Joomla Software solutions Template

Payday loan

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ. „БЪЛГАРИ ОТ СТАРО ВРЕМЕ"

1. Жизнен път

Както на доста прочути наши възрожденци, точ­ната рождена дата на Любен Каравелов не е известна. За най-вероятна се приема ноември 1834 г. Роден е в семейството на заможен търговец и детството му пре­минава в родната Копривщица. Следват години в Плов­див, Москва, Белград, Букурещ, където го води амби­цията за по-добро образование и желанието за пъл­ноценно участие в обществения живот.

През 1854 г. пристига в Пловдив, за да се учи за търговец по настояване на баща си или за свещеник, според дядо му. Започва обучение в гръцко училище, но не му допада педантизмът в гимназията, както и ат­мосферата в дома на неговия хазяин кир Яни, поради което се премества в българското училище, ръководе­но от Найден Геров и Йоаким Груев. Тук се ражда ин­тересът на младежа към българския фолклор и желани­ето му да стане „учен". Допълнително към това го под­тикват и преводните руски и западноевропейски книги.

След двегодишен престой в Пловдив Каравелов отива да учи абаджийство в Одрин и Цариград, а към средата на 1857 г. се отправя към Русия. В Москва пре­минава почти десетилетие от живота му. През 1859 г. се записва като волен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Не са му чуж­ди идеалите на времето, интересът към „новата наука", идеята, че науката ще освободи обществото от окови и тирания, култът към разума и проповядваният реали­зъм в изкуствата. Младият Каравелов се самообразова с книгите на Чернишевски, Добролюбов, Херцен. Възп­ламенява го идеята за книжовен труд и заедно с некол­цина други българи — Райко Жинзифов, Константин Миладинов, В. Попович и др., с оскъдните си средства започват да издават сп. „Братски труд" (излизат 4 книж­ки). Резултат от силния му интерес към българското на­родно творчество е сборникът с пословици, поговорки, легенди и народни песни под название „Памятники на­родното бьiта болгар".

През пролетта на 1867 г. Л. Каравелов заминава за Сърбия. Там се приобщава към младежкото движение „Омладина" (интелигенция) и търси контакти с бълга­рите политически емигранти. Омладината води борби с консервативното правителство на Сърбия, заради ко­ето е преследвана. Каравелов става деен член на това движение, особено след публикуването на повестта му „Крива ли е съдбата?", отпечатана в Нови Сад през 1869 г. Заради свободолюбивите си идеи и популярност сред сръбската младеж той е принуден да напусне Белград. Заминава за Нови Сад, откъдето продължава да под­държа връзки с приятелите си от Белград. След убийст­вото на княз Михаил (Обренович) в края на май 1868 г. започват преследвания на интелигенцията, които зася­гат и Каравелов. Близо 7 месеца заедно с други омладинци той престоява по затворите, докато на 4 януари 1869 г. е освободен като напълно невинен. Затворни­ческият режим в Петроварадин и Будапеща е отразен върху документалните страници на произведението му „Из мъртвия дом".

След освобождението му от затвора става невъз­можно да остане в Сърбия и заминава за Букурещ. Там е редактор на в. „Отечество" — орган на „старите" сред тамошната българска емиграция. Пътува много из Ру­мъния, за да опознае живота на българите зад граница, взема участие в учредяването на Българско книжовно дружество (1 октомври 1869 г.) в Браила, което служи за основа на изградената по-късно Българска академия на науките (1911 г.). Конфликтите в емигрантските сре­ди го карат да се дистанцира от Добродетелната дру­жина и да започне издаването на свой вестник — „Сво­бода" (ноември 1869 г.).

През 1870 г. той основава Таен централен револю­ционен комитет със седалище Букурещ и мрежа от тай­ни комитети в България и Румъния. Съратници на Ка­равелов са видните революционери В. Левски, Хр. Бо­тев, П. Хитов. В началото на 70-те години Л. Каравелов е в центъра на българското емигрантско движение в Ру­мъния. Изявява се пълноценно и като творец. Многоб­ройни негови актуални и въздействени публицистични статии се появяват на страниците на в. „Свобода", пре­именуван през 1873 г. в „Независимост". Създава поре­дица от сатирични романи — „Три картини из българс­кия живот" („Маминото детенце", „Прогресист", „Из­вънреден родолюбец"), историческия роман „Отмъще­ние", „После отмъщението" и „Тука му е краят", повес­тите „Хаджи Ничо", „Децата не приличат на бащите си", „Богатият сиромах" и др. Превежда на български издадените на руски свои произведения „Българи от ста­ро време", „Войвода", „Турски паша", „Неда".

