БЪЛГАРСКА ВЪЗРОЖДЕНСКА ДРАМАТУРГИЯ

„Довчерашното представление вълнуваше от много дни обществото. То го очакваше нетърпеливо като някое голямо събитие, което щеше да внесе приятно разнообразие в монотонния живот на Бяла Черква. Всичко се тъкмеше да иде на театъра. Богатите госпожи приготвяха премените си, а сиромахкините продаваха на пазара преждата си и тозчас си купуваха билет, за да не би парите да идат за сол или за сапун. Общият разговор беше за представлението и той задави всички други обществени и семейни сплетни.” – така в „Под игото” Вазов говори за големия интерес на българина към театралните представления през 70^-те години на ХІХ век.

„Няма съмнение, че позорището е едно от съсловията за развитие на един народ. И действително, когато един народ започне да присъства на народно свое позорище, дето той гледа живи действия от неговото славно прошло, от неговите исторически подвизи и достойнства, дето той слуша на жив език  чувства и мисли от неговите славни праотци; дето той добива понятие за духа, таланта, наклонностите и вредностите на ония негови прадеди, които са били достойни да прославят народното му име; тогаз и започва той да усеща нуждата от народно възрождение и да чувства необходимост от народно развитие. С една реч в народното позорище той открива всеобщото училище за неговата народност.”

Д.П. Войников

Начало и развой на българската драма

Значение на диалозите

Без да се откъсва от чуждестранния художествен опит българската драматургия още от началните си стъпки е обвързана с насъщните потребности на поробените ни сънародници. Изгражда се като литература за всеки и всички. Преодолял ограниченията на времето и българинът започва да се интересува от всичко.  През 1843 год. в български превод излиза комедията на Д. Ив. Бранкевич „Дворянски выбори”, а на следващата година – драмата на К.Х. Траудцен „Велизарий”. Те обаче се възприемат само като четива. Българинът не е видял сцена, действащи лица, декор... Българската възрожденска драматургия няма собствени образци. През Възраждането тя тепърва трябва да изгражда изходна основа за развитието си, да създава трайни традиции.

В старогръцката литература драмата се появява като литературен род тогава, когато възникнал проблемът за мярата между личната свобода и обществената зависимост. Средство за решаването на този проблем се театърът и драмата. Старобългарската литература не познава драмата като литературен род. Християнството като философия не разрешава площадна изява на чувствата.

Появата на преводни и оригинални драматични произведения у нас се предшества от т.н. ДИАЛОЗИ. Първите се появяват в началото на 40^-те години на ХІХ век, т.е. по времето, когато нашите земи са обхванати от решаващи промени в политическата, икономическата и културната област.

В края на 40-те години Добри Чинтулов и Петко Славейков публикуват първите си стихотворни произведения в „Цариградски вестник”. По това време обаче водещо място в литературното ни развитие заема публицистиката. Чувствителен дял от нея принадлежи на т.н. диалози. Някак естествено е , че точно Неофит Бозвели става автор на първия диалог и вдъхновява другите автори да им се посветят в съответствие с народните потребности.

1. „Мати Болгария” от Неофит Бозвели

През 1848 г. Йордан Хаджиконстантинов – Джинот „представя” на сцената „диалог”. „Всички са затаили дъх; на малка полуосветена сцена излиза момък в черни дрехи. Той символизира изстрадала България. При нея идва един от синовете й: „Ставай, майко Българийо! Събуди се! Стига си спала! Твоите съседи станаха всички. Само ти спиш.” („Мати Болгария” от Неофит Бозвели). „Представлението” се харесва на зрителите и влиза в сценария на училищните тържества.

По повод на този текст („Мати Болгария”) Георги Димов пише: „авторът не създава специална фабула, не търси никаква интрига, а направо ни въвежда в жизнената атмосфера, сродява ни с изконния си замисъл. Диалогът между Майката и сина, на места по-обстоятелствен, другаде по-психологичен или риторично-приповдигнат, свидетелства за душевния свят на Бозвели през последните години на епичния му живот.”

В „Мати Болгария” Бозвели въстава не само против гръцкото духовенство и чорбаджиите, но и против турската власт. Тя разкрива пороците и престъпленията в цялата система на турското управление. Според Юлиян Вучков „Диалозите на Бозвели са чистокръвна политика и страстна публицистика, огледало на важни страни от възрожденското ни време.” Две са основните цели на диалозите на Бозвели: 1. българите да открият истината за себе си. 2. Да преминат от търпение към решителни действия.

Диалозите на Н.Бозвели възникват преди всичко като естествен резултат от героичната му битка с тираничното гръцко духовенство. Верен на разностранната си дарба, Ботев разнообразява изложението на диалогизираните си текстове като съединява статийните, публицистичните с памфлетните, сатиричните с фейлетонните интонации.

