Joomla Software solutions Template

Payday loan

П.К. ЯВОРОВ

Седемнадесетгодишен, Яворов печата две стихотво­рения — „Напред" и „На   родопските   заточеници, — а през следващата година още две"— „Пред тъмничний зид" и „Пролетната жалба на орача". Сигурно е писал до това време и други стихотворения, загубени някъде по редакциите. От всички тези  работи бъдещият поет може да бъде познат преди всичко в „Пролетната жал­ба на орача", което стихотворение, сериозно преработе­но след четири години под заглавие „На нивата", става едно от най-бележитите произведения на националната ни поезия. „Пролетната жалба на орача"   е сериозен  сигнал, че се е появил голям талант. Защото само голе­мият самобитен талант, макар неовладял още, както трябва, една здрава родна и чужда поетическа тради­ция, може да стигне по свой път до такава хармония между съдържание и форма, до такава учудваща въ­трешна динамика и до веднага биещо на очи разнооб­разие на похватите.

Стихотворенията, за които става дума, са написани в период на активна социалистическа дейност. Още ка­то петокласник в Пловдивската гимназия Яворов е за­владян от красотата на идеала за социална правда и свобода. Социализмът намира лек път до съзнанието на петнадесетгодишния юноша, защото някои обстоя­телства на обществената и семейна среда са подготви­ли благоприятна почва. В дома на Крачолови с някакво обожание се говори за делата и подвизите на Левски, Ботев, Каравелов. Тук жадно се четат и препрочитат „Записките" на Захари Стоянов и благоговейно се раз­гръща една книга за италианския патриот и революционер Гарибалди. Спомените от страшните и славни го­дини на Априлското въстание и Освободителната война са свежи. Детските години на Яворов — това е времето на народния патриотичен подем около съединението на изкуствено разкъсаните Северна и Южна България. Се­мейството на Яворов живее с тези възпоминания и съ­бития. А малкият Пейчо е изключително възприемчив и чувствителен. В чистата му трепетна детска душа по това време завинаги попиват простите и велики начала на правдата, свободата, човечността и любовта към ро­дината, които за цял живот ще останат трайна основа на отношението му към света.

След като е принуден да напусне гимназията и да постъпи на работа в телеграфо-пощенската станция, Яворов става център, който обединява младите социа­листически сили в Чирпан. Той ръководи партийната група, съставена от около тридесет-четиридесет души, държи постоянна връзка с централното ръководство, праща дописки в социалистическия печат и усилено че­те социалистическа литература.

Деветнадесетгодишен, Яворов е преместен на рабо­та в Сливен. Откъсването му от другарската партийна среда, от приятели, които обича цял живот, от семей­ството, което за него до края на дните му остава най-топлият, най-ласкавият кът, където може да си отдъх­не, се оказва начална стъпка по един път на самоизолиране и обезверяване. Но само начална стъпка. По то­ва време той упорито пише стихове, изпраща ги до редакциите, без да види нито едно напечатано. За ро­дения поет това не може да не е било извор на гнет и душевна болка. Най-после той се решава не без въ­трешна борба да изпрати до редакцията на „Мисъл" три стихотворения — „На един песимист", „Луди-млади" и „Син на чужбина" („Мене, моме, не люби").

В „На един песимист", замислено около две години преди това, Яворов се обръща към изпадналия в уни­ние социалистически деец, който се е отчаял от при­видния непробуден сън на народа и в отчаянието си е дръзнал да изрече хулни думи срещу него. След като разкрива на песимиста действителната картина на на­родната неволя, той го праща да работи, да сее про­света сред народа: 

Прогледнал, той ще скъса оковите тогава

и към честита бъдност пътеката най-

права самси ще да узнай.

Надали „На един песимист" се е понравило на ре­дакцията на „Мисъл", но стихотворения като „Луди-млади", „Мене, моме, не люби" и особено изпратеното по-късно „Свърнах стадо, либе Радо" („Овчарска пе­сен") не може да не са направили там силно впечатле­ние. Пенчо Славейков е изострения си вкус към народ­ната песен и към личната поезия, създавана в тоя дух, веднага е забелязал високата стойност на споменатите стихотворения, написани така свободно, с такава вдъх­новена лекота.

Наред с тези стихотворения, плод на просветления през един всъщност нерадостен период от живота на поета, резултат на непосредствен контакт с живота на народа, особено с народното творчество, Яворов пише в стихотворенията „Като Звездица светла", „Сън" и др. скръбни лични изповеди, правдиви указания за само­чувствието му тогава. Тук четем и за „нощта на само­тата", и за терзаещото го „страшно мъчително съмне­ние", „за отшелника бледен от радостите леки", със „сърце в рани", с „душа в тревога", заобиколен от „тъма беззрачна, черна" . ..

Тези ранни стихове на самотата и душевната неу­довлетвореност са естествена и спонтанна реакция на поета срещу една действителност, с която той е в дъл­бок конфликт. Това е своеобразният бунт на младия чувствителен поет, който не е в състояние да намери опора в една реална обществена сила, в един реален обществен идеал. Социалистическите му убеждения, примесени с народнически утопии, не са станали дълбо­ка същност на психиката му, затова и преходите между оптимистичните полети и отчаянията са често явление.

Но да обясняваме Яворовата ранна, пък и по-късна самотническа и скръбна поезия, така честите бурни смени на мрачни и светли настроения, странните при­ливи и отливи на самочувствието, изобщо целия край­но интензивен противоречив душевен живот на поета , само с обективни причини би било недостатъчно. Малко бихме разбрали ние от особеностите на Яворовата поезия, ако не се интересуваме и от особеностите на лич­ността на поета.

Яворов е ярка, своеобразна личност, а яркостта и своеобразието намират израз и в ранното, и в по-къс­ното творчество на поета. Макар и подчинени на об­щите обективни закономерности, разните характери по различен начин се пречупват и реагират в тях. Това особено важи за творци от типа на Яворов.

Още в образа на малкия Яворов, така както ни го рисуват домашните му и най-близките му другари, яр­ко личат черти, които, развити по-късно, ще сложат характерен отпечатък не само върху една личност, но и върху едно творчество. Той е мълчаливо, затворено в себе си дете, което предпочита уединението пред шум­ните детски игри.