Гибелта на Левски в 1873 г. се отразява съкруши­телно върху духа на Каравелов. Изправен е пред подоз­рения за връзка с предателството на Димитър Общи, обвинен, че е сръбски шпионин, и дори се замисля убий­ството му (Бенковски и Стамболов). Огорчен и обиден, Каравелов се оттегля от активна обществено-полити­ческа дейност и от 1875 г. започва да се занимава с на­учното и литературно издание сп. „Знание". Наред с това подготвя книгите „Кирил и Методий" и „Сокол".

По време на Сръбско-турската война (1876 г.) е в Белград, събира чета с намерение да мине в България, но се разболява. Година по-късно се настанява в Тър­ново заедно с княз Наришкин — представител на славянофилските комитети в България, и започва да работи за подготовката на българската интелигенция за включ­ване в освободителните борби. Около него се събира активен кръг: Стефан Стамболов, Цани Гинчев, Жоржо Момчев, Добри Ганчев, княз Наришкин, княз Щербински и др.

В Търново Каравелов живее от пролетта на 1877 до есента на 1878 г. Официално получава документ, в който е отбелязан като „търновски жител", заедно с гру­па възрожденски деятели учредява благотворително дружество за подпомагане на руските войски и бежан­ците от Южна България, после участва в тържествата по повод края на Руско-турската война и сключеното примирие в Сан Стефано през 1878 г.

След несправедливия Берлински договор от юли 1878 г. Каравелов става двигател на комитетите „Един­ство", борещи се за обединение на България. Идеята обхваща цялата страна и довежда до избухването на Кресненско-Разложкото въстание.

Литературните занимания на Каравелов продъл­жават с излизането на сп. „Знание" (кн. 5 — 9), сборника „Разкази из българския живот" и стихосбирката „Нова песнопойка", подготвена от автора и съдържаща него­ви стихотворения и творби на Христо Ботев, Стефан Стамболов и Иван Вазов.

Любен Каравелов умира в Русе на 21.01.1879 г.

2. Повестта на Л. Каравелов „Българи от старо време"

2.1. Кратко съдържание

Сюжетът на най-хубавата Каравелова повест е взет от действителността. Действието се развива в родната му Копривщица.

Главните герои дядо Либен и хаджи Генчо са зна­менитости в своето село. Те решават да се сродят, като оженят децата си Павлин и Лила. Движени от това на­мерение, двамата старци често се събират на гощавки, но и често спорят, карат се и пак се помиряват. Правят годеж, почват да се готвят за сватба. Това събитие при­влича погледите на цяло село върху тях. Клюкарки пус­кат слуха, че хаджи Генчо дружи с таласъми и вампири. Този слух достига до дядо Либен, който му хваща вяра и не иска в никакъв случай да се сроди с „дяволски чо­век" като хаджи Генчо. Засегнатият се ожесточава и не иска повече да чуе за сина на дядо Либен. Обтегнатите отношения между двамата старци не пречат на млади­те да се виждат и да се обичат. Една вечер хаджи Генчо заварва Павлин в градината си и го предава в конака под претекст, че е опетнил честта му и иска тежко нака­зание. Всякакви опити за помирение са неуспешни. Ха­джи Генчо изпраща дъщеря си в манастир, а дядо Ли­бен съветва сина си да я забрави. Павлин не възнамеря­ва да се откаже от любовта си и като вижда това, баща му решава, че е по-добре да му помогне. Двамата отв­личат Лила от манастира. Младите са щастливи, за ос­таналото помага времето и всички се помиряват.

2.2. Светът на Каравеловите стари българи

Повестта „Българи от старо време" е публикувана за пръв път на руски език през 1867 г. в сп. „Отечественьiе записки". Няколко години по-късно, през 1872 г., Ка­равелов я превежда на български и я отпечатва във в. „Свобода". Посвещава я на видните български фолк­лористи братя Миладинови и Константин Геров, от чи­ето родолюбиво дело искрено се възхищава.

