Joomla Software solutions Template

Payday loan

ГОЛЯМАТА “ИЗТОЧНАТА КРИЗА” 1875-1878 г. И БАЛКАНСКИТЕ НАРОДИ

Финансова и политическа криза в Османската империя в началото на 70-те години на XIX век.

Създателите на Парижкия мирен договор , т.е. Англия и Франция се погрижили в него да обезпечат свои политически и икономически интереси в Турция.Договорът потвърждавал всички неравноправни договори, всички “капитулации” сключени в миналото с Османската империя. На европейците се предоставяли правата на най-облагодетелстваната нация при търговията с Турция. На чуждите поданици се гарантирала екстериториалност. Към империята била приложена колониалната доктрина на “отворени врати” за всички капиталистически държави ,превръщаща я в колективна колония на европейските капиталисти.

В годините след Кримската война в империята продължили да си пробиват път капиталистическите отношения. Създавали се ,макар и ограничени по брой и по размер на капиталите си индустриални предприятия, текстилни фабрики ,военни работилници и др.Пристъпило се към разработване на някои природни богатства, открити били каменовъглени мини, давали се концесии за издирване и експлоатиране на различни подземни богатства. Разгърнало се сравнително широко железопътното строителство, което улеснявало търговията и свързването на областите в единен пазар. През 1863г. “Банк отоман “ получила статут на държавна емисионна банка.

Държавата била принудена да извърши и някои други реформи, които облекчавали развитието на капиталистическите отношения. Въведени били търговски съдилища. Значителна крачка в обуржоазяването на административно-правните отношения представлявал издадения през 1858 г. Закон за земите, с който се разширявал кръгът на наследниците на мирийските земи, разрешило се залагането на мирийска земя срещу дълг и др. През 1864 г. била проведена административна реформа и се създала нова административна организация на империята, базираща се на вилаетите, санджаците и казите.Започнало се преброяване на земите, населението и сградите като известна подготовка за въвеждане на нов начин на облагане при запазване на стария десятък.

Опитите за индустриално развитие срещали мъчителни пречки както поради чуждата конкуренция, така и поради данъчната политика на държавата. През1861 г. били сключени нови търговски договори, в които бил потвърден принципът за свободна търговия. По френско-турския търговски договор износното мито се установявало на 8%, като всяка година следвало да бъде намалявано с 1%. Вносното мито се установявало на 8% върху стойността на стоките. По такъв начин внасяните индустриални стоки достигали до потребителя на значително по-ниски цени, отколкото месните занаятчийски произведения, работени с изостанала ръчна техника. Това довело до разоряване на онези отрасли от месната занаятчийска промишленост, които произвеждали стоки за широкия имперски пазар. Чуждите капиталисти, които се ползвали от капитулациите и правата на екстериториалност, получавали изгодни концесии.Например в железопътното строителство те не само получавали безплатно земя за прокарване на железниците, не само се освобождавали от данъци за дълги години, но им се гарантирал и минималният доход от всеки километър жп. линия.Ако реализираният доход спаднел под гарантираният минимум, османската държава се задължавала да доплати разликата. Това задължение тежко се отразявало върху опразнената държавна хазна.Политическите и стопански реформи ,провеждани през онези години от бележити държавници като Мехмед Емин Аали паша и Мехмед Фуад паша приближавали османската държавно-политическа структура към европейската, но стоварвали върху плещите на народите в империята и несгодите ,произтичащи от установяващите се буржоазни отношения.

Още през Кримската война империята сключила първия си заем в чужбина.Острата финансова криза ,в която изпаднали , карала правителството да сключва нови заеми и да увеличава данъчния гнет. За 14 години управление Абдул-Азис сменил 19 финансови министри, но тази министерска въртележка не помогнала да се оправят разстроените държавни финанси. При султан Абдул-Азис били сключени още много външни заеми ,чиито лихви поглъщали голяма част от националният доход .Курсът на турските ценни книжа все повече падал и сключеният през 1874 г. заем бил емитиран при курс 43,5%, т.е. империята се задължавала да плаща сто лири срещу получаваните 43,5 лири.

