Joomla Software solutions Template

Payday loan

Политическо и културно могъщество на България при управлението на цар Симеон

В края на IX век България достига кулминацията на своята трансформация от варварски военно-племенен съюз в средновековна европейска държава. От края на VII до края на IX век постепенно се изграждат владетелската и административните институции, общ юридически ред, постига се значително териториално разширение и включване в пределите на държавата на нови славянски племена. Успоредно с военната мощ, България демонстрира и изграждането на нов цивилизационен модел чрез приемането на християнството и разпространението на славянската писменост и богослужение. Така от края на IX век в България започва оформянето на една симбиоза, родила цивилизация от славяно-византийски тип, която превръща България в една от културните империи на Средновековието.

Тези ключови промени се свързват с управлението на княз Борис (852-889г.). След като той се оттегля в манастир (според Хрониката на Регинон - поради голямо благочестие и религиозен мистицизъм, а според Теофилакт Охридски - поради болест), на престола се възкачва княз Владимир (Расате) (889-893 г.). По време на неговото управление настъпва рязък обрат във външнополитическата ориентация на България - той скъсва с традиционно добрите от времето на княз Борис отношения с Византия и подновява съюза с папството и Немското кралство (892 г.). Същевременно този период от управлението му се тълкува в историографията традиционно като “езическа реакция”. Поради оскъдния и твърде неясен характер на сведенията в изворите в историографията съществуват различни тълкувания на политиката на Владимир (Расате). Опит за критичен анализ на традиционната интерпретация на неговото управление като “езическа реакция” прави Георги Владимиров, според когото в нито един извор няма категорични сведения за отказ от християнството и връщане към езичеството. Така например, неговото езическо име “Расате” се споменава само в Чивидалското евангелие (867 г.). Останалите автори или не посочват име (както е у Регинон), или го назовават с християнското му име Владимир. При все това, в историографията е наложено схващането, че Владимир запазва езическото си име дори и след покръстването. Според Георги Владимиров, концепцията за т.нар. “езическа реакция” се поражда от интерпретацията на един пасаж от Регинон, в който се говори за “езически обреди”. Този пасаж според автора, обаче, е изваден от контекста на целия текст, който е насочен към чуждия на християнското благонравие живот на Владимир, а не споменава за целенасочена антихристиянска политика. 43-та беседа от “Учителното евангелие” на Константин Преславски говори за гонения срещу свещениците, но според много автори тези гонения са свързани със скъсването на съюза с Византия, а не с преследвания срещу самото християнство. Във “Фулденските летописи” е отбелязано, че през 892 или 893 година немският крал Арнулф изпраща свои пратеници при българския княз Владимир за възобновяване на някогашния мир и поискал да не се позволява на Великоморавия да купува от България сол. Възможно е крал Арнулф да търси военна подкрепа от българите, като се имат предвид обтегнатите отношения между Немското кралство и Великоморавия. Тази рязка промяна в политиката на България, според Иван Божилов (“Цар Симеон Велики”), се дължи на прокатолически симпатии на княз Владимир, а не на антихристиянска ориентация. Още повече, тогава папа е бившият пратеник в България Формоза, който има изключително добри отношения с княз Борис. Концепцията за опита на княз Владимир да приобщи България към католическата църква също няма сериозни изворови доказателства. Дали само по политически или и по религиозни причини новият владетел скъсва отношенията с Византия и подлага на преследвания свещениците е все още обект на научни спорове. Но тази промяна е в рязко противоречие с традиционната политика на княз Борис. Според Георги Владимиров, именно това е причината за детронирането на Владимир от неговия баща. Освен това, авторът на тази хипотеза счита, че не е изключена намесата на Симеон в детронирането на брат му, базирайки се на разказа от X век “Чудото на Свети Георги с българина” и свързвайки това сведение с думите на западния летописец Лиутпранд за “силното желание на Симеон да стане цар”. Тази концепция се подкрепя от Иван Снегаров и Йордан Иванов.

След детронирането на княз Владимир на престола се възкачва неговият брат Симеон (893-927 г.). Промяната във властта се узаконява чрез Преславския събор (893 г.). Съборът взема решение за промяна в правото на престолонаследяване - освен от баща на син, престолът може да се предава и от брат на брат. За нова столица е избран Преслав, като по този начин символично се скъсва с езичеството, олицетворявано от старата столица Плиска.

