|
С приблизително 2000 вида род Клин (Astragalus) от сем. Бобови е един от най-големите родове на покритосеменните растения. Разпространен е в умерените ширини с най-голямо видово разнообразие в Югозападна и Централна Азия, западните части на Северна и Южна Америка. У нас се срещат 30 вида разнообразни по външен вид, физиологични особености и екологични изисквания.
Растенията от този род са предимно ксерофити и по-рядко мезофити. Срещат се най-често на сухи, каменисти, песъчливи, варовити места предимно върху склонове с южно и югоизточно изложение. Видовият състав рязко намалява с увеличаване на надморската височина.
АЛБУМ „ПРИРОДА И ЗНАНИЕ" ДОЛЯ ПАВЛОВА
ЗАЩИТЕНИ РАСТЕНИЯ ОТ РОД КЛИН
С приблизително 2000 вида род Клин (Astragalus) от сем. Бобови е един от най-големите родове на покритосеменните растения. Разпространен е в умерените ширини с най-голямо видово разнообразие в Югозападна и Централна Азия, западните части на Северна и Южна Америка. У нас се срещат 30 вида разнообразни по външен вид, физиологични особености и екологични изисквания.
Растенията от този род са предимно ксерофити и по-рядко мезофити. Срещат се най-често на сухи, каменисти, песъчливи, варовити места предимно върху склонове с южно и югоизточно изложение. Видовият състав рязко намалява с увеличаване на надморската височина.
Това са многогодишни и едногодишни тревисти растения или храсти с различна височина, с добре развита Коренова система с дълбоки, вдървенели корени. Стъблата им са добре развити, силно разклонени или скъсени, а при някои видове напълно редуцирани. Листата са сложни, нечифтоперести,
рядко чифтоперести, понякога връхното листче опадва и остава върхът на силно
бодливата листна ос.
Цветовете са събрани в гроздовидни съцветия, приседнали или с дръжки, разположени в пазвите на листата, удължени или гъсти главички. При някои видове цветовете са единични и излизат направо от коренището.
Представителите на рода са насекомоопрашващи се растения. Във връзка с това се наблюдават различни приспособления в устройството на цвета, които позволяват само на определени насекоми да посещават
красивите пурпурновиолетови, розови, жълти или пъстри цветове.
Плодът е разпукващ се боб, различен по форма, големина. овласеност и твърдост. Размножават се освен със семена и с издънки. Повечето от видовете са ценни, богати на белтъчини фуражни растения, някои са медоносни или почвоукрепващи, Все още са слабо изучени в химично и стопанско отношение. Малко се знае за ценните хранителни и лечебни свойства на видовете, а това ограничава възможностите за използването им Като суровина в народното стопанство и медицината.
В „Червена книга на Република България" са включени 9 вида с ограничен ареал и сравнително слаби популации. Родът е на шесто място по брой на редки и застрашени видове след родовете Лопен, Шапиче, Метличина, Теменуга и Плюскавиче. Като народни имена за род Астрагалус се използват: клин, клинавче, сграбиче или генгер.
Сусамовиден Клин (А. sesameus)
Едногодишно растение, рядък вид. У нас се среща само в Южен Пирин и Бесапарските ридове (Пазарджишко). Стъблата му са до 30 см дълги и полегнали. Листата са нечифтоперести, а листчетата — линейно-елиптични. Гъстите главести съцветия са почти приседнали в пазвите им. През април и май синьо-виолетовите цветове на растението привличат със своята красота и аромат много насекоми, които извършват опрашването. По-късно
през юни и юли могат да се видят плодовете — прави, 10—15 мм дълги, черни овласени бобове. Географският ареал на вида включва
Югоизточна Европа и Средиземноморието.
Безстъблов клин (А. escapus)
Многогодишно тревисто растение, рядък вид. За нашата страна са известни две находища — около Балчик и в Странджа. Среща се по сухи тревисти и слънчеви склонове. Върху канелени горски почви.
Растението е без стъбло. Листата са нечифтоперести, с дълги листни дръжки, гъсто покрити с бели власинки. Съцветията са гроздовидни, по-често приседнали, а понякога и с къси дръжки. Цветовете са едри, жълти. Венчето се запазва след прецъфтяване. Интерес представлява бобът, който има характерна триръбеста форма, дълъг, кожест, твърд и силно овласен с бели стърчащи власинки.
Този вид по отношение на своята морфология показва голяма изменчивост в целия си ареал, поради което се различават няколко подвида.
Безстъбловидният клин е по-широко разпространен в Централна и Южна Европа и Балканския полуостров.
Вилмотианов клин (А. wilmottianus Stoj)
За първи път е намерен на Чепън планина (Драгоманско) и е описан в 1926 г. от известния български ботаник Николай Стоянов. В знак на благодарност за оказаната помощ при определяне и сравняване с други, близки на него растения Н. Стоянов именува новия вид на името на А. Вилмот — английски ботаник, тогава асистент в Британския музей. У нас се среща още на Земенската планина. Голо Бърдо и Понорското плато върху каменисти и сипейни варовити терени между 500 и 1000 м надм. височина.
Доскоро растението се считаше за български ендемит, но в 1983 г. югославски ботаници го намират на Руян планина (Македония). Видът образува разредени популации, съставени от единични туфи или от повече или по-малко плътни петна.
Многогодишно тревисто туфесто растение със силно скъсени надземни стъбла. Листата са нечифтоперести, 10—1 5 см дълги, гъсто, бяло овласени. Гроздовидните съцветия са приседнали в пазвите на листата. Цветовете са красиви по багра — пурпурни, розови, а понякога и бели, приседнали.
