Home Икономика Финансиране на фирмата чрез собствени капитали

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Финансиране на фирмата чрез собствени капитали ПДФ Печат Е-мейл

Финансиране на фирмата чрез собствени капитали

1. Финансиране на фирмата чрез собствен капитал

Известно е, че  фирмите според величината на своя капитал да се обособяват в три групи: малки, средни и големи.[1] Малките предприятия,  разглеждани през призмата на техния капитал имат няколко характеристики. Те се разглеждат и функционират главно от семейни капитали. В България, капиталите, които функционират в малките фирми  се влагат в традиционните браншове и в нерискови дейности. При тях се съчетават функциите на собствениците и мениджърите. Средните фирми са по-устойчиви, мобилни и участват в рискови браншове. Те имат икономическо управление, толерират се от банките, преобладават в световния бизнес. Слабото им място е липсата на достатъчни капитали за финансиране на нововъведения. Тук те са зависими от големите фирми и от научните центрове.   Големите фирми имат достатъчно капитали, които влагат в различни браншове на икономиката и печелят от това. Те финансират научни изследвания и развойна дейност, подпомагат малките и средни фирми чрез осигуряване на поръчки, пазари, техника и т.н. [2]Следователно изборът на величината на капитала е съществен параметър на бизнеса. Финансовите ресурси, както и останалите ресурси също струват пари, т.е. имат цена или стойност за предприятието.

Стойността на придобиването на паричните средства представлява цена на капитала. Тя е различна в зависимост от източниците на финансиране. Най-евтината форма на финансиране са собствени парични средства, за които не се налага да се правят допълнителни разходи за придобиването им. За всички останали финансови ресурси цената на придобиването им варира в зависимост от характера на различни източници за финансиране.[3]

Цената на капитала за разлика от цените на всички други ресурси се дава в процент. В зависимост от вида на придобиването тези проценти биват: лихвени (за кредитния капитал) и  дивиденти (за акционерния капитал). Тази цена представлява съобразена компенсация за пропуснатите възможности на собственика на капитала да вложи тези парични средства за други цели.

Наличието и използването на различни видове капитали формирани от различни източници обуславя и специфичните начини за установяването на цената на тези капитали.

Съобразно начина на финансиране на фирмата се определя и капиталовата й структура.    Капиталовата структура има три степени: ниска, средна и висока.

- Фирмите с ниска капиталова степен притежават собствен капитал между 25-30%. Те са зависими от кредиторите и не навлизат в рискови дейности. Тази капиталова степен не е изгодна и печеливша.

- Средната капиталова степен се движи в диапазона между 30-50% собствен капитал и е предпочитана, печеливша и перспективна. Тя се толерира от банките и от държавата. Подходяща е за предприемачество и рискови дейности.

- При високата капиталова степен собственият капитал е над 50%.[4]

Винаги средната капиталова степен е за предпочитане, защото носи на фирмата допълнителна печалба, дивиденти, средства за финансиране. Към нея се преминава по-лесно от висока и по-трудно от ниска степен.       Капиталовата структура с нейните три степени е елемент на управлението на капиталите  на фирмата. В динамика тя се изявява чрез т.нар. капиталов механизъм, основаващ се на различни преференции на държавата към бизнеса. Капиталовият механизъм в бизнеса, за разлика от величината на капитала дава шанс на всички фирми. Формулата на капиталовия механизъм е стандартна за пазарния бизнес. Тя е постигната логика, взаимодействаща между различните величини. Капиталовият механизъм в пазарния бизнес се прилага в границите на два негови режима. Първият режим се свързва с фирми, чиито преференции са спрямо печалбата. Обикновено в световната практика,  този режим присъства в средния и големия бизнес. У нас той с широка основа се прилага в целия дружествен бизнес - частен, държавен и общински. Вторият режим на капиталовия механизъм се основава върху доходите от фирмената дейност. В България той се свързва с дейността на едноличните търговци. Третата възможност на капитала е  собствения  капитал като  единствен източник за финансиране.