От ранна възраст така тънко устроеният Яворов трябва да води тежка борба за неща, които са най-еле­ментарни блага на живота. Каква е била например тра­гедията на петнадесетгодишното будно, умно, талант­ливо, страстно влюбено в книгата момче, когато суро­вият баща казва своето категорично „стига учение" и му определя по своя воля един „занаят", който ще му тежи като каторжни вериги години наред.

Яворов, в гърдите на когото непрекъснато пламти огънят на творчеството, младият, чувствителен поет, който не е могъл да няма доста добра представа за дей­ствителните си възможности, години наред трябва да крета по най-ниските стъпала на чиновническата йе­рархия. Неизменно, с една трогателна готовност той дели нищожната заплата с бедстващите си по-малки братя и сестри. Омразната служба заема почти всичко­то време. Часовете за четене и за любимите поетичес­ки занимания са толкова малко! Нощите се преобръщат в дни. Много рано разбира той, че животът спрямо него ще бъде зъл скъперник. Ето защо е необходима трез­вост, непрекъсната мобилизираност и денонощен труд, тъй като всяка разхлабеност се заплаща скъпо. „Само труд, търпелив и упорит труд" — съветва младият Яво­ров в писмо един свой талантлив, но разпилян другар.

В тази сурова школа на живота волята му става же­лязна,  но затова  пък  вътрешният душевен живот  — още по-напрегнат, чувствителността — още по-изострена, реакциите - още по-болезнени. Волята става же­лязна, но в същото време в психиката му постепенно, но трайно се изработва склонността да се гледа на жи­вота главно откъм мрачната му страна. В последните години на живота си чрез Христофоров, главния герой на драмата „В полите на Витоша", Яворов изповядва:, „Аз виждам всичко по-черно, отколкото е — дори и своето собствено положение .. . Това е най-голямото не­щастие в моя живот — да виждам всичко тъй .. ."

*                                            *                                             *

През август 1899 г. Яворов е преместен в Анхиало. По това време излиза в „Мисъл" неговото стихотворе­ние „Пролетна песен", което показва, че той е вече не­съмнен майстор на лирическата миниатюра. Свежата пролетна картина е нарисувана с няколко щриха. От трите малки строфи блика радостно настроение, чист детски възторг пред красотата на събудилата се при­рода, на избуялата пролет — още едно доказателство за чудните противоречиви настроения, които така ка­призно овладяват поета, защото то е написано в същата тази пустиня — Стралджа, — която по собствените му думи го беше изправила пред дилемата или да по­лудее, или да умре.

В Анхиало Яворов усилено работи над поемата „Калиопа". През декември 1899 г. тя е готова и изпратена в редакцията на „Мисъл".

Можем само да се чудим как се е домогнал двадесет и една годишният младеж до изумителното май­сторство, с което е написана „Калиопа". Това е един­ственото по рода си произведение в поезията ни — ря­дък образец на лирическа поема, осъществена с някаква моцартовска изящност и лекота, изградена със смай­ващо богатство и разнообразие на средствата.

В темата, известна от толкова народни и лични пес­ни — любовта на двама млади, между които стои пре­пятствие, — няма нищо ново и необикновено. Но Яво­ров я подхваща оригинално, своеобразно. Той разкрива неподозирани възможности в нейното осъществяване. Разбира се, от огромно значение в случая е и високото майсторство на изпълнението. Основният мотив за лю­бовта на юначината ковач и красавицата Калиопа е осъществен със сочни реалистични средства. Пред пог­леда ни, в слуха ни оживява цялата атмосфера на ко­вачницата: с ударите на огромния чук, с пеещите зву­ци на наковалнята, с пъхането на духалото и най-важ­ното — с обаятелния, наивен в цялата си непосредстве­ност образ на младия ковач левент, който извива като лека перушина чука — „седем оки преброени", — ас цялото си същество е навън, в отсрещния дом, където въздиша по него любимата му Калиопа.

Успоредно с тази основна линия вървят странични мотиви, изградени с други — романтични, фантастич­ни — средства. Ето я заключената в замъка на „магесника-прокобесник" „светлолица-хубавица", чезнеща по любимия; ето го бръшляна, който напразно протяга гъвкави вейки към стройната снага на тополата, защото къдравият тих поток ги е разделил навеки. Тези мо­тиви се гонят, преливат се като вариантите на някак­ва дивна симфонична поема и се вливат в чудната хар­мония с главния мотив — неудържимия копнеж на влю­бените луди-млади, които все не могат да се досегнат.

През декември 1899 г, Яворов създава и стихотворе­нието „Арменци", вдъхновено от дружбата му с ар­менски изгнаници по време на едногодишния му пре­стой в Стралджа. Наред с „Градушка" и „На нивата" „Арменци" е стихотворението, което най-силно е вълну­вало прогресивната ни интелигенция десетилетия наред, което изведнъж е спечелило на младия поет хиляди го­рещи поклонници и е давало реални основания на кри­тиката да установява безспорно сходство по дух между поезията на Ботев и Яворов.

След големия успех с „Калиопа" Яворов пише сти­хотворения като „Великден", „Песен", „Есенни моти­ви", „Минзухар" — все израз на душевна потиснатост, на нерадостни настроения. Особено характерно в това отношение е стихотворението „Великден". Изненадани и смутени, ние четем тук за „пътника утруден", на ко­гото 

и страх неволен често смущава му душата:

чe слънце го изгаря, а сянка не съзира,

че хала го настига, а завет не намира,

нито съпътник някой — да си даде ръката...

Какво е на младия поет, че е така нещастен? Него­вите стихотворения се печатат. Името му е станало из­вестно. На него критиката възлага такива надежди! В сп. „Звезда" известният тогава критик Йордан Марино-полски пише: „Яворов е едно изгряващо светило", „Ня­ма поет в България, който с такава сила да пленява духа като Яворов". Даже в сп. „Българска сбирка" се е появил ласкав отзив за младия поет от самия Иван Вазов.

Вникнем ли по-отблизо в живота и творчеството на Яворов, не можем да не разберем, че и в това време на така бързо нарастваща литературна слава душата на поета се разкъсва от същия оня конфликт, който е за­почнал с откъсването от бодрата въодушевяваща дру­гарска среда, от социалистическото движение, от един живот, осмислен и окрилен от дела за благото на на­рода? „Що е поезия без дела?" — Този горчив въпрос си задава младият Яворов в един момент на извест­ност, на литературни успехи.

