Joomla Software solutions Template

Payday loan

ГЕОРГИ  РАЙЧЕВ

Георги Райчев заема видно място в нашата белетри­стика. Той не е от най-големите ни писатели, но е един от най-своеобразните и разноликите. Природата го е надарила щедро и с верен, тънък усет за значимото в живота, и с ярка оригинална дарба да се превъплъщава в многообразните прояви на човешкия дух, и с вяр­но артистично чувство за колорит и език ... Но цялост­ното творческо развитие на Георги Райчев ни убеждава, че той не е осъществил напълно всичките си заложби. Само в най-хубавите си творби, а те не са много на брой, остава верен на себе си. Не са редки случаите, ко­гато изневерява на своя талант, поема чужди, стръмни и непроходими пътища, които го изморяват с острите си завои, с опасните си криволичещи пътеки и с непо­силните за преодоляване препятствия; излишно робува на модата, хвърля се стремглаво и безразсъдно в про­тиворечиви увлечения, които изсмукват много от жиз­нените му творчески сили. Той сякаш не'е искал да ос­тане в рамките на своите възможности, стремил се е да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън пре­делите на българската литература. Тази негова амби­ция да надмине в областта на белетристиката не само предшествениците и съвременниците си, а и самия себе си, е може би най-положителната му черта. В това от­ношение той прилича много на един друг наш писател, който е негов пръв учител и наставник в литературното поприще — на Антон Страшимиров, чието творчество също буди тревожно усещане за нещо неосъществено. Но Страшимиров е по природа стихиен и противоречив, с напрегнат тревожен дух, изключително деен и дълбо­ко социален. Неговият метежен темперамент го въвлича не само в противоречиви литературни вихрушки, а и във всички обществени урагани на епохата. Неутоли­мата му любознателност го тласка към най-разнообраз­на дейност. Георги Райчев е съвсем друг по природа. Той не е тъй изменчив като човек, не е тъй деятелен и стихиен, дори е малко неподвижен, малко тромав, много упорит и неподатлив на разни промени и метаморфози. Той винаги съзнателно се стреми да преодолее нещо в себе си, да надвие първичната си природа, да се отър­ве от „тоя досаден господин, който носи в себе си, кой­то му пречи навсякъде и във всичко". Но усилията му да се пребори с виталната си натура, със селската си неподвижност и недодяланост най-често са безрезул­татни.

„Не е така лесно да се проникне в същността на лю­де като Георги Райчев — пише близкият му приятел Николай Лилиев, — които сами подлагат на съд по­стъпките на своя живот, които сами воюват най-често със себе си, отвратени от това, което са, безсилни да преминат към онова, което биха искали да бъдат".

Неустановеността, неуравновесеността и вечното раз­двоение в творчеството му не могат да се обяснят със стихиен прилив на душевна енергия, със сложна, неор­ганизирана и противоречива душевност. Липсата на ця­лостност и вътрешна хармония в произведенията му мъчно може да се съчетае с установената му здрава селска психика, която винаги се съпротивява на болез­нените интелигентски терзания, на изтънчените обреме­нени психики. Очевидно е несъответствието между чо­века Райчев с упорития му, стабилен характер и творе­ца Райчев: неустойчив, неуравновесен, вечно търсещ себе си в юнашка- борба с литературните влияния. До края на живота си той остава чужд на интелектуалната изисканост и на болната градска психика, а като тво­рец неведнъж е доказал колко дълбоко я познава и разбира. Личната и творческата биография при него не се покриват.

Изключително жизнен и здраво сраснат с българското село, Георги Райчев е по природа силен и първи­чен, враждебен на душевните съмнения и раздиращи вътрешни противоречия. „Нисък, набит, червендалест — истински син на полето, което ражда тежката бакърена загария" — такъв го рисуват съвременниците му. Като изключим юношеските му революционни настрое­ния, няма обществен преврат в България, който да го е понесъл във вихъра си.

„Винаги съм заявявал с гордост — пише самият Рай­чев, — че съм закърмен от идеите и стремежите на по­следните две десетилетия от деветнадесетия век! Какво славно време беше то, време на идеализъм, на любов и вяра в човека, в човешката мисъл и свободата на чове­ка! През онова време изгря социализмът — поне за на­шата страна. С него закърмих младините си и останах през целия си живот малко социалист, но социалист от онова време, без да бъда член на някоя партийна сек­ция".

От седемнадесетгодишен Георги Райчев сам изкарва прехраната си — най-напред като дребен чиновник из разни канцеларии в провинцията и в София, а сетне ка­то библиотекар, коректор и журналист. Закрепнал фи­зически и душевно от суровия допир с живота, той е от много рано напълно самостоятелен и разчита единстве­но на собствените си сили в борбата с мизерията. Стъ­пил от малък здраво на земята, Райчев не се запалва лесно от политическите страсти, които раздират по оно­ва време страната ни, не се хвърля като Страшимиров в пламъците на борбата. Няма политическа гръмотеви­ца, която да го е разтърсила и запалила, няма силен обществен трус, който да го е въвлякъл в редиците на воюващите. Затова колкото животът на Антон Страшимиров смайва със своята динамичност, с дългия низ от схватки и приключения, толкова обществената био­графия на Георги Райчев е оскъдна и неинтересна. Но това съвсем не значи, че той не е имал определени обществени и политически възгледи. Всичко в тогавашния обществен живот го е възмущавало — за това свидетелстват непрестанните ругатни и закани, които е си­пел по адрес на управниците в България.

