Joomla Software solutions Template

Payday loan

У В О Д

Растежът и развитието са едни от най-важните прояви на жизнедеятелноста на всеки жив организъм и освен дишането те са основните характерни процеси, които довеждат организма до възпроизводство. Всеки организъм в развитието си подлежи на постоянни количествени и качествени изменения. Тези изменения се преустановяват само по време на покоя, след което започват отново. Растежът и развитието, са неразривно свързани и не могат лесно да се отделят един от друг. Всяко развитие е свързано с растеж, но всеки растеж довежда организма до развитие. Под растеж трябва да се разбира необратимо увеличаване на обема и размерите на организма за сметка на новообразуваните органи, клетки и техните компоненти.

Развитието представлява съвкупност от качествени морфологични и физиологични изменения, които се осъществяват в организма                в неговия жизнен цикъл или онтогенеза. Началото на развитието започва от покълването на семето и завършва с образуването на семето.

Растежът на растенията се характеризира с увеличаване размерите на растенията и на отделни органи, дължащо се на увеличаване броя и обема на клетките.

Онтогеназата ( жизненият цикъл на растенията) представя всъщност развитието  на организма, преминаването от едно качествено състояние в друго или преминаването от една фаза в друга.

Развитието на растението преминава през два етапа: първи етап – формиране на вегетативните органи; втори етап – образуване на репродуктивни органи или формиране на плодоносни органи.

Регулацията на растежа и развитието се извършва на клетъчно ниво. Растежът на организма или органа зависи от растежа на самата клетка.

Процесът на активен растеж се извършва в конуса на нарастването на стъблото и на корена, състоящо се от меристемна тъкан. Всяка меристемна клетка преминава следните фази на развитие: ембионална фаза, фаза на разтягане и фаза на диференциране. Различава се връхма система, при която клетките се делят бързо и растението увеличава височината си и странична меристема, чрез която растението увеличава диаметъра на стъблото. Клетката в ембрионалната си фаза се състои от протоплазма и ядро и се характеризира с увеличаване компонентите на протоплазмата, която е богата на белтък и скорбяла. В тази фаза на клетката не се образува вакуола. Наблюдава се активна синтеза на клетки и образуване на структурни компоненти на протоплазмата – пластиди, митхондрии и др.

Следваща фаза – разтягане или елонгация, се характеризира с появата на вакуоли, чиито сок съдържа различни вещества, образувани в обменните процеси. През тази фаза на растежа клетката увеличава обема си за сметка на увеличаване количеството на водата и увеличаване на вакуолата. Клетъчната стена започва да надебелява за сметка на образуването на нови слоеве, но тя е еластична и се връща в изходното си положение. През фазата на диференциация обемът на клетката нараства за сметка на вакуолата, която заема почти цялото пространство в клетката, а протоплазмата и ядрото се изтеглят към клетъчната стена. В тази фаза се появяват специфичните особености, характерни за клетките на отделните органи и тъкани. Въз основа на тези различия се диференцират всички основни видове тъкани.

І. СКОРОСТ.

Скоростта, с която расте едно растение зависи от много фактори. През онтогенетичното развитие най-интензивен растеж имат растенията и органите в началните, най-ранните етапи на развитието си. В последните етапи растежът се забавя и накрая на жизнения цикъл напълно спира. Интензивността на растежа за един жизнен период, представлява S – образна крива.

Различават се три вида растеж:

1. Апикален – когато стъблото и корена нарастват със своите върхове. При някои растения коренът нараства с 10 мм, а стъблото с 2-4 см и може да достигне 30 см в денонощие.

2. Интеркаларно – когато растежът на стъблото става в основата на междувъзлието, както е при пшеницата, царевицата и други житни растения. От активната меристемна тъкан на тези междувъзлия се обуславя способността на полегналите житни растения да се изправят. Този вид растеж спира след като на върха на стъблото се оформи съцветие. Нарастването на стъблото на растението и клоните става чрез камбия, който се намира между ликото ( флоема) и дървесината (ксилема ). При деленето на клетките на камбия една част от тях се диференцират в ксилемна тъкан, ако се отделят навътре към стъблото, или във флоема ако се отделят към периферията на стъблото.