Двадесет и две годишният поет, излязъл от самите недра на народа, е вкусил вече от красотата на пълнокръвния живот, посветен на един възвишен социалисти­чески идеал, който извисява душевните сили и тласка към създаване на голяма поезия, каквато е поезията, свързана със съдбата на народа. Ето защо не го задо­волява и радва него такова творчество, откъснато от големите-дела. Този е главният извор на част от Яворова­та поезия на самотата и отчаянието — и в този ранен пе­риод, и по-късно.

Така нерадостно и в живота, и в поезията тече за Яворов пролетта на 1900 година. Но тъкмо по това вре­ме в страната се започват събития, които бързо извеж­дат поета из тягостното състояние.

Пролетта на 1900 г. е време на историческите на­родни селски вълнения срещу десятъка — изразени в масови митинги, в открити селски бунтове, докато се стигне до известното клане край село Дуранкулак.

Яворов, който доскоро е разпращал до най-близ­ките си писма, изразяващи неговата самотност и отчая­ние, е чудно преобразен. След тежката година, прекара­на в Стралджа, след началните месеци на гнетяща са­мота в Анхиало неговите душевни сили са в нов подем. В стихотворението „Мечта", написано в първите дни на този бунтовен месец май на 1900 година, четем:

Но, боже, дай ми сили! — Забравен брат ме чака:

на светлата надежда спасителните глътки

жадува той — измъчен в оковите на мрака —

и чака ме страдалец с отворени прегръдки . ..

Тогава Яворов пише   стихотворенията   „Сизиф" и „Май", което в първоначалната си редакция носи за­главието „Май—1900".    Това заглавие говори ясно за конкретния повод, който го е подтикнал да пише.

Това е все още времето на селските вълнения срещу десятъка, но гребенът на високата борческа вълна е от­минал вече, настъпва отливът. Перспективите за близ­ка победа с един съкрушителен удар са погаснали. Ос­танало е само горчивото съзнание за вечното тегло на народа мъченик.

Все като резултат на гражданския патриотичен по­дем, който е обзел Яворов през този период, се явяват стихотворенията „Край огнището", Бабина приказка" и преработката на „Пролетната жалба на орача".

В „Край огнището" е разкрита типичната яворовска способност за ярка драматична характеристика чрез речта, резултат, както вече споменах, не само на голям и своеобразен талант, но и на непосредствено, дълбоко познаване на бита, психологията и езика на народа. Раз­говор на трима души на една страничка, а чувстваш цялата напрегната атмосфера на ония жестоки години.

Едва двадесет и две годишен, Яворов е вече виртуоз на поетическата форма. В това отношение още тогава той няма съперник в нашата поезия. Поема, елегия, късо любовно стихотворение, сонет, миниатюрна карти­на на природата — всичко това излиза съвършено из­под неговите ръце. Въоръжен с такова майсторство и въодушевен от събитията, той преработва „Пролетна­та жалба на орача".

*                                           *                                             *

Селските бунтове през първата половина на 1900 г. са потушени. Смелият опит на селския народ да се про­тивопостави на грабителската буржоазна държава е претърпял провал. Десетки най-смели измежду въста­налите са избити, стотици са ранени и хвърлени в зат­ворите. Под ботуша на буржоазната лъжедемокрация затихва за известно време революционният ропот на на­рода. Не е ли това край на надеждите за освобожде­ние? Нима наистина Сизиф никога не ще набере доста­тъчно сили, за да запрати веднъж завинаги скалата срещу потисническата сган?

Скептицизмът отново е овладял съзнанието на Яво­ров. Защо е така колеблива вярата му в крайното не­минуемо тържество на правото социалистическо дело, в силите на народа? Коя е причината за тази неустой­чивост, за това люшкане от въодушевлението към уни­нието и отчаянието? По онова време това е трагедия не само на Яворов, а на немалък брой измежду най-доб­рите представители на народната интелигенция.

Димитър Благоев и неговите съратници създадоха партия на здрави марксически основи, партия, чужда на опортюнистическите и ревизионистически тенденции. Но партията на тесните социалисти не беше лише­на и от някои слабости, резултат главно на условия­та, в които трябваше да работи тя. Социалдемократи­ческата партия се създаваше и работеше в едно ком­пактно дребнобуржоазно обкръжение. Това, което беше по силите на най-напредничавите умове на епохата на­чело с Благоев — да виждат ясно неизбежния път на дребнобуржоазна България към пролетаризирането и към бъдещото социалистическо развитие, — не беше още по възможностите на немалък брой представители на дребнобуржоазната интелигенция, които горещо оби­чаха своя народ и копнееха да отдадат силите си за неговото щастливо бъдеще. Условията за широката попу­лярност на социалистическите идеи сред интелигенция­та, и то социалистически идеи, най-често примесени с просветителски тенденции, са бедственото положение на селяните и занаятчиите през   90-те години,   масовите

разорявания, дивата експлоатация, гладът и страдания та. Но достатъчен е един варварски режим, една серия от кървави репресии срещу опитите на селяните да се противопоставят на ограбването, за да се разклатят идейните опори на много от тогавашните честни интелигенти, за да загасне социалният им оптимизъм, за да ги връхлети отчаянието.

Яворов е много типичен представител на този кръг от народната интелигенция. В тези общи, обективно действащи фактори се пречупват чертите на един своеобразен характер, за който вече говорихме.

Така трябва да си обясним и душевното състояние на Яворов след потушаването на селските бунтове през 1900 г. Борческите настроения отново се заменят с уни­ние, със смътно желание за бягство от този жесток и несправедлив живот. Случайно ли е, че именно по това време се ражда идеята на стихотворението „Желание", изпълнено с лермонтовска тъга, с неясен копнеж по ня­каква миражна страна на покоя и справедливостта, къ­дето в самота би могла да си  отдъхне душата на поета.

Някои от произведенията на Яворов по същото вре­ме са пряк израз на мъчителния монолог, който се води в душата му. Те са огледало на съмненията и противо­речията в нея. Характерни в това отношение са стихо­творенията като „Житейски дребни грижи ..." и „Не е за него дума!"