2. Училищните диалози

Това са доста по-различни текстове от тези на Ботев, Раковски  и Бозвели.  Навлизат в родната ни литература чрез преводи от гръцки. В гръцката литература диалогът е обикнато средство за изложение. По-старите учители при превода на учебници са побългарявали и диалози. Още в дамаскините се срещат нравоучителни разкази в диалогична форма. Тези текстове са предназначени за училищни тържества в края на годината, по-късно в църквата на празници, накрая - в читалищата. Тези диалози имат разбран, еднакъв с говоримия език, засягат актуална за деня тема, която вълнува затвореното общество на селището.  Тези текстове нямат художествена стойност. Често в тях липсва основна мисъл, идейно внушение. Това са разговори, които само с диалогичната си форма напомнят драма. Според Б. Пенев те „не изразяват някаква фаза в развитието на нашата драма, нямат някакво особено значение за възникване на оригинални драматични произведения . Те са важни с факта, че са създали интереса на българина към театъра.”

По повод на представянето на първите училищни диалози Илия Блъсков си спомня:

„ До годината 1840/1845 проповедите се чуваха само в църквите, но с отварянето на взаимните училища проповедите се пренесоха и в училищата; те бяха първите и главни украшения при осветляването на нови училища, като и при годишните ученически изпитвания.”

„всеки от слушателите, млад бил или стар, в представленията съзираше като през огледало своите пороци, едно самопризнание като че ли обземаше всекиго, един срам и дори едно разкайване. Въобще, във всеки едного се забелязваше едно вътрешно преобразувание, едно общо съревнование към доброто и полезното.”( Илия Блъсков. Материали по история на нашето Възраждане. Шумен. 1907.с. 172)

Преходът от организираните декламации към разгръщането и задълбочаването на диалозите  е характерен за периода 1840 / 1845. от там нататък училищният разговор все по-решително се превръща в явление и заема доста определено място в литературните опити на Добри войников и Петко Славейков. Де факто най-много училищни диалози е написал  Добри Войников, събрани в „Училищно театро”. Това са тромави и умозрителни текстове. Хуморът е оскъден. В него има нещо студено, застинало, измъчено. Лишени са от изразителност, леко минават от вялото към грубото звучене, застиват в неестествения словоред, в архаичните и анахроничните съчетания от слова. Съвсем различни са текстовете на П.Р. Славейков – белязани със свежи сравнения и находчиви съпоставки, стегнати като композиция, с „пенлив хумор”, вътрешно раздвижени, благозвучни ( Еленка и Сийка,”  „ Иван и Стоян”, „Жена и мъж си приказват”).

За Цветан Минков (Цветан Минков. Развитие на българската драма. В: Сто години български театър.С., 1956) „диалозите са първична по състав и най – ранна по форма българска драма.. „Диалогът – пише Ю. Вучков - носи зародиш на драматичното изображение, аз имам предвид случаите, когато той е написан сравнително страстно, когато схващанията и наблюденията на героите се кръстосват по-остро, когато се получава динамичен спор. Такива частични сполуки откриваме у Неофит Бозвели, Хр. Ботев и П.Р. Славейков.”

Училищните диалози се домогват до пробуждане на съзнанието, но те са извикани на живот от преките нужди на учебното дело. Водещи в техния стилов облик са педагогическите похвати, наставническите интонации, образователните тенденции. Обект на училищните диалози са философски категории като добро и зло, истина и лъжа. Но тези теми не се анализират, те само се коментират. Следващият етап от развитието на възрожденската култура изисква

Поява на драмата

Това се случва непосредствено след Кримската война и видимо напредва през 70-те години на ХІХ век . преводната книжнина разширява обхвата си, на литературния фронт се утвърждават имената на Чинтулов, Славейков, Каравелов, Ботев, Друмев.  Драматургичната ни литература се ражда в пълно съзвучие с обществено политическите повели на времето. Иван Вазов изтъква, че „на драмата от времето преди Освобождението се гледа не като на художествено произведение, назначено да захване  известно място в литературата, но както на едно лесно и практично средство да се подействува въз умът и чувствата на народът ни.”

Преводи и побългарявания

Побългаряването често смесва превода с преработката, целейки да приспособи интересният чуждестранен тексткъм равнището и интересите на нашите възрожденски читатели.  Това явление дава твърде осезаемо отражение върху възрожденските изяви  от областта на драматургията и театъра у нас. Де факто това е своеобразна обмяна на творчески опит. Отначало близостта между оригинала и неговото преобразуване е голяма, почти пълна. Тогава авторът се люшка между дословното и произволното превеждане. По-късно подражателят придобива повече самочувствие и постепенно се отдалечава от оригинала, докато „стъпи на краката си” и стигне до самостоятелно творческо утвърждаване.

