Joomla Software solutions Template

Payday loan

РУСКОТО ОБЩЕСТВО И ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ XIX В.

В деветнадесети век Русия навлиза като изостана­ла в икономическо и политическо отношение страна. Огромна по площ империя, тя все още не може да прео­долее едно от най-срамните явления в историята на чо­вечеството — крепостничеството. Руските крепостни се­ляни имат съдба, не по-различна от тази на негрите ро­би в южните щати на САЩ. Изцяло собственост на дър­жавата или на шепа помешчици, те са подложени на непосилна експлоатация и са подвластни във всяко от­ношение на волята на господаря си.

Руски император от началото на XIX в. е Алексан­дър I Благословени, първи внук на Екатерина II Велика. Голямата му амбиция е да поддържа огромна армия, равна на австрийската и пруската, взети заедно, с цел воденето на завоевателни войни за обогатяване на ко­роната. Тази имперска амбиция довежда до фрапира­щи крайности в армията: военната служба е 25-годишна, с мизерно състояние на войниците, между които до­ри 12-годишни момчета. С филантропски намерения Александър I създава едно от най-ужасяващите неща в системата на армията — военните колонии. Желанието му е в мирно време войниците да живеят със семейст­вата си, но в резултат се получават военни лагери, в кои­то насилието е нещо ежедневно и обикновено. Само смъртта на Александър I му попречва да превърне ця­ла Русия в такава колония.

Образование, и то не добро, получават само деца­та от благороднически родове. Основното училище е в ръцете на свещениците. Създадени са няколко университета по примера на западноевропейските, с малък брой студенти в Петербург, Москва и Казан. Значително по-важно е кадетското училище, в което се обучават всички благородници, насочили се към военна служба. Отваря врати първата обществена библиотека в Петер­бург.

Възникват първите организации на либерално на­строени офицери. Те пропагандират отмяна на крепост­ното право, подкрепа на националните движения на Бал­каните, разширяване на Полското кралство. Една от тези организации, наречена Съюз за обществено благо, с два клона — Северно и Южно общество, подготвя заговор за държавен преврат, включващ и убийството на царя. Междувременно Александър I умира и на руския импе­раторски престол застава брат му Николай I. Същият месец, декември 1825 г., заговорниците правят своя опит за сваляне на императора, известен в историята като Бунт на декабристите. Николай I смазва бунта безми­лостно — петимата водачи: Пестел, Рилеев, Муравьов-Апостолов, Бестужев и Качевски, са осъдени на най-жестока смърт, последвани от 31 съучастници, остана­лите са заточени в Сибир за 20 години. Императорът засилва полицейския терор в страната и въвежда край на цензура на всички печатни издания. На следващата година Полша, колония на Русия, прави опит за национално-освободителна революция, но не успява — сама загубва придобитата преди това относителна автономност. Така още в началото на управлението си Николай I показва силна ръка и се прославя като най-реакцион­но настроения владетел през XIX в. В същото време императорът е меценат — приема либералната „Исто­рия на Русия" на Карамзин, допуска да бъдат издадени сатиричните повести на Гогол и покровителства в оп­ределена степен Александър Пушкин. По негово време са създадени множество техникуми и технически инс­титути, разрешава се самоуправление на Петербургската община. Не особено образован, императорът виж­да като злини за Русия липсата на завършена правна система и крепостничеството и извършва реформи в те­зи насоки, доведени до край от сина му Александър II Освободител. Императорски укази освобождават руски­те селяни от крепостното право през 1861 г. По време­то на Александър II се поставя въпросът за цензурата не като предварително недопускане до печат, а като юридически казус — търсене на отговорност на авто­рите след появата на творбите им. Императорът приз­нава необходимостта обществото да бъде информира­но, но след покушение срещу него забранява всякакви вестници. По същото време възникват първите тайни организации на анархистите и нихилистите. Членовете им са обикновено студенти от заможни семейства.

Руско-турската война от 1877—1878 г. поставя край на петвековното владение на Турция на Балканите.

Между 1870 и 1881 г. Русия е залята от политичес­ки убийства. Зачестяват опитите за атентати срещу им­ператора (1879 и 1880 г.), организирани от „Народна воля" и завършили със смъртта на Александър II на 13 март 1881 г.

Последният руски цар — Николай II, царува 23 го­дини. Известно е, че попада под влиянието на Разпутин — авантюрист и гадател, и фактически оставя голяма част от управлението на Русия в периода 1914—1916 г. в ръцете му. Николай II управлява страната сред общо Недоволство. Екзекутиран е в нощта срещу 17 юли 1918 г. от болшевиките заедно с цялото си семейство.

Руската литература от XIX в., известна като класи­ческа, се развива на фона на крайна стопанска изоста­налост и политическа нестабилност на страната. Фено­меналното в нея е, че само за стотина години дава на човечеството поредица от гениални творци, ненадми­нати до днес — Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Гогол, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов, съпътствани от достойни майстори на перото като Грибоедов, Крилов, Шчедрин, Гончаров и др. За разлика от обществото, ли­тературата на Русия през XIX в. е в разцвет. Руският писател твори в близост със своя народ и това се отра­зява на характера на творчеството — то е трезво реа­листично и изпълнено с дълбок хуманизъм.

Пушкин бележи началото на реализма с романа си „Евгений Онегин". Повечето от руските писатели са свър­зани с прогресивните демократични движения в Русия по това време — Пушкин възприема идеите на декабристите: Белински, Некрасов, Чернишевски и Добролюбов са ръководители на революционната демокрация, а Тол­стой и Достоевски, врагове на революционната мисъл, твърдо защитават страната на унижения руски народ.

Руската класическа литература е литература на го­лемите теми и дълбоките философски обобщения, със­редоточени около един център — човешката личност. Толстой се вълнува от мястото на великите мъже в ис­торическата съдба на народите, а Пушкин, Лермонтов, Гогол и Тургенев отделят голямо внимание на образи­те на т. нар. „излишни хора" (Онегин, Печорин, Рудин) и на „малкия човек" с присъщо уважение към отделна­та личност. Руският писател откликва с цялата си душа на моралните и социални проблеми на своето време. Съдбата на народа му е негова лична съдба и най-често животът му има трагичен край — Чернишевски и Дос­тоевски са заточени, Пушкин и Лермонтов в цъфтяща младост умират на дуел. Статистиките сочат, че сред най-известните писатели днес в света са Достоевски, Толстой и Чехов.