Joomla Software solutions Template

Payday loan

„ЕПОПЕЯ   НА  ЗАБРАВЕНИТЕ"

Паметниците не са толкова за умрелите,

която са си въздигнали паметник неръкотво­рен

и безсмъртен с делата си, колкото за жи­вите,

за да развиват и укрепяват в тях ония доблестни чувства, които дават на един народ

пра­во да живее.

Опитвали ли сте се някога да потърсите из гънките на паметта си оня пръв тласък, който е оформил в съз­нанието ви величавите образи на Левски, Раковски, Паисий? Убеден съм, че дългата нишка на спомените ви ще се спре в края на краищата "при „Епопея на за­бравените" — онова поетично ядро, около което са се кондензирали всичките ни знания и впечатления, свър­зани с тези имена — от благоговейния трепет, който са ни вдъхвали строгите портрети по стените на училищ­ните коридори, до най-новите данни, които ни е дала прецизната историческа наука. Съзнателно или несъзна­телно представата ни за неспокойния създател на пър­вата българска легия винаги ще се ражда от стиха за оня „мечтател безумен, образ невъзможен", чието ро­мантично обаяние пръв ни е внушил поетът; зад всеки разказ за великия апостол ще чуваме отдавна позната­та фраза: „Девет годин той скита се бездомен . . ."; във всеки нов портрет на Паисий ще търсим реминисценции от затвърдената в съзнанието ни картина:

Един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.

И едва ли щяха да бъдат така живи в душите ни и тра­гичната смърт на братя Жекови, и дори нечуваният подвиг на Кочо Чистеменски, ако от забравените стра­ници на историята не бе ги поела могъщата ръка на поета. Тя придаде конкретни форми на кървавата дра­ма на перущенските въстаници, които, за да умрат не­покорени, избиват семействата си, а след това и себе си, и обезсмърти името на Кочо — „простия чизмар". А историята тук сочи и други имена. Но колцина от нас знаят за Спас Гинев, макар и във всеки исторически летопис името му да стои до името на Кочо Чистемен­ски? Не показва ли това, че не толкова историята, кол­кото поезията е запазила живо преданието з.а гордостта на въстаналата Перущица? Но трудно е да се каже кой всъщност е в дълг тука — историята" пред поезията или поезията пред историята. Какво би била българската литература без темата за националноосвободителните борби и без героичните характери, с които те я насели­ха? И какво би била за нас тази велика историческа епоха, ако не съществуваха „Хаджи Димитър" и „Епо­пея на забравените", „Записки по българските въста­ния" и „Под игото"?

„Епопея на забравените" — това не е просто „поезия с историческа тематика", това е самата история, придо­била плът и кръв, концентрирала в мигове енергията на вековете, разкрила идейния си и етичен смисъл, изпра­вила целия си ръст върху пиедестала на героичната ро­мантика.

Стотици страници отделят академичните томове, за да уловят само основните контури на дългия историче­ски процес, който започва с първите прояви на оформя­ващото се национално съзнание и завършва с побед­ния край на Руско-турската освободителна война. За цялата тази епоха с нейния бурен устрем напред на Вазов са били достатъчни 12-те стихотворения на ци­къла. С правото на поета да не се рови в тъмния хаос на всичко „случило се" той не повтаря дългата хроника на историческите събития, а от нейните данни сътворява един нов свят, в чиито образи като във фокус се съби­рат светлините и сенките на цели исторически периоди. Движението на епохата тук се концентрира в напреже­нието на няколко върховни момента.

Ето, от тъмните дълбини на един отминал век до­лита шумът на беломорските вълни — в библейската поза на древен пророк монахът Паисий издига към зве­здния свод изписаните листи: 

От днеска нататък българският род

история има и става народ!

Нов тон — тревожен и бурен, — и пред нас преми­нава, обвян от чара на хайдушката романтика, безпокойният образ на оня „нещастен мечтател, апостол и воин", поискал в един час да бутне „делото на пет ве­кове" — образът на Георги Раковски.

Друга страница — друг образ, друго историческо време: спокоен и светъл, за близкия бунт говори апо­столът Левски и със свещения трепет на новопосветени поглъщат думите му простите селяни.

И ето, на сцената е излязъл вече самият народ — сред кръв и дим се бори за свободата си гордата Перу­щица ...

Последен тласък — и ние сме на шипченския връх: заговорват по волята на поета планинските урви, вре­мето връща своя ход и отново в тридневен бой храбрият орляк на опълченците с кръвта си измива позора на петстотингодишното робство.