Липсата на драматургично наследство предизвиква побългаряванията. Този по-скоро произволен, отколкото творчески подход към литературата  оставя противоречиви впечатления: от една страна побългаряванията твърде често преиначават оригинала, показват го едностранчиво и частично, без да се усети пълнотата на идейно – художественото му въздействие; от друга страна тази прекалена независимост при превода говори, че българите не искат механично да копират европейския опит. Побългареният превод често доказва, че неговият автор приземява оригиналите, особено ако те са от периметъра на романтизма и класицизма.

Драматичните произведения от първата половина на ХІХ век дори до 60-те години, се превеждат от гръцки, немски и френски автори. Най-силни впечатления е предизвиквала  сантименталната литература, която се появява у нас половин век, след като изиграва своята роля в другите литератури. Затова родоначалниците на драматургичното ни развитие проявяват спонтанно предпочитание към силните външни ефекти, към огнените слова, към невероятните, но удобни съвпадения, в съгласие с авторовата воля, към изключителните или редките обстоятелства.

Начало на българския театър през Възраждането

През 1853 год. излиза от печат „МИХАЛЪ” -  комедия в 4 действия. Самият автор – Сава Доброплодни,  отбелязва, че тя е подражание на „една сръбска такава от Йован Попович. Литературните изследователи смятат, че е побългарен вариант на гръцката „О’ Лепрендис” на М. Хурмузи.

Съдържание: Главният герой Михал е стар ерген, на 48 години, много богат и крайно глупав. Михал смята, че богатството му дава неограничени възможности. Затова пожелава да се ожени за младата хубавица Радка. Сватовници са  мнимият му приятел Вичо и баба Марта. Двамата използват глупостта му са лична материална изгода. Лъжат го, че Радка умира за него, че тя ще е бъдещата му съпруга,че трябва да й купи къща и други неща, за да измъкнат пари от него.

Втората сюжетна линия проследява живота на Радка, която живее с не по-малко лудата си мащеха Мария, която на 50 години е решила да си роди бебе, насърчавана от друг хитрец –  д-р Николай. Тя купува люлка, плете пелени, не яде 8 дена, пие само студена вода и т.н.

На финала Радка се омъжва за любимия си Славчо под носа на Михал, без дори да подозира, че е имала ухажор. Сватовникът Вичо води Михал на сватбата им, като го лъже, че това ще е собствената му сватба. Богатият глупак става за смях и на слугите, защото докато той чака пристигането на невестата си тя се венчава със Славчо в църквата. Вместо нея при Михал пристига слугата Драган с една дебела тояга, бие Михал и пее: „Аз венчавам Мишкоеда, новият си господар и му давам по гърбина десет сопи като дар!”

През 1856 год. Павел Тодоров превежда „МНОГОСТРАДАЛНАТА ГЕНОВЕВА” съдържанието на пиесата Ви е познато от „Под игото” на Ив. Вазов. Това е най- играната пиеса през Възраждането. Познатият на българите текст е дело на творческия гений на много народи: 1. оригиналът е дело на Кристоф фон Шмидт „Геновева”. Той взима сюжета от Нидерландската народна книга.  2. сръбският вариант на пиесата „Сигфрид и Геновева”, дело на Василий Йованович е буквален превод на немския текст, който П. Тодоров побългарява.

Първи драматични опити

Шумен през Възраждането

Първите драматични опити през Възраждането са тясно свързани с Шумен.  Поради географското си положение градът е център на голям военен турски гарнизон; сборище на турските войски от различни краища, които постоянно вършели грабителства и убийства, издевателства над населението. „Съвсем скромен изглежда край най – простия турчин и се държи като слуга пред господаря си българинът – пише немският поет Хартман – Върху лицето му е изписан изразът на славянската примиреност и подчиненост. Той кара смирено своята кола, държи в ръка поводите, крета мълчаливо пред своите биволи сякаш той сам е впрегнат в хомота.”

Нещата започнали да се променят след 1848 год., когато в града почти цяла година живее прославеният герой от унгарската революция Лайош Кошут.  Тогавашният турски султан Абдул Азис  проявява кавалерство и не предава революционера на австрийските власти. В шумен живеят съратниците на Кошут – генерал Бем, Дембински и др. Унгарската емиграция, която се отличавала с бунтарския си дух, подтиквала с приказки и поведение шуменската младеж да узрее по-скоро за народополезни, революционни дела. Като виждали  окаяния живот на българите те повтаряли: „На ваше място ние унгарците нито ден не бихме търпели такъв сатанински режим и за едно малко време бихме видели работата на турчина.”