Според общите разпоредби на финансовата практика, собствения капитал е  остатъчната стойност на активите след приспадането на всички пасиви. Следо­вателно,  той може да бъде характеризиран като една динамична величина. Неговото движение е отражение на развитието на пред­приятието - от неговото образуване до ликвидирането му.

В най-общи линии се смята, че едно предприятие поддържа собствения си капитал, ако в края на от­четния период има толкова капитал, колкото и в началото на съ­щия период. Всяка сума над необходимата за поддържането се приема за печалба, която в последствие може да бъде разпределена или инвестирана.  В международната счетоводна практика се прилагат две концепции - финансова и материална. Според фи­нансовата концепция собственият капитал представлява вложе­ните пари или вложената покупателна способност и се приема ка­то синоним на нетните активи или чистата стойност на капитала. Според материалната концепция той се разглежда като производствен капацитет на предприятието. Нашето счетоводно законода­телство предвижда прилагането на финансовата концепция. С фи­нансовата концепция се приема, че собственият капитал се под­държа, когато неговият стойностен размер в края на отчетния пе­риод е поне равен на величината му в началото на периода, след приспадането на всякакви разпределения между собствениците или направени вложения под формата на дялови вноски от тях и преоценката, отразена в собствения капитал.[5]

В състава на собствения капитал могат да бъдат разграничени два основни елемента - инвестиран капитал, т.е. вложените от собствениците активи и натрупан капитал, т.е. ресурси, създадени в предприятието повече от това, което е първоначално инвестира­но от собствениците.

По съотношението между тези две части на собствения капитал може да се даде оценка за деловата активност и ефективност на дей­ността на предприятието. Ако е отбелязана тенденция към увеличе­ние на относителния дял на втората група, тогава може да направи извод, че е налице нарастване на средствата, вложени в активи.

Първоначално,  инвестираният капитал представлява сумата от номиналната стойност на акциите или дяловете на предприятие­то, т.е: от счетоводна гледна точка това е основният капитал. Та­ка в едно акционерно дружество съотношението между видовете акции, от които е формиран основният капитал, оказва известно влияние върху състоянието и дейността на предприятието. Нап­ример, ако то има привилегировани акции, се налага периодично да се изплаща фиксиран дивидент. При положение, че рентабил­ността на акционерното дружество не е достатъчно висока, то ще заделя по-малка част от печалбата за реинвестиране, а това би се отразило неблагоприятно върху инвестиционната му политика.

Собственият капитал на фирмата се състой от различни елементи. Увеличението на основния капитал може да стане чрез различ­ни източници, включително и чрез трансформиране на собствени средства - неразпределена печалба и резерви, без преоценъчния резерв. Конкретните условия и начини на увеличение при различ­ните дружества са регламентирани в Търговския закон.

Нарастването на основния капитал за сметка на останалите елементи на собствения капитал по своята същност представлява номинално увеличение, т.е. без собствениците да правят реални вноски, или с други думи - без да се изменя предишният размер на собствения капитал. Това може да стане за отделните капиталови дружества при спазване изискванията на Търговския закон.

Друга възможност за увеличаване на основния капитал със собствени средства е, когато средствата на фонд "Резервен", отчи­тани чрез сметка Общи резерви, надхвърлят определената от за­кона или устава част от капитала. Тогава превишението може да се използва за увеличение на основния капитал.

Анализът на степента на използване на собствения капитал като начин на финансиране във фирмата протича в няколко етапа. Най-напред е необходимо да се даде оценка на неговия размер. Тази задача има важно значение, тъй като, от една страна, се по­лучава представа за икономическата мощ на предприятието, а от друга - е основа за изчисляване на редица други относителни по­казатели със самостоятелно място не само при анализа на собст­вения капитал, но и на дейността на предприятието като цяло.

2. Акционерния капитал – финансова основа на фирмената дейност – увеличаване на акционерния капитал

Правилното управление на акционерния капитал води до максимизиране на пазарната стойността на фирмените акции и съответно до успешно представяне на фирмата на икономическата сцена.