*                                            *                                                            *

Славейков, Кръстев са издействували Преместване на Яворов в София. Ако се гледат външните перипетии На биографията, надали някога на млад поет щастието се е усмихвало така бързо и така приветливо. Дребният телеграфо-пощенски чиновник, който по волята на на­чалниците трябва да кръстосва по най-глухите и затън­тени краища на страната, бедстващият служещ, кой­то за парче хляб при своето крехко и разклатено здра­ве трябва да дежури по 24 часа наред, скромният я упорит литератор, който две години с кръвта на сърце­то си пише стихотворения, без те да могат да видят бял свят, е в столицата. Интересът към него е изключите­лен. Тук той вече не е Пейо Крачолов, а Яворов — но­ва, ярка звезда на българския литературен небосклон. Любезен, приятелски разположен към него е не друг, а самият Пенчо Славейков — най-строгият, безпощаден и злъчен съдник на всичко, което ражда тогава българ­ската литературна нива. Той слуша похвали от най-известния литературен критик д-р Кръстев. Негов прия­тел е П. Ю. Тодоров. Като млад, щастлив завоевател влиза Яворов в кръга „Мисъл", един кръг с безспорно силно влияние сред интелигенцията по това време, със самомнение, че диктува литературните вкусове и есте­тическите принципи в младата държава. През послед­ната година неизвестният поет е завоювал слава на си­лен талант, на него всички възлагат големи надежди. Какво повече би могъл да желае младият Яворов? Не е ли това повече, отколкото е могло да се мечтае?

Нищо повече сигурно не би могло да се желае, ако Яворов не беше Яворов, а някой, макар и талантлив, литературен честолюбец, който за кратко време е на­правил шумна кариера. Случаят с нашия поет е съв­сем друг. Където и да го заведат обстоятелствата, на каквото и място да го поставят те, той си е със своите големи мисли на голям син на своето време, с дълбоки­те вътрешни душевни противоречия, които по някаква странна логика у него стават толкова по-дълбоки и мъ­чителни, колкото по-стремително расте славата му на поет.

Сред своите нови приятели от кръга „Мисъл" Яво­ров е сдържан, мълчалив, затворен — така го помнят съвременниците. От една страна, това е естественото стеснение на младия поет, дошъл от провинцията сред знаменитостите на литературата. От друга страна, тези хора, с естетическите си разбирания, с безцеремонността, с която отричат един Вазов, с надменността и апломба, с който съдят за съвременната литература, не са, не могат да бъдат негова естествена среда. Даже ед­на година след това Яворов пише до един от най-до­брите т приятели, на когото доверява всичко: „Днес за Днес аз съм толкова близо до кръстевци и славейковци, колкото и ти . . ." От друга страна, той високо цени по-голямата  част от творчеството на Славейков и като всички наоколо е респектирай от ярката му силна лич­ност, от категоричността на съжденията му, подкрепе­на винаги от една голяма ерудиция. На него му правят силно впечатление и някои доблестни, прогресивни граждански прояви на д-р Кръстев. С тези си страни те го привличат. Той им е благодарен за голямата по­мощ, която са му оказали във важен, решителен момент от живота му. И все пак Яворов е самотен, може би не по-малко самотен, отколкото когато беше запратен на глухата затънтена станция Стралджа. Тук той е по-да­леч от семейството, от другари и приятели, от идеи и убеждения, които са осмисляли живота му. И пак така същата омразна служба гълта лъвския пай от времето му. Не му се пишат и стихове.

Колко се е радвал на възможността да бъде в Со­фия, личи от факта, че стоял-нестоял един месец, той подава молба до Българската екзархия да бъде назна­чен за учител в Македония или Одринско — все едно, където екзархията реши.

Това е времето, когато той пише и „Лист отбрулен", в което има толкова много от неговата самотност, от неговото тежко чувство за изоставеност и сиротност.

Известно удовлетворение му доставя доработката на започнатото още в Анхиало стихотворение „Градушка". Стихотворение ли е „Градушка", поема ли е? —- Както на други някои гениални творби, и неговият жанр труд­но може да се определи. Рядко може да се прочете по-могъща, по-внушителна поезия. Четеш и се чудиш как е възможно чрез словото и при ограниченията, които налага мерената реч, да се дават такива изображения, да се разкрива такава драма. Струва ти се, че Яворов е постигнал онова, което е по възможностите на три изкуства едновременно — поезията, музиката и живопи­ста.

„Градушка" започва така, сякаш някакъв внушите­лен хор кратко и тътнещо въвежда в съдържанието на сказанието:

Една, че две, че три — усилни и паметни години...

Трагичният и тежък увод ни подготвя за страшното съдържание на произведението. Но в някакъв рязък контраст започва не това съдържание, а една светла и простичка, едва ли не пасторална картина на селския живот — сърцето на селския труженик е изпълнено с тиха радост, с топла надежда. Зимата е била снеговита, пролетта е била дъждовна и ето — ширнали са се сега златни ниви. Още неделя пек и мирно време, и теж­кият труд ще бъде възнаграден, досегашните страдания ще бъдат изкупени.

След това изведнъж се втурва нов мотив — утрин­та на селското семейство, почти среднощната подготов­ка за жътвата, припряна суетня по цялото село: 

А сутреник полъхва леко

и звън от хлопки издалеко

донася в село; стадо блее ...

Навсякъде живот захваща.

И ето вече слънце грее

и на земята огън праща.

Този слънчев огън още в ранна утрин носи тревожно предчувствие за идващата голяма беда.

Нова картина. Задушната пладня, жълтото сърдито слънце и страшният облак, който вие снага космата, пълзи, пълзи — обхваща цялото небе. Тревогата в ду­шите е стигнала последен предел. Ни молби, ни закли­нания не могат да спрат страхотното нещастие. Няма милост!

Картината на самата градушка — вихърът, черният Дим и адският тътен, белите блясъци на светкавиците, огласените от трясъка планини и полета, опустошител­ната сеч на града, безсилните вопли на хората, — тази картина не може да се възпроизведе. И оня финал, из­пълнен с мъртва тишина, с бавната върволица на поси­велите, на убитите от мъка селяни — „стари, млади и дечица", — които вървят, вървят, носени от „вечно зло". Прав е бил Пенчо Славейков, когато е казал, че не поз­нава друго произведение в световната литература, кое­то да наподобява „Градушка".