Замисълът на повестта, както и на цяла поредица фолклорни творби на Каравелов („Войвода", „Неда", „Сиротно семейство", „Дончо" и др.), е да разкрие ха­рактерно българското в бита, психологията, фолклора и езика. Реалистичната картина на българското село през Възраждането, пресъздадена с много синовна обич, при­числява Каравелов към най-видните български фолк­лористи. Пръв в нашата литература той описва българ­ския годеж и сватба, като внимателно маркира грани­цата между типичното и необичайното. Творбата му представлява най-цялостно, целенасочено и художест­вено задълбочено изследване на българската национал­на психология през Възраждането.

Заглавието „Българи от старо време" подсказва, че Каравелов гледа на описаните в повестта събития и ге­рои като на нещо отминало, взето от предходен времеви пласт. На понятието „старо време" се противопоставя по-доброто „ново време". Това разграничение отпраща към различни етапи от развитието на Българското въз­раждане и разкрива отмирането на ненужното и консер­вативното от миналото, както и приемствеността между старото и новото по отношение на най-ценните добро­детели. По интересен начин разпределят територия ста­рото и новото поколение, но и в тяхната същност се бо­рят традицията и необичайното, положителното и отри­цателното. Като описва тези сложни връзки и взаимоот­ношения, Каравелов се превръща не само в изследова­тел, но и в строител на българската народопсихология. Той не заема позицията на съдник на старото, а го изп­раща в историята с добродушна усмивка.

Повествованието е концентрирано около двамата главни герои — хаджи Генчо и дядо Либен. За техни про­тотипи Каравелов избира колоритни личности от род­ната Копривщица. Прототипът на хаджи Генчо е баща­та на Найден Геров — хаджи Геро Добрович Мушек, дългогодишен учител, признат за най-учения човек в Копривщица през първата половина на XIX в. Той бил прочут с любовта си към книгите, бил строг до педан­тичност, но в същото време обичал хумора, реда и чис­тотата и с тези крайности в характера удивлявал съг­ражданите си.

За житейска основа на втория главен герой — дядо Либен, Каравелов взема чертите на други двама копривщенци: Либен Стойчо Каравела (дядо на Л. Караве­лов) и чорбаджи Петко Догана (вуйчо на писателя). Пър­вият бил едър и тромав на вид, но много жизнен и пър­гав; решителен и припрян, но с мек характер, запазил младежкия вид и нрави чак до старини. Вторият, богат търговец, събирал турския данък беглик от Копривщи­ца чак до Албания и Гърция и имал власт дори над тур­ската администрация. Есенно време с цялата си дружи­ на се отдават на разточителни пиршества. Турците го наричали „крал Петко". Обичал богатството и разкоша и имал една голяма страст — конете от най-редки по­роди.

Сюжетът и характеристиките на главните герои се изграждат във връзка с женитбата на Павлин и Лила, която протича в познатите от фолклора етапи: сватосване, годеж, разваляне на годежа, крадене на невестата и един нетипичен завършек — сватба далеч от дома. Целта на Каравелов е не да изследва тези български обичаи, а чрез тях да изгради характерите на героите си. Това той постига най-вече като отклонява събития­та от обичайния им ход, вмъквайки като перипетия раз­валянето на годежа. Така конфликтът между главните герои се изостря, те са изведени от обичайното им би­тово равновесие и в сблъсъка се разкриват цялостно.

Първата част на повестта започва с пряка характе­ристика на хаджи Генчо — „твърде почтен човек, много учен и разумен; той всичко знае и на всичко е готов да ти отговори". В обществения живот на Копривщица ха­джи Генчо заема видно място — освен че даскалува, по празниците продава свещите в църквата, пее редом с поп Ерчо и му прави забележки, когато сбърка. Ненапразно кадията го нарича „окомуш Адам" (учен човек) — хаджи Генчо знае по малко влашки, турски, гръцки, рус­ки и умее да води спорове като Сантип философ. Всич­ки в селото го почитат и се боят от него. Той им пише писмата и помениците, бди за „правилното възпитание" на децата и като най-учен човек отива да представи се­лото пред кадията и „да си поговори с него за мъртво­то тяло или за някоя друга работа".

Хаджи Генчо обича всичко „старовремско": шал­вари с много джобове, всякакви събирания с гощавки —

сватби, погребения, помени, кръщавки, където е на чел­но място и си хапва добре; търси постоянно работа на учениците си и поводи да ги учи на разум с дърпане на уши или „изправяне на кръста".

