Joomla Software solutions Template

Payday loan

„ХАМЛЕТ" - АНАЛИЗ НА ДРАМАТИЧЕСКОТО ДЕЙСТВИЕ

„Хамлет" е първата от поредицата велики траге­дии на Уилям Шекспир. Откакто е създадена (ок. 1601 г.), тя привлича актьори, театрална публика, критици. Играна е много пъти и главният образ се счита за връх в актьорската кариера. Интересът към трагедията се дъл­жи както на любопитната интрига, така и на сложния и все докрай неизяснен образ на главния герой — датския принц Хамлет. Поставените в нея общочовешки проб­леми осъществяват допир с всички времена и поколе­ния.

I Действие

Първата сцена от I действие въвежда в среднощ­ния Елсинор — замъка на датските крале. Мразовитата нощ и мъртвата тишина са наситени с тайнственост. Бдят само стражите. Привидно са спокойни, но разме­нените кратки реплики разкриват, че сърцата им са ов­ладени от смъртен ужас. Вече две нощи им се явява При­зракът на наскоро починалия крал Хамлет. С тежка крач­ка, въоръжен до зъби, той обхожда постовете. Появата му те отдават на слуховете за предстояща война с мла­дия норвежки крал Фортинбрас, чийто баща преди години е сразен от крал Хамлет, но това е само предпола­гаемо обяснение.

Неясната причина за присъствието на Призрака, както и неговото мълчание (в средновековието се смя­тало, че призраците се появяват, защото душите им са неспокойни и имат какво да съобщят на живите), създа­ва напрегната атмосфера и предрича беди: ХОРАЦИО: Как точно да го обясня, не зная,

но чувствам,-че туй вещае смътни

брожения във нашата страна.

(I д., 1 сц.)

В началото на 2 сцена тържествено се появяват но­вият крал Клавдий и кралицата, съпроводени от царедворци. Кралят многословно обяснява мотивите на своя­та женитба и конкретния повод на събирането — да се изпрати писмо на болния крал на Норвежко, брат на стария Фортинбрас, да възпре племенника си Фортинбрас от поход срещу Дания.

За първи път се появява младият принц Хамлет, облечен в черни траурни дрехи, тъжен и затворен в себе си. Склонен към меланхолия и мнителен по природа, той не крие обзелите го чувства. Смъртта на баща му го потапя в дълбока скръб, но още повече го съсипват из­невярата на майка му и самообявяването на чичо му за крал.

Отчаянието му е напълно обяснимо — до вчера щастлив син на славен баща, подготвящ се за образо­ван крал, днес той изведнъж е загубил всичко — скъпи родители, трон, роднини. Най-близкият сродник му е отнел полагащите му се престол и подкрепата на майката-кралица. Ето защо Хамлет не би могъл да бъде добре настроен към чичо си Клавдий (вече крал) и е готов да отговори остро на всяка реплика, отправена към него:

КРАЛЯТ: А ти мой сроднико и сине Хамлет?

ХАМЛЕТ: (настрани) Премного сродник, твърде малко син!

КРАЛЯТ: Все тъй далеч от нас и скрит от облак?

ХАМЛЕТ: 0, не, кралю, - тъй близо, че слънчасвам!

ХАМЛЕТ: „Изглежда?" Не! При мен „изглежда" няма!

Едва прикритото раздразнение предизвиква укори­те па краля:

КРАЛЯТ: Не е туй мъжка скръб и то издава бунтуваща се срещу бога воля, неиздръжлив характер, крехка вяра, необработен ум.

По този начин основният конфликт в трагедията е очертан. Един срещу друг застават Хамлет и Клавдий, макар че основната вина на краля все още не е изясне­на.

Демонстративно Хамлет се съгласява да остане в Елсинор. Думите му: „С покорност подчинявам се, гос­пожо" са отговор не на заповедта на краля, а на молба­та на майка му. В този момент би могъл да й каже всич­ко, което го вълнува, но се въздържа. Разтърсваща бол­ка и разочарование са събрани в първия му монолог („Да би могла таз омърсена плът..."). Не може да прос­ти постъпката на майка си и се чувства отвратен от це­лия женски род: „О, слабост, твойто име е жена!" Прин­цът е толкова отчаян, самотен и безсилен, че приема дори мисълта за самоубийство (ако Бог го позволява­ше на вярващите). Вътрешните му убеждения, предста­вите му за морал напълно противоречат на това, което вижда в датския кралски двор:

ХАМЛЕТ: Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда тоз свят със нравите му! Пфу, че гадост!