През тежкия начален период на живота си в Со­фия Яворов чувствува неудържима вътрешна потребност да напише творба с по-пряко изповеден характер, в която да разкрие непосилните противоречия на душа­та си, смута, който го е обзел, опазените отломъци от голямата си светла вяра, изпитанията, на които са под­ложени социалните му идеали и патриотическите му меч­ти. И в края на тази и щастлива, и нещастна за него 1900 година той написва знаменитото си стихотворение „Нощ".

Дълбоките мотиви за написването на това изключи­телно стихотворение „Нощ" са в душата на поета, из­мъчена, смутена, противоречива през този период, но все така чиста, възвишена, патриотична. „Нощ", тази рядко искрена, вълнуваща творба, е свидетелство за пътя на социалното обезверяване на поета, на идейния му смут. Зад него е младостта му. На нейното чисто знаме е написана пламенната ботевска клетва за вярна служба на родината, за дълг пред „братята Сиромаси". Пред него — 22-годишния младеж — е един нов свят с изкушенията на гордото парнасистко самоизолиране на творческата личност. Тази линия му сочат Славейков и Кръстев. И тук разколебаването не е резултат само на някаква художническа суета. Ние знаем вече, че семе­ната на обезверяването са посети още преди две-три го­дини. Тук силен фактор е и характерът, който с някои свои страни властно го примамва към самота, към бяг­ство от хората. Но съвестта е жива, будна и не му дава покой.

След „Нощ" за дълъг период Яворов почти не пише стихотворения. Няма вътрешен подем, естествен душе­вен подтик за пълноценна творческа работа, така както той я разбира. Щастливо изключение е „Павлета делия и Павлетица млада". В писмо до негов приятел четем такава изповед:

„Целият мой вътрешен мир е в развалини, ако не намеря религия, която би ме вдъхновила, аз съм загу­бен".

В този вопъл е целият Яворов: правдив, честен и не­умолим към себе си и към своя талант, смъртно непри­мирим към всяко творческо мъждеене без вяра и идеал, към всякакво спокойно, самодоволно живуване под лав­рите на шумната слава. За да живее, за да твори, му е необходима „религия" — т. е. висок обществен идеал и големи дела в полза на народа, на родината. Не е за не­го да си устройва удобен живот, суетно да се наслажда­ва на блестящите си литературни сплетни. По дяволите всичко това! По-добре никаква поезия, никакво творче­ство!

Не се знае докъде би довело Яворов това отчаяние, ако в този период той не беше открил страстно търсената вяра в македонската революционна борба, неразделна за него от социалистическите му убеждения. Това е вре­ме на дружба с Гоце Делчев — една спасителна благо­творна дружба, — време на трескави планове да се скъ­саме всички, всички връзки, които теглят назад, които гнетят и умъртвяват духа. А поезията? По-важно от всичко е извоюването на осмислен, пълнокръвен човеш­ки живот. Яворов знае, че голямата поезия е била вина­ги резултат на такъв живот. Без да се двоуми, той си дава оставката от службата. Той ще замине като обик­новен четник в Македония, за да се бие за нейната сво­бода.

„Промяната ми беше необходима — пише до прияте­ля си той. — Аз търся в македонското движение един идеен тласък, защото без такъв не мога да работя, не се чувствам достатъчно силен да продължавам по-нататък литературните си занимания. Търся кипеж на чувства и страсти, в които да изкъпя душата си от наслоилия се върху нея дребнаво житейски прах. ..

В очите на хората моето предприятие непременно ще бъде вратоломна авантюра. Но ти знаеш цената на хор­ските мнения. Без вратоломните авантюри на „нехрани­майковци" като Ботев България днес не би фигурирала на всесветската

карта . . ."

Като четем тези редове, нас неволно ни осеня мисъл­та за друг един велик българин, за друг един привърже­ник на „вратоломните" авантюри, за когото се и споме­нава в писмото. Все тая неудържима тревога, все тая жажда за големи човешки дела, все тая органическа отчужденост от изгледите за спокойно, безбурно същество­вание. Все  тази страст към благородните рискове и авантюри, които водят понякога направо към смъртта.

И ето го Яворов редактор на революционен вестник, а след това и с пушка в ръка в Македония.

По същото това време литературните списания се пълнят с възторжени отзиви за наскоро излязлата му първа стихосбирка. Но всичко това — и хвалби, и уко­ри — не съществува вече за Яворов. Той има голяма, светла вяра, той се е включил във велико дело. Той е нужен, той е полезен. Това, за което е копняла, страдала душата му през последните години, е изпълнено.

*                                                            *                                                            *

Близо две години, до разгрома на ,Илинденското въ­стание през 1903 г., Яворов принадлежи изцяло на ре­волюцията. През това време той на няколко пъти е в Ма­кедония с оръжие в ръка, участвува в сражения, редак­тира вестници, а докато е в България, кръстосва стра­ната, говори по публични събрания в защита на прогре­сивната линия в македонското движение, против реак­ционното течение на върховистите. Поезията е почти из­оставена. Но малкото, написано от Яворов през този пе­риод, е ценен принос и в неговата, и в националната ни поезия. Това са волните „Хайдушки песни" и револю­ционната елегия „Заточеници".

„Хайдушки песни" са майсторски произведения, вдъхновени от хайдушкото народно песенно творчество, именно вдъхновени, защото напразно би дирил някой извора на тази лирика в конкретни народни песни. От народната песен е дошъл само емоционалният лъх, ко­лоритът. Иначе всичко е рожба на Яворовото поетическо виждане, подчинено е на неговата емоционалност, резул­тат е на неговото неподражаемо майсторство.

„Заточеници" е образец на съвършена, дълбоко въл­нуваща поезия с картината на затихналото алено от за­хождащото слънце море, по което се носи корабът със заточениците. Нощта вече се спуща. Все повече чезнат родните брегове, към които заточениците обръщат може би за последен път поглед, към които простират оковани във вериги ръце.

Плод на Яворовата революционна дейност е и най-хубавото от неговата проза: биографията на Гоце Делчев и по-късно написаната книга „Хайдушки копнения" — записките му по време на четничеството.