Безупречно честен и скромен в отношенията си с хо­рата, Райчев е всъщност напълно последователен и по от­ношение на обществения живот у нас — винаги е стоял настрана от котерийните борби и низките партизански страсти. Последователен е и в разбиранията си за изкуст­вото, което според него не може да стои далеч от живота, не може да бъде свободно от преки обществени задачи. За него писателят е „най-сигурният изследвач и плувец в чо­вешкия живот и човешката душа, които са безбрежен океан". В този океан той се стреми да плува свободно, тласкан от силните мощни вълни на първичните стихии на бездънните общочовешки проблеми.

За нас днес е доста трудно да свържем в съзнание­то си някогашния жизнерадостен Гюро, душата на ком­панията, материалната опора на бохемата, с мрачини автор на „Незнайният", „Мерзавец", „Карнавал" ... До­ста трудно ни е да открием практичния тракийски се­лянин в това изпълнено с -противоречия творчество, в което бушуват полюсни чувства, духовни устреми към съвършенство и първични нагони и страсти. Загадката на това творчество — противоречиво и неравностойно, осмислено от сложни обществени и нравствени пробле­ми — може да се разсее само като се вземат под вни­мание различните вътрешни и външни фактори, които в различна степен са влияели на автора и са го тлас­кали по криволичещите пътеки на психоанализите, на лутане и човъркане в болезнените и тъмни страни на човешката подсъзнателна дейност. Винаги го е спасява­ла неговата рядка, ценна дарба, която успява да се справи понякога дори с недостига от знания и култура.

В ранното творчество на Георги  Райчев, което обхва­ща юношеските му стихове, хумористичните му творби и цялата му предвоенна белетристика, повечето от тези фактори са налице и определят до голяма степен по-на­татъшното му развитие. Първите му творби са едно не особено обещаващо начало. Значителен творец Георги Райчев става по време на войните.

Най-ярко доказателство за духовното и творческото му узряване е повестта „Мъничък свят" — произведението, в което вече са осъществени по художествен

начин намеренията и амбициите на цялото му ранно творчество. Всичко, което писателят създава дотогава, сякаш е само подготовка за „Мъничък свят" — една от най-хубавите му творби, най-автобиографичната. Тук художественото претворяване на трагични моменти от войната е фон, върху който се проектират личните преживявания на главния герой. В повестта не се говоря за бунтове, за отстъпления, за разрушена дисциплина, за безумните заповеди на българските военачалници както в повечето белетристични произведения за войната. Войната тук се чувствува най-силно в душевните катаклизми и в пораженията, които нанася върху човешката психика. Това не е репортаж за живота на фронта, а вълнуваща изповед, на която изцяло вярваме.

В „Мъничък свят" се оглежда целият Райчев от най напрегнатото време на своя живот. Богатите му разнообразни впечатления и преживявания — от канонадите, от калните окопи — тук са преплетени с най-интимните му мисли върху смисъла на човешкия живот. В атмо­сферата на войната прелива топлата струя на сърдеч­ната изповед на влюбения герой и цялото произведение добива една привлекателна лирична обагреност.

„Мъничък свят" е повест за дребния чиновник Липованов, за неговата човешка съдба, за неговия духовен мир и затова носи подзаглавието: бележки на един разлюбен. Това подзаглавие постига и друга цел: заинтри­гува веднага читателите с явния намек, че става дума за нещастна любов. Всъщност Г. Райчев не разчита на интригата, в която няма нищо "сензационно и пикантно, не използува случките и събитията, за да увлече и запали въображението, а се интересува единствено от чо­вешките преживявания, от вътрешния свят на своя ге­рой и не пилее излишни сили по странични неща. Всич­ко е съсредоточено в душата на Липованов, всичко е обединено от неговия поглед, включено е в неговата съдба. Затова творбата е монолитна и стройна. И поне­же самите преживявания са дълбоко съдържателни — повестта е силно кондензирана и напрегната. Динами­ката на повествованието иде от вътрешния нерв на пси­хологическия анализ.

Липованов рови в душата си и изважда наяве най-съкровените си помисли и вълнения, търси обяснение на психическото си състояние, не се задоволява с обикно­вено възстановяване на миналото си, а го анализира и преценява. И всичко това става в най-съдбоносните ми­гове на живота му — на бойното поле, където се чувст­вува като прашинка всред хаоса, откъснат, изоставен, забравен от целия свят. Това състояние на безпомощ­ност, на физическа и душевна слабост е пресъздадено удивително точно и вълнуващо. Така се е чувствал самият писател по време на кървавите канонади: страш­но самотен, обречен на вечно изгнание. Логическият из­вод на собствените му мисли и психоанализи, на откро­вената му изповед е общоизвестната истина, че всяко човешко същество има нужда да бъде разбрано и оби­чано, че любовта е център на живота, двигател на вся­ко битие.

Изповедта на героя се излива в най-подходящата за случая форма: дневник — много разпространена след войната, — но и тук Райчев е оригинален: той излиза от рамките на дневника и създава сполучлива смесица между спомен, размишления и очерк, в която преобла­дават спомените, стоплени от умиление и известна ро­мантика, тъй като безвъзвратно отлетялото минало ви­наги буди в човешката душа носталгична тъга. Лирич­ните чувства пронизват жестоката реалност, нахлуват в неспокойната военна атмосфера и придават на твор­бата характер на субективна, лична изповед, но изпо­вед, която издига до редица обективни истини за чове­ка изобщо.

