революционната епоха, тъй скъпа на всяко българско сърце. Това определя композицията и стила на творбите в тази лирико-епична епопея. Вазов се стреми не към изображения от по-широк мащаб, а към крайно сбити картини на исторически събития и конкретни моменти от биографията на известни личности.

Във всяко стихотворение стои видна историческа личност, неповторима със своите нравствени ценности и стремежи, изразителка на народните копнежи в определен изторически момент.

Не е случаен фактът, че “Епопеята” започва с одата “Левски”. Вазов е колкото изторически правдив, толкова и поетичен, пресъздавайки образа на Дякона. Лайтмотив на цялата ода за Левски  са неговите предсмъртни думи: “Всичкото, каквото съм сторил, сторих го за Отечеството”.

Една от най-величавите творби в “Епопеята” е “Кочо.Защитата на Перущица”. Тук поетът разкрива нравствената издръжливост на народа в най-блестящия и героичен, според него епизод от Априлската епопея – защитата на Перущица. С усета на псохолог, поетът рисува критичното положение на обсаденото в храма множество. Решението на водачите да жертват живота си в името на родината придобива реални измерения, обхваща всички и се превръща в масова пеихоза:

Трепна всяко сърце и всеки живот,

Огънят обфана тия души горди,

-Да не се вдадеме на турските орди!-

Вазов долавя пулса на колективната душа, огряна от пламъка на въодушевлението:

Борбата кипеше отвътре, отвън.

Във всичките очи пламтеше огън.

Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

Русите главички и белите власи

Вземаха участье в последния бой.

В одата “Кочо” е разкрита една от най-внушителните картини в българската литература, където народъ изпъква със своя величав образ. Робската психика е преодоляна, перущинци са стигнали до изявата на свободния човек, те са узрели за свободата, заслужили са я с подвига си, Възторгът на поета от появата на техния героичен дух се излива в лирично славорение, истинска възхвала на непобедимата народна воля:

Перущице бледна, гнездо на герои,

слава! вечна  слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий род!...

Поклон на тебе, граде, пепелище прашно,

на борба юнашка свидетелство страшно!

Свидетел на духовното израстване и величие на довчерашния роб, Вазов съпоставя подвига на Перущица със славата на древни градове – Картаген и Спарта.

В одата “Кочо” е разкрит светлият образ на скромния чизмар Кочо, който е типичен пример за общонародния подвиг. У Кочо са живи смелостта и величието на народа, който не може да търпи вече никакви безчестия. В името на един безукорен реализъм, Вазов рисува мрачна и величава сцена:Кочо, “като в някой сън:, убива жена си и детето си, а след това този нравствен изполин възмогва безпределното си страдание:

Ножът димещи опря с две ръце

Право, дето тупа негово сърце...

С непоругана чест, подобно на Кочо и другарите му, загиват и братя Жекови от едноименната творба. По-големият застрелва по-малкият брат, после и себе си. “Хладен и непобедим” като праща куршум в челото си, пада и Бенковски, чийто безстрашен дух е възпламенил за подвиг цялото Средногорие.

Стихотворението “Опълченците на Шипка” поетът съставя от три части. Копмозиционната постройка на творбата е пряко свързана с нейната идейно-тематична насоченост. Изтинска еминация на духа на българското възраждане, Вазов е страстен апологет на всичко българско. Даже от позорните факти в изторичта на народа ни, той черпи сили, бронира се с тях срещу хулите и нападките на ония , които тръбят, че българите даром са получили свободата си. Някак си твърде ревниво той отнася дните на “падение и погром”. Затова е толкова силно негодуванието му, когато на първото Пловдивско изложение вижда картините на двама чужденци Холарек и Пйотровски: “Ослепените Самуилови войници” и “Клането и пожарът на Батак”. Той не може да се възторгне от такив картини, но като истински надорен трибун ги помни и търси смисъла им в бъдещето, а не в миналото и настоящето на народа. Защото той знае, че чужденецът, иноверецът едва ли би могъл да проумее колко спотаена мощ има в ослепените Самуилови войници и как пепелищата на Перущица и Батак ще се превърнат в плодоронда почва за съзидание. Защото пред Вазпв винаги и неизменно стои въпросът за съизмерване на националното с общочовешкото. Светът ще трябва да престане да ни хули и отрича! Историята ще трябва да ни вклиючи във всемирния си ход, както със “синилата от бича” и “строшените окови”, така и със спомените за “Беласица стара и новий Батак”. Защото и българите са дали нещо на света, на всемирния прогрес.