„Хайдушки копнения" е по-скоро летопис на прежи­вявания, отколкото на случки. И композицията на кни­гата е такава — волна, лишена от епическа и хроноло­гическа последователност, лирична. Това са безспорно едни от най-талантливите записки в българската литера­тура. Написани през втория период от творчеството на Яворов, в едно време на откъснатост от социалистическа обществена дейност и на засилен индивидуализъм в пое­тическото творчество, те са свидетелство за опазените в душата на поета чисти патриотични помисли, граждански вълнения.

Същия характер има и биографията на Гоце Делчев, написана с преклонение пред делото на големия револю­ционер, с любов към предания син на Македония, с ко­гото Яворов е имал щастието да другарува както в Бъл­гария, така и с оръжие в ръка в македонските планини.

*                                                *                                             *

През 1903 г., след провала на Илинденското въста­ние, след гибелта на толкова прекрасни верни другари и преди всичко на Гоце Делчев и след някои разногласия с Яне Сандански, Яворов се оттегля от активна револю­ционна дейност и изживява една от най-тежките си ду­шевни кризи.

За този преломен момент той говори сам като за вре­ме на крушение на „социални възрения", на „патриотич­ни мечти". Както той самият разяснява, това е може би „душевен потрес от страшната македонска действител­ност през оня период", „от преживени ужаси, тревоги". От всичко това Яворов излиза, по негов израз, с „друга душа". За него това е мъчително, извършило се при го­ляма вътрешна съпротива минаване „моста на декадентството" (М. Арнаудов, „Към психографията на Яворов". Годишник на Софийския университет, 1916 г.).

„Душевния потрес от страшната македонска действи­телност", преживените „ужаси, тревоги" Яворов изтъква като причина за минаването на моста на декадентството. Но за нас, които имаме възможност да погледнем на цялото развитие на Яворов в исторически план, тази „причина" се оказва фактически последствие от  друга, по-дълбока първопричина, по която Яворов   естествено не .е могъл да бъде наясно, но която ние сме длъжни да анализираме, за да хвърлим светлина и върху характе­ра на прелома у него, и върху особеностите на творче­ството му по-късно. За тази първопричина ние вече спо­менахме — това е много задълбочилият  се вече пропее на разочарование в неговите социалистически убежде­ния. Разочарованието пък от своя страна е   обяснимо, като се има предвид характерът на Яворовия социали­зъм. Яворов, както вече споменах, никога не е бил по­следователен социалист. Въпреки усилените му занима­ния в годините на неговата ранна младост със социали­стическа литература и практическата му дейност като ръководител на партийната група в Чирпан, социализ­мът за него си остава повече един честен, хуманен порив за народно добруване, за братство и равенство, отколко­то реална перспектива въз основа на един научен, трез­вен анализ на българските икономически и политически условия. Впрочем малцина измежду представителите на интелигенцията по онова време, които са се увличали по социалистическите идеи, са имали такъв правилен поглед за социализма и за отношението му към българските ус­ловия. Така се обяснява и лекият отлив на редица пред­ставители на творческата интелигенция от младото то­гава социалистическо движение, лесните им разочарова­ния. Оттук — честите изказвания на някои   от тях   за социализма като „данък на младостта", като „красива, но неосъществима   мечта",  като учение, несъобразено с нашите условия, и т. н.

Разочарован веднъж в социалистическите си убеж­дения, на които години наред е бил горещ поклонник, които за немалък период са били смисъл на неговото чо­вешко и гражданско съществуване, той остава вече без идейна опора, без „вярата" и „идеала", които така упо­рито и страстно е търсил цял живот.

Тази е най-широката предпоставка за творческата и душевната криза на Яворов. А попадането му в една Чужда дотогава за него буржоазноестетска атмосфера,

каквато беше атмосферата около списание „Мисъл", свързването му с буржоазния хайлайфски свят на Лора Каравелова, в който свят той докрай не можа да стане „свой човек" — ето някои важни допълнителни условия, които разпалиха огъня на противоречията в съзнанието на поета и го насочиха по хлъзгавия път на литератур­ния индивидуализъм.

За творческия прелом у Яворов- е от извънредно го­лямо значение и обстоятелството, че времето след 1903 г. е период на особено интензивно нахлуване на западния модернизъм и в нашата литература, и преди всичко в поезията.

И така всички предпоставки — вътрешни и външни — за поемане от Яворов пътя на декадентството са налице. И Яворов поема този път — трудно, противоречиво, с цената на тежки душевни терзания и творчески лутания.

Анализът на творчеството на Яворов през втория пе­риод трябва да се прави внимателно, конкретно и дифе­ренцирано.

Необходимо е в резултат на един задълбочен анализ да видим, да почувствуваме как в немалък брой стихо­творения, писани през втория период, се оглежда не ка­нонът на някакво мъртво литературно декадентско на­правление, а голямата трагическа личност на поета. Не­обходимо е да разберем и дълбокия социален смисъл на този трагизъм — трагизма на угнетената, потиснатата творческа личност от едно вълче общество. Върху осно­вата на трагическия конфликт между личност и общест­во в миналото израсна едно значително трагедийно из­куство. В големите литератури това изкуство заема по­лагащото му се достойно място. С част от творчеството си Яворов е характерен представител на трагедийната поезия, какъвто в известен смисъл е и Димчо Дебелянов.

По-конкретно — в малкото стихотворения, които пи­ше Яворов през цялата 1904 година („Завет", „Честит е", „Другари", „На сестра ми", „Напразно, майко", „Копне­ние"), няма нищо декадентско. В тях наистина има скръб и гнетящо чувство на душевна неудовлетвореност, но то­ва още не е основание, за да бъдат обявени те за дека­дентски или упадъчни. Правдивият и задълбочен анализ би разкрил, че капиталистическата действителност, раз­валата и жестокостта на този свят издигат преграда между себе си и редица честни творци от типа на Яворов, които се самоизолирват, страдат, изпадат в отчаяние, безсилни да поемат пътя на най-смелите, на най-стойките и последователни свои съвременници. Затова същ­ността на такава скръб не може да няма социален харак­тер, дълбокият й смисъл не може да не бъде протестът срещу една действителност, която подкосява силите, руши душевната хармония на толкова талантливи лич­ности.