С развитието на финансовата наука основната цел на финансовият мениджмънт се премества от постигане на максимална печалба към максимизиране на акционерното богатство и стойността на фирмата. Това не би било възможно без да се има предвид акционерния капитал, неговата цената и влиянието на последната върху представянето на фирмата.

Акционерното дружество /АД / е търговско дружество, чийто капитал е разделен на акции. Дружеството отговаря към кредиторите с имуществото си. АД притежава следните  характеристики:

1) то е капиталово дружество, но капиталът е разделен на акции, а не на дялове;

2) основният дружествен акт е Устав, а не дружествен договор, въпреки че разликата е повече терминологична;

3) не се изисква лично участие на акционерите в дейността;

4) акционерите имат право на лихва върху вноската си;

5) акционерите нямат задължение за допълнителни вноски;

6) неизпълнение на задължението за лоялност не е основание за изключване.[6]

Капиталът на дружество трябва да бъде изцяло записан (всяка част от капитала трябва да се знае на кого ще принадлежи при учредяването на дружеството). В момента на първоначално емитиране на акции няма анонимност, тъй като по този начин се защитават интересите на кредиторите.        Набирането на капитала се извършва чрез вноски, въз основа на които се създава и имуществото.[7] Самото набиране става по различен начин, в зависимост от това, дали вноските са парични или непарични:

1) Парични вноски. Внасят се по банкова сметка на името на дружеството с посочване името на вносителя – нарича се “набирателна сметка”. Тя се открива от управителния орган на дружеството – СД или УС. Сметката се открива на името на учредяващото се дружество. Гаранция за акционерите е, че разпореждането с вноските става по единодушно решение на съответния управителен орган. След това средствата се разхвърлят по други сметки на дружеството. Ако в тримесечен срок управителният орган не удостовери пред  банката, че дружеството е заявено за вписване, вносителите могат да изтеглят  обратно направените вноски в пълен размер, като членовете на съответния съвет отговарят солидарно за изплащането на вноските. Характерът на тази отговорност е договорен.

2) Непарични вноски: Става по ред, установен в чл. 72 и 73 на ТЗ.

Срещу вноската лицето, записало акции получава временно удостоверение, което се подписва от упълномощен член на управителния орган.  Временното удостоверение се поставя под режима на поименната акция (то се прехвърля с джиро и трябва да бъде вписано в книгата на поименните акционери, за да има действие за дружеството).

Капиталът на акционерното дружество е цифрово изразена величина, която е константна и е равна на сумата от номиналната стойност на акциите. Капиталът трябва да бъде в лева. При учредяването капиталът трябва да бъде изцяло записан и най-малко 25% внесен.

Увеличаването на капитала на акционерното дружеството, може да бъде:

-               ефективно – за сметка на внасяне на ново имущество;

-               номинално – за сметка на имущество, което дружеството притежава. То може да стане: 1) чрез капитализиране на неразпределена печалба или 2) са сметка на някои фондове.[8]

Увеличаването чрез акции може да бъде чрез:

- Налични акции. Те биват няколко вида в зависимост от начина им на прехвърляне:

а) Поименни акции – името на първия притежател е посочено върху лицевата страна на акцията. Те се прехвърлят с джиро. При акциите,  джирото няма всичките функции, които има в менителничното право (напр. джирото на акции няма гаранционна функция). Поименните акции могат да бъдат прехвърляни по всички познати на гражданското право начини само с договор без джиро. Поименните акции могат да се придобиват и преди да се плати номиналната или емисионната им стойност. Ако поименните акции са поети с частична вноска, частичната вноска трябва да се запиша върху самата акция, тъй като ако се прехвърли акцията на трето лице то трябва да е наясно, че цялата стойност на акцията не е платена.

б) Акции на приносител – особеното е, че върху тях не се записва кой е техния първи притежател и се прехвърлят с просто предаване, т.е. този който упражнява фактическата власт той е титуляр на правата по акцията. Акциите на приносител се прехвърлят по всички познати на гражданското право способи, но те трябва да са реални – акцията да се предаде на новия приобретател. При акциите на приносител не се знае кой е титуляра и за това законът не допуска издаване на такива акции срещу частична вноска, защото не се знае от кого да се търси вземането.