Новият български владетел е третият син на княз Борис. Патриарх Николай Мистик го нарича “дете на мира”, от което се съди, че той вероятно е роден около 863-864 година. Възпитан в традициите на византийската култура, той учи в най-престижното за времето си училище - прочутата Магнаурска школа. Епископът на Кремона Лиутпранд го нарича “полуелин” заради изключителната му образованост. Той съобщава още, че след завършване на школата Симеон дава монашески обет, което сочи, че вероятно той е подготвян за църковен глава. Предполага се, че той се завръща в България около 886 година, тъй като тогава Патриарх Фотий, с когото княз Борис е в добри отношения, е свален, а по същото време в България пристигат учениците на Кирил и Методий. Вероятно той се включва в книжовния кръг на Наум, където работи до 893 година.

Изворите за управлението на цар Симеон - Продължителят на Теофан, Лъв Граматик, Псевдо-Симеон съобщават, че в началото на неговото властване, през 894 година византийският император премества тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Това безспорно накърнява силно българските търговски интереси. Отказът на императора да премести тържището обратно става причина за последвалите военни действия. Българите нахлуват в Тракия, без да срещнат сериозна съпротива. В сраженията в тема Македония византийската армия търпи поражение. Тъй като българският владетел не се чувства подготвен за продължителни военни действия, се оттегля. Заетата с арабите в Мала Азия Византия се стреми да уреди по-бързо отношенията си с българите. Затова император Лъв VI изпраща мисията на Никита Склир с дарове при унгарските вождове Арпад и Кусан, които са уговорени да нахлуят в българските земи. Едновременно с маджарите византийската флота се насочва към устието на Дунав, армията й нахлува в Тракия начело с Никифор Фока, прославил се в сраженията срещу арабите в Италия. Византийската флота прехвърля маджарите на юг от Дунав и те опустошават Добруджа, след което се изтеглят. Впоследствие те се връщат отново, разбиват българите и ги обсаждат заедно със Симеон в Дръстър. Българите започват преговори за мир. Византия изпраща за водене на преговорите Лъв Хиросфакт. Симеон, обаче, се споразумява с печенегите да нападнат маджарите и затваря Лъв Хиросфакт. През първата половина на 896 година съвместно с печенегите българите нанасят поражения на маджарите и те са принудени да напуснат обитаваните от тях земи между реките Буг и Днепър и да се заселят в Централна Европа. През лятото на 896 година българите нахлуват в Тракия. В сражението край Булгарофигон те нанасят тежко поражение на византийската армия, след което тържището на българските стоки е върнато обратно в Константинопол.

Византийските хронисти не съобщават нищо за отношенията между България и Византия в периода от 896 до 913 година. Сведенията за управлението на Симеон през този период са крайно оскъдни. Според Васил Златарски, българският владетел насочва вниманието си на югозапад и завладява около 30 крепости в района на Драч. Следва мисия на Лъв Хиросфакт, в резултат на което България връща на Византия тези крепости. В изворите липсва информация за тази размяна - за причините, за начина, по който е осъществена, дали България е получила някаква компенсация и т.н.

От едно писмо на Лъв Хиросфакт до Лъв VI се прави заключението, че след като арабите завземат Солун (29-31 август 902 г.), Симеон прави опит да завладее града и да стъпи на Егейския бряг. Неизвестни са събитията около този опит и ответните мерки на Византия.

Наръшкият надпис от 904 година, определящ границата между България и Византия, сочи, че тя се намира само на 20 километра от Солун, което води до тезата, че България вероятно получава някакви териториални компенсации от Византия.

Управлението на цар Симеон е подчинено на стремежа да превърне България в новата империя, която да измести Византия. Тази концепция е поддържана най-ревностно от Иван Божилов. Според други автори като Стивън Рънсиман, неговият стремеж да превземе византийската столица е израз на желанието му да стане византийски император. Тази активна военна политика на цар Симеон, независимо от тълкуванията й в историческата наука, довежда до непрестанни войни с Византия след 912 година. От началото на X век Византия търпи сериозни неуспехи срещу арабите в Мала Азия. Избухват множество сепаратистки бунтове. Император Лъв VI влиза в конфликт с патриарха заради четвъртия си брак, тъй като църквата признава за законни само до три брака. След като през 912 година император Лъв VI умира, единственият му син Константин VII Багренородни е малолетен. Освен това, той не е признат от църквата за законен владетел, тъй като е дете от четвърия брак на императора. Между неговите регенти - майката Зоя Карбопсина, вуйчото Александър и патриарха започва остро съперничество. Според практиката след смъртта на Лъв VI Симеон изпраща пратеничество до регентите, за да потвърди мирните отношения. Александър отпраща неговата делегация, с което дава очаквания от българския владетел повод за война. По време на подготовката за война Александър умира. Патриарх Николай Мистик изпраща две писма до цар Симеон с молба за мир, но българският владетел не възнамерява да пропусне предоставения му повод да осъществи политическата си програма.