Картини, които никоя история не би могла да фо­тографира, картини, родени от фантазията на поета. Но как вярно е схванат във всяка от тях дълбокият сми­съл на историческия момент, как точно е внушена раз­ликата между отделните стъпала в нашето историческо развитие! Съзнанието за свой език и своя история, до което трябва да стигне една народност, за да стане на­ция; кървавият път ifa саможертвата, по който героите довеждат до съзнанието на масите идеите на революция­та; бързото израстване на народите в дните на револю­ционен подем — всички тези закономерности на обще­ственото развитие са намерили верен израз в поетичния език на „Епопеята".

И в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века!

Колко близко е тази поетична хипербола до мисълта на Маркс, че в движението на историята може да има такива дни, в които се съсредоточават по 20 години. Наистина, към това обобщение поетът ни -води по пътя на ефектния романтичен контраст, като преувеличава донякъде ролята на голямата личност. Но по-важна в случая е историческата истина, до която той ни извеж­да, истината за оня огромен скок в народното самосъз­нание, който ознаменуваха годините непосредствено пре­ди Априлското въстание.

Това са „открития", които авторът дължи преди всичко на остротата на своя поглед, на дълбочината на своя реализъм, с който не само широко обгърна епохата, но предаде и нейното движение напред, раз­кри нейната революционна романтика.

Разбира се, не всичко Вазов видя точно така, както ние днес го виждаме. Помним как, понесен от патрио­тичния възторг, той без колебание обобщава:

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

зимаше участье в това предприятье ...

Но няма защо да искаме от автора на „Епопеята" това, което той не би могъл да даде. Няма защо н да търсим в поезията строгостта на научните формулиров­ки. Достатъчно е това, че в общия порой на хиперболите тази фраза се възприема повече като заострено подчертаване на общонародния характер на борбата, отколкото като защита на една неправилна теза за на­шата национална революция. Още повече че в същото това стихотворение образът на народа се конкретизира тъкмо от „потът почтений на простий орач", от овчаря, който живее „на пек и на дъжд", от „селяните прости", които поглъщат опасното слово на Апостола.

Народът — главното действащо лице във великата драма на всяка борба — е всъщност основен герой и в „Епопея на забравените", макар и отделните стихотво­рения да носят имената на единиците. Отделната лич­ност, героят тук е взет тъкмо в своите взаимоотношения с масите, към които е обърнато всяко негово дело и слово. Ако в „Паисий" народът е все още извън поетич­ната сцена, от която се обръща към него атонският бу­дител, а в „Раковски" излиза само в ролята на „кумир", в чието име действува героят, в „Левски" и в „Каблешков" той вече заобикаля плътно своя вожд, а в „Кочо" и „Опълченците на Шипка" излиза и на пръв план, съ­брал в могъщата си гръд героизма на единиците. И то­ва виждане на поета вярно отразява обективния ход на историята. В сложната картина на историческите взаи­модействия Вазов намира точното място на своите ге­рои, защото добре-вижда извора на тяхната сила и зна­чение. „Своеволието на съдбата иска — писа той в кла­сическата си характеристика на Левски в „Немили-недраги", — щото един прост турски кятипин, едно полу­грамотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквато бе­ше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас. За­щото, каквото и да казват някои скептици, Левски е из­ражение на една сила, излязла из цели векове страда­ния, из цял океан унижения." Не пред отделната лич­ност, взета сама за себе си, а пред силата на идеята, която я е създала и на която е носител, се прекланя поетът. Въз основа на това някога буржоазната на­ука го бе обявила дори за „идеалист не само в днешния, но и в античния, Платоновия смисъл на думата". Ако трябва непременно да употребим тук един от двата основни философски термина, то, есте­ствено, би трябвало да кажем точно обратното: кол­ко материалистически е схванал Вазов ро­лята на личността в историята, колко вярно е раз­брал, че значение и сила й придава тъкмо идеята, която тя въплъщава, идея, възникнала от необходимостта на историческия момент. Цялата „Епопея" е построена вър­ху тази неразривна връзка между героя и неговото вре­ме. Внушено ти е чувството, че той се явява тъкмо ко­гато историята има нужда от него, с тези идеи, за кои­то тя е съзряла, с тези индивидуални качества дори, които са нужни за момента. Така чувстваме и Паи­сий с неговия възрожденски патриотичен жар, и Раков­ски с неговия неспокоен бунтарски дух, и Левски с не­говото стоманено спокойствие и здрава вътрешна спой­ка с народа, така чувстваме дори и Бенковски с него­вия властнически нрав на въстанически вожд. По един или друг начин всеки въплъщава „идеята" на даден ис­торически момент.