Правителството непрекъснато увеличавало данъците. През 1867 г. било обявено ,че в течение на 50 години десятъкът ще се събира в размер 12,5% ,а не 10%, срещу което се отстъпвали по-големи права на селяните върху мирийските земи. Тази мярка не спасила разклатените държавни финанси.През 1874 г. ,когато финансовият банкрут тропал на вратата на империята, великият везир Махмуд Недим паша  създал една Комисия по реформите, която да намери изход от настъпващата криза. Комисията посочила два изхода – намаляване на чиновниците и увеличение на данъците.Съкращенията предизвикали недоволство сред чиновничеството- една от верните дотогава опори на правителството.В края на 1874 г. правителството решило отново да увеличи десятъка на 12,5%. Увеличени били военният откуп, данъкът върху тютюна и пр. Тези увеличения ,съчетани с неурожая и глада, които сполетели империята , само прелели чашата на търпението и способствали за по-бързото избухване на въстаническите движения на покорените народи, за разоряване и озлобяване на самото турско население.

Въстание в Херцеговина и Босна през лятото на 1875 г.; Априлското въстание в България през 1876 г.

В началото на 70-те години опитите за обединяване на революционните сили на Балканите, главно сред южните славяни ,взели широки размери. Създали се постоянни връзки между революционерите от Босна и Херцеговина, България и Войводина, както и между тях и правителствата на Сърбия и Черна гора. Българският революционен централен комитет водил преговори със сръбските революционни организации Дружина за сръбско освобождение и обединение, оглавявана от Светозар Милетич, и революционно-демократическия Главен отбор за освобождение начело със Светозар Маркович- за координиране на въстаническите действия. Херцеговинските и Босненските дейци също поддържали контакти и водели разговори за координиране на действията с българските революционери, за едновременно прокламиране на въстание.

Новото надигане на покорените народи започнало най-напред в Херцеговина като реакция на опита на данъчните власти да съберат- въпреки неурожая и глада, които сполетели населението- увеличения десятък. В края на юни 1875 г. започнали сблъсквания между селяните и събирачите на десятъка. Хърватските села в Южна Херцеговина ,по границата с Далмация, се вдигнали под водачеството на Иван Мусич. Започнали сражения между селяните от Невесинска нахия и турските погранични войски.През юли и август бунтът се разнесъл из цяла Източна Херцеговина. За да придаде по –организиран характер на борбата и за да я вземе под свой контрол ,княз Никола позволил на чети от черногорци да минат към въстаниците.

Вестта за бунта станала сигнал за раздвижване в Босна. Към средата на август въстанали селяните в Северна  Босна .Те възнамерявали незабавно да обградят и овладеят градовете в Северозападна Босна, покрай реките Сава и Уна, но предприетата на 19 август атака срещу гр. Костайница завършила неуспешно.Въстанието продължило да се разширява. През септември то обхванало и Югозападна Босна .Опитите на османските власти да смажат бунта не успели. Въстаниците завзели няколко поста на границата с Хърватско и създали силен укрепен лагер.В Херцеговина редовната турска войска и башибозукът претърпели сериозни поражения в няколко сражения.

Портата се опитала да маневрира и на 2 октомври 1875 г. издала ферман ,с който се отменяло въведеното увеличение на десятъка. Въстанието в Босна и Херцеговина било последвано от Старозагорското въстание в България, което бързо било потушено ,без да бъде намалена готовността за борба на българският народ.Османското правителство се оказало принудено да набира войски за потушаване на въстанията, което изисквало големи разходи. Портата била изправена пред избора: да плаща лихви по външните си заеми или да отдели средства за потушаване на въстанието. На 6 Октомври 1875 г. тя обявила ,че няма да плаща всички лихви по издадените от нея ценни книжа, т.е. обявила частичен банкрут, като насочила финансовите си средства за набиране на войска. Същевременно бил издаден регламент за гражданските чиновници в Босна ,обещавало се ,че населението ще бъде освободено от ангарии, че ще се измени системата за събиране на десятъка и пр. Но тези обещания също не могли да измамят въстаналите босненци и херцеговци.

Сред въстаналите имало няколко политически течения: омладинско-либерално, династическо-карагеоргиевско, и социалистическо. Както омалдинците, така и карагеоргиевците считали като основна задача присъединяването на въстаналите области към Сърбия, като карагеоргиевци искали да сменят управляващата там династия. Радикал социалистическото течение ,начело с Васа Пелагич, свикало през февруари 1876 г. събрание на войводите и четите от Босненска Крайна, на което приело Въстаническата декларация за правата на народа ,известна под името “Народното евангелие “. Приетата програма предвиждала да се премахнат феодалното земевладение, “ангалъка”, и откупуването на данъците, а земите и горите да се разпределят справедливо между селските общини според принципа: “Земята принадлежи на оня ,който може да я обработва собственоръчно”.