Домът на хаджи Генчо издава характера на своя стопанин. Не минава година, без той да не построи не­що. Една за друга са прилепени цяла редица по-малки и по-големи сгради, нахално провесили стрехи над чуж­дите дворове. (Хаджи Генчо няма нищо против да се възползва от чуждото, било то ядене, пиене, територия, труд.) Понякога съседите го съдят, но благодарение на красноречието си винаги излиза прав. Освен дребните строежи, хаджи Генчо обича и дребните вещи. Домът му прилича на музей. По многобройните рафтове и по­лици са наредени безброй ненужни неща, педантично опаковани и надписани като архивни ценности и изда­ващи дребнавия характер на собственика си. Смешно е, че тук стои и отрязаната опашка на котарака, придру­жена с историческата бележка: „На свети Харалампия, през деня, в 1841 година аз отрязах опашката на моя котурак и нарекох ему Бундук. Аз, хаджи Генчо, милостию божию учител в Коприщица".

Всичко това хаджи Генчо прави, защото го смята за старовремско, т. е. ценно, но не усеща странната ти­шина в дома си. Този дом е съвсем пуст. В него като сянка броди само една покорна, търпелива и мълчали­ва жена — баба хаджийка. Тя е част от замрялото старо време. Някога тук са живели и децата на хаджията, но той като истински старовремски домашен тиран лишил от живот двама от синовете си за дребни детски прег­решения, а третия прогонил. Единствената живинка в този дом е Лила — учудващо жизнена и красива. Тя не получава от баща си ни ласка, ни обич. Единственото живо същество, което хаджи Генчо някога е обичал и с което е споделял трапезата си, е любимият му котарак.

Много неща, свързани с хаджи Генчо, стоят на крех­ката граница между сериозното и смешното и могат да се тълкуват двойствено. Такова е например училището му. Тук идват около двеста деца, защото няма къде дру­гаде да се учат, но и хаджи Генчо не се занимава особе­но с образованието им. В повечето случаи педагогичес­ката му метода се изчерпва с намирането на някаква работа — да му помагат вкъщи, да му отглеждат все­възможни животинки, да проправят пътя му към роди­телското благоволение и трапеза. Килийното училище на хаджията е истинска критика към съгражданите на Каравелов, които умеят да търгуват и трупат богатст­ва, известни са в цяла България с тежките си чорбаджии, а оставят децата си в ръцете на невежи допотопни учи­тели.

Хаджи Генчо е не само дребнав, но и отмъстите­лен. Никога нищо не дава даром, нито пък оставя неотмъстено стореното му зло. Особено докачлив е на чест и по този повод Каравелов отбелязва, че имал „яка во­ля и твърд характер". Показателна е случката с магаре­тата, поставила на мястото му шегаджията дядо Вълко, но още по-показателно за големия инат на хаджията е неговото решение да изпрати Лила в манастир само за да не отстъпи пред дядо Либен.

Крайните прояви в поведението си хаджи Генчо ус­пява да компенсира с красноречие. Всички копривщенци знаят за грубото му отношение към учениците, че изпълнява даскалските си задължения между другото, докато си кърпи потурите, но му прощават това. Пове­че го корят за нетипично българското у него, предста­вено от Каравелов по следния начин: „у него съществува свойствена страст да бъде от всичко недоволен, пос­тоянно да бъбри и да се маша в чуждите работи; второ, той никога не влазя в кръчмата, за да почерпи приятеля си, а ако влезе, то влазя да го почерпят, и най-после той твърде обича да дава съвети, ако и да го не питат — и всякога не во време".

Заради тези свои странности понякога хаджи Ген­чо понася обиди (като нахлупения на главата му гювеч), но запазва доброто си самочувствие. Той много държи да го наричат Генчо поклонник, за да се забрави урон­ващото престижа му прозвище Генчо Кукумявката. В това негово желание, както и в старателните надписи в домашния му музей, личи особеното уважение на ха­джи Генчо към словото, твърде много напомнящо ези­ковата страст на Базовия герой Иванчо Йотата. Хаджи Генчо много държи на думата във всяко отношение ка­то на нещо, което може да създаде авторитет на човека, а може и да го унищожи, може да зарадва, може и да обиди. Лошата дума, отправена срещу него, дълбоко го засяга и променя живота на цялото му семейство, дока­то мълвата за тъмното минало на дядо Либен е без ни­какво значение за него, а и за околните.

Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, от­както са се родили, еднакво обичат да седнат на трапе­за, да си угодят, да поспорят. И двамата имат по детски наивен поглед към живота и страстно се вживяват в не­значителни неща. Напълно заслужено Каравелов ги на­рича „стари", защото са далече от революционния по­лъх на времето, изцяло потопени в битовизма на своя ограничен свят. Вълнува ги спокойствието на настоя­щето и носталгията по миналото и младостта. Те са хо­ра, доволни от живота. Приспособени са към условията на робството и то като че ли не им пречи да осъществя­ват житейските си намерения. Революционният полъх на новото не ги вълнува. Родната Копривщица и домът са тяхната неприкосновена територия, нещо характер­но за всички българи по време на турското робство.

Двамата герои си приличат много и в грубото от­ношение към семейството на младини. Ако хаджи Ген­чо е посегнал на децата си, то дядо Либен изцяло ги е изоставил. Докато е бил зает с неясни пътувания, пос­ледвани от шумни пирове, жена му плетяла и продава­ла чорапи, за да изхрани децата им. За разлика от саможивия хаджи Генчо жизнерадостният дядо Либен не раз­пилява децата си и на старини всички са около него. Домът му (голяма къща с много прозорци, отворена към всички краища на селото) е изпълнен с весела гълчава и той е щастлив с добри синове, хубави снахи и внучета. Дядо Либен е човек естет. Обича всичко в къщата му да е хубаво, да радва окото. Облича се гиздаво и на стари години, държи на младежкия си вид, макар и понапъл­нял. През целия му живот го блазни мисълта да добие юнашка слава. Любимите му предмети са свързани с това. Подобно на хаджи Генчо си е изградил музей от вещи, все свързани с хайдутството: скъпи дрехи, пушки, пищови, ножове, конски седла, юзди и всякакви други юнашки атрибути. Старото хайдушко време живее в ши­роката душа на дядо Либен и той често-често си спом­ня миналото. Тогава всички разбират, че е обзет от юнашки вълнения по навика да гърми в комина.

Философията на дядо Либен е жизнеутвърждаваща и оптимистична. Широката му и волна душа е съг­радила дом-рай за децата му, в който е нужно само още едно нещо: добра снаха за най-малкия син, която да се грижи за стареца, когато грохне. Като истински мъдрец старият хайдутин разсъждава на глас: „Мене дай хубавичка и разумна снашица, а всичкото друго е праз­на работа". Това е „оная подбудителна причина, която е накарала дяда Либена да се побратими с хаджи Ген­чо" — и двамата с Павлин са харесали единствената дъ­щеря на хаджи Генчо Лила.

Дядо Либен, както и хаджи Генчо, не се интересува от политика. Хайдушкото му минало не е свързано с противопоставяне на турците, а с преследване на бо­гатството, както изглежда, със съратници турци. Знай­но е, че понякога предупреждавал копривщенци кога срещу тях се гласи нападение от любов към родното място. Трудно е да бъде определен като патриот пора­ди „махленската" ограниченост на чувствата му и този поглед към постъпките му разкрива добродушния смях на Каравелов.

Единият от Каравеловите стари българи е даскал, другият — хайдутин, но нито първият притежава сери­озни знания, нито вторият истинско патриотично чувс­тво. Имат ги, но донякъде, доколкото им стигат за изя­ва в ограничена среда. Знанието и патриотизмът им са първични, елементарни и полезни само на тях самите. Те са лишени от връзка с народа и не биха могли да имат по-възвишени цели — това ги отнася към отминал исторически момент.

За разлика от много заможни българи през Въз­раждането героите на повестта „Българи от старо вре­ме" не се отчуждават от българското. Във всеки мо­мент от живота си те остават българи и се гордеят с това. Редовно ходят в църквата, без да се отличават с особена дълбочина на религиозното чувство. Там ха­джи Генчо издига авторитета си като по-знаещ от поп Ерчо, а дядо Либен ходи, защото е българин, а не турчин. Воден от жизнената правда, Каравелов показва, че християнската вяра на българина няма нищо общо с фанатизма. Тя е нещо ежедневно, практическо, натаено с остатъци от езичеството и примесено със суеве­рие. Църквата, манастирът, свещенослужителите са из­раз на българското в противопоставянето му на турс­кото, мюсюлманското, но те са лишени от ореола на святост. Дядо Либен иска да се причести, но в него няма и следа от религиозно смирение и смята, че не е нередно да вземе причастие с оръжие срещу попа. В друг момент преценява, че е по-добре да подкупи слу­жителите на бога, и така освобождава Лила от манас­тира. Тези епизоди от повестта говорят не за набож­ността, а за атеизма като характерна черта в народопсихологията на българина.