Маджарите били много предприемчиви. По-заможните направили чифлик в с. Мараш. Под тяхно влияние се усъвършенствали обущарството, коларския занаят и градинарството.  Благодарение на строителния еим талант била построена „Таш – Мааза” (днешния Безистен) – каменна сграда, собственост на Анастас Чорбаджи и Кьор Димчо. Същият този Анастас Чорбаджи покровителства първият духов оркестър в България, с диригент Шафрани. В къщата на чорбаджията се танцувала полка – танц шокиращ шуменци с факта че „момчета и момичета, събрани на едно място и уловени за кръста се въртели като бесни”. „тежките” шуменци се притеснявали какво ще излезе от тази „дяволска игра”.  Благодарение на оркестъра на Шафрани някои младежи от знатни семейства започнали да учат цигулка, флейта и китара. Един от тях – Добри Войников, става втория диригент на оркестъра след като завършва колежа Бебек в Цариград.

В „Доколе, О’Господи” Стоян Чилингиров пише: „ Звуците на европейската музика зъ пръв път се чеват в Шумен. Младите българчета скоро усвояват разните полки, мазурки, чардаши, полонези, валсове, кадрили, маршове, та чак и откъслеци от „Травиата” и „Трубадур”, а „Ех, славяне” и „Ракоци марш” почват да се пеят и тананикат в града. Гръмват не само къщите, но и  Кьошкьовете, гдето сега българите почват да излизат всеки неделен и пазничен ден. И не рядко звуците на тия песни се смесваха със звуците на протегнатите маанета. Турците, недоволни от това своеволие, мръщеха вежди, но нямаше какво да сторят. Маджарите и поляците вече бяха взели връх. Ведно с тях – и българете. „

Първи театрални представления през Възраждането

1. На 15 август 1856 г. В Шумен, в едно турско кафене била представена комедията „Михал мишкоед”, побългарена от Сава Доброплодни (прочут познавач на елинската култура, известен книжовник и учител, оказал влияние над Васил Друмев, Добри Войников, Васил Стоянов и др.  Това било първото театрално представление в България.  По този повод Сава Доброплодни си спомня: „Помня добре, дору още се намериха англичани, французи и пр. подир Каръмската война, показа се желание да се представи в Шумен комедията „Михал”

2. „Многострадалната Геновева” се играе за първи път в Лом на 12 декември 1856 год. под ръководството на Кръстю Пишурка, който играел ролята на Геновева. След представлението артистите били арестувани от турските власти и откарани във Видин.

Значението на тези две пиеси не се изчерпва с факта, че те са сложили началото. Те не слизат от училищните сцени. Дълго време влияят не само върху публиката, но и върху търсенията от областта на драматургичното дело. Те съвпадат с предпочитанията и потребностите на различни обществени слоеве. Те градят естетически позиции, отразяват съкровени необходимости.

„Михалъ”, чийто режисьор е Йосиф Майзнер (чех, живял в Сърбия; десет години работи като учител в Шумен 1850-1860), се харесва защото се движи в гамата на забавната приказка. Тук е и злата мащеха, и трудолюбивият баща, и чистосърдечната заварена дъщеря, и безнадеждно влюбения празноглавец. Между тях са коварните шегобийци  Вичо, баба Марта и д-р Николай. Героите задържат вниманието не само заради собственото си присъствие, а и защото са любопитна комбинация от резки противоположности. Читателят стига до простичките изводи съвсем неусетно. В разгръщането на действието възникват куп ефектни моменти – побоища, надлъгвания, смесване на лъжата с истината.  Творбата се оказва една свободна сплав от фарс, анекдот и битова комедия на нравите.

Комедията „Михалъ”  има и твърде съществени недостатъци. Липсва достатъчно напрежение между играта на хитри и глупави. Измамените не изненадват с постъпките си, предават се от самото начало; липсва личния конфликт, не са достатъчно упорити.

Побългаряването оказва положително въздействие върху грацката драма „О’Лепрендис” – текстът е по-раздвижен и заразителен, разчита се на диалога. Сава Доброплодни битовизира словото, оцветява го с български хумор.

В историята на възрожденския ни театър най-щастлива съдба се пада на „Многострадалната Геновева”. Никоя  друга пиеса не е играна, коментирана или харесвана повече от нея.  Тя навлиза в съзнанието на тогавашните зрители като мерило за истина, справедливост, за възпитателно, но и много увлекателно творение.

Успехът и се дължи не само на нейните нравствени позиции, на заложените идеи и на стиловите й особености. Тя е много достъпна като изказ и като постройка. Движи се в гамата на романтичната приказка. Съединява сантименталните интонации с борческите прояви. Разчита не на строгата логика, а на мощното, дори разточително емоционално въздействие. Водещо е огненото чувство на героите, не психологическата им мотивировка. Вълнението е толкова буйно, че задушава действащите лица като помрачава безнравствените и окриля добрите. Изключителните ситуации и полюсните чувства превземат публиката.