Вземете стихотворението „Копнение". То цялото е из­раз на неудържимия порив на вечно неспокойния, вечно търсещия, вечно неудовлетворения дух на поета:

Все туй копнение в духът,

все туй скиталчество из път,

на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен

напред, към утрешния ден,

без там пристанище да зная . . .

Или прочетете стихотворението „Другари", толкова родствено на Ботевата горчива сатира „В механата", макар и с друга емоционална украса. Жал му е да гледа другарите си. Някога те са били пламенни и устремени в борбата. Вдъхновявал ги е един голям обществен иде­ал. Но „животът безпощаден" е прекършил волите. Сме­лостта и непримиримостта е заменил с „овча кротост". В очите на тези другари съдбата на поета изглежда ща­стлива. Но те не знаят, не разбират неговата неволя.

„Напразно, майко" и „На сестра ми" са непосред­ствено свързани с „Другари". Скръбта, отчаянието в тях е от същия характер. Ако такава скръб и такова отчая­ние бяха декадентство, какво би останало от Лермонтов?

„Честит е" представлява остра сатира срещу опия блажени в собствените си очи нищожества, които, хвър­ляйки поглед назад, могат да видят след себе си само един пуст, дребнав „кокоши път". Това са ония, които кършат гръбнак, пълзят из лабиринтите на живота, во­дени от една примамка — благополучието.

В рязко противоречие с така категорично демонстри­раното индивидуалистично верую в „Песен на песента ми" в 1905 г. Яворов пише стихотворението „Бежанци", израз на будното, незагасналото гражданско съзнание на поета.

И в „Безсъници", и в „Прозрения" има редица сти­хотворения, извън посочените вече, в които би било пре­силено да се търсят белезите на едно или друго направ­ление на упадъчната буржоазна поезия. Там наред с „На пладне", „Другари", „На сестра ми", „Напразно, майко", „Копнение" такива стихотворения са „Маска", „Евреи", Теменуги", „Майчина любов", „Въздишка".

Извън любовните в „Прозрения" е необходимо да бъдат отделени стихотворения като „Родина", „Слова", „Майска вечер", „Зов", „Славата на поета", „Две души", „В часа на синята мъгла".

Спомнете си странния отшелник от „тълпата шум­на" в стихотворението „Чудак", писано още в Анхиало, благородния самотен човек с хлътнали страни, с набраз­дено от дълбоки бръчки чело — следи на жестоките жи­тейски изпитания. Как страстно ненавижда той „све­та безпътни", в който му е съдено да живее, и колко много жлъч и омрази е предизвикал той около себе си заради това си отношение към света! Самотният чудак, ту унило мечтаещ, ту овладян от пълно отчаяние, е ли­ричен герой на не едно стихотворение и през първия, и през втория период от творчеството на Яворов. Сти­хотворения като „Родина", „Слова", „Зов", „Славата на поета", „Две души", „В часа на синята мъгла" са него­ви палещи изповеди, които нямат нищо общо с фалши­вите и студени догми на упадъчната буржоазна поезия.

„В часа на синята мъгла" е едно от последните сти­хотворения на Яворов. В него говори един глас, от кой­то неволно потръпваш — глух, равен, старчески, без­крайно печален. И като слушаш как този глас с такава безпощадна увереност, с такава безвъзвратност изрича една страшна равносметка с живота, как уморено при­зовава смъртта, как мрачно предупреждава — „деца, боя се зарад вас!" — в гърдите заедно с болката за на­шия Яворов се надига неудържим гняв срещу онази свирепа и подла действителност, която доведе едва три­десет и една годишния поет до такава покруса. Социал­ната същност на Яворовата скръб пряко е изразена в един многозначителен въпрос в същото стихотворение — „но кой ще назове честта и кой позора?" В този въпрос се съдържа характеристиката на цял един строй, обър­кал понятията за чест и позор.

С най-голямо основание може да се говори за се­риозни пробиви на символизма и декадентството в пое­зията на_Яворов след 1905 г. във връзка с редица стихотворения, които съставят ядрото на стихосбирката му „Безсъници". През тези години Яворов пише стихотво­рения, които наистина изненадват и смущават всекиго, който познава поезията му дотогава, който вече е по­чувствувал завладяващата мощна жизненост и непо­средственост на таланта му, който дълбоко се е вълну­вал и от скърбите, и от малкото радости на поета.

Високите, благородните страдания на Яворовия дух, които са ни грабвали и увличали, започват да добиват демонстративен характер. Мотивите на страданието, от­чаянието и смъртта започват да се натрапват, да се вну­шават със силни, но външни средства. Налице е едно преднамерено натрупване на сякаш с мъка търсени об­рази — външно зловещи, насилено демонични, учудва­щи, но малко въздействащи. Яворов, стихията на ко­гото са преживяванията, започва да философства, да разгадава тайните на битието. При това разрешенията вървят обикновено по погрешна посока. Наред с философстването се явява и студената реторика, пищната поетическа фразеология. В Яворовия силен, жизнетрепетен поетически драматизъм започват да нахлуват

външнодраматични, декламационни интонации. Яворов, не­сравнимият майстор на оригиналната поетическа форма, започва да допуска някои шаблони — типичните шабло­ни на символизма.

Имам пред вид писани в различни години стихотво­рения като „Смъртта", „Към върха", „Песента на чове­ка", „Без път", „Пред щастието", „Затмение", „Чудови­ще", „Видения", „Възход", „Демон", „Една дума", „А ти умираше", „Угасна слънце", „Аз страдам", „Сфинкс", „Шепот насаме", „Покаяние", „Среднощен вихър", „Нирвана", „Тома", „Духът на въжделението", „Към брега", „По-близо до заход", „Молете неуморно", „При­зраци".

Погрешно би било всички тези стихотворения да се подвеждат под знака на символизма. Символизмът си има свои принципи, характеризиращи го както по фор­ма, така и по съдържание. Като типично символистични стихотворения биха могли да бъдат посолени „нир­вана", „Тома", „Духът на въжделението", „Към брега", „По-близо до заход", „Молете неуморно", „Призраци".

Както видяхме, нанадолният път, който поема Яво­ров след 1903 г., не е така равен и еднолинеен, както се представя понякога. Той е сложен и противоречив. В него има съмнения, просветления, има понякога поривисти връщания назад, към спасителния бряг на жи­вота.