И може би тъкмо затова в тази галерия на национал­ните герои ни поразява странен пропуск — тук липсва портретът на Христо Ботев, този, който имаше двойно право върху признателността на Вазовата лира, защото беше не само герой, но и поет. Но в „идеята", която въ­плъщаваше Ботев, имаше нещо, което далеч надхвърля­ше обикновените рамки на националната революция, не­що тревожно и неясно за разбиранията на Вазов. И той постъпи честно като творец: не се зае да фалшифици­ра идеите на великия революционен демократ и социалист-утопист, не се реши да обедни неговия светъл об­раз — не написа за това, което не разбираше и не прие­маше.

Но авторът не превръща своите герои в абстрактни носители на идеи. Идеите тук са влени в кръвта на жи­ви хора, чиито резки и силни портрети притежават непо­вторимо поетично внушение. Например неговият Бенков­ски. Образ — внушителен, и властен, фигура — изляна сякаш от метал. „Вождът е Бенковски. Бенковски е сам!" — не чувствате ли в самия говор на поета оня трепет на страхопочитанието, което Бенковски така е умеел да внуши на околните?

И тук, в поетичната област на образите, където науч­ната терминология няма достъп, поетът често е всъщ­ност по-точен и най-важното по-дълбок от учения. Би ли могла и най-вещата наука да предаде огнения дъх на Вазовия Раковски, да създаде такъв монолитен в ця­лата си противоречивост образ?

Със строгия език на научния анализ гражданската история отдава своята признателност на „създателя на българската националнореволюционна идеология"; с ме­кия тон на разумното снизхождение литературната ис­тория отбелязва поетичните заслуги на автора на „Гор­ски пътник"; с леката усмивка на добродушната насме­шка филологическата наука разправя понякога за анекдотичните опити на революционера да изкара българ­ския език основа на всички европейски езици . .. Всич­ки тези различни прояви на героя, които с разни мерки се мерят от историята и науката, поетът обединява във вътрешната същност на един цялостен титаничен образ, замислен от природата като гений, осъществен от обще­ственото развитие като бунтар. Пред нас е един неудър­жим мечтател, който не желае да се съобразява с „ис­торията, мракът, времето, редът", един романтичен бо­рец, готов да даде образ „на всяка мечта". И сега раз­бираме величието дори на неговите абсурдни теории. Отпада студеният критерий на „чистата" наука, оценка дава един-единствен съдник — повелята на времето. Един мечтател, влюбен в своя народ, се бори с петве­ковния мрак, покрил името на България, и изравя из­под руините следи от миналата слава. И заедно с пое­та поколенията се прекланят пред тази фанатична страст, поискала да вкара в бездънната „провала" на нашата древност цялата „вселена".

Ярката индивидуалност на тези портрети се крепи изключително върху дълбокото проникване в душата на героите. Физическа характеристика те нямат, нямат въз­раст, нямат личен живот. Образ им дават техните дела, възрастта им се мери с възрастта на епохата, тяхното единствено битие е историята. „Епопея на забравените" е класическо произведение на приповдигнатия героично-романтичен стил. Тук героите се явяват с ореола си на герои, застават в позата, в която ги обезсмъртяват па­метниците.

Разбира се, никой не би се наел да препоръчва като общозадължителен един-единствен подстъп към образа на героичното. Но все пак, струва ми се, не може да не се отбележи, че Вазовият тържествен, патетичен стил има своето особено дълбоко психологическо основание. В съзнанието на поколенията героите живеят тъкмо с голямото, възвишеното, с това, което ги издига над обикновения човек, над обикновения живот. И затова, кога­то читателят поиска да сложи венец в нозете на героя, няма защо да му ги показваме в домашни пантофи. Към героите авторът на „Епопеята" пристъпва само като към герои. Не си позволява нескромното любопитство да се рови в тайните кътчета на душите им, не счита, че има право с фалшиво интимничене да се изравнява с тях.

Вазов бил „параден", Вазов бил „казионен" — върви все още понякога старата версия, чието начало лежи в надменната хладност на оня критик, който не се посвени да обвини поета тъкмо заради народностния характер на неговото творчество. Но обвинението на критика-индивидуалист — това е всъщност величието на народния поет. Да, наистина, и тук, в „Епопея на забравените", както и навсякъде в своето творчество, Вазов „няма свои чувства, нито има идеи, различни от общите" (д-р К. Кръстев), но тъкмо в това се крие неувяхваща­та сила на неговия стих.