Двата типа растеж – апикалният и интркаларният, са характерни за стъблото и корена.

3. Базален вид растеж - обратно на растежа на върха и корена на стъблото, когато листата нарастват с основната си част. Зоната на растеж при листата е в основата им и ако върхът на листа се пререже, той не престава да расте, както това става със стъблото. Изключение на такъв растеж прави листът на тютюна, който нараства равномерно с цялата периферия на петурата си.

ІІ. СТАДИИ НА РАЗВИТИЕ.

В зависимост от изискванията на растенията към два основни фактора на външната среда – температура и светлина, тяхното радвитие се разделя на два стадия – яровизация и светлинен стадии (фотопериодизъм). От тяхното действие зависи преминаването на растенията от вегетативно към репродуктивно развитие. За да премине едно зимно растение към формирането на органите на цъфтеж и плодоношение, е необходимо въздействие на ниски температури. Този стадий на развитието на растенията се нарича яровизация. Освен под влияниеето на ниски температури, за да даде плод, т.е. за да плодоноси и цъфти, е необходимо определено съотношение между дължината на деня ( продължителност на осветяване) и дължина на нощта (продължителност на тъмнината), т.е. от количеството на светлината. Този стадий се нарича фотопериодизъм. Тези два стадия на развитието са придобити в процеса на еволюцията и представляват приспособителни реакции към двата фактора – температура и светлина.

По такъв начин развитието на растенията е под двоен контрол – генетичен и фактори на външната среда. Въз основа на тяхното взаимодействие се осъществява развитието на растенията. За да може даден ген да действа  репресиращо или депресиращо, зависи от съотношението между хормоните, обусловено от условията на външната среда. Развитието на растенията се регулира както от генома, така и от влиянието на двата основни фактора на външната среда – температура и продължителност на осветяването.

1.Стадий яровизация. Ако семена от зимна пшеница и други зимни растения се засеят през пролетта, растенията интензивно растат, братят, но не изкласяват, т.е. не преминават във фаза на репродуктивност. За преминаване на зимни растения от фаза вегетация към фаза на плодоносене, т.е. към формиране на репродуктивни органи е необходимо въздействие на понижени температури за определено време. Този процес на въздействие на ниски температури върху растенията се нарича яровизация. Тя бива естествена, когато при естествени условия през есента растенията се подложат на действието на ниски температури по - продължително време. Както се вижда това е приспособителна реакция към ниските температури, характерни за есенния период. Яровизацията може да протече и при изкуствени условия, когато покълналите семена се подложат на действие на ниски температури в течение на определено време, след което се засяват. Продължителността на яровизационния стадий зависи от сорта и обикновено е от 30 до 60 дни, а най-подходящата температура е от 4 до 0С . В зависимост от необходимостта от действието на ниски температури растенията се разделят на три групи:

* растения, за които е необходима ниска температура за да преминат към репродукция – това са зимни форми житни растения, някои двугодишни растения и многогодишни;

* растения, които само ускоряват развитието си от действието на ниските температури, без то да им е необходимо;

* растения, които не се нуждаят от действията на ниски температури.

Биохимичните изменения, които настъпват през този стадий все още не са напълно изяснени. Знае се, че за протичане са необходими вода и кислород, което показва, че измененията, които настъпват през този стадий, са свързани с дишането на растенията.

Яровизационните изменения се извършват в меристемните клетки и тези изменения се предават при деленето на новообразуваните такива.

2. Фотопериодизъм.