Най-ценното качество на Райчевия талант — интуи­цията — го е ръководело в изграждането на образите и композирането на творбата. От всички произведения на автора „Мъничък свят" е най-близо до живота и най- далеч от чуждите образци — и тъкмо затова е един връх в творческото му  развитие, до който може да стиг­не само истински талантлив, зрял и опитен писател ху­манист.

Напълно естествено за развитието на Райчев след „Мъничък свят" е задълбочаването на психологическото изследване, углъбяването на реализма. Но авторът съз­нателно изневерява на своето логично, естествено развитие и тръгва срещу течението и срещу самия себе си". Той сякаш изпитва панически страх от собственото си творческо равновесие и точно когато е намерил себе си в „Мъничък свят", когато е узрял за реалистично, вглъбено възпроизвеждане на живота, се хвърля в мът­ните води на диаболизма, свързва името си с една съм­нителна модерна литература, която се интересува само от тъмната психология на престъпника, на еротомана, противоречивата, изключителната, болезнената индиви­дуалност. Чувството за противоречие, което "е основна черта на този творец, го заставя да се опълчи срещу ха­рактерния за следвоенното десетилетие стремеж към сливане с народа, към разкриване типично национални­те черти на българина.

Болезнената амбиция на Георги Райчев да се отър­ве напълно от „наивните" традиции на нашата реали­стична литература и да се изяви като безстрашен новатор му струва много нови безплодни търсения и пропи­лени творчески възможности. През 1923 година той из­дава книгата си „Разкази" — плод на новите си увле­чения по диаболизма. Тук Райчев се мъчи да разгадае тайните на сложния човешки духовен свят чрез патоло­гичните му прояви. В петте разказа („Лина", „Незнай­ният", „Безумие", „Страх", „Съновидение") той стига до ужасяващи дълбочини и подобно на Достоевски за­шеметява и обърква. Бълнуванията на истеричното мо­миче Опи (от разказа „Съновидения"), изтерзано от насилията на похотливи развратници, са дълбоко проз­рение в едно помътено съзнание, където сън и дейст­вителност странно се преплитат. Нейната душа реагира на дразненията чрез съновиденията, в които вземат уча­стие мислите и чувствата й, но в притъпено, омаломощено състояние. Натрапчивите идеи и продиктуваните от тях безумни действия на героите си Райчев подробно анализира и търси обяснението им в подсъзнателните подтици, най-често в подсъзнателния сексуален живот. Със забележително психологическо вглъбяване е просле­дено развитието на налудничавия страх у нещастната вдовица (от разказа „Страх"). Породилият се у нея страх е необходима реакция на един отгатнат от други признаци в поведението й, неосъзнат душевен процес. Също като лекар-психиатър писателят отделя специал­но внимание на отделните симптоми, които предшестват катастрофата — полудяването и самоубийството на героинята. Не само в разказа „Страх", а и в останали­те следвоенни разкази на Райчев героите почти не действат, а само мислят, преживяват, терзаят се в бо­лезнени разговори и самоанализи и повествованието обикновено свършва точно в момента, когато те решат по някакъв начин да действат, най-често слагайки край на живота си. Тези герои са без индивидуални черти, те много си приличат един на друг, тъй като ав­торът не се интересува от тях самите, а от преживява­нията им или, по-точно, от тяхното общо състояние, от самото психологическо явление. Всеки отделен герой се запомня като случай, като вид разстроена психика, а не като ярко изявен характер.

Разказите на Георги Райчев само формално са наре­чени диаболични поради това, че са пренаселени с ужа­си, с кошмари, убийства и самоубийства, % всъщност са много далеч от мистиката, от чудодейната, диаболичната същност на героите от произведенията на Хофман, Еверс, Майринк, Едгар По .. . Здравият реалистичен по­глед на Райчев не допуска мистериозност, загадачност на характера; навсякъде е сложена трезво диагнозата на Душевното заболяване, а това вярно н прецизно диагностициране не търпи съжителството с диаболиз­ма. Героите на автора са от един и същ психологически кръг, но болезнеността им е различна и в различна степен проявена, разбрана и анализирана благодарение на интуицията на Райчев и на умелото използуване на личния му опит. Най-ценното в тези произведения е присъствието на здравомислещия, оригиналния творец който най-често успява да се пребори с напластените чужди влияния и да ги подчини на своята оригинал­ност.

Георги Райчев посреща с любопитство и възхищение новите, модерните течения в литературата След войната, окрилен от надеждата, че те ще му помогнат да се отърве от мъчителните си търсения и най-сетне да из­лезе от раздвоението си, но всъщност става точно обрат­ното. Те още повече го объркват и го отклоняват от ис­тинския му път на реалист и сърцевед. Неговата сила е отразяването на нормалната, първичната човешка психика, а не в човъркането на патологичната душевност  въпреки че и там има частични несъмнени успехи. По същото време, когато пише „Незнайният", „Безумие",  „Съновидения", „Страх", „Карнавал", „Lustig" (печатай няколко години по-късно в сп. „Демократически преглед") и редица по-слаби, объркани от диаболизма разкази, Георги Райчев създава и две от най-хубавите си произведения: „Грях" и „Лина". Те нямат нищо общо  с болния свят на кошмарите и ужасите, а са безпощад­но трезви и правдиви, в тях наистина се оглеждат тайните кътчета на човешката душа и нейните реакции към фактите на живота. Тук Райчев е най-близко до Достоевски, до неговия метод на всестранно разкриване на човешката душа. В разказа „Лина" героите нямат вече: двойници, които да се самонаблюдават, те преживяват и действат като нормални, цялостни личности, чиито психологически реакции са изцяло обусловени от жесто­ката реалност на живота. Тук Георги Райчев не е хла­ден страничен наблюдател, а сам преживява лично болката на героите си. Драматизмът на техните преживявания е обоснован от крайната изопнатост на жизнени чувства, от активното им участие в живота, продиктува­но от най-нормалното човешко чувство: жаждата за живот.