Добрин Василев отбелязва, че докато е гледал тази пиеса народът е „разтварял своето съзнание за една омраза против турската власт”, за „скорошен открит протест и бунт срещу нея.” ( „Опит за история на българския театър”. Варна. 1942.с. 42).

Първи оригинални драматични опити

Следвайки чуждите произведения и особено „Многострадалната Геновева” българите създават и първите оригинални драматични произведения. Литературната история признава:

„Монологът на владиката Иларион преди да изгори българските книги от книгохранилището та Търновската митрополия” .  автор е В. Попович. Нарисувано е душевното състояние на героя – с висока художествена и психологическа стойност.

Първото завършено  и оригинално драматургично произведение в българската литература е „Ловчанският владика” или дела на ловчанскиит сахатчия” – 1857г. На Теодосий Икономов. Написана по действителен случай, издадена през 1863 г. Никога не е видяла сцена. Според Боян Пенев – „заради порнографския си сюжет”. Същият смята, че пиесата няма художествена стойност:

„Тъй че порнографията не е нещо ново в българската литература; неин родоначалник е Теодосий Икономов. Той не се опитва да пресъздаде творчески действителността, не рисува типове, а се задоволява да копира една действителна случка, без да преиначава нищо. Тук липсва център, липсва цялостно драматично действие. Драматизмът е външен, не е поставен на психологическа основа. „

Сюжетът на драмата е изграден по действителен случай. Гръцкият владика на Ловеч е любовник на жената на часовникаря Стойчо. Мариола и владиката го опозоряват. Той е отчаян, защото не знае как да излезе от ситуацията. На помощ му идва приятелят му Драган, който го съветва да излъже Мариола, че отива за стока в Свищов, да се върне преждевременно у дома си и така да пипне прелюбодейците. Планът е прост но ефективен. На „мястото на произшествието” пристигат градските управници, оковават владиката и го отпращат в Цариград.  Сюжетът на първата българска драма има антигръцка насоченост и така се вписва в Програмата на Българското възраждане.

П. Р. Славейков пише „Малакова”, кратка комедия в 7 сцени; отпечатана във в. „Гайда” 1864г., играна 2-3 пъти: в Цариград, Пловдив и Русе. Основната идея на текста съвпада с „Криворазбраната цивилизация” на Войников – т.е. борба за запазване на българското.

„Изгубена Станка” от Богдан Манчов. През 1870 г. Манчов драматизира популярната вече повест на Ил. Блъсков. Представленията се радват на шумен успех, макар че Манчов с нищо не обогатява драматургичното начало на повестта (освобождаването на Станка). Авторът не успява де преодолее  повествованието – просто измъква от текста прякат реч и я „допълва” като преразказва останалото.

Характерна особеност на всичките първи драматургични опит е фъктът, че вземат сюжет от действителността и едва ли не без каквато и да е преработка той бива поднесен на зрителите.

Добри Войников

Потекло и образование. - Излязъл не толкова от учебно-възпитателните нужди на българското училище, колкото от неговите обществени задачи като фактор за национално самоокопитване, Войников постепенно се добира до области, които изменят в значителна степен насоката на нашето културно развитие. Така неволно, а понякога и преднамерено, той се явява новатор в живота на своя народ, като го приобщава към нови средства и форми за лично и национално очовечване, някои от които неведнъж са се разбивали о враждебността на съвременниците му. И ако все пак е надделял, то това се дължи колкото на творческата, толкова и на волевата страна в неговата природа.

Добри Войников е роден на 10 ноември 1833 г. в гр. Шумен като трето дете, но първа мъжка рожба на своите родители. Той е потомък на стар войнигански род, загубил вече своите привилегии. Оттука произхожда и презимето му, което винаги е напомняло и нему, и на околните му за едно минало време на българския народ, в което животът се е редил не от повелите на една чужда, а на една своя, собствена власт, която неведнъж го е въздигала до степента на пръв между най-първите в света. Баща му, поп Васил, е бил свещеник в града и се е ползувал не само с името на примерен черковен служител, но и със славата на голям музикант, който майсторски умее да свири на чисто българския инструмент булгарина. Ала, за жалост, той не живял дълго: починал е, когато син му бил още дете. Грижата за Войников остава върху майка му, по-късно подпомагана от зетя си Андрей Стоянов, личен и заможен гражданин в онова време.