Фотоперидизмът е реакция на растенията към дължината на деня, т.е. към продължителността на осветяване. Този процес е бил открит още през 1920 година от американските учени Гарнер и Алар, които са установили, че има растения, които цъфтят само при условията на краткия ден, т.е. когато денят е по-кратък от нощта. Към тези растения се отнасят соята, просото, тютюнът, хризантемата и д р. Ако такива растения се поставят да растат при дълъг ден, те не образуват репродуктивни органи. Установени са и растения, които преминават във фаза на цъфтене само при условията на дългия ден. Въз основа на реакцията на растенията към продължителността на деня те се разделят на три групи:

• Растения на късия ден;
• Растения на дългия ден ( слънчоглед и др.);
• Неутрални, които цъфтят при всяка дължина на деня.

Фотопериодизмът подобно на яровизацията е приспособителна реакция, позволяваща на растенията да цъфтят в определено, най-благоприятно време на годината и ето защо на север са разпространение растенията на дългия ден, а на юг – растения на късия ден, където нощната температура е повишена, а на север понижена.

Растенията на късия ден имат минимална дължина на деня, без която растението не може да цъфти. Тази критична дължина на деня при тези растения е от два до пет часа, а за растенията на дългия ден – от 5 до 8 часа в продължение на 24 часа. На схемата са представени условията , при които различните растения ще цъфтят. От схемата се вижда, че при 12 часа светлина и 12 часа тъмнина растенията на късия ден цъфтят, а тези на дългия - не цъфтят. Когато осветяването става на 1 час след един час тъмнина, въпреки че се събират 12 часа осветяване растенията на късия ден не цъфтят, а растенията на дългия ден цъфтят. При случай, когато осветяването е 1 час след 1 час тъмнина и 6 часа непрекъснато осветяване, растенията на късия ден цъфтят, а тези на дългия ден не цъфтят.

Растения на дългия ден – не цъфтят

1 час светлина                      1 час тъмнина                       ( 12 часа светлина и 12 часа тъмнина)

Растения на краткия ден -  не цъфтят

Растения на дългия ден –  цъфтят

Растения на краткия ден - цъфтят

Растения на дългия ден – не цъфтят

Растения на краткия ден -  не цъфтят

Растения на дългия ден –  цъфтят

По мнение на някои автори ( Хендрикси и Берговик) фотопериодизмът се свързва с фитохормона; тъй като спектърът на действие при фотопериодизма съвпада с този на фитохормона. Така например най-активен фотопериодизъм се предизвиква при третиране на растенията с червена светлина ( 660 нм), докато синьовиолетовата не оказва влияние, т.е. не е активна.

При осветяване с червена светлина, която способства за цъфтеж на растенията на късия ден, се снема от действието на далекочервената светлина ( 730 нм). Известно е , че през нощта фитохром 730 под влияние на далекочервената светлина се превръща във фитохром 660, което способства за привеждане на растенията на късия ден към цъфтеж. Обратно – при излъчване с червена светлина фитохром 660 преминава във фитохром 730, който инхибира реакцията, която предизвиква цъфтенето. Оттук следва, че за да могат растенията на краткия ден да преминат във фаза на цъфтеж, необходимо е по-малко количество активен фитохром, който да поглъща светлината с дължина на вълната 730 нм, докато за растенията на дългия ден е необходимо по-голямо количество от този фитохром за да преминат към цъфтеж. Въз основа на експериментални данни Чайлахян е дошъл до извода, че в листата на растенията се синтезират вещества – хормони, които предизвикват преминаването на растенията към цъфтеж. Синтезата на хормони е локализирана само в листата, където те се образуват, тъй като придвижването им става от листата към точката на растежа, разположена на същия орган.