Любовта на един „достоен крал", заменена с тази на „грозен сатир" — това Хамлет не може да приеме.

От този момент той не вярва в любовта и жените и много скоро ще поднесе разочарованието си и на своята лю­бима Офелия.

Пред света принцът запазва самообладание и остро иронично се надсмива над ситуацията:

Сметка, сметка,

Хорацио! Което ни остана

от погребалната трапеза, беше

поднесено на сватбения пир.

Съмнението на Хамлет, че нещо не е както трябва, много бързо прераства в убеждение след съобщението на Хорацио за призрака.

ХАМЛЕТ: Не е добро! Подушвам подло дело!

О, бързай нощ! Търпение, душа!

И вдън земя да е зарито даже,

безчестието накрай ще се покаже!

Впрочем и „погледът отстрани" на обикновените хора говори за скритото зло: Марцел: „Да, има нещо гнило във Дания." (I д., 2 сц.)

В средновековната драма призраците имат обичай­на поява. Те участват в действието равностойно с дру­гите действащи лица, при това се смята, че винаги каз­ват истината. Разкритията на Призрака в 5 сцена игра­ят ролята на завръзка на драматичното действие на дра­мата „Хамлет", В  тържествен и приповдигнат тон дос­корошният датски крал разкрива истината за трагична­та си смърт и коварството на брат си, В света на живите го връща погазването на вечните човешки закони. На­силствената смърт, братоубийството, прелюбодейството, кръвосмешението, лъжата и всички земни грехове разкъсват душата на страдалеца-крал и след смъртта му, като му причиняват повече мъки, отколкото огъня на Чистилището (тези мъки той с достойнство премъл­чава). Бащата на Хамлет се представя от отвъдното като истински крал, благороден човек, любящ съпруг и родител. Дори и след предателството на кралицата той запазва чувствата си към нея и бащински съветва Хам­лет да опази душата си от зли мисли срещу нея.

Призракът има реално значение, защото Хамлет го вижда и общува с него, и символично, защото е но­сител на идеята за дълга. Повелята му: „И щом изслу­шаш ме, да отмъстиш" задължава Хамлет. Среднове­ковната традиция за кръвно отмъщение изисква от си­на разплата, дори с цената на живота му.

В момента на узнаването на истината Хамлет е пси­хически подготвен за нея, защото е предчувствал злото. Всички книги, над които е залягал с усърдие, се оказват безполезни. Животът сипе върху него страшни удари и той е готов да призове не само земните и небесните си­ли, а и силите на Ада, за да му помогнат да запази разу­ма си, да понесе всичко и да изпълни синовния си дълг. Когато се заклева пред Призрака, Хамлет е изпълнен с непоколебима решителност. Би искал по-скоро да от­мъсти, но разбира, че се нуждае от време — да се увери в истината, да планира разобличението на престъпника и тогава да нанесе последния удар. Странно развеселен изглежда пред Хорацио, защото е намислил как да дей­ства и вече го прави — „във бъдеще ще сметна за уместно да разигравам роля на чудак".

Хамлет осъзнава своя дълг не само като личен, но и като дълг пред обществото, защото посегателството спрямо баща му е нарушение на хармонията в света, победа на злото. Не просто възмездие, а възстановява­не на нарушената хармония чрез всеотдайна служба на Доброто — такава е целта на героя:

Векът е разглобен. О, дял проклет:

да си роден, за да го слагаш в ред!

(I д., 5 сц.)

Грандиозната задача, пред която се е изправил Хамлет, е трудно разрешима. Решението му да се бори с всички сили и средства срещу злото и съзнанието, че отделната личност не може да победи пошлостта и ли­цемерието на времето, го определят като трагичен, нрав­ствено възвишен герой. Борбата е между неравностой­ни сили — силната самотна личност, застанала срещу злото на целия свят; победител не може да има, но и не може да бъде оставена да властва тиранията на злото. В това е оптимизмът на Хамлет.

II Действие

Неслучайно Хамлет избира за свое първо оръжие мнимата лудост. Тя му позволява да обмисли как точно да действа, да не зачита етикецията в кралския двор, безнаказано да бъде предизвикателен, да говори както и каквото иска. В същото време пази живота му — един, луд принц не е заплаха за краля.