Когато стъпва в училищната си възраст Войников, дълги години известен с името Добри Попов, бива записан във взаимното училище при учителя-книжовник С. Изворски, което свършва с успех. От него преминава в класното училище на С. Филаретов, открито през 1846 г. По-късно това училище бива коренно преобразувано от Сава Доброплодни и наречено от него Преславско-Шуменска прогимназия

Учител в родния си град. - Войников, който учи френски език не само в училището, но и вън от него, бленува вече и за по-високо образование, както и за първенствуваща роля в живота. По пътя на тия блянове го подтиква и учителят му Сава Доброплодни, който настоява пред зетя му да го прати във френското училище на Бебек - Цариград. Ревностният учител не се отказва от тия си настоявания, и когато даровитият му ученик бива прибран на работа в една от магазиите на зетя си, дето престоява около година време. Най-сетне желанието и на учителя, и на ученика се изпълня: Андрей Стоянов поема издръжката на Войников и го праща в цариградския френски колеж през 1855 година. Но той скоро умира, за да поеме само половината от нея брат му Атанас Стоянов, а другата половина опрощава училището.

Поради тая причина Войников не свършва курса на своето учение, а прекарва само две години, все пак, време достатъчно да изучи основно френски език, да се запознае с френската класическа литература и да прояви себе си между своите разноплеменни съученици като добър музикант и основател на първия ученически оркестър в училището, който съпровожда театралните зрелища в него. След като по неволя бива принуден да признае образованието си за завършено, Добри Войников се завръща в родния си град, дето бива условен за учител през 1858 г. ведно с другаря си Симеон Янчев. На следната - 1859 г.- той вече поема директорството от учителя си Сава Доброплодни, който заминава за родния си град Сливен.

Първата работа на Войников, след като става директор, била да преименува училището от "Преславско-Шуменска прогимназия" на "Шуменско народно училище"; изменя и методата на обучение, като въвежда и нови предмети: българска история и словесност.

Освен като примерен във всяко отношение учител, Войников го знаят и като не по-малко примерен човек. Той дори, макар и да се е учил в католишки пансион, е "по-добър православен от святата си владика, който ся е учил богословие в православна семинария", и не е показал като него "някое безпътно поведеше". И за П. Р. Славейков Войников е "момък разумен, с тихи нрави, един от добрите наши учители и един от най-искрените доброжелатели на отечеството и на Императорското Правителство". Нищо чудно тогава в думите на в. "Право", който нарича времето на Доброплодни и на Войников златно време за шуменските училища.

Драматически представления: успех и слава. - Но грижата за театъра, в голямото значение на който все повече и повече захваща да се убеждава, взема връх над училищните му интереси и той се отдава напълно на него, щастлив, че е открил ново мощно оръдие за развитие и напредък на изостаналите назад негови сънародници. Дваж по-щастлив, че на театъра като школа за малки и големи, особено за последните, още не е обърнато потребното внимание нито в Турция, нито в Румъния, нито в която и да било друга балканска държава. А в Западна Европа той отдавна си е извоювал мястото на важен и предопределящ фактор, което му е позволило да се издигне до една недосегаема височина, отдето намира върховен израз на доброто и хубавото в живота. Наистина, театърът на българите дори не ще доближи европейския театър, защото му липсват и условия, и сили за изграждане, но това още нищо не значи. Стига той да бъде възприет от сънародниците му поне като една образователна необходимост - останалото само по себе си ще дойде с течение на времето. Проникнат от това съзнание, той, след като си подготвя почвата чрез ред сказки на научни и патриотични теми, посрещнати твърде съчувствено и от местното българско население, и от тогавашния периодичен печат, дава първото си представление на 29 януари 1866 г. Играе със своя, подготвена от местни сили, трупа драмата "Стоян Воевода" в полза на браилското българско училище. Успехът бил неочаквано голям. И този успех, именно, го заставя да представи на 10 април драмата си "Райна Княгиня", сега в полза на гладуващите в Молдова.

Оттук насетне представленията, в антрактите на които се свирят музикални късове от български мотиви, композиции на чешкия проф. Петрак, се редят едно след друго, давани почти винаги с една и съща благотворителна цел - да се помогне на училища, на бедни граждани или пък да се прати подкрепа на пострадали от бедствия сънародници.

Най-големи успехи, обаче, е пожънал Войников в Галац, дето е бил посрещнат с необикновени почести. На представлението, дадено на 3 май, са присъствували и англичани. Играна била "Велисава". Възторгът бил всеобщ. На сцената били хвърляни букети, някои от които стрували до един наполеон. Сам авторът, режисьор и актьор, е бил изваден на сцената. Особено силно впечатление направили актрисите, българки от Браила, една от които, г-жа Аника Х. Костович, била взета за прочутата румънска актриса мадам Фани - толкова бляскава била нейната игра.