2) Безналични акции – те не са ценни книжа, а само права.[9] ТЗ не урежда начин за издаване и разпореждане с безналични акции. [10]

Само определен вид АД могат да издават безналични акции – това са т.нар. публични АД (те са задължени да издават безналични акции), които не са уредени в ТЗ.

На практика, има три  правно- технически способа за увеличаване на капитала на акционерното дружество:

- чрез издаване на нови акции, което се прави по няколко начина: [11]

Всички нови акции се разпределят на общото събрание, на което се приема решение за увеличението. То се извършва съразмерно на притежаваните до момента акции от акционерите. Ако има акции от различни класове, правилото важи за акционерите от съответния клас, останалите акционери имат възможност за предпочитително изкупуване едва след упражняването на това право от тези акционери. Правото да се запишат акции, пропорционално на старите може да бъде ограничено или да отпадне по решение на общото събрание, което се приема от мнозинство 2/3 от представените на събранието акции.

Решението, с което се ограничава или отменя предимството на акционерите трябва да бъде оповестено чрез вписване в търговския регистър и обнародване в ДВ.

-  Капиталът се увеличава под условие, което може да стане в два случая:

а) Ако акциите се закупят от определени лица на определена цена. По същество,  тук правото на всеки акционер да запише пропорционална част от новите акции отпада или се ограничава, затова решението също се приема с квалифицирано мнозинство от 2/3 от представените на събранието акции;

б) Ако акциите се закупят срещу облигации на дружеството. Това е една много особена форма на увеличаване за сметка на задължения на дружеството, защото облигациите са задължения на дружеството и вземанията към дружеството се трансформират в капитал. Винаги решението се взема от мнозинство 2/3.

3) Капиталът се увеличава чрез подписка – разпределението на новите акции не се извършва от общото събрание. То приема само решение, с което дава право на всеки акционер в определен от общото събрание срок, който е най-малко един месец след обнародване в Държавен вестник на поканата за записване, да запише пропорционална част от акциите. Ако не се упражни в срока, правото се погасява;

4) Капиталът се увеличава чрез непарична вноска, за която се прилага общият режим. По начало се приема решение, с което се ограничава правото на акционерите да запишат пропорционална част от акциите си.

5) Капиталът се увеличава не от общото събрание, а от Съвета на директорите или Управителния съвет. Съветът на директорите или Управителният съвет може да упражни това право само ако е овластен за това от устава или с решение на ОС, за което, за да се спази чл.194 (4) от ТЗ  е необходимо квалифицирано мнозинство от 2/3. Такова овластяване не може да се даде за срок по-дълъг от 5 г. (общ срок) и може да се упражни до определен размер наречен “разрешен” капитал. Изисква се да бъде спазено (упражнено) правото на акционерите да запишат пропорционална част от записаните акции. В този случай може да се даде право на СД или УС да увеличи капитала с непарична вноска или под условие. И в тази хипотеза може да бъде взето решение да се ограничи или отпадне предимството на акционерите, като това трябва да е предвиден изрично или в устава или в решението на общото събрание.

-  Увеличаване на номинала на издадените акции

-  Превръщане на облигациите в акции – тук се визират така наречените конвертируеми облигации.

От счетоводна гледна точка,  могат да се разгледат и някои други способи за увеличение на капитала:

-               Чрез превръщане на задължения на дружеството в акции (капитализация). Става дума за особен вид непарична вноска – задължения на самото дружество, които се превръщат в капитал и кредиторите стават акционери.

-                Номинално увеличение на капитала – чрез  превръщане на част от печалбата в капитал. Неразпределените дивиденти се капитализират, за да може да се извърши това трябва да има печалба, освен това да се приеме решение на общото събрание с квалифицирано мнозинство от ¾ от представените на общото събрание  акции. Решението трябва да е прието в срок до 3 месеца от приемане на годишния счетоводен отчет.             При вписване на увеличаване на капитала, трябва да се представи годишния отчет в търговския регистър.