Като добър актьор Хамлет успява да заблуди поч­ти всички в двореца, че е загубил разсъдъка си. Поло­ний, раболепен царедворец и баща на Офелия, никак не-проумява защо Хамлет го нарича „продавач на риба" и не го свързва с кралската заръка да улови „рибата" Хам­лет и да разгадае причината за състоянието му. Него­вото обяснение е „ясно" и елементарно — смята, че прин­цът е обезумял от несподелена любов. Не прозират ис­тината и двете обичани от Хамлет жени — майка му и Офелия. Само нечистата съвест на краля разбира всич­ко, но той още не е сигурен дали Хамлет знае за убийст­вото. Като проява на грижа за принца кралят извиква в Елсинор Розенкранп и Гилденстерн, другари на Хам­лет от детинство. Поставена им е точна задача — да разберат какво измъчва принца срещу добро възнаграж­дение с лицемерното обяснение „заради доброто и здра­вето на нашата надежда" (II д., 2 сц.).

Появата на Гилденстерн и Розенкранц никак не оза­дачава Хамлет. Тя, както и преднамерените „случайни" среши с Полоний, имат за него ясен смисъл — част са от скритата война на краля срещу него, макар да не го разбират. Съвсем искрен е Хамлет, като споделя пред старите си приятели, че „Дания е затвор". Родината на­истина се е превърнала в капан за свободния му дух. Под съмнение са подложени всичките му житейски цен­ности, включително и хуманистичният му възглед за чо­века. Ето какъв е идеалът на Хамлет за човека: „Чове­кът! Какво великолепно творение е той! Колко благо­роден е с разума си; колко безкрайно богат откъм спо­собности, изрази, движения; колко изумително съвър­шен в действията си; колко приличен на ангел в своята прозорливост; колко подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички живи твари!"

Точно този ренесансов хуманизъм кара героя да воюва за съхраняване на човешкото у човека. Едновре­менно с това тази идеология помага да открием още една страна в характера на принца — той е умен, инте­лигентен и мислещ младеж. Около него не е останал нито един човек, който да притежава дори частица от идеала му, но той остава все така готов да води отчаяна борба в името на този идеал.

Актьорският монолог за гибелта на Троя и страда­нията на Хекуба, пред която Пир убива съпруга й Приам, отприщват у Хамлет овладените чувства. Моноло­гът му в края на II действие е изпълнен със самобичува­щи укори за това, че се бави с отмъщението. Иска да види по-скоро доказателства за престъплението, да скъ­са с всички колебания и да действа. Случаят му предо­ставя такава възможност:

ХАМЛЕТ: Ще накарам таз трупа да представи сцена,

сходна

с коварното убийство на баща ми,

пред моя чичо. И ще го следя,

ще бръкна в раната му — ако трепне,

ще знам какво да правя.

Не само да накаже, а да накара душата на грешния да се покае пред света и дълбоко в себе си за стореното зло — това би удовлетворило Хамлет.

III Действие

В началото на III действие стои прочутият моно­лог на Хамлет „Да бъдеш или не?...", който представ­лява логически завършек на монолога от II действие. Сложни дилеми терзаят героя. Той би могъл да сложи край на мъките или търпеливо да понася „стрелите на свирепата съдба". Но може и да се опълчи срещу море­то от зло и именно това той избира. Обстоятелствата му налагат до този момент да остане бездеен, което го тласка към вътрешен конфликт със самия себе си. Си­лата на разума му казва, че не е време за действия, до­като не получи неоспорими доказателства за вината на Клавдий. Тази склонност към разумни, обмислени, добре претеглени решения поставят Хамлет в измеренията на новата ренесансова епоха, въпреки че не се е отърсил докрай от средновековните предразсъдъци. Той при­ема съществуването на бог и волята му се смущава от сили извън живота, бои се от небитието:

Кой би пъшкал

под бремето на отмилял живот,

ако не беше този страх пред нещо

зад гроба, в неоткритата страна,

отдето никой пътник не се връща?

Той смазва волята ни и ни кара

да се мирим с познатите беди,

наместо да летим към непознати.

(III д., 1 сц.)