Разбира се, че тези успехи на Войников му навличат и много неприятели, някои от които искат да припишат заслугите му на неговите актьори, та става нужда последните да се отказват публично от тях в полза на своя организатор и ръководител. Между тия пък, които отричат литературните достойнства на Войниковите драми, се врежда, както е известно, и съгражданинът му Васил Друмев, тогава редактор на "Периодическо списание". Мнозинството от българите, обаче, па и от инородците около тях, гледат на Войников като на една изключителна личност. Нему се отправят от много места покани да ги посети, било сам, било с импровизираната си трупа, в която известно време участвува и Хр. Ботев.

Особено високо ценят Войников браилските българи. Те са във възторг от него и твърде много му са благодарни, задето чрез училището, чрез народната българска музика и чрез театъра е направил "не малка чест на българското име пред инородните ни съжители". Но най-горе се поставя театралната му трупа, представленията на която са "послужили в три отношения": "едно да ся подкрепи тукашното българско училище, друго да ся поразбуди народното чувство на тукашните ни съотечественници, и трето да ся представи пред еднородците способността на българските младежи, които далеч от да засрамят народното си имя" са привлекли "техните похвали и ръкоплескания".

Докога е прекарал Войников в Браила и кои са били причините да напусне тоя град, в който изгради своята слава като драматург и театрал, мъчно може да се каже с положителност - липсват каквито и да било достоверни данни. Трябва да се предполага, че една от причините ще е нещастният му брак, сключен през 1870 г., когато е бил достигнал върха на своята слава. Разочарован от своята избраница, която обичал извънредно много, той загубва всякаква воля за работа. Положително се знае само, че през 1873 г. Войников се уславя за учител в Гюргево, настоятелно канен от тамошните българи, дето прекарва до 1875 г. Тука той основава черковен хор, който е бил първият в цяла Румъния: преди него е нямало черковни хорове в нито една румънска черква.

Жизнен край. - На следната 1875 година виждаме Войников в пределите на турската империя, но вече не като турски, а като руски поданик, обаче не само поставен под наблюдението на турската полиция, но и преследван от нея. Поне това значи следното съобщение на в. "Источно време", г. ІІ, бр. 27 от 16 август 1875 година. "Гони са още и един руски поданик на име Войников, като подозрителен". Тъй или инак, през същата година той се озовава в родния си град Шумен, дето прави постъпки за учителско място. Гражданите го посрещат тържествено и всички се радват, че го виждат пак в своята среда. Но училищният съвет, председателствуван от Варненско-Преславския митрополит Симеон, не го назначава по предписание на русенския валия. Тогава еснафите дават второ заявление до екзарха в Цариград. И това заявление остава без последствие. Най-сетне желанието им бива удовлетворено по настояването на Димчо Чорбаджи пред руския консул в Русе. С намесата на последния Войников бива назначен за учител, но на девиците.

„ Криворазбраната цивилизация „

Добри Войников

Действащи лица

Хаджи Коста, дюкенджия, еснаф

Злата, жена му

Анка, дъщеря му

Марийка, Анкина другарка

Баба Стойна, сватовница

Димитраки, Анкин брат

Маргариди, лекар грък

Митю, момък, залюбен в Анка

Герги и Пенчю, Митюви другари

Райчю, слуга

Двама заптии

Една селянка

Момци, моми и други за хоро в третьото действие, което започва със свадба. Цигулари Сцената се предполага у един град в България 

Криворазбраната цивилизация (анализ)

Във Войниковата комедия анекдотичното възприемане на темата е подменено с драматично. Защото комедията „Криворазбраната цивилизация“ по същество е драма за подменената идентичност.

Хаджи Коста още в първите си реплики оплаква изгубената традиция: „За едение време стане, вий се не сте още готови, манджата ви се още неувряла, се тряба да чакам. Седнем на софра, дъщеря ни ... тя се я няма, се има да довършва. От заран насам я няма никаква: да стане и тя с време, като сяко момиче, да земе да полей на баща си, да попримете и поочисти из къщи, да ми приготви кафето, да ми пообърши калеврите.“ Софрата, огнището - важните знаци за семейна общност, са разтурени. Домът е напуснат от охраняващата го патриархалност. Самият „патриарх“ Хаджи Коста трудно би могъл да наложи здравата традиция, защото изглежда като експонат от друга културна традиция. В ремарките към първо действие е описан „с потури, ферменя, фес, седнал на мендерлика, с дълъг чибук, пуши“ - твърде ориенталският му изглед е нашенската антитеза на крайната модерност, по която са се повели жена му и децата му.

Майката, която по природата си трябва да продължава и да пази рода, в лицето на Злата стига до абсурда да превръща децата си в несвои. Димитраки и Анка тя определя с нескрита гордост като французи: „Виж, като си доде от Авропата, какъв са изменил? Поприличал на френче: сякаш не е наш син.“ А Анка „Като са накичи, сякаш не е българка. ...Мяза на съща вранцузойка...“ Необузданият стремеж към чуждото е довел до парадокса брат и сестра да не си приличат по родителите, т.е. по „своето“, не само като културна традиция, но и като природа, а тяхната еднаквост да идва от „чуждото“.

Особено болезнена за Възраждането е подмяната на езика, който е един от важните маркери за национална идентичност. При среща Димитраки, Анка и Злата маниерно започват диалог на смешен френски.

Недопустимо за всеки морал пък е отричането от родителите, равнозначно на отричане от себе си - Анка: „...Да не ми станяше баща. Защо господ не ма е дал дъщеря на един европеец, на един цивилозован баща?“, и Димитраки: „Да зная, че има (показва с пръста си) толкози месо българско у мене, отрязвам го и го хвърлям на кучетата. ... Тъй, Марийке, тъй; ти гледай да са цивилизуваш, па сетне да мож да са откажеш от българщината; защото на света няма по-просто нещо от българката и от българската поезия.“ Това гротескно изкривяване на българската идентичност не може да прости Войников. Морализаторски авторът отнема честта на обърканото семейство на Хаджи Коста. А виновникът за настъпилия хаос в ценностната система на българската добродетелност - мосю Маргариди, наказва с безславна смърт. Тя е възмездие и символична присъда на злото, дръзнало да наруши родния космос. Заради по възрожденски търсената поука Войников нарушава правилата на комедийния жанр и съчинява трагичен финал на „Криворазбраната цивилизация“.

Вместо модел за българска идентичност, ситуирана във възрожденското настояще, Войников предлага нейния антимодел.

Васил Друмев

Васил Друмев е роден около 1840-1842 година (не е сигурна датата) в Шумен в семейството на дребен занаятчия. Умира през 1901 година.

Учи в родния си град от 1847 г. до 1856 г. при известните възрожденски учители С. Доброплодни и С. Филаретов. Взема участие в главната роля в побългарената комедия "Михал" от Доброплодни в първото театрално представление в България (Шумен). Учителят Доброплодни събужда любов към историята, литературата, театъра и импулсира учениците си за по-високо образование. През 1856 г. Васил Друмев става помощник-учител, а през 1858 - получава стипендия, заминава за Одеса и завършва с отличен Одеската семинария. През лятото на същата година се запознава с надзирателя в пансиона Г. С. Раковски, които повлиява на младите българчета в патриотично отношение.

Друмев пише първите си стихове "Светливо слънце ся роди . . . " и "Милно и жално към въсток гледа ... ", които излизат в "Цариградски вестник". През 1860 г. написва своята първа повест "Нещастна фамилия". Публикува преводи от и през руски език. Когато Раковски създава българската легия, Васил Друмев тайно отива в Белград, където се запознава с Васил Левски и Стефан Караджа (1861). Постепенно си променя възгледите и се оформя катo еволюционист - просветител.

Пише втората си повест "Ученик и благодетели . . ." (1864-1865). По същото време постъпва в Духовната академия в Киев, която завършва с отличие (1869). През 1869 г. отива в Галац (Румъния), после в Браила. Работи като учител и заедно с В. Стоянов, М. Дринов и др. основава Българското книжовно дружество (БКД). Става негов действителен член, деловодител и редактор на периодическо списание на БКД. Тук публикува статии, критики, научни материали. Обнародва и "Мати Болгария" и препечатва от в. "Дунавски лебед" (1861) "Житие и страдания грешнаго Софрония" с интересен предговор и бележки.

Сътрудничи във в. "Съветник" и "Дунавска зора". През 1873 г. е ръкоположен за йеродякон под името Климент, а от 1884 г. до 1901 г. е търновски митрополит ректор на Петропавловската семинария край Лясковец (1878-1884). След Освобождението взема участие в Учредителното и I-вото Велико народно събрание. Избран е за министър-председател (1879-1880, 1886). Участвува в борбата против Стамболов и Фердинанд. Бива арестуван, заточен в Гложенския манастир и осъден на 3 години затвор. Почетен член на БКД (днешната БАН) от 1898 г. Умира в София.

Повестта "Нещастна фамилия" е първата българска оригинална повест. Написана под влияние на поезията на Чинтулов и поемата на Раковски "Горски пътник". Появата на тази повест се определя от нуждата от белетристично четиво, но наред с народните страдания описва и народната съпротива. В историята на българската литература Васил Друмев оставя името си и като драматург. "Иванку, убиецът на Асеня I" е първото българско значително оригинално драматично произведение.

Счита се, че Друмев е бил запознат с творчеството на Шекспир и драматургията на Пушкин, но въпреки историческия си сюжет, драмата има съвременно звучене. Има и редица слабости - недостатъчна психологическа мотивировка, външни ефекти и риторичност. В архива на Васил Друмев се пазят недовършени драми, повести и разкази, както и спомени из живота на студентите в Русия и др.