Такова връщане предизвиква любовта на Яворов към Мина, сестра на писателя П. Ю. Тодоров — прелестна шестнадесетгодишна девойка, с изключителни  душевни и умствени качества. Тогава в сърцето на Яворов се за­ражда любов, която, макар и през външни препятствия и   мъчителни   недоразумения,  продължава  до  самата ранна смъртта на Мина — 1910 г. Това е най-трайната, силна, вдъхновяваща любов на Яворов. Тази любов е щастлива в такъв смисъл, че става извор на чудно пое­тическо вдъхновение, плод на което са цикъл стихотво­рения, нямащи нищо общо със символистическата мъ­гла, представляващи едни от най-високите достижения на любовната ни лирика. Става въпрос за стихотворе­ния' като „Две хубави очи", „Благовещение", „Пръстен с опал", „Обичам те", „Молитва", „Не бой се и ела", „Ще бъдеш в бяло", които са значителни поетически творби, Любовта на Яворов към Лора  Каравелова   ражда едно от най-хубавите стихотворения  на любовния  ци­къл — „Стон" („На Лора"). Може би никое от любов­ните стихотворения на поета не е написано с такъв лаконизъм, без да е изгубило нищо от силата на поетическото внушение.

Писаните по друг повод стихотворения — „Вълшеб­ница", „Ела", „Блян", „Среща" — допълват забележи­телния любовен цикъл, без никое от тях да достига си­лата, майсторството на „Стон", „Две хубави очи", „Не бой се и ела", „Молитва".

Такова е състоянието на Яворовата поезия след 1903 г. Покрусата след Илинденското въстание наистина бележи нов етап в развитието на   поета, лириката  му, най-общо погледнато, добива друг облик. Този облик се определя от липсата на високия граждански патос, ха­рактерен за редица стихотворения през първия период, от сериозните пробиви на буржоазната упадъчна поезия в лириката на поета, от засиленото влияние на естети­ката на индивидуализма. Конкретният анализ обаче по­казва, че би било пресилено цялото последно десетиле­тие от творчеството на   Яворов да бъде определяно с едни или други уговорки като период на символизъм въпреки   наличието  на  символистични   стихотворения. Пресилено би било също така творчеството на Яворов през последното десетилетие да се подвежда изобщо под знака на декадентството въпреки наличието на немалък брой упадъчни стихотворения. Както видяхме, картина­та е по-сложна. През втория период, върху който без­спорно се чувствува силният отпечатък на естетиката на индивидуализма, Яворов създава редица произведения с трайно художествено значение, някои от които опре­делено реалистични. Сложността на картината изпъква още по-категорично, като си припомним, че именно през втория период Яворов написа  талантливата си реали­стична художествена проза и две драми: „В полите на Витоша" и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва".

По собствените му изказвания и по свидетелствата на другарите му Яворов се е развивал като драматург по пътя на все по-задълбочения и идейно осмислен реа­лизъм. През есента на 1913 г., малко преди първия опит за"самоубийство, Яворов споделя с проф. Асен Златаров своя смел план за нова драма: „Аз ще дам един тип на капиталист, та и духът на Маркса да остане доволен . .. Социална поезия искат от мене: ще им дам истинска социална драма, па да видят изменил ли съм на своята стара любов . .."

Изпълнението на такъв план щеше да означава ве­че открит, пряк конфликт с буржоазната държава. И без това Яворов беше в непрекъснато мълчаливо про­тиворечие с буржоазната среда, в която беше попаднал, без нито тя да го приеме за свой, нито пък той да се при­мири с нея. Това беше една безгласна, разяждаща вра­жда, която постепенно подкосяваше творческите и ду­шевни сили на поета. Чрез списание „Мисъл" той се беше домогнал до висшите литературни среди на бур­жоазията. В тези кръгове се проповядваше максимата за „чистото изкуство", надменно и презрително се пре­небрегваха демократичните традиции на българската литература, не се зачиташе вкусът на обикновения на­роден читател, който пък държеше само на тези тради­ции. Яворов, разбира се, принадлежеше към тази среда, но от време на време предизвикателно и вироглаво я дразнеше било с произведения, нямащи нищо общо с естетиката на индивидуализма, било с действия и изказ­вания, които издаваха будното му демократично съзна­ние и показваха, че социалистическата му и револю­ционна закваска не е заличена окончателно.

Чрез брака си с Лора Каравелова Яворов фактически се свърза с най-висшите слоеве на тогавашното бур­жоазно общество. Той обаче нито за момент не"се

полакоми да се възползува от облагите, които можеше да му донесе контактът с „висшия свят". Напротив — той се изолира от средата на жена си, живееше - гордо и скромно с малкото средства, които можеха да се припе­челят от литературен труд и чиновничество. Не само за семейството на Каравелови, но и за цялата онази сре­да Яворов от начало до край си остава „бяла врана", „персона нон грата", човек от низините, „харамия", кой­то всеки момент можеше да грабне пушката и да се запилее някъде из македонските балкани, рискувайки спокойствието на околните и собствената си луда глава. Те го презираха, дълбоко го мразеха и не пропускаха нито един случай, за да го очернят и злепоставят в об­ществото. Докато беше здрав и владееше творческите си сили, Яворов респектираше вражеското обкръжение с безспорността на огромния си талант и с широката си популярност на любим поет. Но ето че един нещастен случай в живота му стана сигнал за неговото унищо­жение. След самоубийството на Лора, след ослепяването на Яворов злобата на буржоазната парвенюшка среда и на продажната жълта преса стигнаха до истинско беснуване. Те не престанаха стръвно да душат поета дори тогава, когато той беше вече сляп, сломен, останал без работа и без средства за живеене. И това им се видя малко — те искаха неговата смърт. Затова скроиха най-чудовищната клевета срещу него — чистия, благороден поет и човек. Как страшно е бил измъчен, колко самотен и изтерзан се е чувствал в последните си дни, разби­раме от онзи негов разкъсващ сърцето апел — ако има в тая страна поне пет души, за които истината значи нещо, нека се погрижат да го очистят от клеветата. А той, безсилен вече, изпи отровата и от страх да не би да оживее пак в тази зловеща действителност пръсна и че­репа си. Така си отиде, тридесет и шест годишен, в на­чалото на един нов творчески подем, големият син на народа, високо талантливият представител на националната ни литература Пейо Яворов.