В повестта „Грях" авторът води читателя умело из тъмните лабиринти на сложната вътрешна взаимообусловеност на човешката духовност и подсъзнателната стихия на пола. Незадоволените желания са за него основен стимул за действие, а осъществената полова връзка — най-могъща връзка между мъжа и жената и същевременно най-опасна и гибелна за чистата духов­ност. Общата психическа дейност на Стан и Елка се оп­ределя от тези два полюсни компонента, стреми се да добие хармония и пълноценност в любовното изживява­не, а всъщност се разпада поради взаимно изключва­щите им се страни. Над главите на двамата герои вие­не едно тъмно, зловещо, разсичано от светкавици небе и няма начин то да се разведри, да просветне отнякъде слънцето. Успокоението на завладените от първична ; страст души е абсурдно. Затова зловещия край на по­вестта приемаме като нещо напълно естествено. Психи­ката на човека тук, както и в „Мъничък свят" и „Ли­на". е представена в истинската й същност като слож­но единство на интелектуалност, духовност и първични страсти, като противоречиво цяло от многообразни съз­нателни и подсъзнателни елементи. Но в това много­странно отражение на сложни комплекси Райчев не е в състояние да наложи духовното начало, защото не вярва достатъчно на интелектуалната сила на лич­ността.

Повестта „Грях" най-много ни помага да разберем къде е силата на този творец, коя е най-сигурната об­ласт, в която се проявяват най-ярко ценните му страни. Не случайно в последните години на неспокойния си творчески път Райчев се съсредоточава отново тъкмо в тази област: първичната селска душа, на която посве­щава трите повести от книгата „Златният ключ" („Триптих", С, 1942). Това е последното произведение на Георги Райчев и много показателно е, че тъкмо то насочва определено вниманието ни вече към външните прояви на селския бит и към зрели, улегнали разсъж­дения, към социално и логически обосновани изводи за живота на българския селянин.

Много трудно е да се долови общата, основната на­сока в творческото развитие на Георги Райчев след войните — толкова разнообразен и противоречив е не­говият път, толкова неравностойни са произведенията, които пише в едно и също време. В някои от тях той робува на чужди образци, стреми се жестоко да срази всяка душевност у човека и да го представи само в пър­вичната му същност; в3други, напротив, търси успоредица между сексуалните и сърдечните преживявания, по­някога се занимава само с патологични душевни състоя­ния ... В най-хубавите си творби от този богат и мно­гостранен творчески период: повестите „Лина" и „Грях", Георги Райчев остава верен на себе си, на природния си усет за жизнена правда, на непоклатимото си ду­шевно здраве, на първичната си сила и жизненост, на селската си същност. Колкото и противоречиви да са произведенията му от този период, все пак интересите му са в една и съща сфера: душевния живот и различ­ните състояния на човешката психика. Диапазонът на творческата му проблематика се движи от индивидуалистичното абсолютизиране на големи инстинкти („Мер­завец") до разкриване на най-чувствителните психологични трепети на човешката душа, от книжните вулгарно-биологични тези до реалистично познание на безд­ните в човешкото съзнание, от пълното скъсване с вън­шния свят до разкриването на социалните противоречия („Накрай града"). В този широк диапазон на творче­ство Райчев се занимава само с психическия живот и много рядко с някои изключителни външни обстоятел­ства, които го определят и обуславят.

Интересни са творческите метаморфози, които нас­тъпват с твореца през последния период на живота му: през 30-те и началото на 40-те години. През тези годи­ни от творческото развитие на Георги Райчев постепен­но се рушат книжните му тези, естетическите догми на модерната упадъчна литература безвъзвратно загубват за него своето значение и авторитет. За щастие този възродителен процес се извършва не по пътя на въз­приемане на нови философски и естетически концепции и преклонение пред нови авторитети, а под натиска на  собствения житейски опит на писателя, на собственото му узряване и умъдряване. Въпреки видимото израстване на твореца Райчев, въпреки обогатяването на жи­тейския и творческия му опит, въпреки възрастта... той нито за миг не се успокоява от постигнатото, задо­волството остава органически чуждо на характера му, а тревогата на трескавото търсене из лабиринтите на изкуството го съпровожда до последния му час.

Само пет години след излизането на книгата „Раз­кази", 1923 г., когато Райчев още не се е напълно отър­сил от силното влияние на диаболизма, се появява го­лямата му повест „Песен на гората" (1928 г), която отново изненадва читателите, пък и самия си създа­тел. Райчев искрено изповядва, че никога не е очаквал от себе си да напише такова романтично произведение, което най-внезапно обръща наопаки целия му „миро­глед" за любовта.