-                               Когато капиталът се увеличава за сметка на ново имущество може да се приеме решение някои акционери да не запишат акции с решение на общото събрание с 2/3 мнозинство от представените акции. Ако дружеството е записало част от акциите, то също получава пропорционално нови акции – това е изключение от забраната за придобиване на собствени акции.

По същия начин капиталът може да бъде увеличен за сметка на фондове, например фонд Резервен. Това може да стане ако не са нарушени правилата за попълване на фондовете (фонд Резервен трябва бъде 1/10 от капитала на дружеството – ако фонд Резервен е 1/5 от капитала на дружеството половината от него може да се използва за увеличаване на капитала).[12]

Следователно, може да се обобщи: основните форми на стопанската дейност в България са еднолична, дружествена и корпоративна. Корпоративната организация се определя като юридическа единица, която съществува самостоятелно и независимо от нейните собственици . [13]

Акционерно дружество наричаме онова дружество, на което капитала е изнапред точно определен и разделен на равни части, наречени акции. Акционерното дружество е юридическо лице, то не познава личната отговорност на съдружниците, както в събирателното дружество.             Господстващата роля тук играе капитала, съставен от вноските на съдружниците – акционери, които нямат органически връзки в самото предприятие и не вземат непосредствено в него управление, понеже то се управлява от избран управителен съвет.

Акционерното дружество е основна организационна форма на големите предприятия в пазарната икономика.

Собственият капитал на акционерното дружество се образува чрез емисия и продажба на акции . По такъв начин се стига до обединяването на множество индивидуални капитали в акционерен капитал, представляващ имуществена съсобственост на акционерите.

Другата част от капитала на акционерното дружество представлява привлечен, чужд, заемен капитал . Той се образува посредством емисия и продажба на дългови ценни книжа – облигации, а също и чрез получаване на дългосрочни банкови заеми . [14]

Акцията е ценна книга, която изразява дела или частта на нейния притежател в реалния капитал на предприятието. Своя дял обаче притежателят на акцията може да получи обратно по два начина: като продаде акцията на вторичният пазар или при ликвидирането на акционерното дружество. Акцията притежава номинална стойност, емисионна стойност, пазарен курс и нетна балансова (счетоводна) стойност. Номиналната стойност се посочва върху акцията или в устава на дружеството. Емисионната стойност е стойността, по която акциите се придобиват от първите им притежатели, тя не може да бъде по – малка от номиналната стойност.

Пазарната стойност се формира в резултат на търсенето и предлагането на вторичният пазар, при смяна на собствениците на акциите , може да бъде по – ниска или по – висока от номиналната. Балансовата стойност се получава чрез разделяне на собствения капитал на броя на емитираните акции. Акциите биват най – разнообразни в зависимост от страната, в която се емитират. [15]

Акциите формиращи основния капитал на една компания се наричат обикновени (непривилигировани) акции. Обикновените акции са най – добре познатия вид ценна книга на средния инвеститор . В повечето случаи те са с най – голям брой притежатели от всички други видове ценни книжа издадени от една компания. Това е причината да са по - търгувани от останалите видове ценни книжа. От гледна точка на компанията обикновените акции са най – скъпият  капитал за използване. От друга страна обаче те са най – евтиният заради паричните си условия, защото изискват плащането на дивидент от по – малка сума отколкото е лихвата по заема .

Привилегированите акции са с предварително обявена дивидентна възвръщаемост във вид на фиксиран процент върху номиналната стойност. Дивидентите по тях се изплащат от чистата печалба на акционерното дружество преди дивидентите по обикновените акции. Нещо повече – те са с “кумулативен” дивидент, което означава, че при липса на печалба получените дивиденти остават дължими – те се сумират и изплащат в последствие. В случай на ликвидация на акционерното дружество ,притежателите на привелигировани акции имат предимство пред обикновените акционери при получаването на ликвидационен дял от активите на компанията. Привилегированите акции дават една по –голяма сигурност и носят по – малък риск. В замяна на това техните притежатели имат ограничени права при избора на ръководство и вземането на решения във връзка с управлението на капитала. От тук идва и другото им наименование – акции без право на глас. [16]

Понятието дивидент обикновено се отнася за паричното разпределение на печалбата. Паричните ресурси на публичното дружество имат за произход два основни източника – вътрешно генерираните парични потоци и външно (чуждо) финансиране. Наличната парична маса  се използва в три направления .