Той самият не е герой, а само певец. Той няма вели­кото право на Ботев да слее себе си със своите герои. Към тях той се приближава само с тържествената стъп­ка на пълномощник на своя народ, който им връчва за­служената награда. Тържествен е моментът, тържествен е и тонът. От позициите на общонародната признател­ност поетът издига за героите пиедестал, увенчава ги с венци, извайва ги в пози, които въплъщават патоса на тяхната борба. Дребното психологическо правдоподобие тук може и да се пренебрегне в името на голямата историческа правда. Героите се явяват пред нас във вър­ховни моменти от своя живот, когато се решава не са­мо тяхната съдба, но може би и нещо от съдбините на народа. Напрежението на такива моменти намира есте­ствен израз в героичния патос на жестовете, в припо­вдигнатия тон на думите. Породени от високата енер­гия на идейно-емоционалното съдържание, убедителни и необходими изглеждат и библейската поза на Паисий, и патетичният монолог на Левски, и баладичният край на Бенковски. „Смешна театралност!" — хвърли някога авторитетното си обвинение д-р Кръстев. „Такава фал­шива фразеология и такава празна риторика . . . Левски не би бил способен даже да изрече По чужда диктовка, камо ли сам да прочувствува и" да изкаже" — писа той за известния монолог на Левски „Манастирът тесен за мойта душа е . . ." Какво удивително неразбиране на романтичния стил на Вазовите оди показва този критик, който, казано в скоби, съвсем другояче се отнасяше към тях преди студеното „д-р", което немският университет сложи пред името му, да угаси постепенно в душата му юношеския възторг пред мощната поезия на Вазов. Та нима поетът иска да ни убеди, че това е езикът на Лев­ски? Нима не е съвършено ясно, че този тържествен мо­нолог е само една романтична условност, чиято един­ствена цел е да ни внуши големия смисъл, патоса на съдбоносното решение на героя? Не самото психологи­ческо изживяване, а идейната обосновка на това реше­ние е интересувала поета. Конкретния биографичен факт той поставя на широка етична основа, превръща го в сблъскване между два мирогледа, два морала. Срещу аскетичните средновековни догми на църквата се изпра­вя новият действен хуманистичен мироглед на пробуди­лите се за нов живот народни маси. На служенето на бога се противопоставя служенето на човека. Поемане­то пътя на борбата от политически въпрос става нрав­ствено задължение на човека. И не случайно тъкмо с това стихотворение започва „Епопеята" — неговият увод, монологът на Левски, в който се решава въпро­сът за нравствения дълг на човека, представлява всъщ­ност една широка идейна подготовка към целия цикъл.

Навсякъде Вазов се стреми да извлече идейния или нравствен смисъл на фактите. Негова стихия са големи­те обобщения. Чрез тях именно той раздвижва тесните рамки на фактическия материал и открива за едрите мащаби на своите герои простора на големия свят, све­та, в който живее само великото и безсмъртното. За ка­къв полет към широки обобщения дава тласък например трагичната смърт на Левски! С неудържим размах на фантазията поетът разсича цялата световна история, за да намери мястото на българския революционер сред най-великите синове на човечеството. От отделен едини­чен факт смъртта на Левски се превръща в звено от ве­ригата на един исторически закон, пронизал вековете — закона за незагасващата борба между прогреса и тира­нията. Бесилото израства в символ, добил светостта на християнския кръст, става връх, през който минава най-прекият път към безсмъртието.

Смъртта и безсмъртието, честта и безчестието, исто­рията и вековете, народите и идеите — това са големите понятия, от които строи света на героите Вазов. И в тоя свят на великото и възвишеното всичко трябва да при­добие същите грандиозни размери. Обстановката тук не може да се изгражда от плътни реалистични детайли. Навсякъде имаш чувството, че както опълченците на Шипка, героите са изправени наистина „пред цяла все­лена, на тоз славен рът". Дори при Паисий, когото не­избежно е трябвало да вземе заедно с неговата „скром­на килийка, потънала в сън", авторът раздвижва нейни­те стени, щом само заговорва героят, и дава за неговото величие друг, грандиозен фон — морето, „хаоса тъмний" и „звездния свят".