С още по-силна поетическа страст е създадена дра­матичната легенда „Еленово царство" (1929 г.) — една дивна стихотворна приказка, предназначена не толкова за сцена, колкото за усамотено, съзерцателно консуми­ране. Всичко в нея е поезия. Написана в стихове, тя звучи като чиста, искрена лирична изповед  на  самия автор. Най-нежните, най-съкровените струи на душата му изпяват своето откровение. Райчев се вживява в ро­лята на средновековен рицар, чиито сънища не позна­ват мъчителните кошмари. Удивителна е чистата роман­тична извисеност на преживяването в тази цялостна, съвършено излята легенда. Не са отишли напразно вси­чки упорити опити на Райчев да пише в мерена реч, купищата му юношески и хумористични стихотворения са били сериозна подготовка за написването на „Еле­ново царство". Най-хубавото в поемата е богатото емо­ционално съдържание и серафичната прозрачност на поетическите видения. Райчев улавя „символа" на Алгара в случайно прочетената народна песен за невяста Милкана, която денем е жена, а нощем — кошута, ула­вя го, защото несъзнателно дълго е носил в душата си този символ на човешката саможертва. За пръв път Райчев черпи сюжета си от народното творчество, изпол­зува една народна легенда, но изцяло я претворява, пре­чупва я през собственото си виждане и през творчес­ката си фантазия. Мотивировката на действията на всич­ки герои, богатата образност и поетичният колорит в „Еленово царство" са напълно оригинални, Райчеви, а не заимствувани от народната песен.

Силата на поетичната легенда „Еленово царство" е в драматичните преживявания на главната героиня — Алгара, — в нейното трагично раздвоение между лю­бовта и дълга, между копнежа за лично щастие и само­жертвата. Драматичният пулс на творбата се създава от сблъскването на неосъзнатия копнеж за изкупление  ви­ната на рода, който Алгара носи в кръвта си, и нейна­та страстна, всеотдайна любов към земния владетел на сърцето й. Писателят доказва, че всяко раздвоение в любовта е трагично, гибелно, непреодолимо.

Силно впечатление в „Еленово царство" прави тех­ническата стихотворна сръчност на автора, който сво­бодно борави с белия стих и с петостъпните римувани ямби, като показва завидно умение да разнообразява, да пречупва речта си, да внася нови елементи на музикалност, да обогатява звуковата оркестрация на сти­ха СИ. '

Оригиналната богата поетическа образност, чрез коя­то се изливат идейно значимо съдържание, кристално чисти поетически видения, както и разнообразната зву­кова хармония, превръща „Еленово царство" в едно от най-оригиналните и най-ценни стихотворни драматични произведения в българската литература.

Като по някаква странна закономерност след всеки значителен успех за Георги Райчев настъпва период на провали, на нови безпочвени лутания, на мъчителни кри­зи от незадоволени, болезнени творчески амбиции. Този път писателят се залавя с написването на роман — един­ствения жанр, който досега не е разработвал и който най-малко подхожда на разкъсаната му, неорганизирана   природа. След „Песен на гората" и „Еленово царство"  той се старае да остане в света на платоничните чувст­ва, в сферите на чистата духовност, и пише слабото си „психологическо" произведение „Господинът с момиче­то" (1937 г.). Пред нас е още един от случаите, когато Георги Райчев напразно се мъчи да овладее първична­та стихия на тракийския си характер и да се пренесе в далечната и трудно достижима област на абстрактно-философското разсъждение, на интелектуалния анализ. Само когато сферите на висшата духовност са предста­вени като поетически видения, като красив копнеж на собственото му същество, стремящо се към нравствено съвършенство — само тогава Райчев успява да облече в художествена плът идеите и преживяванията („Еленово царство" и „Песен на гората"). Но амбицията му да бъде проблемен, абстрактен и интелектуален, да налага абстрактни,   общочовешки   обобщения го тласка   към творчески  поражения.

През 30-те години Георги Райчев продължава не­равното си развитие, мъчителното си узряване, при­дружено с върхове и пропасти, с неуморни търсения на нови и нови пътища за творческа изява. Сега започват да го привличат и външните прояви на селския бит, на оня бит, който му е тъй добре познат от родното село и който носи дълбоко в душата си. Спомените му го връщат към безкрайното родно Тракийско поле, чиято мека зеленина гали очите, и всред тези благословени, зелени оазиси писателят намира спокойствие и отмора от зноя и пушеците на големия град. В повечето от раз­казите, които пише през този последен период от твор­чеството си,  Райчев  проявява  специален интерес към външната, социалната биография на своите герои. Кол­кото и да се стреми да остане „аполитичен", необвър­зан с „никаква политическа групировка", Георги Райчев с цялото си честно българско сърце застава на страна­та на народните маси в онова зловещо, фашистко вре­ме, на страната на борците за свобода. Той изоставя своята предвзета аполитичност в белетристиката си, из­неверява на стремежа си да бъде универсален и „чист" психолог и се оставя да го води интуицията му, вроде­ната му дарба да преосмисля, да пресъздава художе­ствено виденото и чутото. Условията, в които живеят неговите герои, са изнесени на пръв план, случката или събитието-, което е изиграло решаваща роля в живота им, е поставено в центъра на повествованието. В пове­чето от тези разкази („Смърт", „Карачакал", „Вълче­то", „Майчина вяра", „Пъстрата броеница" . . .) писате­лят дава израз на свои лични преживявания от дейст­вителни случки, използува конкретните си наблюдения над околните в село, за да направи верни прозрения в човешката душа, удивително точни анализи на социо­логичните и психологически прояви на бита, на карти­ните и отраженията на селския живот. Сега той ,пише и голям брой най-разнообразни къси разказчета-скици, идейно и естетически крайно опростени, спокойни опи­сания, които завладяват с пластиката и визуалната си конкретност. Всички те водят автора към написването на книгата „Златният ключ", където творческият и гражданският му лик изпъкват ярко и внушително.

Анкетите, проведени с писателя, единодушно уста­новяват, че почти всички разкази, писани през 30-те и 40-те години, възпроизвеждат действителни случки. Образът на Карачакал например живее в съзнанието на Райчев още от юношеските му години, когато видял в съседното на своето село, в Коларово, някакъв грама­ден, окован бик. Бикът станал особено властен във фан­тазията и в мислите му, след като чул за него и реди на поразяващи въображението легенди. По-късно, когато решил да се освободи от натрапчивостта на този образ, Райчев разпитвал ветеринари и зоолози, чел специални книги и така — прекарвайки всичко през личните си възприятия и през собствените си възгледи — създал своя знаменит Карачакал — символ на първичните инстинкти, на стихийната и сляпа сексуалност. Този може би най-популярен и най-райчевски разказ се появява в сп. „Златорог" през 1930 година (XI г., кн. 5—6, 131- 140 стр.). Тук, само в 18 печатни страници, е разгърна­та цялата философия на автора за непреодолимата, мъ­тна като порой стихия на пола, която владее човека и която, развихри ли се, може да потъпче духовните му устреми, да замъгли съзнанието му. Тогава тежко и горко на безволната, обречената жертва. Разказът е си­лен не само с богатия си подтекст, който събира като във фокус основните идеи на Райчев, разпръснати из цялото му творчество, но и с живото пластично изобра­жение на животинския свят. В налетите с кръв очи на всесилния господар на полето, в исполинската му сна­га, в тежките му разтърсващи земята стъпки се чув­ствува една гигантска, демонична сила — тъмна, първо­битна, стихийна, изплувала сякаш от древността. Карачакал е като че ли последна издънка на огромните чудовища, населявали някога земята, и непрестанно чу­ва техния далечен зов през вековете. Георги Райчев мно­го мисли, много се вълнува от мисълта за този властен зов на плътта, който иде от праисторическото минало и остава незаглушен, непокорен и от най-сложно и де­ликатно устроената човешка психика, и от най-силния човешки ум. Авторът не крие своето възхищение от мо­гъществото на Карачакал, но той се и плаши от необуз­даната му стихия, която помита всичко по пътя си, вси­чко руши, изпепелява, смачква. В животинското му съз­нание се надигат древните бесове, сякаш из недрата на топлата земя излита вихрушка, понася го и го хвърля напред, ослепен, обезумял ... От дълбочината на веко­вете извира и чувството за безпределна, мъчителна са­мотност, което разяжда душата на Карачакал. Райчев анализира състоянието на своя герой, както се анали­зират човешки състояния, търси обяснение и оправда­ние на всичките му постъпки. Самотата е най-зловещото чувство за Карачакал, тя го озлобява, ожесточава го срещу всички-останали слаби, плахи, беззащитни и без­помощни създания; самотата го тласка към най-жестоки отмъщения. Очевидно, Райчев мисли за човешката са­мота, за онова най-мъчително състояние на празнота, на душевна пустота и безсилие, което може да подтикне човека към най-кърваво престъпление или да по­мрачи разсъдъка му. Така полудява Липованов от „Мъ­ничък свят", така стават убийци или самоубийци поч­ти всички герои от диаболичните разкази на писа­теля.

Карачакал обича да гледа високите планини, които препречват пътя му, преграждат погледа му, стягат хоризонта и го смущават с непоклатимото си величие. От тази гледка сърцето му най-силно се свива в обръ­чите на тегота и самотност. Единствено всред равното като тепсия поле бикът се чувствува свободен цар сред владенията си. Промените, които се извършват в сти­хийната необуздана същност на Карачакал под въздей­ствието на природата и поведението на хората, Райчев пресъздава с изобразителна сила и яркост, плътно и проникновено .. . така сякаш разкрива своя собствен ко­пнеж по необятната шир на родното Тракийско поле. Прехласнат от мъжествената стойка на Карачакал, от лъскавия му гръб, от царствената му походка, авторът описва с истинско опиянение всеки негов жест, всяка подробност от живота му в тъмните обори, сред сънно­то сумтене и равномерното подрънкване на железните синджири и всред безбрежното поле. Колкото по-ярко е пресъздадено конкретното проявление, непосредстве­ното изявяване на героя, толкова по-дълбоки и мъдри са изводите, които авторът прави, общочовешките про­блеми, които извлича. Заветната мечта на Райчев да бъде абстрактен и проблемен тук се осъществява в най-зримото, най-конкретното и жизнено художествено изо­бражение. Незабравимо е описанието на начина, по кой­то Карачакал диша озонирания въздух на ливадите и хладните струи нахлуват в дробовете му, разтягат ги и запалват кръвта му, засилват блясъка на черните му, горящи като въглени очи. Само от властния вик на чо­века Карачакал трепва и се наежва, усетил, че му пред­стои тежка борба с този дребничък, но лукав и опасен враг. Райчев хвърля в смъртен двубой един срещу друг бика и човека. Тогава писателят сравнява героя си с бунтуващо се небе — готово да гърми, да трещи, да се разсипе в светкавици . .. Ядовити пламъци го изгарят, той фучи с ноздри и полетява напред, понесъл на ро­гата си обезумелия от страх пъдарин. Слабите хора с хитрината си побеждават бика, превиват коравата му шия и авторът, силно развълнуван, пресъздава траге­дията на окования владетел на полето, разпалва пламъ­ците на нестихващата му ненавист срещу слабите ко­варни човечета. Каракачал, окован, е безсилен, но е не­примирим, мрачен и озлобен, защото няма сила на света, която може да го примири с унижението и самотата. Когато съзира от високото било влака — това огромно чудовище, — в душата му пламва ненаситната жажда за мъст. Зловещ, страховит, бикът се хвърля срещу вла­ка, решен на смъртен бой. Образът на Карачакал в много отношения ужасява, подтиска с разрушителната си мощ, но и изпълва с възхищение. Философските кон­цепции на Георги Райчев напълно се изясняват чрез този образ — най-яркия, най-внушителния, най-плътния в художествено отношение образ на Райчевата беле­тристика. Подобно на своя Карачакал писателят е мо­гъщ владетел на полето, с тънки обоняния за мириса на ливадите, закопнял за съживителните лъчи на тра­кийското слънце, което събужда сладострастни тръпки по могъщата снага на бика. Както Карачакал, и Райчев сякаш съзнава своята сила на единствен, непокорен, непобедим в своето царство. Неограничаван от никакви предразсъдъци, от никакви книжни канони и тези, той свободно разгръща първичната сила на таланта си и собствените си житейски концепции. Затова разказът „Карачакал" е типично Райчевско произведение, най-искреното, най-непосредственото.