Плодът е яйцевиден боб, подут, твърд и гъсто бяловлакнест. Размножаването се осъществява със семена и вегетативно. Видът е жизнен и има добри възобновителни възможности. Включен е в европейския списък на редките, застрашени и ендемични растения с категория рядък.
Централноалпийски клин (А. centralpinus)
Среща се в Западните Родопи (местн. Беглика), Освен в България видът е разпространен В Югозападните Алпи (Франция и Италия), Расте върху варовити терени със сравнително сухи, хумуснокарбонатни и кафяви почви на групи или поединично в пояса на иглолистните гори между 1500 и 1700 м надм. височина.
Растението е многогодишно, тревисто с изправени стъбла на височина 50—100 см, силно овласени- Листата са 20—30 см дълги, нечифтоперести с къси листни дръжки и гъсто овласяване. Гроздовидните съцветия са с много на брои красиви бледожълти цветове, плътно прилегнали един до друг и гъсто покрити от бели стърчащи власинки. Плодът е дълъг 8 мм, закръглен и силно мъхнат.
Размножава се със семена. Има добра жизненост и възможности за възобновяване. Част от находищата му влизат в резервата „Васил Коларов"
МехуресточашкоВ клин (A. physocalyx)
Видът е описан за първи път по екземпляри, събрани от Джендем тепе (Пловдив) в 1834 г. от участниците в ботаническата експедиция по нашите земи — унгарците К. Хенке и К. Манолеску, помощници на Имре Фривардски.
Растението е малко туфесто полухрастче с нечифтоперести 1 5—20 см дълги листа с рехави гроздовидни съцветия и едри светловиолетови цветове. След цъфтене чашката се подува и се запазва при плода, който е гол и остава обхванат от нея.
До 1900 г. мехуресточашковият клин се срещал по скалистите припечни места на Джендем тепе и възможност да го видят и събират са имали В. Янка. В. Стрибърни, Х. Шкорпил, След посочената година българските ботаници напразно го търсили на това място — вече бил изчезнал окончателно от природата. През 1959 г. близо до село Кулата, Петричко, проф. Велчев и проф. Ив. Бондев намират отново две туфи от това растение. Отделни екземпляри били засадени в градината на Ботаническия институт и на старото, класическо находище на Джендем тепе. Растението е балкански ендемит (среща се и в Македония), включено е в европейския списък на защитените, редки и ендемични растения.
Айтоски клин — генгер (А. aitosensis)
За първи път е събран от проф. Ст. Георгиев през 1888 г. от височините над с. Карагеоргиево, близо до Айтос. Професорът бил удивен от изключително интересната картина, напомняща камениста пустиня, осеяна с полухрасти: плътни бодливи туфи, високи половин метър. Цветовете на растението са съвсем дребни, бледожълти или розови, разположени в пазвите на копринестовлакнести чифтоперести листа и остри бодли.
Видът дълго време стоял в папките неопределен. Напомнял на кримското и кавказко то сграбиче, но имал и други белези, които предизвиквали съмнение.
Доскоро се смяташе, че айтоският клин се среща още в Кавказ и Крим, но напоследък тези схващания претърпяха промени. Грузински ботаници посетили височините над Айтос и изказали съмнение за принадлежността на клинавчето към кримския вид, тъй като растението от Кавказ се различава от класическия кримски тип. Няколко години по-късно М. Иванишвили го описва като нов за науката вид — А, айтосензис, и понастоящем растението се разглежда като ендемит за България.
Бодливото туфесто клинавче е известно още под името генгер (гингер), което означава трън, бодил.
Близкородствените на айтоския гингер видове от секция Трагаканти са известни под името трагакантови астрагалуси и са разпространени предимно В Предна и Средна Азия. Всички те са бодливи храстчета, които съдържат каучукоподобен сок, наречен гумитрагант, който се използва като сгъстител В текстилната и фармацевтичната промишленост. Към тях се отнася и нашето тракийско клинавче (А. thracicus).
Растението се размножава със семена и вегетативно. Жизнено е и с добри възобновителни възможности, в миналото е използвано като фураж и за горене, което е довело до силно намаляване на съобществата.
Сега видът е включен в списъка на застрашените растения в България. Местностите Тримата братя и Казаните около Айтос, където са находищата му, са обявени за природна забележителност Айтоският клин е включен в европейския списък на редките, защитени и ендемични растения с категория рядък.
Тракийски клин (D. thracicus)
Среща се в Източна Стара планина (Сливенско, Айтоско), Тунджанската хълмиста равнина (Ямболско), Източни Родопи в района на селата Пътниково и воденци — Хасковска област. Расте по каменливи тревисти и храсталачни места върху варовити и силикатни терени между 300—600 м надм. височина. Участва на петна, малки групи или единично в състава на съобществата с доминиране на белизма, валезийска власатка, ранна острица, космат дъб, мъждрян и други.
Растението е невисок храст с добре развити, силно разклонени мощни и вдървенели корени. Стъблата са дълги 16—50 см, полегнали, покрити с влакнести листни влагалища и остатъци от листните оси, а понякога и голи. Листата са с дължина до 9 см, чифтоперести с къси дръжки и твърда листна ос, която на върха е силно бодлива. Съцветията са гъсти, с приседнали жълти или розови цветове, разположени в основата на младите клонки. Размножава се със семена и вегетативно.
Видът е балкански ендемит. Среща се в европейската част на Турция, Гърция и Югославия.
Ксерофитсн — сухоустойчив
Мезофитен — при умерена влажност
|