Същият автор изказва хипотезата, според която цъфтенето се предизвиква от наличието на двукомпонентна хормонална система или едновременното съществуване на два хормона – гиберелин и антезин. При растенията на дългия ден гиберелин се натрупва в достатъчно количество, както и антезин, който също е в достатъчно количество, поради което растенията цъфтят. Когато обаче растенията на дългия ден се поставят в условията на късия ден, те не цъфтят, защото не се синтезира фитоформон гиберелин. Ето защо при допълнително напръскване на такива растения с гиберелин те преминават във фаза на цъфтеж. При растенията на краткия ден поставянето им в условия на дълъг ден гиберелин има в достатъчно количество – той се образува при краткия ден, поради което растенията не цъфтят. Когато такива растения се напръскат с гиберелин, не се оказва никакво влияние, т.е. не преминават в цъфтеж. Обаче, при трите вида растения е необходимо фотопериодизма да се предшества от фотосинтезата. Установено е също, че когато в точката на растежа под влиянието на хормоните на цъфтеж се преминава към генеративно развитие, се наблюдава повишаване на репликацията и усилена синтеза на ДНК, което показва, че хормоните регулират процеса на развитие на генетично ниво, в резултат на което точката на нарастване преминава към репродуктивен етап на морфогенеза.

ІІІ. РЕГУЛАТОРИ НА РАСТЕЖА – ФИТОХОРМОНИ.

Растежът и развитието при растенията зависят не само от хранителните вещества, но също и от вещества, синтезирани от самите растения в много малки количества, наречени растежни регулатори ( фитохормони), които регулират растежа и развитието. Към фитохормоните се отнасят още всички синтетични регулатори, които имат хормонално действие, подобно на естествените растежни регулатори. Освен стимулиращите растежа на растението регулатори към фитохормоните спадат и техните антагонисти – ендогенни инхибитори, подтискащи растежа. Взаимоотношението на тези два два вида фитохормони – стимулатори и инхибитори регулира нормалното протичане на растежните процеси при растенията. По мнение на Холодни растежните регулатори нямат специфично действие, тъй като те взети от един вид растение могат да действат стимулиращо на друг вид. Другите характерни черти на тези хормони са, че синтезирани във връхните меристеми на стъблото на растението, те могат да се придвижват в други органи и тъкани и да предизвикват различни по характер и скорост растежни процеси. Към най-изучените и най-важни стимулиращи растежа съединения се отнасят ауксините, гиберелините и цитокинините. Към подтиксащите растежа на растението природни инхибитори са полифенолите и техните производни – флавоноиди,

1. Ауксини.

Естественият ауксин представлява - индолил – 3 оцетна киселина ( ИОК), по-късно наречен  хетероауксин. За първи път хетероауксин е бил изолиран от гъбата Rhizopus и други плесени, както и от урината на човека и радлични животни, а по-късно и от висши растения.

Предполага се, че в живата клетка хетероауксинът се образува от окислението на аминокиселини, които имат подобни формули ( триптофан). ИОК се образува при всички нисши и висши растения и при много бактерии; съдържа се също в слюнката на човека и в ендосперма на семената.

Количеството на хетероауксините в растенията зависи от осветяването и почвеното подхранване и особено от подхранването с азот. Установено е, че дълговълновите лъчи стимулират по-силно синтеза на ИОК, отколкото късовълновите.

Синтезата на ауксини се извършва преди всичко в точката на нарастване на стъблото и корена. Ауксинът синтезиран в меристемната тъкан на стъблото се транспортира в другите органи на растението със скорост 5 – 15 мм/ 1 час отгоре надолу ( базипетално), а също и странично в разклонението на растението. Ауксините предизвикват в достатъчна степен стимулацията на растежа. Транспортът на ауксините изисква загуба на енергия от липса на кислород и наркотици.

А) Действие на ауксините. То се изразява преди всичко в стимулация на удължаването на клетките, в резултат на което се увеличава техният обем. Ауксините активират клетъчното делене, регулират растежа на стъблото и корена на растението, засилват вкореняването на растението, регулират тропизма, настичното движение, развитието и окапването на цветните пъпки. Всички тези регулаторни функции се изразяват не само в стимулация, но и в подтискащо действие върху процесите. Поради широкият диапазон на действие – стимулация и подтискане, ауксините са вещества с поливалентно, неспецифично действие. Установено е, че ауксините влияят и върху активността на много ензими, свързани с енергичния обмен и с фотозинтезата. Физиологичната им активност се проявява още при регулиране диференциацията на клетките, тъканите и органите, залагането, развитието и окапването на цветовете, листата и плодовете, при биосинтезата на белтък и др. Освен природни ауксини са синтезирани подобни на тях вещества, намиращи широко приложение в практиката. Характерно за тези изкуствени ауксини е, че притежават по-висока и по-разнообразна активност, и най-важното не се разграждат от ИОК – оксидазата, след като постъпят в растенията. Най-разпространени са: индолилмаслена киселина (ИМК), нафтилоцетна киселина (НОК), 2,4 – Д – 2,4 – дихлорфеноксиоцетна киселина