Българинът, наред с атеистичните си склонности, приема съществуването на тъмните сили на ада. В мно­го от творбите си Каравелов разкрива суеверието като резултат от човешкото невежество и сериозните после­дици, които може да причини. Този проблем е поставен и в „Българи от старо време". Дядо Либен мрази вся­какви врачки, баячки, хекими и магьосници. За него „всичките тея пезевенци са лъжливи хора, калпави ду­ши и дяволско семе" и смята, че щом дойдат в селото, трябва да им ударят в конака по трийсет тояги и да ги изгонят. За разлика от него хаджи Генчо е по-податлив на суеверия. Още в началото на повестта Каравелов от­белязва неговата склонност да разсъждава за дявола, както и да тълкува сънища. Когато към това се добавят прякорът Кукумявката и замрелият дом, около него се създава атмосфера на тайнственост и някаква неясна връзка с тъмните сили. И когато чорбаджийките клюкарки казват, че хаджи Генчо е дяволски човек, дружи с таласъми и змейове и продава деца за кървава комка на чифутите, дори Дядо Либен започва да мисли, че е вяр­но. Невежеството и суеверието с цял ръст застават сре­щу хаджи Генчо: „И се сътворил такъв един грях, който убивал щастието на една къща. Хаджи Генчо и негова­та къща били окаляни, а щастието на неговото семейс­тво било дамгосано с дамгата на дявола." Хаджията е дълбоко засегнат, но няма никаква възможност да се защити, нито има на кого да отмъсти. Честта му спася­ват младите, за които това са празни приказки и не мо­гат да влияят на чувствата им.

Между потъмнелите зидове на старото време в Каравеловата повест уверено прониква лъчът на новото. То напира в младото поколение на Павлин и Лила, кои­то се борят за личното си щастие, без да се съобразяват с патриархалните порядки. Традиционното семейство, управлявано от баща-деспот и лишено от любов, не е техен идеал. Павлин защитава чувствата си така самоу­верено и дръзко, че вместо укор получава пълна подк­репа от баща си. Дядо Либен искрено се гордее със своя син, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си. Тази съпричастност и разбиране на младите, възприемчивостта към новото и изключителната виталност опре­делят стария хайдутин като личност от новото ренесан­сово време, докато хаджи Генчо не може да прекрачи времевата граница.

Старите българи на Каравелов са носители и на положителни, и на отрицателни черти. В сложното об­кръжение на робството те се стремят да се утвърдят като личности и тази цел определя степента им на ак­тивност към света, въпреки че средствата им понякога са наивни и предизвикващи смях.

Копривщенските герои много напомнят Базовите „чичовци", но кореспондират и с герои от по-ново вре­ме, които можем да открием в творбите на А. Констан­тинов, Елин Пелин, Чудомир. Това доказва, че те са но­сители на вечни черти от българския характер.

Битът и фолклорът за Каравелов са извори на бъл­гарщина и родолюбив. На всяка страница от повестта се усеща дълбоката връзка между писателя и неговите герои, както и дистанциращо-оценяващата му позиция. Каравелов е чужд на идеализацията. Той високо цени народните традиции и добродетели, но не отрича, че в тях има много отживелици, които правят българина от епохата на Възраждането пасивен към обществените и народните потребности. В подхода на Каравелов личи влиянието на руската революционно-демократична ми­съл. Той е безсъмнен патриот, но не отъждествява бъл­гарското с прогресивното. Като посочва консерватив­ното, което застава на пътя на прогреса, видният въз­рожденски писател искрено вярва в силите на народа да преодолява преградите в изграждането на новия жи­вот.

Народ, бит и природа предизвикват умилението и любовта на писателя. Всеизвестно е лирическото му от­стъпление от втората част на „Българи от старо вре­ме": „Обичам те, мое мило Отечество!" То е не само израз на възхищение пред красотата на българската при­рода, но и на едно силно патриотично чувство, владяло Каравелов през целия му живот.

Повестта „Българи от старо време" е положите­лен пример за поколения белетристи, които учи на прав­диво изображение на народния бит и душевност.