-               Първото е финансовото осигуряване на текущата производствена дейност, като поддържане и обновяване на оборудването, изплащане на доставените материали, заплатите, разходи по продажбите и управлението, и други.

-               Останалите парични средства след това остават на разположение за една от следните две цели :

1) Пазарна експанзия чрез инвестиране на нови капитали в стопанската дейност или чрез придобиване на други фирми ;

2) Разпределение на акционерите на публичното дружество . [17]

Главна цел е да се създаде такава политика, която да бъде считана от инвеститорите като надеждна и ще им гарантира остатъчни доходи , а това от своя страна ще доведе до най – висока възможна цена на фирмените акции и от друга страна, предприятието да разполага с достатъчни средства за бъдещо функциониране.

По своето значение за развитието на теорията на корпоративните финанси проблемите на разпределението на печалбата на акционерните дружества  се нареждат на водещи места. За предприятията, разпределението на печалбата и финансирането на дейността се свързва и с решенията относно дивидентната политика,  защото на практика, тя определя това, което остава като капитал за дружеството.

В този смисъл, трите най-разпространени теории за дивидентна политика са:

-На Милър и Моделиани, съгласно който политиката на изплащане на дивидентите не влияе върху увеличението на цената на акциите или стойността на капитала;

-На Гордън – Линтнер, която утвърждава, че цената на акциите и стойността на  капитала се намаля в степента, в която се намалява частта от печалбата, предназначена за изплащане на дивиденти;

-На Литценбергер-Рамасвами, според която, колкото по-малко е делът на печалбата, предназначена за изплащане на дивиденти, толкова по-голяма е цената на фирмата.    [18]

Според някои автори, в основата на  дивидентната политика обикновено стоят три теории: за резултата; за неутралитета и за сигурността . Нито една от тях обаче сама по себе си не осигурява напълно задоволително указание за определяне на капиталовата структура на фирмата. Независимо от това , тяхното познаване е необходимо преди да се започне каквато и да е характеристика на дивидентната политика . [19]

Изследването на ефекта от дивидентната политика върху стойността на корпоративните акции се извършва най – напред чрез изясняване на т.нар. теория на остатъчните дивиденти (residual theory of dividends). На второ място се изясняват възможните въздействия върху тази стойност и на други фактори, които на практика влияят върху дивидентната политика, а оттам  и върху разпределението на капиталите във фирмата.

Според Милър и Моделиани,  стойността на фирмата е равна на настоящата стойност на паричните потоци,  които активите генерират. Тези парични потоци зависят от инвестиционната политика на фирмата , а не от нейната дивидентна политика, поради това промяната в начина на разпределение на доходите чрез дивидентна политика няма да повлияе върху стойността на фирмата. Всъщност , ако фирмата изплаща дивиденти , които са по – големи от свободния паричен поток, за да финансира своите инвестиции фирмата трябва да емитира допълнително количество акции. [20]

Тъй като активите и бъдещите парични потоци не се променят, то и стойността на фирмата ще е същата, като допълнителният брой акции ще доведат единствено до намаляване на тяхната цена. Така по – големия дивидент ще се компенсира изцяло от спада в цената на акциите, като ползата за акционерите няма да се промени .

Според теорията за ирелевантност на дивидентната политика фирмите не могат да променят стойността си чрез промяна на дивидентната политика, като две различни дивидентни политики ще са еднакво ефективни. Дивидентите са остатъчно плащане. Ако фирмата няма ефективни инвестиции, които трябва да финансира, тя може да изплати свободните средства на акционерите, които ще ги инвестират доходоносно.

Ако ги задържи и реинвестира,  тя ще получи същата доходност и така за акционерите ще бъде безразлично дали получават дивиденти или печалбата остава във фирмата .