Както се вижда от формулите синтетичните ауксини наподобяват ендогенните. Ауксиновите препарати намират широко приложение в селскостопанската практика: при вкореняване на вегетативно размножаващи се растения – лоза, овощгни и горски растения.

2. Гиберелини.

За първи път са изолирани от гъбата Fusarium moniliforma от японския изследовател Фуюнори в началото на 30-те години на 20 век, който е забелязал оризови посеви гигантски растения, които не образували семена. Ученият установил, че това гигантизмът се дължи на тази гъба. По-късно, през 1956 година са открити гиберелини и във висшите растения – в семената, листата, корените и цветовете на растенията. Открити са около 40 вида, 26 от които са намерени при висшите растения, а останалите – в гъбите. Най-известна е ГК3 – гиберелинова киселина, която се отличава с по-голямата си активност. Гиберелините представляват дитерпеноиди с тетрацикличен гиберелинов скелет с 19 или 20 въглеродни атома.

Те подобно на ауксините се синтезират във върховете на стъблата и корените, в младите листа, в растящите зародиши и други части на незрелите семена.

Транспортът на гиберелините 5-20 мм/час става чрез флоема от листа към другите части на растението във форма на глюкозиди (гиберелин – глюкоза), които глюкозиди се разцепват при прорастване на семената, за да освободят гиберелините. Гиберелините се различават от ауксините по това, че не влияят върху развитието на пъпките, върху опадването на листата и плодовете, върху образуването на нови корени. Те предизвикват типичното удължаване на стъблото.

Гиберелиновата киселина стимулира завързването на плодовете на ягоди, круши, удължава стъблото при конопа и лена и увеличава тяхната вегетативна маса.

Гиберелиновите препарати, които се прилагат в страната се получават по микробиален път.

3. Цитокинини.

Цитокинините са третата група растежни регулатори, открити през 1956 година. Те представляват производни на аденина.

Характерно и специфично за тях е, че стимулират клетъчното делене, което е придружено с усилена синтеза на ДНК. За първи път е бил открит и синтезиран кинетинът, който е с високо стимулиращо действие. Кинетинът е бил получен от деградация на ДНК. Той забавя разрушаването на белтъка и хлорофила (хлорофил – белтъчния комплекс) и задържа процесите на стареене чрез инхибиране на протеолитните процеси.

Цитокинините стимулират нуклеиновия обмен. В тъканни култури те индуцират образуването на пъпки. Установено е , че биосинтезата на цитокинините се извършва във върха на корените на растенията. Транспортът им не се извършва по паренхимната тъкан и камбия, а за бензиламинопурина е установено, че се придвижва базипетално и се ускорява от ауксините.

4. Витамини.

Витамините са друга група физиологично активни вещества, която обединява вещества с различна химична природа. Те заемат междинно положение по отношение на тяхното действие между ензимите и фитохормоните, тъй като оказват влияние на обменниет процеси, свързани с ензимите и същевременно имат твърде висока физиологична активност, подобно на фитохормоните. По такъв начин витамините влияят върху формообразователните и растежните процеси. Витамините се синтезират в растенията и служат като източник за всички животни. При недостиг на някои витамини при животните се получава заболяването авитаминоза, нарушава се фосфорната и азотната обмяна, рязко се намаляват растежните процеси. Известни са следните витамини: вит. С – участва в окислително – редукционните процеси в клетката; вит. В6 – участва като Ко – ензим А, който участва в обмяната на въглехидратите и мастните киселини; вит. ВР ( никотинова киселина) – влиза в състава на НАД и НАДФ – съединения, участващи в енергетичния обмен на растенията; вит. В2 (рибофлавин) – влиза в състава на рибофлавин – мононуклеотида и рибофлавин – адениндиненуклеотида; вит.А – получава се при разграждане на една молекула  - каротин.

5. Инхибитори.

Известни засега природни инхибитори са сложни и прости полифеноли, абцисиева киселина и етилен. Инхибиторите от фенолен тип се срещат в растенията в свободна или свързана като глюкозиди форма. Образуват се във всички растящи части на растенията, но не могат да се придвижват, както фитохормоните. Фенолите подтискат растежните процеси, но в много по-високи концентрации в сравнение с тези на абцисиевата киселина, т.е. те са по-слаби инхибитори от нея. Освен върху растежа фенолите действат подтискащо върху покълването на семената, регулират покоя на клубените, пъпките на дървесните видове и др. Представители на този вид инхибитори са : хидроксибензоените киселини, кумарините, флавоноидите, терпеноидите и др. Този вид инхибитори се срещат във всички видове растения, намират се в семената, стъблата, листата, корените, цветовете и плодовете.

А) Абцисиева киселина. Тя е антагониск на фитохормоните, ауксините, гиберелините и цитокинините. Представлява основният инхибитор в растенията и се среща във всички видове растения, синтезирайки се във всички части на растенията. Установено е, че абцисиевата киселина се синтезира в хлоропластите, което дава основание да се смята, че играе регулираща роля при фотосинтезата. Тя предизвиква покоя на семената, на спящите пъпки, подтиска растежа, регулира фотопериодизма при растенията, задържа прорастването на семената, предизвиква стареенето, окапването на листата и плодовете и др. Тя тормози образуването на ДНК и РНК и много ензимни реакции, Не проявява токсично действие, даже при много високи концентрации.

Както се вижда от формулата и, тя има 2-йононов пръстен. Поради факта, че се появява в много плодове преди образуването на каротиноидите, предполага се, че тя не се образува от каротеноидите.

Б) Етилен. Това е газ, който се образува в незрели и зрели плодове и действа като регулатор на узряването. Етиленът по своя химичен състав е най-простият фитохормон, със следната формула:

СН2 = СН2. То е липофилно вещество и се среща в органите на голям брой растения, като неговото съдържание варира в зависимост от фазата на развитието им. В зелените плодове е в много малко количество, като с узряването им количеството му се увеличава значително. Етиленът взаимодейства с ауксина, като последния в големи концентрации стимулира биосинтезата на етилен. От друга страна етиленът подтиска биосинтезата на ИОК от триптофана, както и транспорта на ИОК. Освен върху узряването етиленът предизвиква окапването на листата, на плодовете и стареенето на растенията.

6. Ретанданти.

Ретандантите са синтетични растителни регулатори, които закържат клетъчното делене и удължаването на клетките на тъканите на стъблото, т.е. скъсяват стъблото на растенията и по такъв начин увеличават здравината му. Най-разпространен и с широко практическо приложение е ретандантът ССС-хлорхолинхлоридI CLCH2 – CH2 – C(CH3)ICL+. ССС се разглежда като вещество, което блокира стимулиращото действие на гиберелините и се нарича още антигиберелин. ССС влияе върху анатомичните промени на стъблото, т.е. действа на лигнификацията, в резултат на което се образуват по-устойчиви механични тъкани. Този ефект е добре изразен при пшеницата, като пръскането и със ССС увеличава устойчивостта и към полягане. Освен върху здравината на стъблото ССС действа и върху увеличаване на добива при пшеницата. Ретандантите стимулират биосинтезата на хлорофил в листата, регулират процесите на цъфтеж и повишават мразо-сухо и солено устойчивостта на третирани  с тях растения. На широкото действие на този ретандант се дължи голямото му приложение в селското стопанство.

7. Хербициди.

Хербицидно действие ( задържащо действие) върху растежа могат да имат растежни стимулатори, когато те се използват във високи концентрации. Такова хербицидно действие на ауксините е отбелязал Холодни през 1924 година. Освен, че хербицидите задържат растежа на растенията, те могат да предизвикат гибел на тъканите на нарастването, загиване на отделни органи или на цели растения. Характерно за хербицидите е, че действат избирателно и на базата на това свойство те успешно се прилагат при борба с плевелите при културните растения. Установено е , че хербицидите след пръскане се придвижват по ксилема и се натрупват в листата. Тук те подтискат силно фотосинтезата, като разрушават хлорофила и инхибират някои ензими, свързани с фиксацията на СО2.

8. Физиологични основи на покоя при растенията.

Всички растения – както нисши, така и висши имат определена периодичност на растежа – периода на усилена жизнедеятелност се сменя с период на понижаване или пълно прекратяване на живота; растенията встъпват в покой. Покоят е нормално физиологично състояние на растенията като приспособление към действието на неблагоприятни фактори на външната среда и се характеризира с отсъствие на растеж, със силно подтиснато дишане и намалена обмяна на веществата. По такъв начин преминаването на растенията в състояние на покой ги предпазва от гибел под влияние на ниски температури или при силно засушаване. Покоят, обаче не е само защитна реакция на растенията. Дори при наличие на всички условия, необходими за растеж, растенията встъпват в покой, т.е. той се явява като необходим етап в онтогенезата на растенията.

При многогодишните растения на едно и също растение могат да се наблюдават части с активен растеж, а други в покой. При дървесните видове има спящи пъпки в основата на листа, както и в основата на клоните. Спящите пъпки при премахване върха на нарастването встъпват в активен растеж, тъй като се премахват растежните инхибитори, намиращи се във връхните клетки. В този случай започват да действат растежните стимулатори, в резултат на което спящите пъпки встъпват в активен растеж. Покоят при растенията се съпровожда с морфологични изменения, например с окапване на листата на дърветата.

Различават се два вида покой – принудителен и дълбок.

А) Принудителен – предизвиква се от неблагоприятните условия, и по-специално при отсъствие на един фактор, необходим за растежните процеси. Ако този фактор се измени в благоприятна насока растежните процеси се възстановяват;

Б) Дълбок покой – растенията, намиращи се в дълбок покой не преминават в растеж даже при наличие на всички необходими условия. Това е еволюционно обусловена необходимост, придобита в резултат на понижение на температурата или от засушаването. Семена, намиращи се в дълбок покой, пренесени в условия, благоприятни за покълване, не излизат от покоя. Продължителността на този вид покой е различна и зависи от видовете растения и от техните органи.

Растежът на растенията зависи от много фактори на външната среда. Той може да бъде усилен или забавен от температурата, от светлината, съдържанието на вода и от хранителните вещества в почвата, а така също и от наличието и съотношението на различни фитохормони в растенията.

Температурата е един от съществените фактори, от които зависи растежът на растенията, но тя варира в широки температурни граници. За всеки вид растение има минимална, оптимална и максимална температура на растеж. Както при минималните, така и при максималните температури растежът на растенията се затруднява, докато при оптималните температури той е най-ускорен. Характерно за растенията е явлението термотропизъм, т.е. през нощта растенията растат по-интензивно, отколкото през деня.

Светлината влияе по различен начин на растежните процеси. Тя е нужна за фотосинтезата за натрупване на биомаса, но за растежа на клетката тя оказва затормозяващо действие. Условията на затъмняване ускоряват клетъчния растеж. На тъмно растенията развиват само централно стъбло без листа, което се дължи на стимулиране от тъмнината на разтягане на клетките. Това стимулиране на растежа на тъмно се обяснява с наличието на ауксини и отсъствието на инхибитори на растежа