През август 913 година българската армия настъпва към Константинопол. След като българите достигат стените на града, започват преговори, при които е уговорен брак между дъщерята на цар Симеон и Константин VII. Византия се задължава да признае царската титла на Симеон и патриаршеското достойнство на българския владетел. По този начин Симеон би получил и ранга на василеопатор, което би му позволило да стане съимператор съгласно византийската практика, а оттам да получи власт над престола в Константинопол. Продължителят на Теофан и Скилица съобщават, че по време на коронясването на Симеон за цар патриархът полага върху главата на българския владетел вместо корона собствения си епитрипарий, което прави обреда невалиден. През октомври 913 година Зоя се завръща от изгнание и разтрогва годежа между Константин VII и дъщерята на Симеон. Регентството отказва да признае царската титла на българския владетел. Това дава повод за възобновяване на военните действия. Писмата на патриарх Николай Мистик до цар Симеон от лятото на 914 година свидетелстват за неуспеха да се предотврати войната между България и Византия. Българският владетел обсажда Одрин и го завладява през септември 914 година. Според съобщенията на Николай Мистик, българската армия нахлува в Драчката и Солунската теми. Императрица Зоя решава да сключи мир с арабите и да прехвърли военните усилия на империята изцяло в Източна Тракия срещу България. През юни 917 година е сключен мирен договор между Византия и Арабския халифат. Византия започва широка военна и дипломатическа подготовка за конфликта с България. Константин VII Багренородни съобщава в “За управлението на империята”, че стратегът на Драч протоспатрий Лъв Равдух се опитва да привлече на страната на Византия сръбския княз Петър Гойникович и чрез него да сключи съюз с унгарците. Стратегът на Херсон Йоан Вогас е ангажиран в преговори с печенегите. Предупреден от захълмския княз Михаил, цар Симеон привлича на своя страна маджарите, според сведенията на Константин VII Багренородни. Дипломацията на цар Симеон успява да неутрализира и печенегите. В решаващото сражение между българската и византийската армия при река Ахелой (20 август 917 г.) византийската армия търпи катастрофално поражение според сведенията на Лъв Дякон. Преди да настъпи срещу Константинопол, Симеон предприема наказателен поход срещу сръбския княз Петър Гойникович, който е заловен и изпратен на заточение в България. На негово място е поставен княз Павел Бранович. През 918 година Българите нахлуват в Елада и разрушават Тива. През 919 година е извършен преврат срещу императрица Зоя. Друнгарят Роман Лакапин омъжва дъщеря си за малолетния Константин VII Багренородни и става василеопатор. През 920 година той става съимператор - титла, към която се стремял самият цар Симеон. Това му дава повод за нов поход срещу Константинопол, който той предприема през есента на 920 година. Българската армия достига до стените на малоазийския град Лампсак. Завладяването на Лампсак би дало възможност за атака по море срещу византийската столица, но Симеон не успява да го превземе. През 921 година българите достигат до Катасирти, след това разбиват византийската армия при Пиги и опожаряват построените там дворци. Византийската дипломация прави опит да свали княз Павел Бранович и на негово място да бъде наложен княз Захарий. След наказателна акция българите залавят Захарий и го изпращат на заточение в България. Тогава византийската дипломация спечелва на своя страна Павел Бранович. Княз Захарий е освободен от българите и с войска той прогонва Павел Бранович от престола и се възцарява над Сърбия. През 922 година българите превземат Виза и опожаряват околностите на византийската столица.