Теоретическото обосноваване на позицията на Милър и Моделиани се базира на следните допускания:

1) няма данък върху печалбата за физическите и юридическите лица;

2) отсъстват разходи по емитрането и транзакционни разходи;

3) инвеститорът е безразличен в избора между дивидент или доход от прираст на капитала ;

4) инвестиционната политика на фирмата не зависи от дивидентната политика;

5) инвеститорите и мениджърите имат еднаква информация относно бъдещите възможности за инвестиране . [21]

За да бъде валидна тази теория е необходимо да са налице допусканията за съвършени пазари. Това е нещо нереално и не може да бъде съблюдавано. Фирмите и инвеститорите са длъжни да плащат  данък върху печалбата, а фирмите трябва да правят разходи свързани с емитирането на акции, инвеститорите не могат да се справят без транзакционни разходи.  Освен това мениджърите обикновено са по – информирани, от колкото външните инвеститори.

По такъв начин заключенията на Милър и Моделиани за изрелевантност на дивидентите са неприемливи за условията на реалния пазар. Въпреки това, теорията води до един важен извод, който се потвърждава от практиката: инвестиционните решения са първостепенни за стойността на фирмата и дивидентната политика не може да ги неутрализира. Фирми, които инвестират в губещи проекти не могат да компенсират загубите за акционерите от лошите си инвестиционни решения чрез изплащане на по – високи дивиденти . [22]

Според Гордън и Литнер,   дивидентният доход се получава в момента и е сигурен, докато капиталовият доход е несигурен.

Може да се обобщи:

Компании, които изплащат ниски дивиденти и предпочитат да реинвестират по – голяма част от печалбата, ще привлекат инвеститори, търсещи капиталови доходи  Ако те решат да увеличат дивидентите си ще загубят тази клиентела и цените на акциите им ще спаднат. Като обобщение може да посочим, че ефектът на клиентелата изисква компаниите да водят стабилна дивидентна политика. Те трябва да избягват промени в начина на разпределение на печалбата , независимо от това дали изплащат високи или ниски дивиденти.

На реалните пазари обаче съществува асиметрия на информацията, която прави дивидентната политика взаимозависима от инвестициите и капиталовата структура на фирмата. Или с други думи, мениджърите трябва да предпочетат реинвестираната печалба пред емисията на акции, тъй като така се спестяват комисионни разходи и се избягва негативния сигнал към инвеститорите. За това при разпределение на печалбата, дружествата трябва първо да осигуряват средства за финансиране на новите инвестиции, а едва след това да разпределят остатъка като дивиденти.

При него, фирмата  определя  каква сума ще й бъде необходима, за да финансира  всички изгодни проекти, като дивидентите се изплащат като остатък, само ако доходът на фирмата е по –голям от необходимото финансиране. Разбира се , за да минимизира среднопретеглената цена на капитала, дружеството трябва да поддържа целевата си капиталова структура, което означава, че новите инвестиции освен с неразпределената печалба трябва да се финансират и с дълг в избрана от фирмата пропорция.

В противен случай фирмата би се отдалечила от оптималната капиталова структура, което ще повиши цената на капитала. Ето защо прилагането на модела за изплащане на дивидентите по остатъчен принцип става в следната последователност :

- Определя се оптималния капиталов бюджет – фирмата трябва да определи какви изгодни инвестиционни проекти може да реализира и каква е общата сума на необходимите средства

- Определя сумата на финансиране със собствен капитал, необходимо за капиталовия бюджет – за целта трябва да се има в предвид каква е целевата капиталова структура, която дружеството трябва да поддържа, като сумата на финансирането със собствен капитал е дял от капиталовия бюджет, съответстващ на дела на собствения капитал в целевата капиталова структура

- Сумата на реинвестираната печалба е максимално възможната, до размера на необходимото финансиране със собствен капитал

- Сумата на дивидентите е остатък от фактическата печалба, след приспадане на реинвестираната печалба.

Целевата капиталова структура се  изразява чрез съотношение между собствения капитал и общия капитал на фирмата , което тя се стреми да поддържа. [23]

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG