Joomla Software solutions Template

Payday loan

Хилядолетия вече човечеството се себеутвърждава във времевото и менталното пространство между войната и мира. Тези две обществени явления и политически състояния се намират в постоянна взаимозаменимост и взаимовръзка. Колкото и в стремежа си към градивно-позитивното, една от съставните части на който е мирът, хората да търсят всеобхващаща хармония, по-чести са случаите, когато тази хармония се постига в една или друга степен именно с противохармонични средства - агресията, насилието, опитът за силово, често свързвано и с духовното, надмощие. За Югоизточна Европа това общоеквивалентно явление (къде с по-голяма, къде с по-малка интензивност) е валидно не поради трафаретния и отдавна подложен на съмнение израз, че тя е "кръстопътна зона", а поради неоспоримия факт, че там, където има история, конфликтите са съпътстващи. Също всеизвестно е, че там, където има граници и бариери (езикови, междуселищни, етнически или религиозни, а в случая, който ни интересува - и държавни) - има и друг, близък или далечен, в зависимост от моментния интерес - съсед. Имагологията е изследвала механизмите на тази "другост" и образованият читател знае това. Това е причината, поради която ще заобиколя привичките от миналото да изброявам панегирик от теоретици на културата, осветлили редица аспекти на този наистина сложен въпрос.

На Балканския полуостров той е не по-прост поради наслагвани и мултиплицирани в историческата памет на народите още от първите набези над Византийската империя визии за един и същи съсед, който веднъж е съюзник, сетне противник, но и в двата случая не само е чужд (за Балканите това е по-слабо изразено), но е и враг. Това се дължи често и на обстоятелството, че в повечето случаи въпросите, които хората не са в състояние или нямат волята да решат с помощта на културата и на градивното в нея, опират до услугите на "антикултурата" - на оръжието. И така в сложната взаимовръзка между войната и културата жертва става точно културата, в името на която уж понякога се води и войната. Нещо повече. Ако се вгледаме и в заплетеното отношение победител - победен, ще открием позицията на културата и литературата от фронтовата линия па победените, независимо от нейната основополагаща непреходност и творческа устойчивост. Затова и много от интелектуалците на новото време се чувстват не само жители, но и жертва на един победен свят1.

Войната в нейната човешко-предметна съвкупност също е част от духовната история, една сцена на многовековни сили и решения. Основният въпрос е как и в каква разпространеност тя действа и се отразява върху културната история2.

В Югоизточна Европа въпросите на войната и културата имат по-сложно взаимоотношение по няколко причини. Те са свързани в новото време с борбите на поробените християнски народи, съпътствани с процесите на национална консолидация, на модернизиращото се общество, оформящо националностно и личностно себеусещане, с изграждането на чувство за историзъм, с инфраструктурни и икономически промени и пр. В процеса на "национално съзряване", свойствен на всички народи през XIX и XX в., се изгражда и модерната култура.

За народите от региона на Балканския полуостров обаче тази модерна култура започва да се развива в условията на чуждо не само по народностен признак господство. И културата се превръща в една от целите на борбата на народите за собственото им отстояване. Така тя влиза в особена конфигурация с противоположни й на пръв (но само на пръв!) поглед явления - въстания и революции. След Берлинския конгрес тази взаимовръзка прераства в друг тип отношения, още по-парадоксален - култура (а в случая - литература) и война, тъй като новообразуваните държави са принудени да решават заплетените си териториални и национални проблеми със силата на оръжието - един път срещу доскоро общия враг, сетне помежду си. Без да правят изключение от другите, отдавна "свободни" народи, които също решават проблемите си през XX в. под въздействието на Марс, балканските държави развиват и своя култура, подчинена на идеята за национално себеотстояване и свързана с техните революционни борби, въстания и войни.

Тези най-общи характеристики налагат избирателен подход, тъй като проблемът е сложен и обхватен. За да потърсим отговора на тези въпроси и мястото им в "координатната система" на общественото развитие, ще разгледаме някои изяви на войната и българската литература, опиращи до най-общите характеристики на не само оформената, но и формираната представата за съседа. Тя е поетапно исторически взаимообвързана и поради тази причина е и в пространствено-времева последователност. 

1. Култура и революция.

2. Литература и националноосвободителни или отбранителни войни.

3. Литература и националнообединителни войни.

4. Балкански войни и "балканизация на културата?"

5. Победителите в хотел "Риц" и победените музи.

Култура и революция

Както вече споменах, поробените народи от Балканския полуостров развиват своята модерна национална култура в сложна взаимовръзка на градеж вьрху основателното отрицание. Опозицията култура - въстание, култура - борба, култура - революция е стожерът при изграждането на националните култури на сърби, българи, гърци. Започнали от идеята за национална история и формиране на историзъм у своите народи, първите дейци на "новобалканската култура" работят в условията на чуждо потисничество именно с призива за образование и просвета. Призивът протест на Паисий "О, неразумний и юроде" е повсеместен за всички поробени народи. Знанието и рационализма на здравия разум се издига в култ и фактор на борбата. Доситей Обрадович например пише още през 1764 г. към един свой псалтир в съответствие с възгласа за знание и просвета, че който не "части" святото писмо, ще пати "много зло". Или: "Што су, брате, птици крила,/То је нам писмена сила."3 Осъзнати като потребност на новото време, подобни призиви изпълват литературите на всички балкански страни. Те са добре известни на специалистите. За нас важен е по-скоро обединяващият момент в призива за свобода и просвета, свобода чрез просвета. Защото това е и началната фаза на взаимовръзката между културата и революцията, културата и войната. А за Балканите тя е политическа.

Образец за повечето дейци от региона на Балканите са Френските революции от 1789 и 1848 г. Техни привърженици и горещи популяризатори в своите страни са Вук Караджич, Бранко Радичевич, Джура Якшич, Й. Й.Змай и др. от Сърбия; Дионисиос Соломос и Ригас Велестинис от Гърция; илирийците от Хърватия - Людовит Гай, Станко Враз и Август Шеноа; патиоптистите от Румъния - Николае Балческу, Болинтиняну, Богдан Петричейку, Цезар Болиак, Хъждеу и пр. Техните имена се свързват именно с тази особена задача, поставена пред народите им - да отхвърлят чужд гнет чрез въстание, революция или война като едно от средствата на тази битка е културата. А "първите воини" - формиращият се балкански интелектуален елит. При тези общи задачи на християнските народи съседът християнин има свои особености, но не е основният неприятел.

Един кратък поглед на литературата у нас от втората половина на XIX в. например показва категорично противопоставянето народ - поробител. В "Къде си вярна ти любов народна" Добри Чинтулов наред с призива "На кръст си тънки саби запашете за бащината си земя станете" приканва "Тъпчете турски племена, пълнете с техните тела пространните ни равнини, дълбоките ни долини". А във "Вятър ечи, Балкан стене", той е поет на мигновената революция: "Догде е мъничка змията, елате да се съберем, с крака да й строшим главата"

Георги Раковски пък нарича владетеля "свирепи турци", обвинява ги, че нашите храмове са "потъпкани от турска поганска звярска невярност." Или поривът за тези войнствени настроения обяснява Ботев: "Тиранинът върлува и безчести край наш роден: коли, беси, бие, псува и глоби народ поробен".

Какво е особеното при тази взаимовръзка литература- революция? Свойствена за всички балкански народи и характерна и за останалите европейски държави (особено тези, които държат в подчинение свободни преди народности), тя разкрива съпричастието към един цялостен културен процес на модерното човечество. С оглед търсенето на мигновено въздействие (култура - революция4) литературата е и волунтаристична. Изрази като "тъпчете турски племена", "турска поганска звярска невярност" са лишени от художественост и естетическо въздействие. Но те имат онова широко и популярно влияние, което при задачите на националната революция може да бъде "духовен порив".

Но това е едната страна на тази взаимовръзка. Емоционалната. Тя е повърхностният слой, а в същността на културата остават дълбоки философски предложения и решения на Просвещението. Намирайки се в постоянно общуване (пряко или опосредствано) помежду си, черпейки идеи и мотиви, използвайки едни и същи или сходни образци и модели, идейните автори на отношението култура - революция стават своеобразни "посланици" на една всеобща хуманистична насоченост (като изключим по-горните конкретни примери), заимствайки кога повече, кога с по-слаба интензивност постижения от съседа или по-далечния съмишленик. И в това няма нищо лошо. Напротив - именно това явление дообогатява националните култури и ги сближава в по-общите и по-конкретните мотиви и тенденции. Всеизвестен факт например е, че новобългарската култура се изгражда не само на собствена територия, а и често създава основополагащи елементи (вестници, училища, дружества, печатници) в извоювали вече свободата си балкански държави или пък страни, поддържащи по една или друга причина основанията на българите в революционната борба (какъвто е примерът с Румъния и Русия) и създадените от тях условия за развитие па българската култура.

Парадоксалното тук е в това, че независимо от тесните взаимовръзки между народите, изявата на културата на всяка една страна е вътрешнонационално ориентирана. Така в борбата с петвековния поробител, съпричастният доскоро по съдба поробен народ (гръцкият) с хитър и злоблив. Румънецът (на чиято територия се изгражда първата културна институция у нас, а цели колонии българи са намерили подслон) с асимилатор и в много от преписките срещаме сблъськ в амбицията за подчинение от страна на приютяващата нашитс емигранти страна5 и пр. Тази особеност ще изникне с много по-голяма категоричност в началото на XX в., когато националните интереси щс бъдат ръководни в културната ориентация.

Всеобщо валидните и наднационални на практика идеи на революцията в областта на културата придобиват в системата култура - революция нови характерологични черти и се подчиняват на други закони - националноконсолидиращи всяка една отделна нация в Югоизточна Европа.

Подобен път имат и институциите на културата - "координатната система" на културата. Всяка една страна от Балканския регион учредява през XIX в. основните и водещи звена на "културното администриране". Създават сс училища, дружества, академии, печатници и пр., а в годините на самостойно държавно развитие - и държавни културни институции. Задачите на тези културни институции съвпадат с идеите на националноосвободителните революции. Нещо повече. Те сега започват именно в условията на националноосвободителните борби да общуват помежду си не само междуличностно, а и междуинституционално. Подготвя се на практика в условията и най-вече следствие на взаимовръзката култура -революция един нов тип културно общуване - междудържавно. То е много съществено за културата в края па XIX и особено началото на XX в., разкрива нейните възможности за влияние в обществото и за обогатяване представата за другите народи. Така всъщност се постига и една по-голяма плътност в опознаването на самия себе си, съизмервайки се с другите. Или както един от дейците на революционното движение беше извел като верую "мирното културно съревнование между народите". Без да абсолютизираме термина "съревнование" тъи той като може да има различни тълкувания, показателен е именно стремежът към лелеян мирен културен съвместен вървеж. Тези нови основи на културно взаимодействие между балканските народи опират и до втория основен въпрос:

Култура и националноосвободителни или отбранителни войни

Балканските народи възвръщат своята държавност през XIX в. Едни по-рано, други - малко по-късно. Причините за това са различни, отдавна изследвани и обяснени от науката. Важното е, че с постиженията и в резултат на революционните борби културата влиза в ново състояние на развитие - в свободна, собствена държава и поема всички отговорности, които тази държава й възлага. Нека вземем за пример някои институции.

Университетът в Атина се учредява през 1841 г., в Яш - през 1861 г., в Букурещ - през 1864 г., а в Белград - също в началото па 60-те години. Появата на ново, модерно университетско образование е свързано с извоюването на самостоятелно държавно управление. Т. е. те са резултат на отношението култура - националноосвободителни войни. В България Университетът е факт с близо 20-годишно закъснение именно поради изтеглената във времето гореспомената взаимовръзка.

Същото важи и за академиите на науките в тези страни. Те се обособяват в общности от модерни учени, поставили си съвременните научни амбиции, също в този период - през 70-те години. Поради изтъкнатата особеност, единствено Българското книжовно дружество е националната научната институция извън територията на националната държава и в отсъствието на национална държава.

Пак в условията на държавност се учредяват националните библиотеки, театри, опери, художествени академии, музеи и пр.

Ясно е, че свободните държави от Балканския полуостров изпращат XIX в. с решената от националните им програми взаимовръзка култура - революция. Те посрещат новия XX век със всички принадлежащи му предизвикателства, притежавайки една уплътнена културна институционалност, която им дава сила, опората и самочувствието на изградени и изграждащи се модерни култури. В края па XIX и началото на XX в. балканските народи са в усилено културно общуване помежду си. Те се "съизмерват" по всички показатели - брой на грамотни, пълнота на училищната мрежа, степен на "еманципиране" на висшето образование, обменят си научни поредици, гостуват си с постановки, интензивно се превеждат едни други и така културите им стават бързо по-достъпни. Младежите от балканските страни много бързо се вливат в останалите европейски университети и там те са в особено съревнование помежду си. Именно поради тази сходност в историята и културата. А и в резултат на назряващите конфронтации по различни въпроси на историята и свързаната с нея актуална политика.6 

Вече можем да говорим за осъществените задачи на взаимовръзката култура - националноосвободителни войни. Вследствие на тези няколко последователни националноосвободителни войни (на Гърция, Сърбия и България), културите на Балканите осъществяват на практика задачите, поставили си чрез взаимовръзката култура - революция.

Тези националноосвободителни войни обаче водят до още позаплетения възел на отношението национална литература и култура - война поради "квесторството" на голямата дипломация в Берлин през 1878 г. Разделили се предимно на две - "за" и "против" разпадането на Османската империя7 (или както проф. К. Косев справедливо изтъква, че "Берлинският конгрес се превръща в своеобразен търг за разпродажба на фалиралата империя край Босфора"8), заседаващите в Берлин през горещите юлски дни на 1878 г. слабо се вълнуват от съдбата на възвърналите се на европейската карта балкански народи. В целия немски печат от тези съдбовни дни едва ли ще открием статия за която и да било балканска държава, за нейната култура или история. "Младите" държави по-скоро имат функциите на обект във взаимовръзката култура - националноосвободителни войни, отколкото на субект на собствената си съдба и бъдеще, а в това число, разбира се, и култура.9

Тази "присъда" води до няколко същностни особености в развитието на културите. От една страна, наблюдаваме "интензифициране" иа културното развитие. Специално за България нерешенитс национални и териториални проблеми доказват това по един безспорен начин. Още в хода на Руско-турската война 1878/79 в страната се изграждат първите институции на културата.10 Особеният статут на Източна Румелия ускорява процеса на национално културно консолидиране. Интелектуалците са тези, които подготвят Съединението на България през 1885 г. и изграждат силния дух на българските войници в отстояването на това съединение в Сръбско-българската война през ноември същата година.11

Рожба на преплетени международни отношения, тази първа в новото време война между двата съседски народа става и пръв изразител на новите особености на литературата при завишени температурни условия. Скоростта на куршумите е в пропорционална зависимост от словесните атаки и нападки. Най-гръмогласни са и едни от най-популярните поети на току-що съединилото се царство - Иван Вазов и Михалаки Георгиев.12 В стихосбирката "Новото гробище на Сливница" авторът на "Под игото" е намерил нов враг. Това е сръбският князът Милош, който, подтикнат от Дунавската монархия, нападнал съседа- брат. Този Каин е за поета безумний с кръвншика ръка, обречен на вечно проклятие, отречен и от Господа13. А в "На Милош Милоевич и съдружие" читателят е напълно наясно, че сръбските управници са основните неприятели. Те, а не сръбския народ (който за Вазов си остава братски)14 са виновни за посятата ненавист към българите.

Повлек посявахте лъжата гнусна

В земята сръбска, о жреци коварни,

И вашто семе плод обилен пусна:

Пожнахте срам - не сте ли благодарни?

Полвек народу разума мрачихте,

Убихте правата му свяст природна,

Душа му млада с татул вий поихте,

Хранихте го с вражда неблагородна.

Тази неестествена за братски народ вражда е резултат на пропагандната активност от страна на "жреци коварни". Тя не съдържа характеристика, която да обогати образа на съседа от запад. Напротив, внася още един мотив, свойствен не само за литературата, където не народите носят вината за действията на управниците си. И все пак един отпечатък остава. Дори и не напълно негативен, дори и гротескно ироничен, емблематичният герой на Алеко Константинов възкликва "Сърбите ли? Знам ги аз тях!" Фокусирано е и невежество по въпросите на "другия", и снизхождение към възклицаващия, и автоосмиване, но не и омраза. Тя идва впоследствие и е резултат на двустранна политика и агитация, огласители на която са интелектуалците и от двете страни. Може би твърдението, че "българската литература е все още длъжница на Сръбско-българската война в битието й на историческа тема"15 съдържа и отговорът, че сърбите все още не са онзи отблъскващ образ, в какъвто ще се превърнат през Втората балканска война.

Литературата често е снизходителна и спрямо доскорошния поробител. В годините след Освобождението Вазов пише найярките си произведения и за Ботев, и за Левски, и за Раковски. Героите от Априлското въстание са възпети в "Епопея на забравените". Но образоформиращият подход е свързан не с потисника, а с героя. И тук контрастът се получава чрез пластичното опоетизиране на бореца, при Вазов с главно Б. Турчинът изедник е на заден план. Бесилото е славно.

"Дядо Нистор" е разказ, писан от Вазов през 1888 г., и основната му задача е да представи изкривените политически и обществени отношения, настанили се в България след Освобождението. "Разместването на пластовете" е в центъра на разсъжденията на възрастния човек Нистор Барабойков, който и преди не е бил политизиран, но сега е направо аполитичен. Той не желае да говори за ставащото в нашето общество, защото недоумява: как млади хлапаци прескачат бариери и възрастови групи, заобикалят довчерашни борци са свобода и стават министри и чиновници. Същото се отнася и за четиримата му синове. А и вече нямало весели хора...

Изобщо, разсъждава главният герой, - някои от промените станали "опаки" и "противни". Той, като човек от миналото, се чувствал "чужденец в тая нова България", създание на един политически трус. И продължава да се пита по повод разпадането на патриархалността: "Каква полза, че се освободихме? В турско време чиляк знаеше, че има челяд..." Сега всичкн се били разпръснали. А и мнлост у хората вече нямало: "При турците беше лошо наистина, но като паднеш на аман, като пуснеш нещо под седжето, намираш милост и прошка, ако ще и човек да си утрепал. Не, не, имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха... Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже прости."16

Колкото и нетипична да е за Вазов тази "визия", за нас е съществена поради особения подход да противопостави съвременните му политически порядки в България на онези, които народът помни и отхвърли като "черно робство". И едва ли има друг такъв обобщителен образ на народа поробител: Милостив народ бяха. Това е и естествено. Вече изпратено в миналото, подтисничеството дава възможност и за известен положителен анализ, па макар и само в устата на един недоволен от реалността герой.

Не бива и за момент да се предполага, че литературата до 1918 г., - периодът в който се решават на практика повечето национални проблеми в Европа, а и годината, с която може би завършва XIX в., ще бъде отделена от злободневните въпроси. Затова "другият" в българската литература се появява само или предимно паралелно с някакво политическо събитие (война, въстание, заплаха). Тя е, така да се каже, хроника-литература. Такъв е и фейлетонът на Алеко Константинов "Мобилизацията на окупационния корпус" от 1895 г. с основна тема "румънската окупация на България". Алеко осмива амбициите на някои правителствени кръгове в северната ни съседка да изградят "Велика Румъния", като щели да извършат и "цивилизаторска мисия в България". В отговор на това сатирикът представя предложение за екипировка на румънската армия: Да се реквизирали 500 коли сено и слама и да се вържели "на всякой войник на десния крак по едно снопче сено и па левия - снопче слама, за да могат да разпознаят кой е десният и кой е левият им крак". Освен това напомня, че "власите накрая на Дунава се давят" и ги призовава: "Вий, прями потомци на славните римски пълководци, поведете непобедимата армия към слава и величие; на върховете на вашите сабли виси будущата Велика Втора римска империя. Напред Света Мамалига да ви е на помощ! Съ тряска цара румуняска!"17

С този фейлетон А. Константинов не добавя нищо различно от наследения в етно-националните пластове образ за северния съсед. Тук по-скоро виждаме отново управниците на прицел, а народът (ако подминем намека за неграмотност или любовта към качамака) в неговата цялост е пощаден. И това не е случайно. Защото литературите от балканските страни навлизат в нови национални и "наднационални" общувания, където се забелязва (поне на повърхностния слой) опит да се превъзмогне или направо избегне каквато и да е била категоризация в името на взаимното общуване. Напрежението между "националното" и "наднационалното" е често обаче в полза на първото.

В края на ХIХ и началото на XX в. българската литература се развива с небивал по своите мащаби размах, с географска и идейно-мисловна уплътненост.18 Разраства се и общобалканското културно сътрудничество, изразило се не само в междуличностни и междуинституционални контакти, но и в създаването па общобалкански или пък общославянски културни институции, какъвто е случаят със съюза "Лада" например19. Вярно е, че с развитието си славянската идея в началото на XX в. е водеща по отношение на общобалканската. Но връзките на БАН, например със Сръбската академия на науките, с Матица сръбска и Матица хърватска, опират и до общобалкански проблеми на науката и културата.

Породените в следствие на Берлинския конгрес нови въпроси на взаимоотношението култура - национално освобождение предопределят за дълги години развитието на всяка една от балканските култури в тясна посока с националното. И така успоредно с "отварянето" на националните култури се наблюдава и обратният процес - силно дистанциране от тези култури, дори и противопоставяне в онези деликатни въпроси, свързани с националната история и култура на всеки един народ поотделно. Националното в културата се превръща в своеобразно убежище на новите модерни култури и векторът е винаги политически ориентиран. Това капсулиране е със същата интензивност, с каквато е "отварянето". И това е следващият въпрос от голямата тема за Балканите между културата и войната, а именно:

Литература и националнообединителни войни

Както вече споменахме, Берлинският конгрес подготвя една бъдеща Балканска война, в която всеки от балканските народи има да решава националнообединителни задачи. Въпросът е обаче в това, че обектът на "приютяване под родна стряха" често съвпада, и така войната срещу дълговековния поробител е в самия си зародиш обречена като война между потърпевшите - отделните балкански държави.

В областта на литературата взаимовръзката й с тази първа война (между християни и мюсюлмани) придобива нови характеристики. Сключилите помежду си съюз българи, гърци и сърби общуват на културноинституционално равнище във всички етажи на културната политика. Това се отразява и върху поведението на интелектуалния елит - учени, писатели, художници, актьори, музиканти и пр.20

"Дългоочакваните събития" превръщат твореца в изразител на тогавашните вълнения, излени в стихове и песни. Той става своеобразен хроникьор, чието основно изказно средство е художественото слово. Това е важен и слабо изследван въпрос от балканската културна история.

За България вече знаем каква е била реакцията на интелектуалците. Показателна е дори само най-бързо и ефектно въздействащата поезия, отпечатвана буквално за часове в периодичния печат. На третия ден от обявяването на мобилизацията в. "Мир" публикува стихотворението на Ив. Вазов "Македония". Следващият ден първата страница на вестника започва с подписаната с псевдонима Боян (отново Вазов) войнишката песен "Напред, към Македония!": "Екна глас... вред приятна вест донесе - вест за кървав бой/ Бой със турци неразбрани/ Да избавим наште братя страдални - наша плът и кръв... Бой за правда и свобода/ Да избавим три (к. м. - Р. К.) народа!"...

Константин Михайлов-Стоян пък посвещава стихотворение на деня на мобилизацията - "17-ий септември" и изповядва на руски: "На бой тот кровавый мы с песней пойдем! Пойдем как на праздник!" Близо шейсетгодишен тогава, прочутият български тенор и артист в "Большой театр", основател, директор, режисьор и изпълнител в Българската оперна дружба, явно със светоусещането на гражданин творец подема всеобщата песен. Вазов е три години по-възрастен, в публикуваното в следващия брой негово стихотворение "Там!" намираме същите мотиви: "Напред! Часът удари славен. Меча / Изтеглен е, България ечи / От боен вик! Напред в борбата, в сеча."21 (к. м.- Р. К.)

На 26 септември се предлага "Марш" по текст на Кирил Христов и музика на Добри Христов:

Пред стените цариградски

Идвали сме - идем пак!

Братя сьрби, хайде братски

Да сломиме общий враг!

............

Идем, идем, сган проклета,

Срещай ни и трепери!

Виж, тракийските полета

Неброена рат покри!22 (к. м. - Р. К.)

Нека запомним това: сърбите са братя, а врагът - "сган проклета". К. Христов продължава да обяснява в стихотворна форма:

Нас сбрала е под знамената

Не плячката, а мъка свята,

Нечувано тегло:

И който пътя ни прегражда,

Днес повеч огьня подклажда

И готви ново зло.

("Към опекуните на България")

Внимателният анализ на тези стихотворения и песни разкрива няколко съществени тематики, които характеризират в най-общи линии поетичното творчество тогава и го обособяват в ново, нетипично, но присъстващо в случая в българската литература направление. Те могат да се групират в следните по-обобщени мотиви: 1. Причини за войната, набляга се на далото траен народностен отпечатък "петвековно робство"; 2. Убеждението в правотата, с която съюзниците "отпочват" войната за освобождаване на сънародниците си; 3. Събитийно представяне на войната; 4. Психологически аспекти на величав подвиг и житейски трагедии. И всички те - съпоставени на основата на силен контраст между съюзници братя и поробител.

Примерите за стихотворната мотивация на войната са много. Хр. Ц. Борина приветства съвместната борба на съюзниците, които "потиснати от общо зло", забравят "враждите дребни", защото "петвековпо зинало тегло днсс отвсякъде ни дебне."23 Той, подобно на останалите поети, заема трибуната на политика:

Ето цели тридесети и пет години

Чакаме ний ваш'та воля: да речете

Стига вече из тез хубави долини

Кръв човешка да се лее...24

Авторът визира годините след Берлинския конгрес, когато всеки опит на останалото под турско господство население да отхвърли "робството", се наказва жестоко, а модерна Европа слабо се трогва от воплите на разпокъсаните народности. Тази идея той доразвива в стихотворението си "Балканският съюз":

Друго време нас ни призовава!

Време ново с идеали нови.

На Балканите грей нов живот:

Чупят се вековните окови

И се ражда нов балкански род.

Идеята за балканска взаимност, а също и за славянско единение е втъкана в не едно произведение. Хроникьорският характер на военната поезия обаче се изразява и в променливото отношение на едни и същи автори към тази идея, тясно свързана с текущата политика.

В хода на войната, когато противоречията между отделните балкански народи излизат от "прикритие", посоката на "врага" се променя. Александър Балабанов пише още на 6 октомври 1912 г.:

Аз знам един жезъл в Охрида син,

От чисто е злато и ясен рубин;

И кой го извади от студни води

Венча го щат в Солун цар да седи.25

На 30 ноември прочутият учен е във Велес, в родния си край, където, надвесил се над моста на Вардар, си спомня как като дете отсядал там и слушал вардарските жълти вълни да разказват за "чети, комити, воеводи, кланета и бомби, терор, хуриет... реформи". И продължава: 

И пукна войната, и екна Балкана,

Ура и на нож и на хиляди тигри ревът...

И днес съм на моста. Но Вардар едва се обажда...26

Стихотворното представяне на войната се развива успоредно с промените на фронтовата линия. За Балабанов войната е началото на едно грандиозно очакване, но попаднало в чужди ръце, "полето е пустиня, гората е черна тъга". Затова са и "молитвите" на Ст. Михайловски в "Пред олтаря"' да даде на българската майка сила да понесе тази иначе разрушаваща стихия:

O, Господи, войната често бива дело

Потребно, мъдро, чисто и благословено;

Макар да сломва същества разумни често

Оръжнето бива сечиво свещенно!27

Образът на войната (насочена срещу съседа) пресъздава К. Христов в "Стария войн": 

Война! И полуде светът... Воина

С турците! И хукнаха. Не плака

Ни майка, ни сестра, нито жена,

Търчат- като че веселба ги чака!28

За Ив. Вазов пък "Духът... в сватба кървавия брой превръща", а "Таз война" за него е: 

Война ужасна, зла стихия разярена,

Бич изтребителен, ектеж от гняв, ридания,

Война безмилостна, море от плач, страдання -

O Боже мой - и все пак война свещена!29

Макар и по-типичен за втората фаза на войната, а и за времето след свършека й, мотивът за страданията, разбитите човешки съдби, за насила прекъснат живот или за участта на ранените и пленените от двете страни на бойната линия навлиза наред с патетичното възпяване на величави подвизи. Така спорният и предизвикателен Кирил Христов, особнякът и чудакът, трудно разбираем и още по-трудно възприеман от традиционалиста, състрадава веднага на първите вражески пленници. Извикал, изкрещял дори "убивай!"(к. м. - Р. К.), "сечи, муши!", "по пет нож!", сега той забелязва, че при вида на пленниците "светът притихва сякаш" и както "посърнали, окъсани вървят", ги оприличава на "роби клети"30. Защото сам носещ в историческата памет спомена за миналото, поетът знае, че робът няма националност, а е категория, характеризираща всички потиснати и потискани, той е "клет". Вазов пък в стихотворението "Неприятели" обрисува сцената как българският войник предлага на ранения неприятел да го превърже, обратно на очакванията му да бъде убит или изоставен в страданието31. Този мотив ще срещнем по-късно и в "знаменития" извод на Димчо Дебелянов, "мъртвият не ни е враг".

България по време на Втората световна война (1939-1945 г.)

Сключването на Версайската система от мирни договори (1919 г.), която фиксира края на Първата световна война, прехвърляйки цялата вина само върху победените, поставя началото на пътя към Втората световна война. Териториално и икономически ограбени, национално унизени и лишени от собствена армия, победените държави стават гнездо на един неизбежен реваншизъм. Идеята за ревизия на мирните договори се предвожда от Германия, особено след като през 1933 г. Адолф Хитлер идва на власт. Германия започва да отхвърля една след друга ограничителните клаузи на Версайския договор. През 1935 година Германия въвежда отново задължителната военна повинност, а на следващата година окупира със своитевойски демилитаризираната от договора Рейнска област. Разочарованата от резултатите от Първата световна вийна Италия също започва експанзионистична политика и окупира Етиопия. Далновидните политици си дават сметка, че избухването на войната е въпрос на време.

Инициативата на фашистките държави не се посреща с нужното внимание и решителност от страна на Англия и Франция. Що се отнася до СССР, Москва никога не се примирява със загубените след Първата световна война територии и също се ориентира към ревизия.

В тази сложна обстановка за България няма друга алтернатива освен да поддържа своя неутралитет и необвързаност. В началото на 30-те години неутралитетът дава своите първи плодове с премахването на репарационните задължения. На преден план излизат надеждите за постигане на освобождаване на страната от ограничителните военни клаузи. Пред настъпващата война българското правителство разбира много добре, че без модернизирана армия няма да има възможност да отстоява своите национални интереси и суверенитет. След като се допуска въоръжаването на Германия, не закъснява и “пробивът” за България. На 31 юли 1938 година България подписва със страните от Балканския пакт (Гърция, Турция, Румъния и Югославия) Солунската спогодба, която премахва ограничителните военни клаузи за страната ни. Чрез тази спогодба България отхвърля най-тежките клаузи на Ньойския договор, без да нарушава своя неутралитет и необвързаност и без да поема допълнителни ангажименти в замяна на възвърнатото право. От този момент външната политика на България се подчинява на стремежа за постигане на мирна ревизия.

През есента на 1939 година настъпват съдбоносни за европейския мир събития. Под германски натиск Англия, Франция и Италия се съгласяват от Чехословакия да се откъсне Судетската област, в която преобладава германско население. Подписаният в Мюнхен ревизионистичен акт е първият след войната, който променя териториалното статукво след 1919 година. Цар Борис III взема пряко участие в преговорите около Мюнхен, като изиграва ролята на куриер между Лондон и Берлин. Неговото участие в подготовката на конференцията показва, че българската дипломация ще продължи да търси мирна ревизия на Ньойския договор. Мюнхенската спогодба дава надежди, че мирната ревизионистична вълна ще достигне и Балканския полуостров.

След Мюнхен българското правителство се подготвя за практическа реализация на своите цели – възвръщането на държавните територии, принадлежали на България до Букурещкия мир (1913г.). Но правителството разбира, че целта не може да бъде постигната наведнъж, а чрез постепенното реализиране на отделните пунктове на българската териториална програма. Като най-реалистично се очертава искането за коригиране на границата в Южна Добруджа, тъй като СССР също възнамерява да подложи Румъния на ревизионистичен натиск.

През пролетта на 1939 година министър-председателят Георги Кьосеиванов издава и разпространява до българските дипломатически представители секретна директива под №19, в която степенува българските искания: Южна Добруджа - до границите, определени от Берлинския конгрес; Беломорска Тракия – в границите, определени от Букурещкия мир (1913 г.) и евентуално предадените на Югославия с Ньойския договор Западни покрайнини.

Целта на Георги Кьосеиванов е да се неутрализират Турция и Югославия и по този начин да се окаже натиск върху Балканския пакт по оста Атина-Букурещ. В своето решение правителството преценява, че Пактът е неефективна организация, която ще се разпадне при първия натиск. Директива №19 сочи, че България ще продължи политиката си на необвързаност. Същевременно се отчита, че България е икономически обвързана с Германия, което прави невъзможно определянето й на страната на западните демокрации.

На 23 август 1939 година СССР и Германия сключват Пакт за ненападение, който решава съдбата на Полша, Бесарабия, Буковина, Балтийските държави. Двете тоталитарни сили разпределят помежду си Източното пространство на Европа. Така се развързват ръцете на Германия да нападне Полша (1.IX.1939 г.), с което се поставя началото на Втората световна война. За българската дипломация става ясно, че ще може да продължи своята политика на неутралитет, само ако войната не достигне българските граници. Войната премахва окончателно възможността за разбирателство между Германия и Италия, от една страна, и Англия и Франция – от друга.

През пролетта на 1940 година германските войски разгромяват за няколко дни своите противницив Западна европа и на преден план излизат промените в Югоизточна Европа. Използвайки ангажираността на Германия на запад, в съгласие с договореностите между двете страни, на 28 юни 1940 година съветските войски започват връщането в границите на СССР на Бесарабия и Буковина. За България това е удобен момент да окаже натиск върху Букурещ, за да си върне Южна Добруджа. Лавирайки между Москва и Берлин, България издейства съгласието на румънската дипломация за преговори.

На 7 септември 1940 година в румънския град Крайова се подписва спогодба между България и Румъния, по силата на която Южна Добруджа се връща на България. По този начин политиката на мирна ревизия дава своите първи резултати.

След подписването на Крайовската спогодба започва масиран натиск от страна на Германия спрямо България за нейното присъединяване към подписания на 27 септември 1940 година Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония. Натискът върху България започва да приема ултимативна форма. На 16 октомври 1940 година германският външен министър Рибентроп иска от София в двудневен срок да определи политиката си спрямо Пакта. На същия ден в Рим Мусолини заявява на българския посланик, че Италия очаква от България да се включи в предстоящата война срещу Гърция. В София разбират, че между Италия и Германия няма съгласуваност, което й дава възможност да отхвърли и двете предложения.

Два дни преди италиано-германския натиск управляващите в София са предупредени и от английския крал Джордж VI, че ако България се нареди сред противниците на Британската империя, то тя ще се превърне в театър на бойни действия. САЩ също се включват в дипломатическия натиск срещу България. 

След горчивите уроци на предишните войни пред страната остава единственият възможен начин за действие – протакане и отлагане на обвързването до последния възможен момент.

СССР също участва активно в натиска върху България, като се стреми да придобие изключителни права в източната част на Балканите. На 12 и 13 ноември 1940 година съветският външен министър Вячеслав Молотов посещава Берлин, за да получи съгласието на Хитлер СССР да предостави на България гаранции, подобни на тези, които Германия предоставя на Румъния. Става въпрос за придобиване на съветски бази на българските пристанища и летища. Хитлер отклонява това предложение, но Молотов се опитва да постигне целите си с пряк демарш в София. В София пристига главният секретар на съветското външно министерство А.Соболев, който предлага сключване на пакт за взаимопомощ и признаване на интересите на двете страни в Черноморския басейн. СССР обещава да помогне на България “да осъществи своите национални стремежи не само в Западна, но и в Източна Тракия”, а в замяна България трябва да признае съветските териториални интереси в Проливите. В предложението на Соболев, обаче, липсва декларираното от съветска страна в Берлин право на България да възстанови суверенитета си върху териториите, предадени на Югославия.

Предложението на Соболев и неговата мисия в страната се придружават от шумна кампания на комунистическата партия, която събира подписки в подкрепа на съветското предложение. Но правителството се опасява от преждевременното включване на страната във войната и отклонява поканата.

По този начин първата офанзива за присъединяването на България към воюващите завършва с неуспех.

В началото на 1941 година обстановката на полуострова се променя. Хитлер пристъпва към осъществяване на своите намерения за война със СССР, а това го принуждава да укрепи положението си в югоизточната част на континента. За тази цел Берлин се стреми да обвърже Югославия, България и Турция. На 17 февруари 1941 година България и Турция подписват декларация за ненападение.

Хитлер се опитва да включи в своята комбинация и Югославия, тъй като управляващите в София категорично твърдят, че за да влезе в Тристранния пакт, България желае да види в него и Югославия. Едва след като в Белград потвърждават готовността си да се включат в Пакта и изхождайки от факта, че на река Дунав е разположена огромна германска армия, правителството решава да влезе в Пакта. На 1 март 1941 година във Виена минитър-председателят Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт. Същия ден войските на Вермахта започват да навлизат в страната и да се концентрират към южната и западната граница. Целта им е да разгромят упорито съпротивляващата се на Мусолини Гърция и да атакуват Югославия, която в последния момент, след военен преврат, се отказва от участие в Пакта.

Веднага след този акт английските и американските дипломати напускат страната. След разгрома на Югославия и Гърция на 19 април 1941 година българското правителство изпраща войскови подразделения в териториите, населени с българи. България получава за временно администриране Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Българската армия е посрещната като освободителка, цар Борис III е обявен за “цар-обединител”, а правителството вдига неимоверно своя престиж.

След като укрепва позициите си на Балканите, Хитлер започва поредната си военна кампания – срещу СССР. На 22 юни 1941 година войските на Вермахта преминават границите на СССР. Веднага след започването на военните действия на Източния фронт, българските комунисти започват да осъществяват курс на въоръжена борба. Решението е взето на 24 юни 1941 година. За разлика от окупираните страни, където партизанското движение е насочено срещу окупатор, в България то е насочено срещу собственото правителство, което дава отражение върху размаха и целите на движението. Правителството има силна обществена подкрепа в този момент, тъй като успява да запази страната от военен разгром, не изпраща български войски по фронтовете и присъединява към България почти всички територии, населени с българи. Така че правителството няма големи затруднения с ограничаване и противодействие на съпротивата, особено в началния период от разгръщането й. На нелегалното движение се нанасят удари, след като се разкриват конспиративните центрове, а ръководителите на съпротивата се арестуват и осъждат на смърт и дългогодишни срокове затвор. Комунистите си дават сметка, че сами няма да могат да се справят с властта и започват да търсят единодействие с други опозиционни групи.

Като основен опозиционен поток се очертава т.нар. Легална опозиция, която включва остатъците от традиционните политически партии, стоящи на принципите, осветени от Търновската конституция. Сред тях са БЗНС “Врабча 1”, водени от Вергил Димов, Димитър Гичев и Константин Муравиев; Демократическата партия на Никола Мушанов; бившите сговористи, събрани около Атанас Буров и част от социалдемократите. Те не признават въоръжената форма на съпротива и затова отказват да се включват в комбинации с комунистите. Тези партии са обвързани с традиционните ценности на конституционализма и западната демокрация, затова те смятат, че спасението на страната е в установяването на тесни връзки със САЩ и Англия. На 13 декември 1941 година, притиснати от Хитлер и Мусолини, българските управници обявяват “символична война” на Англия и САЩ. Тази война, обаче, става реалност, когато започват англо-американските бомбардировки над България през зимата на 1943 година.

Другата алтернатива на опозицията е Политическият кръг “Звено”, части от Социалдемократическата и Радикалдемократическата партии и БЗНС “Пладне”. Със своите радикални и авторитарни възгледи те са склонни към евентуално сътрудничество с комунистите.

Включването на България във войната променя рязко вътрешнополитическата обстановка. Засилва се изпълнителната власт. Още през април 1940 година е гласуван Закон за гражданската мобилизация, с който правителството поема прякото ръководство на по-голямата част от стопанския сектор в страната. Засилват се мерките против свободата на словото и печата, ограничават се правата на кореспонденция, сдружавания и събрания.

На 21 януари 1941 година влиза в сила един от най-позорните закони, гласувани в българския парламент – Законът за защита на нацията (ЗЗН). Той копира голяма част от германското законодателство по отношение на евреите, които загубват своите граждански и политически права. Забраняват се смесените бракове, отнемат се голяма част от еврейските имоти, предвижда се концентриране на еврейското население в отделни населени места. На базата на ЗЗН през август 1942 година се създава Комисарство по еврейските въпроси начело с убедения привърженик на хитлеристките възгледи Александър Белев. Опасността за българските евреи надвисва в края на 1942 година, когато Германия започва да оказва натиск върху българското правителство за “окончателно решение на еврейския въпрос” в рамките на Европа. На 12 февруари 1943 година Министерският съвет одобрява спогодба за изселването на 20 000 български евреи в Германия. Правителството дава съгласието си само за евреи от “новите” земи, мотивирайки се, че те не са български граждани. През март 1943 година са депортирани 11 480 евреи от Тракия, Македония и Пиротско. Това поставя началото на масови протести на българите, подкрепени и от православната църква. Цар Борис III също застава зад тях, в резултат на което правителството не допуска други депортации на евреи.

Междувременно все повече се засилва борбата на комунистите против правителството. На 17 юни 1942 година радиостанция “Христо Ботев” излъчва програмата на Отечествения фронт (ОФ). Това е предложение на комунистите за създаване на широк обществен фронт против правителството. В тази програма не се споменава за промяна на обществено-политическата система в страната след завземането на властта. В нея се настоява България да не участва пряко във военните действия, да се отзоват българските войски от съседните държави, да се скъса съюза с Оста и страната да се присъедини към антихитлеристката коалиция. В областта на вътрешната политика се обещава възстановяване на Търновската конституция и предвидените от нея права и свободи. Тъй като инициативата произхожда от комунистите, останалата част от опозицията отхвърля тяхното предложение.

През февруари 1943 година, след като съветската армия разбива войските на Вермахта при Сталинград, започва постепенно прелом в хода на военните действия. Това усложнява положението на България като германски съюзник. Кризата се задълбочава от смъртта на цар Борис III (28 август 1943 г.), който е най-авторитетната, консолидираща фигура в българския политически живот. Тъй като престолонаследникът Симеон II е малолетен, се избира регентство в състав Богдан Филов, генерал Никола Михов и принц Кирил, брат на починалия цар, с което се нарушава конституцията, тъй като роднини на монарха нямат право да бъдат регенти. За министър-председател регентите посочват дотогавашния финансов министър Добри Божилов.

Новото правителство е притиснато от активизираната дейност на въоръжената опозиция. Още от началото на 1943 година комунистите започват да създават своя военна организация, която централизира партизанското движение. В отговор правителството създава жандармерия за борба с партизаните, която нерядко прибягва до масови разстрели на цели семейства. Така конфликтът между партизани и правителство все повече се задълбочава, вместо да затихне.

Едновременно с вътрешните проблеми, все повече се засилва натискът от Москва. На 18 май 1944 година съветското правителство връчва остра нота на България с искането България незабавно да скъса съюза с Германия. Още същия ден кабинетът на Добри Божилов подава оставка, за да не даде категоричен отговор. Образуваното на 1 юни 1944 година правителство на Иван Багрянов има за задача да намери изход от задълбочаващата се криза.

София се опитва да излезе от войната и започва контакти с британската и американската дипломация. През август 1944 година Стойчо Мошанов е изпратен за преговори в Анкара и Кайро, но събитията изпреварват примирието.

На 12 август парламентарната опозиция и Отечественият фронт излизат с обща декларация за създаване на “ново конституционно правителство”. След натиск от страна на Москва и директивата на Георги Димитров Отечественият фронт се отказва от подписа си под декларацията. Оставена без подкрепата на ОФ, парламентарната опозиция съставя на 2 септември 1944 година правителство на Народната и Демократическата партия и БЗНС начело с Константин Муравиев. Новото правителство прави опити за възстановяване на конституционния режим – разпуска се несвободно избраното Народно събрание, обявява се политическа амнистия, премахват се жандармерията и забраната върху политическите партии.

Войната се отнася към тези вечни драми, които никога не изчезват от корените на човешката цивилизация. Потвърждение на това са документите, установяващи в течение на историята около петнадесет хиляди войни.

Какви ли не войни има: справедливи и несправедливи, колониални и освободителни, агресивни и грабителски, локални и световни, въздушни, морски, ядрени и даже... хуманитарни.

Бедите и страданията, съпътстващи войните, не могат да се сравнят с нищо. Вековете и културите се сменят, но пожарите от войните не угасват и техните последствия стават все по-ужасни. Количеството на жертвите в съвременните войни се изчислява в порядъка на десетки милиони. Например, загубите на европейските страни във войните (убитите и умрелите от рани и болести) се състоят: в 17-ти век - 3.3 милиона души, 18-ти - 5.4, а в 19-ти и 20-ти век (до първата световна война) - 5.7, в Първата световна - над 9, във Втората световна (включвайки загиналите във фашистките концлагери) - над 50 милиона души. А какво ни очаква в третата световна война?

Когато в средата на ноември 1918 г. наближава края на Първата световна война, много идеи циркулират из Европа какво да бъде установено с подписването на мира в световен мащаб. Във Великобритания лидерите размишляват как да увеличат колониалната власт на страната. Във Франция много са желаещите Гернамия да бъде наказана веднъж завинаги, отчасти като отмъщение за проявената агресия от нейна страна в Първата световна война, но също и целейки по грандиозен начин да се разправят с нея заради френско-пруската война от 1871 г. В Германия пък обикновените граждани се притесняват от това как ще се отразят предстоящите радикални промени след войната върху всекидневния им живот. И накрая в САЩ президетът Уилсън изготвя система за това как да бъде запазен постоянен мирът в Европа. Всички тези интереси, притеснения, планове и идеи се срещат в Париж в 1919 г. във Версайския мирен договор за стабилизиране на следвоенния мир в Европа. Защо тогава решенията залегнали в този документ не успяват да предотвратят избухването отново на световен военен конфликт двадесет години по-късно? За да си отговорим на този важен въпрос първо трябва да имаме детайлна представа за договора от Версай.

Първият и най значим договор подписан след Първата световна война е именно Версайският. Това става на 28 юни 1919 г. по основния аранжимент на Дейвид Лойд Джордж, представящ Великобритания, и Жорж Клемансо, в лицето на Франция. Удро Уилсън е официалният представител на САЩ, но влиянието му върху договора е слабо поради влошеното му здравословно състояние или поради проблеми от друг характер. Когато той отсъства, Щатите са представяни от Робърт Лансинг. Италия също праща своя външен министър Сонино на преговорите.

Във Версайския договор основно залягат два важни въпроса: следвоенните територии на Германия и какви репарации да й бъдат наложени да изплати. На изток тя бива разделена на две части. Съюзниците заявяват, че на Полша трябва да бъде даден излаз на море и е образуван т. нар. "Полски коридор". Полша спечелва обширни територии за сметка на Германия като сред тях е включено и важното балтийско пристанище Данциг (или Гданск на полски). Това води до изолиране на определен регион от Германия, известен под името Източна Прусия с град Кьонингсберг. В западната част на Германия са направени повече промени. На юг Франция взима Елзас и Лотарингия. Северната част на Шлезвиг, спорна територия от времето на Бисмарк, е дадена на Дания. Белгия също взима свой дял - Ойпен и Малмеди. Долен Рейн следва да бъде окупиран от войски на съюзниците, като им се даде контрол над Кьолн, Бон и Франкфурт. Войски се разполагат в подстъпите към Дортмунд и Щутгарт. Най-важното обаче е поставянето на областта Саар под международно управление с контрол на Франция над ценните мини за каменни въглища в Рур.

В член 50, точка 34 от договора е посочено, че след 15 години в Саар ще бъде проведен плебисцит, с който на населението ще се предостави избор между:

а) Съхранение на статуквото наложено от Версайския мир;

б) Обединение с Франция;

в) Обединение с Германия.

По този начин границите на Германия са значително намалени и територията й е сериозно разкъсана от мира.

Германия е наказана и в колониално и империално отношение. През войната германците контролират множество малки острови и архипелазите в Южния пасифик. Версайският договор дава тези острови на Великобритания и Япония. В Африка Франция взима Камерун, а на Аглия са предоставени германските владения в източна и западна Африка. Всички немски активи в другите колонии веднага биват предоставени на местните колониални правителства или управления. Накрая и немската войска е сведена до минимум - армията не бива да надвишава 100,000 души. В допълнение е съкратена и военноморската флота и съгласно член 198: "германските въоръжени сили не бива да включват каквито и да е военноморски или въздушни сили." Немаската войска става напълно непотребна и съюзниците се надяват, че без въздушни сили Германия никога вече няма да може да води война.

Версайският договор освен това възлага задачата на Германия да плати тежки репарации. В него е посочено, че през 1921 г. специална комисия ще се събере, за да определи какви репарации точно да бъдат наложени. До тогава (1 май 1921 г.) тя трябва да изплати 5,000,000,000 долара.

Стопанската тежест стоварена над Германия е най-значимият фактор за увеличаването на враждебността от страна на германците към Великобритания и Франция. През 1921 г. германците вече са изплатили почти половината от наложената сума във Версай. Тогава най-сетне комисията по репарациите се събира и взима решение Германия да плати още 25,000,000,000 долара плюс друг вид плащания, довеждайки репарациите за победената страна до общата сума от 32,500,000,000 долара (срокът на плащане е определен за 1963 г.).

Това искане е абсурдно. Германия едва може да си позволи да изплати първоначално поисканата й сума. През 1918 г. немската Райхсбанка разполага с капитал от само 577,089,500 долара. Нововъзложените репарации означават смазване на германската икономика и много експерти в тази област предвиждат гладна смърт за немския народ. Водещият икономист по това време Джон Майнард Кейнис казва по този повод: "Политиката на ограничаване на Германия и принуждаването на цели поколения в нея да робуват, да се унизява живота на милиони човешки същества и да се лишава цяла нация от щастие е ужасно и отвратително... Нациите не са упълномощени по религиозен или морален път да съдят децата на враговете си за провиненията на родителите или управниците им." Много иронично Кейнис прави тази своя забележка в книга през 1920 г., година преди репарационната комисия официално да добави сумата от 25,000,000,000 долара. Определянето на репарациите от страна на Великобритания и Франция е не само твърде отмъстително, но е и проява на късогледство по отношение на очакването да бъдат извлечени някакви изгоди от създалата се ситуация. По същество Англия и Франция искат да вземат всички пари на Германия, а на практика й отнемат териториите, от които тя евентуално би ги спечелила. С отнемането на всичките й колонии те на практика елиминират всичките й инвестиции и активи от колониалната й власт. Бъдещите приходи и индустриални придобивки от тези колонии не са вече за германската държава. Още по-унищожителен ефект има отнемането на мините за каменни въглища. Според изчисления направени през 1913 г. Германия употребява за вътрешните си нужди 139,000,000 тона каменни въглища. Провинциите Елзас и Лотарингия, Саар и Горна Силезия произвеждат 60,800,000 тона от тях, а всички те са отнети. Повече от половината производство на каменни въглища на Германия е присвоено, а това е изключителен удър за силно индустриализирана страна каквато е тя. След като индустрията й е унищожена практически няма как да бъдат изплащани на Англия и Франция каквито и да било суми. Въпреки че не се допуска да участва в устните преговори, Германия прави няколко контрапредложения по отношение на териториалното разпределение и репарациите. Тя е склонна да даде Елзас и Лотарингия, провинция Позен и Северен Шлезвиг. Германците са склонни да изплатят изцяло и репарациите, но искат да запазят икономиката си и да задържат търговските си заливи и колониите си. Съюзниците веднага скриват тези предложения, за да не бъде предизвикана симпатия в полза на Германия. Немските заявления виждат бял свят едва на 17 юни 1919 единадесет дни преди подписването на договора. Като се връщат назад в миналото голяма част от французите и англичаните съжаляват, че не са приели или поне обсъдили тези контрапредложения. През 1928 г. парижки вестник публикува снимка на немския главен делегат граф Брокдорф-Рантцау с надпис: "Мъжът, който ни предлагаше 100 милиарда златни марки във Версай, а ние, не е за вярване, отказахме." Германия по онова време добре схваща, че няма начин как да бъдат изплатени репарациите, ако не бъдат запазени Саар и колониите. За нещастие съюзниците не осъзнават това. След отхвърлянето на предложенията й на Германия остава една единствена възможност - да прибегне до печатането на повече пари. Това автоматично води след себе си огромна инфлация, която допълнително съсипва германската икономика. 1918 г. един долър се равнява на седем дойче марки, а през 1923 г. на 4,210,500,000,000 марки. Последният икономически ход е пагубен за Германия.

Немската агресия е силно възбудена от абсурдните и много често погрешни териториални разпределения направени от Англия и Франция. Един такъв голям провал е отдаването на германски територии на Полша. Съюзниците решават Аленщайн да бъде даден на Полша. Германците правят контрапредложение, защото немската популация в тези земи е голяма, а полското население в тях е малцинствено. Клемансо възразява на това предложение: "Трудно е да бъде разбрано немското несъгласие по отношение на този въпрос... позовавайки се на наша най-точна информация в управлението на Аленщайн значително преобладава полският етнически елемент." В същност, когато там е проведен плебисцит 97,9% от хората гласуват да бъдат част от Германия, а останалите едва 2,1% са за присъединяване към Полша.

Съюзниците отлагат подобен плебисцит за Горна Силезия, страхувайки се от същия резултат. Германците имат чувствително по-голяма популация от тази на поляците в отнетите земи на германската държава и съюзниците навярно знаят това. Какъв по-добър начин има да породиш враждебност от този да откъснеш маса народ от родината му? Съюзниците постъпват изключително невежо, невежо по отношение на факта, че ще бъдат мразени в цяла Германия след отнемането й на територии с почти 100% немско население. Този епизод ясно показва, че в решенията си Клемансо се ръководи не от желанието за справедлив мир, а единствено от воля за отмъщение. Както вече бе споменато, мирният договор във Версай за Франция е реакция не само за 1914 г., но и за събитията от 1871 г. Невсички сред съюзниците обаче действат срещу Германия по подобен маниер. Удро Уилсън има различна идея за това как да изглежда споразумението за мир, която той нарича "14-те точки". Те са по-снисходителни за разлика от Великобритания и Франция и Уилсън вярва, че те са по-добре ориентирани към запазването на мира и статуквото в Европа. Той смята, че Германия би могла да запази по-голямата част от териториите си преди войната, като изключим Елзас и Лотарингия за Франция. Според него Германия трябва да плати малка сума репарации или дори изобщо да не й бъдат налагани такива, а в Европа да се създаде "Лига на нациите", която да брани мира. Уилсън стига и по-далеч като вижда и евентуалното включване на Германия в тази лига. Тази идея обаче е приета с насмешка и представителите на Великобритания и Франция изолират автора й. Говори се, че веднъж по време на преговорите, когато Уилсън представя 14-те си точки, Клемансо се извръща към Лойд Джордж и му прошепва: "Знаеш, че господ има само 10!" Друг британски делегат - генерал Хенри Уилсън се обръща към Уилсън с думите:"...суетен, невеж, слабоумник". Лига на нациите действително е създадена, но вероято поради факта, че повечето от точките на Уилсън са отхвърлени, САЩ не се включват в нея. Дали мирът на Удро Уилсън би бил по-траен е без значение, защото никой никога няма да узнае това. Но начинът, по който толкова лесно е игнориран, осмян и изолоран Уилсън, потвърждава идеята, че Великобритания и Франция се интересуват единствено от унизяването на Германия, без да търсят мир. Двете заедно създават един от най-унищожителните мирни договори в историята. Направени са грешки, които ще отслабят Германия неимоверно и ще я подтикнат към отчаяни действия. Икономическият удар и териториалните промени работят в тандем в тази посока. Без териториите и колониите си Германия няма възможност да плаща репарации, а ако откаже ще бъдат окупирани още нейни земи. Това й дава основание да се превъоръжава и с агресия да си възвръща територии като Саар и долен Рейн. В добавка политическата ситуация в Германия лесно позволява нарастването на радикалните идеи. С инфлацията Ваймарската република през ранните години на 20-те се сгромолясва и социалистическите бунтове и стачки в градове като Кил причиняват тотален политически катаклизъм. А омразата към Великобритания и Франция води до нестабилност на откъснатите райони като Данциг и Елзас и Лотарингия.

Всички тези фактори, игнорирани от съставителите на мирния договор, създават предпоставки за идването на власт на човек като Адолф Хитлер. Хитлер е харизматичен лидер и отличен оратор, който хитро предлага решения за икономическите и социалните затруднения, съчетани с национална гордост. Германският народ веднага изявява желание да подкрепи каузата му без значение колко радикална е тя. Скоро Хитлер започва да ремилитаризира Германия, планирайки да върне загубените с Версайския договор земи, получавайки голяма подкрепа от немския народ. Обществото на народите не може да стори нищо. Великобритания и Франция по-често са заети с грижи по собственото си икономическо положение и социални проблеми, отколкото да се притесняват за въпросите извън териториалните им граници. Хитлер внимателно анализира реакциите на Обществото на народите спрямо проявената агресия в международен план по това време. Когато Япония нахлува в Манджурия, ОН не се намесва. Същото се получава и когато Мусолини атакува Етиопия през 1935 г. Съюзниците се задоволяват само с налагането на икономически санкции на Италия, които обаче са пренебрегнати от повечето членки на ОН. Ако Обществото на народите с помощта на САЩ в тези ситуации би действало по-строго може би щеше да бъде предотвратена агресията на Германия, Италия и Япония. Но Щатите са все още разсърдени заради пренебрежението във Версай и водят твърде изолационна политика. (В същност Германия обявява война на САЩ преди Щатите да са решили да се включат на европейския фронт през Втората световна война.) Накрая ОН прибягва до слабата политика на помирение водена от прайм министъра на Великобритания Невил Чембърлейн. Хитлер и Германия успяват да вземат долен Рейн, Саар и Судетите (дадени по мирното споразумение на Чехословакия) и да се обединят с Австрия, оставяйки Обществото на народите в позицията на наблюдател. И накрая на 1 септември 1939 г., само 20 години след края на Първата световна война, Хитлер нахлува в Полша. Мирът от Версай се проваля. Европа отново е във война.

Версайският договор цели запазването на мира чрез ограничаване на Германия в териториално, икономическо и военно отношение, за да не може повече да води войни. Средствата с които се прави това обаче са противоречиви и погрешни. Унищожена икономически Германия се обръща към демагогията и радикалните идеи на Адолф Хитлер. Дейвид Лойд Джордж доживява да види ужасите на Втората световна война, а Клемансо умира 1929 г. без капка съжаление от стореното във Версай.