Въстанието привлякло на своя страня симпатиите на демократичните сили в Югоизточна Европа. Образували се комитети за събиране на помощи .Още на 28 август 1875 г. в Париж бил създаден Международен комитет за подпомагане на въстаниците, начело на който застанали сръбският митрополит Михаил и хърватският епископ Йосип Щросмайер.Към въстаналите области се отправили многочислени доброволци от Сърбия, Черна гора, Италия, Хърватия, а също така и от Русия.

Въстанието в Босна и Херцеговина довело до ново изостряне на Източния въпрос.Правителството на Австро-Унгария, което се страхувало, че бунтовническото движение може да обхване и неговите славянски поданици, се обърнало с меморандум към великите сили, в които изложило своя план за реформи във въстаналите провинции и за тяхното усмиряване.Портата била склонна да приеме австрийския план за провеждане на реформи само да може да прекрати въстанието.На 12 декември 1875 г. султанът издал известният “ферман на реформите”, в който отново повтарял обещанията за изравняване на християните с мюсюлманите и т.н. През януари 1876 г. Андраши подал нова нота, в която предлагал освобождаване на въстаналите от данъци за изтеклите една –две години, предоставяне на средства за ремонт на разрушените жилища и за възвръщане на редовна земеделска дейност, обявяване на обща амнистия. В същото време Андраши поискал от Сърбия и Черна гора да прекъснат притока за помощ на въстаналите.Австрийският генерал-губернатор на Далмация Г.Родич получил задачата да направи всичко възможно да склони въстаниците да приемат австрийският план за реформи и да се подчинят.

През февруари 1876 г. в Цетине ген. Родич получил от княз Никола обещание да съдейства за умиротворяване на въстаналите на основата на австро-унгарската нота ,но Черна гора продължавала да оказва помощ на въстаниците. Родич уговорил последните да обявят примирие за 12 дни , а на 25 -26 март се състояла в Суторино среща –преговори с водачите на въстаниците в Херцеговина. Те не приели австро-унгарския план и поискали една трета от земята да се предостави в собственост на селяните, да се изтеглят турските войски от Херцеговина с изключение на гарнизоните в шест крепости, да се разоръжи мюсюлманското население и да се предостави правото християните да носят оръжие, докато се осъществят реформите, да бъдат освободени от данъци за бъдещите три години ,за сметка на Портата да се възстановят разрушените им жилища и църкви и да им се предостави продоволствие за една година. Австро-Унгария отказала да признае исканията на въстаниците; с тях естествено не съгласила и Портата, поради което въоръжената борба продължила. Обаче с намесата на великите сили ,респ. на Русия и Австро-Унгария, въстанието в Босна и Херцеговина станало международен въпрос. Към него скоро се включил и Българският въпрос.

Априлското въстание в България се явило като резултат на организаторската работа на революционната партия в България, чиито усилия били насочени да използва създадената от въстанията в Босна и Херцеговина ситуация и да постигне освобождението на България. Водачите на въстанието в Херцеговина се обърнали с апел към БРЦК и той да повдигне въстание в България и задружно да се борят срещу общия враг. Набързо организираното Старозагорско въстание от септември 1875 г. завършило с неуспех, но подготовката на масово народно въстание в България не спряла.С нея се заел Гюргевският революционен комитет , който се стремял да координира избухването на въстание в България с една активна намеса на Сърбия в борбата.През април 1876 г. в Белград бил изпратен Георги Живков ,за да преговаря със сръбското правителство и да осигури от него оръжие и офицерски кадри за предстоящото въстание.Уговорено било въстанието в България да избухне едновременно с обявяването на война от Сърбия, която ще въоръжи на своя територия четири български отряда от по 1000 души.

Въстанието в България избухнало много преди уговореното със сръбското правителство време, преди да бъде завършена и в самата страна подготовката за продължителна борба.Изправени пред превъзхождащите ги турски сили ,българските въстаници били бързо разбити, като при потушаването на въстанието били извършени големи жестокости от страна на башибозука и турските реакционери. Но Априлското въстание решително поставило на дневен ред  “Българският въпрос”. То показало ,че по-нататъшното съществуване на българите и тираните им в рамките на една държава е невъзможно. Руската дипломация получила още един силен аргумент да действа в защита на южните славяни.

Задълбочаване на кризата вследствие намесата на Великите сили, дипломатически усилия за разрешаване кризата на Балканите

Балканите отново станали център на вниманието на великите сили, всяка от които преследвала свои цели. До войната с Прусия от 1866 г. и до френско-пруската война от 1870 г. Австрия ориентирала своята политика към завоюване на хегемония сред германските държавници. След като била победена от Прусия и последната заела ръководното място в Германския съюз, за Австрия оставал открит само един път за агресия-към Балканите.Пречка за австро-унгарската експанзия на Балканите се явявали освободителното движение на балканските славяни, руското влияние на Балканите и на трето място Османската империя.Още в началото на1875 г. австро-унгарската дипломация планирала в случай ,че османското владичество в западната част на Балканите се пропука, Австро-Унгария да завземе Босна и Херцеговина, за да гарантира надеждно своите далматински владения. Бисмаркова Германия поощрявала този курс, защото той отдалечавал Австрия от германските дела.

Англия продължавала на думи да се придържа към принципа за запазване целостта на Османската империя, в чието владичество на Балканите и над Проливите виждала бариера срещу Русия и нейната поява в Средиземно море. На практика  Англия крояла планове за завладяване на османските провинции в Близкия Изток, за да укрепи своето господство над пътищата за Индия, най-краткият от които сега минавал през Суецкия канал. Разгромената от Прусия Франция в онзи момент не представлявала реална опасност за плановете на другите империалистически държави.

Русия се стремяла да възстанови своите загубени в Кримската война позиции на Балканите. Тя не се отказала от плановете си да си осигури безпрепятствен излаз към топлите морета, още повече нужен на руските търговци и капиталисти след реформите на Александър II и отмяната на крепостното право .Русия съчетавала тези планове с покровителствено отношение към балканските славяни и техните стремежи към освобождение от османско иго, като ревностно подкрепяла либералните течения в балканското националноосвободително движение. Като разчитала на привързаността на южните славяни към Русия, в чието лице те виждали своя освободител, царската дипломация не се стремяла към пряко анексиране на балканските славяни ,а към създаване на отделни славянски държави, които да се намират под нейно покровителство и влияние.Политиката на Русия обективно погледнато съвпадала с освободителните стремежи на балканските народи.

Междувременно се разпространили вестите за въстанието в България за извършените при неговото потушаване жестокости.Тези съобщения се допълвали с вестта за жестокото убийство на френския и германския консул в Солун на 6 май ,които опитали да спасят една християнка от помюсюлманчване . Подстрекавана от мюсюлманските реакционери, тълпата просто разкъсала двамата консули .Моралният престиж на Портата ,подкопан от обявения преди шест месеца финансов банкрут, спаднал до нула и дори на Англия станало трудно да защитава Османската империя.

Трагизмът на обществения живот в Турция се коренял във факта ,че сред турското общество все още нямало сили, които да поведат борба за радикално изменение на обществено-политическата структура на империята. Младата турска буржоазно-либерална интелигенция, считала ,че империята може да се запази само като се демократизира. Тя била недоволна от абсолютизма и искала да се въведе конституционно управление.Обществото нямало ясно формулирана програма ,но неговите членове били единни в исканията си ,че трябва да се премахне абсолютизмът ,да  се вземат мерки за развитие на занаятите ,търговията, селското стопанство, да се укрепи финансовото положение на империята и да се отстрани чуждото вмешателство в нейните вътрешни работи.

Надвисналата през 1876 г. опасност от разпокъсване на империята тласнала Новите османи  и турските либерални кръгове към действия. В началото на май 1876 г. те публикували възвание, в което обявявали султан Абдул- Азис отговорен за финансовия банкрут и за въстанията на Балканите. Султанат бил принуден да смени правителството и в новия кабинет бил включен Мидхат паша. Но демонстрациите на недоволство от страна на султана не преставали. Тогава  Мидхат и Новите османи детронирали на 30 май Абдул- Азис и поставили на престола Мурад V.Той обаче се оказал душевно болен и след три месеца бил заменен с Абдул- Хамид II, от когото било взето предварително обещание, че ще въведе конституция. Така революционната криза на Балканите предизвикала криза и сред управляващата върхушка.

Правителството в което участвал Мидхат паша ,не успяло да предотврати намесата на великите сили в кризата. След руския ултиматум от 31 октомври за прекратяване на военните действия срещу Сърбия последвала частична мобилизация на руските войски. Обезпокоено от действията на Русия ,на 4 ноември английското правителство предложило да се съберат делегати на великите сили и да намерят изход от кризата. Делегатите се събрали в Цариград. Руски делегат бил граф Игнатиев, посланик в Цариград, а английски-маркиз Солсбъри ,министър от английското правителство.

На 11 декември започнали предварителни заседания без участието на турски делегати ,на които представителите на силите трябвало да изработят съгласувани предложения, които да бъдат поставени на Портата. Игнатиев и Солсбъри се споразумели и благодарение на умението на Игнатиев бил приет един задоволителен проект. Той предвиждал България в рамките на екзархията да бъде разделена на две автономни области: Източна със столица Търново и Западна със столица София. Те трябвало да се управлявали от губернаторите –християни, назначени от Портата със съгласието на силите , и от изборно областно събрание. Турската войска трябвало да се прибере в определени гарнизони, а вътрешния ред да се осигурява от месна милиция ,съставена от християни и мюсюлмани и от жандармерия, командвана от европейски офицери. 70% от приходите на областите трябвало да остават за местни нужди, а 30% да се изпращат в Цариград. Тези реформи трябвало да се приложат и в Босна и Херцеговина под наблюдението на една международна комисия.

Предложенията станали известни, преди още официално да бъдат съобщени на Портата, и турските либерални кръгове в съюз с Англия предприели бързи мерки за тяхното осуетяване. На 19 декември 1876 г. бил съставен нов кабинет начело с Мидхат паша ,който спешно започнал подготовката на конституция.

На 23 декември започнали пленарните заседания с участието на турски делегати, когато изведнъж се раздали топовни салюти.Турските делегати обявили на учудените посланици, че султанът “дарил” империята с конституция, че всички поданици са поставени под нейната закрила, с което работата на конференцията става безпредметна.

Приетата конституция предвиждала двупалатно управление : парламент, съставен от изборни депутати, и сенат ,съставен от пожизнено назначени от султана членове .Всички решения на парламента се одобрявали от сената и се утвърждавали от султана, след което влизали в сила. Конституцията обявявала Османската империя за неделимо цяло, а всички нейни поданици без разлика от народност за “османци”. За държавен език се обявявал турският език , а за държавна религия –ислямът.Тя прокламирала формалните буржоазни свободи- свобода на печата, свобода на личността , равенство пред закона, неприкосновеност на жилището и на собствеността, забранявала ангариите и конфискациите. Но чл.113 предоставял на султана право да екстернира всяко лице, което счетял “вредно за безопасността на държавата” ,и да преустановява действието на конституцията в дадена област на империята, да обявява обсадно положение. С други думи, султанът обличал своя произвол в “конституционна форма” и по “конституционен път” можел да се разправя с всяка опозиция.Това свеждало до нула всички обещания за свобода и безопасност на поданиците. Конституцията отразявала тюркизаторските  стремежи на турските либерали по отношение на покорените народи в империята, поради което последните посрещнали и този акт със законно недоверие.

На 19 март 1877 г. в двореца “Долма бахче” било открито първото заседание на парламента  с тронна реч на Абдул- Хамид. Като цяло това бил един послушен на султана и правителството парламент, макар че в него се оформила една група от депутати не турци, които се осмелявали да поставят и някои парливи въпроси.С тези плахи стъпки парламентът все пак набирал смелост за по-нататъшна критика на правителствената политика, което внасяло безпокойство в двореца. Последните си заседания този парламент провел вече в обстановката на започналата руско-турска война.

Войната на Сърбия и Черна гора против Турция (юни 1876 г.), Руско-турската война от 1877-1878 г. и европейската дипломация.

Сърбия не била подготвена за война  както във военно така и във  външнополитическо отношение. Старите договори на княз Михаил с Гърция и Румъния не били подновени и на сондажите на сръбското правителство тези страни отговаряли ,че ще съблюдават неутралитет. Австро-Унгария настоявала Сърбия и Черна гора да пазят неутралитет във възникналата криза. Правителството успяло да постигне договореност за единодействие само с Черна гора.Войската била слабо въоръжена и недобре обучена, тъй като от дълги години управляващите кръгове се придържали към пасивна политика и пренебрегвали военната подготовка на страната. През юни 1876 г. за главнокомандващ на сръбската армия бил назначен руският генерал Черняев. Като разчитали ,че ако настане критичен момент, Русия въпреки всичко ще се намеси, на 4 юни 1876 г. Сърбия и Черна гора решили да обявят война на Турция.

През юни 1876 г. те предявили ултиматум на Турция да спре изпращането на нови войски срещу въстаниците .Портата отхвърлила тяхното искане и на 15/27 юни Черна гора ,а на 18/30 юни и Сърбия й обявили война.Към Сърбия се насочили доброволци от всички славянски страни. Само Русия се явила с около 3000 души. В скоро време за Сърбия заминали 700 българи, а към септември броят на българските доброволци достигнал до 2500 души.

Обаче военните действия се развивали неблагоприятно за Сърбия.Османската империя съсредоточила всичките си сили срещу нея и настъплението на сръбските войски било спряно.Турската войска успяла да завземе  Княжевац, Алексинац и Зайчар. Наистина Черногорските войски в съюз с херцеговските въстаници нанесли няколко поражения на действащите срещу тях турски войски . Още през юни 1876 г. водачите на въстанието в Херцеговина провъзгласили присъединяването  на Херцеговина към Черна гора , а въстаниците в Босна –присъединяването си към Сърбия.Черногорските войски разбили турците при Муратовци, но Сърбия , срещу която действали главните сили на турската армия, търпяла поражения. На 29 октомври 1876 г. турците спечелили решителна победа в долината  на Морава при Джунис, която открила пътя им към Белград.Военното поражение на Сърбия станало неизбежно . Тогава на 31 октомври Русия отправила ултиматум до Портата, в който поискала незабавно спиране на настъплението в Сърбия и сключване на примирие. Руският ултиматум оказал своето въздействие и Сърбия била спасена.

На 3 януари 1877 г. Русия и Австро-Унгария сключили секретно-съглашение, според което последната се задължава да пази неутралитет в случай на руско-турска война , а Русия се съгласява в края на войната  Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина.На Цариградската конференция Франция оказала енергична подкрепа на руските предложения, което възбудило у Бисмаркова Германия опасения, че започва френско-руско сближение. За да си развърже ръцете , още веднъж да разгроми и обезсили Франция, Бисмарк насърчил русите да започнат война срещу Турция, а поискал от Лондон свобода на действие срещу Франция, в замяна на което да подкрепи английските претенции в близкия Изток.За да обуздае прекомерните претенции на Бисмарк, които биха засилили твърде много Германия на континента, Англия започнала  да търси сближение с Русия. В Лондон започнали преговори между Русия и Англия , които завършили на 31 март 1877 г. с приемането на така наречения  Лондонски протокол. В него се изброявали в окастрена форма предложенията на Цариградската конференция,които трябвало да се връчат на Портата за изпълнение. В случай на отказ Русия можела да започне война. Портата отхвърлила Лондонския протокол. На 7 април руското правителство отправило до Турция ултиматум, че е решено със сила да наложи изпълнението на протокола. Портата отново отговорила с отказ , след което на 12/24 април Русия обявила война на Турция.

Руските войски изиграли решаваща роля за разгрома на османската армия в започналата война . С цената на хиляди свои синове Русия постигнала благоприятен за балканските народи изход от войната, предизвикала такова раздвижване на пластовете на Балканите, което решително придвижило напред борбата на балканските народи за окончателно отхвърляне на полуфеодалното турско господство.Но в тази борба дали приноса си и съседните балкански народи.

Участие на Румъния, Сърбия и Черна гора във войната.

През 1877 г. било подписано споразумение между Русия и Румъния относно участието на румънската войска във войната. Тя запазвала своята организация и управление , а на крал Карол I се обещавал постът командващ на Западния отряд на действащата армия. Във войната били включени крупни румънски сили, наброяващи 58 700 души, от които 3 дивизии били съсредоточени при Плевен.В тези боеве румънската армия загубила 2565 души убити и ранени.

След неуспеха на третата атака румънските войски участвали в укрепването на блокадата около Плевен.Те завладели Оряхово , с което прекъснали надеждите за помощ от Видин. Румънските части участвали в овладяването на Горен Дъбник и Телиш , с което прекъснали връзките на Осман паша със София. По такъв начин те съдействали на руската армия за пълното блокиране на Плевен , с което Осман паша бил принуден да капитулира. След падането на Плевен Румънската армия заедно с дясното крило на руската армия трябвало да овладее Северна България и да се срещне със сръбските войски. С енергични действия при Смърдан и Иново те принудили турските войски да очистят околностите на Видин и обсадили Видинската крепост. Тук заварило румънските войски сключеното споразумение. Във военните действия те загубили 125 офицери и 7500 войници, убити и ранени, които с кръвта си допринесли за освобождението на българския народ, с което заслужили неговата вечна признателност.

Преговорите за мир между Черна гора и Турция, които започнали след сключването на примирието със Сърбия , завършили неуспешно. Портата не се съгласила да удовлетвори териториалните претенции на Черна гора върху областите, които тя заела през войната . Заедно с акцията в Босна турското правителство изпратило 35-хилядна армия начело със Сюлейман паша, която да разгроми Черна гора и да развърже ръцете на Турция за борба срещу Русия. След 9-дневни кръвопролитни сражения превъзхождащите турски войски към средата на юни 1877 г. навлезли в долината на Зета и поставили под непосредствена заплаха Цетина . Обаче в същото време руската армия вече се съсредоточила  на Дунав и пристъпвала към неговото форсиране .Това накарало турското командване предсрочно да изтегли армията на Сюлейман паша от Черна гора и да я насочи към военния театър в България. При Стара Загора и Джуранлий тя успяла да отблъсне назад предния отряд на руската армия , в който влизали и българските опълченци , и настъпила на север, за да се съедини обсадената армия на Осман паша в Плевен. След упорити боеве тя била спряна на Шипченския проход.

Отслабването на турския натиск позволило на черногорците да минат в настъпление. Завзети били Никшич, Бор, Улчин и значителна част от Поморието, с което Черна гора си осигурила излаз на Адриатическо море . Военните действия били преустановени след обявяването на примирие между Русия и Турция на 31 януари 1878 г.

Претърпените поражения по време на Сръбско-Турската война накарали Сръбското правителство да се откаже от по-нататъшни военни действия и през февруари 1877 г. Сърбия сключила мирен договор с Турция. Обявената от Русия война  възродила надеждите на Сърбия за териториално разширение и освобождаване на намиращите се под турска власт сърби, обаче затягането на боевете около Плевен охладило намеренията на сръбското правителство и то заело изчаквателна позиция. На 1 декември 1877 г. вече след падането на Плевен, Сърбия обявила война на Турция, чиято армия била изцяло ангажирана  срещу руските и румънските войски около Видин. Сръбските войски без особени трудности настъпили на югоизток и овладели Ниш, Пирот, Враня. Към края на януари 1878 г. сръбските войски излезли на Косово поле , където спрели настъплението си поради сключеното примирие.

Берлинският конгрес от 1878 г. и неговите последици за развитието на балканските народи и държави

След като на 17 март 1878 г. Санстефанският договор бил ратифициран и влязъл в сила Англия и Австро-Унгария предприели широка кампания срещу него . Управляващите кръгове в Англия възразявали особено рязко срещу руските териториални придобивки в Закавказието и срещу създаването на голямо българско княжество , което те разглеждали като руски форпост на Балканите. Австро-Унгария, която претендирала за обещаните й Босна и Херцеговина, започнала да мобилизира войските си в подкрепа на своите претенции . На 7 март 1878 г. Андраши с нота поискал да се свика конференция на силите , която да разгледа мирния договор. Надеждите на Русия да намери подкрепа от страна на Германия рухнали, след като Бисмарк се изказал в подкрепа на австро-унгарските искания и за свикване на конгрес на силите, в който той обещал да играе ролята на “честен посредник”.

Така Русия се оказала пред един англо-австрийски съюз. Руското правителство считало ,че няма сили да противостои на очерталата се англо-австрийска коалиция, тъй като военните му запаси били изчерпани по време на войната . То решило да сключи задкулисна сделка с Англия, като жертва съществена част от придобивките си на Балканите. На 30 май 1878 г. било подписано в Лондон секретно съглашение ,според което Русия се отказала от Санстефанска България и някои територии в Мала Азия, а Англия трябвало да признае останалите придобивки на Русия. Царското правителство се съгласило да се свика конгресът в Берлин.

Подготвяйки се за тази среща , силите бързали да се договорят помежду си чрез секретни съглашения. Англия сключила с Турция тайно споразумение , според което в замяна на английската подкрепа срещу Русия на Англия се давало право да окупира Кипър ; в друго тайно съглашение Англия се задължава да подкрепи претенциите на Австро-Унгария върху Босна и Херцеговина. Най –после на 1/13 юни били открити официалните заседания на Берлинският конгрес. На тях участвали Русия, Англия, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия, Турция и Иран, а на някои заседания били допускани и представители на балканските държави, за да изложат своите искания.

Доминиращо влияние на конгреса имали Англия и Австро-Унгария, т.е. тъкмо най решителните противници на националното освобождение на балканските народи. Решенията на конгреса разкъсвали Санстефанска България и връщали по –голямата й част под властта на султана.За да получи подкрепата на Австро-Унгария в претенциите си за разширение на югоизток, 14/26 юни сръбското правителство сключило тайно споразумение с Австро-Унгария, с което си осигурявало от нейна страна защита на тези претенции, но в замяна на това се задължавало да построи жп. линия Белград- Ниш, която улеснявала икономическата експанзия на австроунгарските капиталисти на Балканите, да сключи търговски договор и митнически съюз с Австро-Унгария.На конгреса обаче от Сърбия бил отнет Ново пазарският саджак, а й били придадени Пирот и Враня. Територията на Сърбия се увеличавала с 11 хил. км2 , а населението й – с 300 хил. души.

Значително се орязвали и териториалните придобивки на Черна гора в сравнение с предвидените в Санстефанския мир , но все пак нейната територия се увеличавала двойно в сравнение с довоенното време. Черна гора си запазвала излаз на Адриатическо море чрез град Бар, а също окръзите на Подгорица, Жабляк и др. Макар да се обявявала за независима държава, Черна гора нямала право да укрепва своя адриатически бряг, полицейският и санитарен контрол по крайбрежието оставали в ръцете на Австро-Унгария.

Решенията на Берлинският конгрес предоставяли на Австро-Унгария правото да окупира  Босна и Херцеговина под фарисейския мотив въведе там ред и да реформира управлението им .Австро-Унгарски войски се настанявали и в Ново пазарския саджак, разположен между Сърбия и Черна гора и то с не скрита цел да се попречи на обединяването и единодействието  между двете славянски държави.Берлинският конгрес поставил цялата северозападна част на Балканския полуостров под австро-унгарско влияние.Англия окупирала Кипър, с което си осигурила един форпост към Суецкия канал и пътя за Индия и сподавила освободителното движение сред гръцкото население на острова.

Така Берлинския конгрес прекроил картата на Балканите, без да взема предвид интересите на народите в този район, а и без да разреши противоречията между великите сили.Берлинският конгрес бил решаваща крачка към превръщане на Балканите в “барутен погреб” на Европа.

Санстефанският договор и Берлинският конгрес предизвикали възбуждение в Албания . включването на територии със смесено славянско и албанско население в границите на Черна гора , Сърбия и България от Санстефанския договор било използвано като средство от страна на Портата и Австро-Унгария за насочване на недоволството на албанците от антиосманска в антиславянска и антируска насока.

Берлинският конгрес предвиждал на Черна гора да се предадат районите на Плав и Гусине, с което албанците не били съгласни. За да уговори албанските дейци да не се противопоставят на решенията на Берлинския конгрес, в Албания бил изпратен Мехмед Али паша. При пристигането му в Дяковица той бил обкръжен от албанците и след тридневна обсада бил убит. Така на 6 септември започнал въоръжен конфликт между Портата и Лигата, която отказала да се подчинява на Портата.

Новата програма на Президентската лига издигала искане за автономия на Албания, обединяване на всички албански области в един вилает ,създаване на общо събрание като върховен орган във вилаета, което да се събира четири пъти в годината.Тази програма била приета с удовлетворение от албанците. От ноември 1878 г. лозунгът за автономия станал основен лозунг на албанското освободително движение .В същото време някои албански дейци , като Юсуф Али бей ,започнали да пропагандират искането за създаване на независимо албанско княжество. Трябвало обаче да мине още време, за да стане това искане основен политически лозунг на албанското национално движение.

Кризата от 1875-1879 г. разтърсила всички народи на Балканите .Тя създала нови условия за политическо развитие на балканските народи, тъй като разрешила някои от съществуващите дотогава противоречия и ги заменила с нови, които давали облик на политическото и обществено-икономическото развитие на Балканите през последните десетилетия на века.