Коварството на кралицата е решаващо в опреде­ляне на отношението на Хамлет към жените. Той ги смя­та за слаби, непостоянни същества. Хамлет отблъсква Офелия, защото в така сложилите се обстоятелства ня­ма място за нежни чувства. Той й посочва път за спасе­ние — манастира и вярата, загрижен за съхранението на личността й. Забелязал колко е податлива към въздей­ствието на Полоний, преценява, че то е разрушително за душата й. Хамлет е преднамерено груб с любимата си, но не желае да й причини зло. Не може и да й приз­нае истината за лудостта си, защото с невинната си ду­ша без да иска тя може да го издаде и да осуети гранди­озния му замисъл срещу злото.

Срещата между двамата влюбени в началото на III действие е устроена от станалия твърде подозрителен Клавдий. Догадките не оставят съвестта му спокойна. Дори случайните думи отнася към себе си:

ПОЛОНИЙ: ... Грешно е, но знаем,

е с кротък лик и действия набожни

ний често захаросваме отвънка

самия Сатана.

РАЛЯТ (настрани): Ах, точно той е!

Как шибаха тез думи съвестта ми!

Подслушаният разговор между Хамлет и Офелия убеждава Клавдий, че Хамлет знае за неговото прес­тъпление. Решава бързо да го отстрани и му измисля мисия до Англия. За околните постъпките и мотивите на Хамлет и Клавдий остават неясни. Само те двамата знаят в какво се състои конфликтът им. но до този мо­мент той остава задкулисен. Съвсем друг е характерът Му след сцената с актьорите (III д., 2 сц.). Тази сцена има двойна функция. В сюжетната схема тя позволява на Хамлет да установи истината съобразно поведение­то на Клавдий, но в същото време и Клавдий разбира целта на този „театър". Конфликтът става открит. Ос­вен това във 2 сцена са отразени възгледите на Шекс­пир за изкуството и неговата връзка с живота.

В композиционно отношение 1 и 2 сцена на III дей­ствие могат да се приемат като междинна кулминация  в развитието на действието. Кралят не успява да запази  самообладание, прекъсва пиесата и излиза. За Хамлет истината е окончателно установена и няма място за ко­лебания. Но дори и сега е невъзможно да пристъпи към  активни действия. Той би могъл да убие злодея по вре ме на молитвата на Клавдий в 3 сцена, но като вярващ човек смята, че това няма да бъде възмездие, а награда,: защото душата на молещия се ще отиде направо в Рая. Отново средновековните предразсъдъци възпират ге­роя от действеност.

Душевните терзания на убиеца, надникването в без­дната на собственото морално падение — това е пътя за пречистване от сторения грях. А грехът на Клавдий толкова голям, че той е загубил дори способността си да се моли. Скъпа му е „плячката" от греха — трон У съпруга, затова продължава борбата да ги задържи. Деятелен по натура, той категорично е решен да прати принца на смърт.

Сигурен, че Клавдий е убиец и прелюбодеец, Хамлет пристъпва към разобличаването му. Отива първо при майка си (III д., 4 сц.). Тя е възмутена от дръзки  тон и не разбира как в душата на Хамлет се борят обичта към нея и дългът към мъртвия баща. Той е жесток към нея, но това е жестокост от обич. Не допуска тя да е съучастник, а я смята за подмамена, заблудена. Xaмлет отново доказва своята готовност да служи на исти­ната, като накара кралицата да сравни сегашния крал с предишния и да ги оцени по достойнство, но е толкова настъпателен в разобличението, че кралицата изпада в ужас. Намесва се Призрака, за да му даде урок по толе­рантност. Конфликтът между чувствата и разума за по­реден път довежда Хамлет до осъзнаването на собстве­ната си безпомощност и отново забавя отмъщението. Героят за пореден път е обзет от меланхолия. Това, ко­ето го бави, не е колебание. Показателно е убийството на Полоний. Като го взема за Клавдий, Хамлет много бързо и решително го лишава от живот. (III д., 4 сц.).

IV Действие

Под претекст, че лудостта на Хамлет застрашава всички, Клавдий го изпраща на измислена мисия в Ан­глия с Розенкранц и Гилденстерн (IV д., 3 сц.). В запеча­таното писмо до британския владетел иска услуга — смъртта на Хамлет. В това време норвежките воини на­стъпват към Дания... (IV д., 4 сц.).

Срещата с младия норвежец Фортинбрас, който ко­мандва огромна войска, кара Хамлет да направи срав­нение между него и себе си. Навикът сто пъти да мисли при всяка своя стъпка до този момент не му дава въз­можност да намери подходяща ситуация за отмъщение. Чувства, че трябва да действа:

От днеска, мисъл, в кръв бъди облята

или за никаква недей се смята!

Пета сцена от IV действие представя трагичната съдба на Офелия в кралския замък. Смъртта на баща й и лудостта на любимия й са причина за нейната дълбо­ка душевна криза. Офелия става жертва на обстоятел­ствата. Участта й е разтърсваща, защото страда без вина. Хамлет не желае да оцени обичта й и отказва да свър­же живота си с нея. По този начин се превръща в неин косвен убиец.

Научил за смъртта на баща си, от Франция се зав­ръща Лаерт, събира група метежници и нахлува в дво­реца да търси виновниците. Кралят хитро го успокоява. Влиза и нещастната Офелия. Лаерт научава истината и иска възмездие. Клавдий го успокоява:

КРАЛЯТ: А щом откриеш истината ти,

голямата секира да свисти.

(IV д., 5 си.)

В двореца пристига писмо от Хамлет до Хорацио. В него той пише, че е бил в плен на пирати, но се е осво­бодил и се завръща в родината (IV д., 6 сц.). В друго писмо моли краля за разрешение да се яви в двореца (IV д., 7 сц.). Кралят веднага започва да планира убий­ството му, като подбужда Лаерт към фехтовален дву­бой, хвалейки способностите му и напомняйки за дълга към баща му. Лаерт е готов дори на коварство — сам решава, че ще намаже острието на шпагата си с отрова, а кралят допълва — за всеки случай ще приготви и чаша с отровно питие за разгорещения Хамлет.

V Действие

На път за родния дом Хамлет спира за малко на j гробището и се заслушва в разговора на двамата гро­бари. Донякъде го разведрява жизнената философия на хората от народа, лекотата, с която говорят за смъртта и се шегуват. Малко след това разбира, че стои край гроба, предназначен за Офелия.

Със злоба, вместо с поздрав, Лаерт посреща Хам­лет: „Душата ти да грабне сатаната", а той му отговаря с предизвикателството, че е обичал Офелия повече от него. Свадата е кратка и остра. Хамлет не се нуждае от нея, няма представа, че Лаерт иска смъртта му и в един момент призовава стария си приятел: „Лаерт, защо със мене държиш се тъй? Аз винаги съм бил приятел твой...". С Хорацио споделя:

Тежи ми, вярвай,

кавгата със Лаерт, защото виждам

във неговия случай брат на своя.

Ще сторя всичко, за да се сдобрим.

Гръмливата му скръб подпали в мене

тоз взрив от чувства.

В устроения в последната сцена (V д., 2 сц.) двубой има много повече от предвижданите жертви. Лаерт и Хамлет взаимно се раняват с отровната шпага, Хамлет убива Клавдий, а кралицата се отравя. Драматическият конфликт е разрешен, драматическото действие — из­черпано. Победители няма. Развръзката е кървава като в никоя друга Шекспирова трагедия. Справедлив по принцип, Хамлет става физически убиец на мнозина. И може би наказание за дългото отлагане на отмъщение­то, което довежда до включването в конфликта на още лица, е неговата собствена смърт.

Хуманистичните идеали не позволяват на Хамлет физическата саморазправа с Клавдий, преди да е нап­равил всичко за спасяване на духовното.

Много са мненията на критиците за забавеното от­мъщение на главния герой. Изтъкнатият български шекспировед проф. Марко Минков смята, че Хамлет търси причини, „в основата си измамни", за отлагане. „С тях той се залъгва, както се самозалъгва всеки човек, който намира причини за отлагане на една неприятна работа, но не иска да признае, дори на себе си, защо всъщност я отлага". Най-разпространено е мнението на английс­кия критик Дерек Джъкоби, според който „Дълг на Хам­лет е да убие Клавдий, но той се чувства неспособен да го направи, тъй като всъщност не вярва в кодекса на отмъщението. Когато в края убива Клавдий, той като че ли постъпва така въз основа на мигновено, взето за част от секундата решение. Хамлет си оставя възмож­ност за избор, която би била безсмислена за обикнове­ния отмъстител, и се възползва от нея, когато взема бър­зо, до голяма степен емоционално решение."

Духовните търсения на Хамлет, съмненията и стра­данията го извеждат извън рамките на Ренесанса. Той е герой на всички времена. Трагедията му логично се пре­допределя от неравностойността на силите: сам срещу всички. Но има и успех: единствен застава срещу мърт­вото, застинало време в Елсинор (респективно — в све­та) и успява да го застави да тече по друг начин.