С анафората “нека”, която Вазов неколкократно извежда в стиховете от първата част на стихотворението, той сякаш иска да каже: “Да, така е!”. Фактите са сеоспорими, но те не трябва да се тълкуват еднозначно. Само времето, идните поколения могат да бъдат безпристрастни съдници. Тук поетът води страстна полемика със света, с историята, с века. Голяма е болката и обидата му. Та нима другите народи, великите нации нямат в изторията си трагични мигове? Затова той е толкова убедителен, когато се спира точно на момента, който всички отминават и премълчават. Вазов не описва битките на Руско-турската война. Той отразява само едно сражение, което се превръща в ключово за целия ход и изход на тази война. Поетът и гражданинът възпява подвига на българските опълченци под командването на руския генерал Столетов. Той непрекъснато търси “българската следа” и в това търсене е твърде аргументативен. Под командването на генерал Столетов и генерал Дерожински, срещу армията на Сюлейман; която наброява двадесет и пет хиляди отлично въоражени  и обучени войници, прохода отбраняват седем хиляди и двеста души, от които две хиляди българи. Над петстотин българи намират смъртта си в боевете за Шипка. Хиляди руси ще положат костите си в земята на България. Но редом с тях, рамо до рамо, щик до щик, се бият и нашите съотечественици. Тази свобода не е подарена, тя е дълбоко изстрадана, осветена е от пожарищата на Априлското и Старозагорското въстание, миросана е с кръвта на четници и войводи. В името на тази свобода цял един народ се превръща в съзаклятник.

На величествено-елегичната музика на тези стихове от началото на одата Вазов противопоставя екстаза от поетическата тирада на възхвалата:

защото там нейде, навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със курвав мъх,

на безсмъртен подвиг паметник огромен.

И преди да назове името на този огромен паметник на българската слава, Вазовото задъхано слово отново търси сравнения с образи – символи от световната изтория:

като Термопили славно, безгранично.

И чак тогава, когато като че ли изчерпил своето и търпението на читеталеля, той възкликва:

О, Шипка!

И това име е толкова достойно толкова натоварено със съдържание в съзнанието на всеки българин, толкова ключово за родовата, палеонтологичната памет на българите, че неволно си припомняме думите на Захари Стоянов: “На колене, любезни читатели, шапки долу”.

Това не е просто покана за преклонение, покана за едноминутно мълчание в памет на героите. Името Шипка носи нещо от съкралността на свещеното, неприкосновеното. Това е вълшебната дума, името на този чутовен връх, която ни отваря дверите на светоената история.Сега вече поетът може да започне своя разказ, семиотичният код е даден.

По своята  същност, втората част на одата е един разгърнат лиро-епичен разказ, боевете продължават цели пет дни , но Вазов описва само третия. Поетът избира върховния момент отсражението и творческиго пресъздава като го превръща в кулминацията на “Епопеята”. За епичността на картината Вазов използува обикнат лирически похват – олицетворение на природата. Мащабността на ставащото се съизмерва с участието на българската природа:

...Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Камъните и дърветата стават оръжие за опълченците, а Балканът “спомня за този ден бурен”. Историческата достоверност, хронологията на събитията, която изгражда разказа непрекъснато се преплита ти със съпричастието на природата, ту с митологическите представи на човека за устройството на света. Анонимната девойка долу-горе става ключ за разгадаване същността на творбата. Мотивът за върха е основен за одата. Вазов натоварва думата “връх” с нравствения императив на възрожденския идеал и търси нейните синоними. Тези синоними не са само пространствени като Орловото гнездо, което е символ на свободния полет и волността. Тези синоними имат своето място и в нравствено-етичната скала на човечеството: добро, светлина, гордост, свобода, прогрес.

Целият разказ от втората част на одата е едно поетическо внушение за всеобщността на подвига. В критичният момент на битката , когато “всяко дърво меч е, всякой камък – бомба” границата между живота и смъртта е ката близка. Сякаш всичко става извън времето и пространството. Някъде там, на крачка от небесната синева, ще настъпи безвремието на безсмъсртието. Живот и смърт, минало и настояще, човек и природа – всичко ще бъде впрегнато в името на една цел – да не падне “заветния” хълм”

“Грабвайте телата!” – някой се изкряска

и трупове мъртви хвръкнаха завчаска.

Легенда или не, едва ли нечие поетично перо е изваяло по-красноречив и величествен образ на безсмъртието. Това е истинската кулминация, класическа с начина, по който градира напрежението в нея. И коато хората са направили всичко – възможно и невъзможно, когато оттук нататък съдбата на прохода, на войната е само в божиите ръце, точно тогава идва класическата развръзка:

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

Оттук нататък няма батални сцени, няма никакви сражения. След побендата битка единствено родният Балкан е този, който ще е живата памет за геройството. Защото хората са смъртни, те могат и да забравят, а Балкана е вечен. Той ще пази гробовете на борците за свобода и ще препраща славата на подвига им от покоение на поколение и от век на век.

С помощта на богати антитези, лирически обобщение, честа смяна на ритъма, честиупотреби на анафора, хипербола, сгъстяване и разширяване на времето и пространството, с повторения на опозицията “геройство и срам”, Вазов създава достоен завършек на “Епопеята” с одата “Опълченците на Шипка”. Стихотворението се докосва до “измерения, в които духоните ценности на миналото се превръщат в ценности на вечността”.