Във всички разкази, които пише през последния пе­риод на живота си, Георги Райчев е реалист и не само че не бяга от външните прояви на живота, а — напро­тив — насочва се именно към тяхното изследване и към анализ на реакциите, които те провокират в човешката душа. И тук личат, разбира се, постоянните неизменни склонности на Райчевия творчески темперамент, на въз­гледите му и на художествените му похвати. Колкото и да е външно и обективно изложението в селските му разкази, като „Вълчето", „Смърт", „Пъстрата броени­ца", „Майчина вяра", „Легенда за парите", „Коледна нощ" . . . все пак във всички тях се чувствува най-харак­терното влечение на писателя към психоаналитични изя­снения, към ровене в човешката психика, налага се над всичко в повествованието подчертаният му афинитет към сексуалното в човешката личност. Така, без да из­неверява на своята творческа природа и на трайните си интереси към разкриване биологичната, психологична­та и социална същност на човека, Райчев отново подла­га на сериозна метаморфоза метода и стила си. Сега той пише предметно, описва конкретните житейски фак­ти с подробности и нюанси, които значително отдалеча­ват повествованието от абстрактната проблематика на по-ранното му творчество.

В края на живота си Георги Райчев преценява тъкмо този вид свои творби като най-значителни и горчиво съжалява за пропилените си възможности, за дългого­дишните си лутания. И възрастният вече писател бърза да изкупи грешките си, бърза да издаде в отделна кни­га, наречена „Вълчи кожух", реалистичните си разка­зи, пръснати в различни вестници и списания.

Мъдрият, зрелият писател в края на жизнения и твор­ческия си път чувствува, че е намерил себе си, разбрал е мястото си в българската литература. Овладял метода на реализма, той уверено нахлува в селската проблема­тика, прониква в душата на бедните селски момичета, станали жертва на големия град („Златният ключ", 1942 г.). Райчев сякаш иска да изкупи грешките от мла­дините си, когато се е увличал от абстрактна проблема­тика, и написва последните си произведения — напълно реалистични картини из селския и градски живот, в ко­ито по нов начин поглежда истината в конкретната жи­тейска обстановка, стреми се да разгърне таланта си в живописното, пластичното художествено изображение. Показателен е фактът, че Райчев пише своите „слугин­ски истории" в края на творческия си път, когато е умо­рен от търсения и разнопосочни увлечения по нашумели автори и модни литературни течения, когато е узрял като реалист, умъдрен от годините и от поучителния си творчески опит, уморен от тежкия живот и борбата за прехрана на многочленното си семейство. Сложната об­щочовешка проблематика сега не го привлича и Рай­чев в последната си книга се връща към  първата си непретенциозна книжка: „Любов в полето", весели раз­кази, 1918 г. Опитният автор на „Златният ключ" осъ­ществява напълно психологическите задачи, които  на времето незрелият младеж си беше поставил в своите „весели разкази": разкриване душата на простия, безкнижния селски младеж, неразривно-свързан с природа­та и земята. Първите и последните разкази на Георги Райчев си приличат не само по обект на изображение, но и по една основна черта: заразителна непосредстве­ност и неподправеност на изложението. Главният стре­меж на писателя тук е да бъде искрен и психологически убедителен, да разкрие в детайли истината за съдбата на бедните селски момичета, които загиват в столицата. Трите героини на Райчев от трите повести: „Лъжа", „Слугинска история" и „Златният ключ", са прокудени в града да изкарват прехраната си всред престъпната обстановка на буржоазното общество. Родени да живеят на воля всред полето, да се трудят на нивата, да бъдат образцови майки; тези склонни към добродетелен съ­пружески живот момичета стават неволно героини на „обикновени" пошли „слугински истории". Райчев тук се връща към онова, което най-силно го е вълнувало: съдбата.на селянина, попаднал случайно в шеметния во­довъртеж на столицата. До известна степен това е лич­ната съдба на самия писател — затова той не може да остане външен наблюдател на своите героини, той е част от тях, лично изстрадал техните мъки. Чувството на недоверие и отчужденост, враждебното отношение към капиталистическия град са загнездени в. душата му още от юношеските години. От младежките му сти­хове още ни е познато презрението му към охолните градски , среди, към техния разложен морал, към прес­тъпното им безделие. Неговата жизнена, буйна натура, жадна за силни преживявания и активна намеса в живо­та, е подложена на непрекъснати изтезания в чуждата столична атмосфера, която още в 1908 година го пора­зява със смразяващата си студенина. В тази последна своя книга Георги Райчев е може би най-искрен, попад­нал на истински своя тема, близка до характера и темпе­рамента му. Разказите от „Златният ключ" окончателно затвърдиха впечатлението ни, че Райчев е жизнен човек, че носи в себе си типичната за българина непринуденост и първична сила — сигурен признак за душевно здраве и житейска устойчивост. Тук няма и следа от метафизичност в мисленето на автора, няма абстрактност и самоце­лен психологизъм. Една напълно предметна мисловност се разкрива в трите повести, една покоряваща жизненост, първична, неподправена жажда за любов и семейно ог­нище ... Тук избухва и социалният протест на писателя, дълги години съзнателно подтискан и завоалиран от стремежа към „чист психологизъм". Зрелият писател ве­че не се бои да изрази открито съчувствието си към со­циално онеправданите, да обвини и заклейми експлоататорската същност на столичните господари. „Без да тла­ска към крайни изводи, книгата „Златният ключ" под­сказва мълчаливо, че посоченото зло има своите коре­ни в социалната действителност, и ни дава да разберем, ле то може да се превъзмогне само чрез социално решение",  пише литературният критик Борис Делчев и съвсем основателно причислява Георги Райчев към де­мократичните писатели, които в годините на фашизма стоят близко до пролетарската литература, „За онези години, когато нашата литература се пържеше под връшника на една тъпа цензура, такъв намек беше вече достатъчен, за да открием в автора наш духовен съюз­ник и да потърсим близост с него." Наистина, „Злат­ният ключ" е дълбоко социална и остро изобличителна творба. Действието най-често се развива в града, но в душите на бедните селски момичета живее българско­то село със своята подтискаща материална нищета и с духовното си превъзходство над разложения буржоа­зен градски бит. Мъчителното всекидневие на слугинче, изпълнено с унижения и непосилни страдания, е раз­крито с оглед на един важен обществен проблем: про­блема за социалното неравенство. Ясно изразеното съ­чувствие към беззащитните селски момичета к „спон­танна, неподправена проява на хуманизъм, присъща на всеки нормален индивид, без която художествената ли­тература се превръща в словесна акробатика и губи всякакъв смисъл и оправдание".  И Георги Райчев е осъзнал тази истина за смисъла и целите на художест­вената литература, когато създава образите на своите героини — чисти и неподправени като самата природа, всред която са израснали, — когато обяснява техния трагизъм с противоестествената жестока намеса на ка­питалистическия град в нерадостната им участ. Писате­лят излиза уверено на широкия друм на реалистичното, прогресивното изкуство, изпълнен с нови надежди, с нови творчески амбиции .. . Уви! Тъкмо в този момент Георги Райчев умира след мъчително и дълго боледу­ване в Александровската болница в София на 18. II. 1947 г. Колко много мечти за творчество, колко разно­образни планове за нови и нови пътища на художестве­на изява остават неосъществени. Архивът на писателя е пълен с недовършени ръкописи, с отделни скици за бъдещи романи, драми, разкази... На едно листче в една от многобройните папки четем: „Възнамерявам да напиша роман „Бедният Йов", мемоарна книга „Шест десетилетия", „Хумористична автобиография" и един том „Военни разкази". С какви ли неочаквани творби щеше да ни изненада този творчески неспокоен дух?' Докъде ли щеше да го доведе развитието му по пътя на истинското реалистично изкуство? Имаме право да га­даем: сигурно до пълното му осъществяване, до високи, светли творчески върхове. Той си остава един неосъще­ствен творец, с противоположни по художествена стой­ност произведения, един писател, „от когото е хубаво да четем само избрани произведения, защото инак има опасност прекрасните страници да се загубят в не дотам добрите и представата ни за автора да се разсее". До края на живота си Георги Райчев напрегнато и нервно търси себе си, активно и упорито се бори с различните литературни и философско-етични влияния, като непре­станно преобразява творческата си физиономия, превъплъщава се в най-различни подходящи и неподходя­щи роли, които бързо му доскучават, които захвърля и безразборно сменя. Затова той никога не става досаден и еднообразен, но и не успява да преодолее конфликта със себе си и да стигне до една вътрешна хармония, толкова необходима за всеки творец. В стремежа си да бъде универсален, да разкрие човека във всестранните му прояви, да го откъсне от конкретната обстановка, от бита, от националните му особености, той често из­меня на своя самобитен талант и на буйната си селска природа. Но творческото дръзновение на Георги Райчев и благородната му амбиция да извади българската ли­тература от традиционното й русло създават, от друга страна, най-ценното качество на белетристиката му: естетическото неспокойствие и дълбокото вътрешно вълнение на търсенето и творческата неудовлетворе­ност. Бъдещите поколения непременно ще се връщат към Георги Райчев, ще го откриват отново, ще осветя­ват по новому творчеството на този интересен и ориги­нален творец.