С почти космически мащаби работи тук поетът. Ос­новно изразно средство на „Епопеята" са смелите хиперболи, редките сравнения загребват материал от най-славните страници на световната история, чувството се носи най-често по възходящата линия на градациите, в сложните исторически картини се търсят най-вече рез­ките контрасти. И този ефектен романтичен строй на из­разните средства намира такова дълбоко основание в самото идейно-емоционално съдържание на цикъла, че ние сме готови почти да се сърдим на автора за прене­брежителното „реминисценции от Виктор Юго", с което е назовал пред проф. Шишманов това органическо един­ство на съдържание и форма.

Многостъпен, неорганизиран в отделни строфи, с на­пластени рими, които не връщат съзнанието назад, на мощен поток, понесъл във вълните си напора на огром­на енергия, прилича стихът на „Епопеята". Движението му е неудържимо, заедно с него расте непрекъснато и силата на чувството и достига такива висини, че за да го изчерпи, поетът е принуден да трупа епитет връз епи­тет, образ връз образ . . . Фразата на автора е богата и пищна, тонът — риторичен, в най-хубавия смисъл на ду­мата. Това е продиктувано от развихреното чувство, кое­то търси простор да се излее. Един от редките случаи, ко­гато многословието престава да бъде недостатък, защо­то на пръв план изпъква не толкова номинативната функция на думите, колкото тяхната способност да ста­ват носители на определена емоционална енергия. Така е поне в повечето моменти на „Епопеята".

Чувството, възторгът — това е самата същност на стихотворенията от този цикъл. По своя жанр те са ти­пични оди. Тук и героите се разкриват най-вече чрез възторженото отношение на автора към тях и дори го­лемите обобщения, за които по-горе ставаше дума, изли­зат по-скоро от сърцето на поета. Епичните елементи — събитията и случките — са само нишки, преплетени в ли­ричната тъкан на „Епопеята". В основата си тя пред­ставлява една възторжена лирична прослава — просла­ва на великото и възвишеното, на обществения идеали­зъм и героизма на великите синове на България и най-хубавите качества на българския народ.

Само 4—5 години след Освобождението, когато све­тът все още недоверчиво поглеждаше към един народ, за чието съществуване доскоро беше забравил, Вазов защити честта на България чрез величавите образи на своята „Епопея". Не може да се обвинява за позора на робските години народ, който има в историята си такива събития и герои; свобода, която е изкупена с толкова българска кръв, не може да се счита само „дар" от ве­ликодушния руски брат — този увод към „Опълченци­те на Шипка" не е ли всъщност вдъхновение и на целия цикъл?

Но патриотичният възторг от миналото не накара Вазов да забрави своята съвременност. Както виждаме, само няколко години, прекарани в обстановката на ос­вободена България, успяват да превърнат епопеята на героите в епопея на „забравените". Това заглавие ни води пряко към дълбокия подтекст на цикъла, подтекст, който изпъква особено релефно на фона на останалото Вазово творчество от онова време.

1881 — 1884 година. Зората на млада буржоазна Бъл­гария! 

Нов кумир замени идеали

и разчетът владей, не духът! —

печално констатира поетът. Забравени са идеите на ве­ликите предшественици. Българската буржоазия явно измени на техните завети. Разочарованието, изобличе­нието стават основен мотив във Вазовата лирика, основ­на тема на неговата публицистика. Единствена опора на вярата му в светлото бъдеще на България остават бор­ческите страници на близкото минало. И той се заема да ги възкреси, воден от трогателна вяра в силата на ве­ликите примери. Прославяйки обществения идеализъм на предшествениците, той същевременно хвърля своя ря­зък укор в лицето на новото егоистично време, време на „тесни чела" и „широко разтворени джебове", както спо­лучливо се изразява в една своя статия от този период.

„Възпоминанието на великото никога не е безследствено — пише той на 5 януари 1883 година. — ,.. Прочее, добре е да се позамислим над недалечното минало Може би в него да намерим нови светлини за наший помрачен ум; може би из смътните спомени на една страшна и славна епоха да извлечем нещо, което да ни науми за някаква забравена длъжност, за някаква оттикната задача." С тия думи е казано всъщност всичко онова, което е в скрития подтекст на „Епопеята" фор­мулирана е „социалната задача", която й е възложил поетът.

Така, под стимула и вдъхновението на две различни епохи, се ражда безсмъртната „Епопея на забравените" И заредена с неизтощимата енергия на героичното на­чало, ето вече повече от осем десетилетия тя преминава от поколение на поколение и свързва героизма на всяка нова епоха с великите завети на миналото