След неуспеха да се закрепят на малоазийския бряг чрез превземането на Лампсак българите се ориентират към съюз с аварите. През 922 година цар Симеон изпраща пратеници при владетеля на фатимидите Убайдалах Ал Махди. Те договарят съвместна обсада по море и суша срещу Константинопол. На връщане, обаче, пратениците са заловени от калабрийски пирати и продадени на византийския двор. Така пропада опитът за съвместна война с арабите срещу Византия. Скоро българите завладяват Одрин след продължителна обсада. Междувременно сръбският княз Захарий се ориентира към съюз с Византия. Българите изпращат срещу него войска начело с кавхан Теодор Сигрица и Мармаис. Българите са разбити, а главите на предводителите им са изпратени на византийския император - според сведенията на Константин VII Багренородни. Едновременно с това, според Васил Златарски, в България започват бунтове срещу продължителните войни и съпътстващото ги разоряване на населението. Затова цар Симеон се ориентира към сключване на мир с Византия. На 9 септември 924 година той се среща с Роман Лакапин на Златния рог. Двете страни се договарят за примирие. След това българската войска през 924 година се отправя към Сърбия. Със себе си тя води и претендента за сръбския престол Чеслав. Княз Захарий търси убежище при хърватския крал Томислав. В последвалата война между България и Хърватско българите търпят тежко поражение. Васил Златарски и Иван Дуйчев въз основа на анализа на кореспонденцията на цар Калоян с папата считат, че цар Симеон се обръща към Рим, за да получи признание за царската си титла и папските легати Йоан и Маделберт го коронясват за цар през втората половина на 926 година. Според тях именно папските легати посредничат за мира между България и Хърватско. Хърватският историк Доминик Мандич счита, че в резултат на поражението, което България търпи от Хърватско, цар Симеон получава удар и умира на 27 май 927 година.

По време на управлението на цар Симеон България достига кулминацията на своето политическо и военно могъщество. Неговото управление е подчинено на стремежа, превземайки Константинопол да изгради една нова империя със славянски облик. На този стремеж е подчинена не само неговата военна и политическа дейност, но и културният разцвет, който България преживява по това време. Цялата културна политика на цар Симеон е подчинена на съперничеството му с Византия и на стремежа да изгради Преслав като новия Константинопол. Той си дава сметка, че Византия е световната империя не само в политически, но и в културен смисъл. Така че изграждането на империя, която да съперничи на византийската, е възможно само чрез едновременна политическа и културна експанзия. Ето защо много усилия се полагат за изграждането на столицата Преслав. “Шестоднев” на Йоан Екзарх е оставил блестящо описание на величието на града и царския дворец, чиято амбиция е да съперничи на византийската столица и дворци. Освен дворци, в Преслав са изградени множество църковни и манастирски комплекси - в местностите Аврадака, Бели бряг. Прочута е и т.нар. Златна (Кръгла) църква, която е уникална постройка в композиционно решение. Изключителни постижения има и преславската рисувана керамика, която се стреми да съперничи на прочутата византийска мозайка. Най-известното произведение на преславската рисувана керамика е иконата на Свети Теодор Стратилат.

При управлението на цар Симеон българската книжовност достига един от най-значимите върхове в своето развитие. Тогава процъфтява Преславската книжовна школа, в която творят бележити просветители като Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър. Интелектуалците от Преславския кръг не само превеждат византийски книжовни творби, но и създават множество оригинални произведения. Двете съчинения на Йоан Екзарх “Шестоднев” и “Небеса” са ценни творби на богословската риторика. Черноризец Храбър със своето съчинение “За буквите” прави пламенна защита на славянската писменост и обосновава правото на българите да имат собствен богослужебен език. Константин Преславски е автор вероятно на две известни произведения - “Учително евангелие” и “Историкий”. Вероятно той е и автор на “Азбучна молитва”, възхваляваща славянската писменост. С личността на цар Симеон се свързват два сборника - “Симеонов сборник” и “Златоструй”, известни по руски преводи. Произведенията на старобългарската литература се разпространяват в Сърбия и Русия, изграждайки един нов тип славяно-византийска цивилизация.

Политическото могъщество и културният разцвет, които България изживява по времето на управлението на цар Симеон, са резултат на стремежа на българския владетел да изгради нова, съперничеща на Византия, империя. Неговите имперски амбиции намират израз във военната експанзия срещу византийската столица, която концентрира цялата му политическа енергия. Тази политика превръща България в един от водещите фактори на Европейския Югоизток. България постига изключително военно-политическо могъщество и териториално разширение след повече от 20 години двубой с Византия. Политиката на цар Симеон е насочена изцяло към амбицията за надделяване в двубоя с империята. Това я концентрира изцяло в една посока, лишавайки я от така необходимите баланс и равновесие - западните и северни граници на държавата са оставени без внимание. По този начин България губи доминацията над сръбските княжества, която е имала по времето на княз Борис. Отвъддунавска България престава да играе ролята на надеждна защита на земите на юг от Дунав и след първата четвърт на X век те стават обект на нашествията на маджари и печенеги. В продължение на повече от две десетилетия България е вплетена във войни със “световната империя” - нещо, което я изтощава както във военен и икономически, така и в политически и психологически аспект.