Joomla Software solutions Template

Payday loan

Предмет на фирмените финанси

Фирмените финанси са част от широката сфера на парични отношения, наричани финанси. Фирмените финанси разглеждат както общотеоретични въпроси на финансите, поставени от гледна точка на фирмата, така и специфично фирмени финансови дела.

За да осъществяват производствена дейност, фирмите използват фактори на производството, за които трябва да заплащат. Предмет на фирмените финанси е определянето на вида и количеството на производствените фактори, които ще се закупят и източниците на пари, с които те ще се платят.

Всяка една фирма, независимо от профила на дейност, трябва да взема някои основни решения от областта на финансите. Финансовите управленски решения във фирмите могат да се разделят на три големи групи:

1. Инвестиционни решения - какви активи трябва да придобие фирмата. Това означава какви помещения, машини, оборудване, транспортни средства трябва да бъдат купени.
2. Решения за финансиране - как ще платят тези активи, от какви източници ще се осигурят необходимите парични средства.
3. Дивидентни решения - какво възнаграждение ще се заплати на собствениците на използваните парични средства, т.е. на инвеститорите.

Всички основни звена от ръководството на фирмата имат отношение към фирмените финанси. Фирмените финанси са фундаментална наука за счетоводителите във фирмата. Въпреки че има принципна разлика между финансовия и счетоводния анализ, счетоводителите прилагат основните положения на финансовата теория при изготвянето на финансовите отчети. От друга страна, всички финансови решения и действия се документират от счетоводителите. Финансовите анализатори и мениджъри използват огромно количество счетоводна информация.

Тези служители, които се занимават с маркетинг, трябва да разбират от финанси, защото осъществяването на маркетинга винаги е свързано с използването на бюджет. Необходимо е да се знае каква е възвращаемостта от вложените средства в различни маркетингови програми, оправдани ли са разходите. Теорията на фирмените финанси дава основата и инструментариума за изследване на маркетингови, а и на какъвто и да е вид проекти. Финансовите специалисти в една фирма работят в тясна връзка със служителите от маркетинга. Всяка една фирма в пазарната икономика се намира в жизнена зависимост от способността да продава своите продукти и услуги, като в резултат от това получава приходи, които да превишават направените разходи. Появата на нова фирма на пазара или на нов продукт трябва да се основава на анализ на бъдещите продажби, приходи и възвращаемост. Затова маркетинговите и финансовите служители по принцип работят ръка за ръка.

Особено важни са фирмените финанси за ръководителите (мениджърите на фирмата). Инвестиционните и финансовите решения във фирмата, независимо дали е голяма или малка и в коя сфера на икономиката работи, в крайна сметка се вземат от ръководството. Тъй като основната функция на мениджърите е определянето на стратегията на фирмата, те трябва добре да познават финансите, защото осъществяването на стратегическо управление без надежден финансов анализ може да доведе фирмата до загуби и фалит. Всяка стопанска дейност има финасово изражение, като задачата на мениджърите е да осигурят положителни финансови резултати, изразяващи се в повишаване на печалбата и пазарната оценка на фирмата.

Организационни форми на фирмите

Фирмите са делови единици, предприятия, които организират използването на факторите на производството с цел създаване на блага и услуги, предназначени за продажба. В икономическата теория фирмата е обобщаващо название на производителя въобще. Фирмите са възникнали и са станали господстваща форма на организация на производството, тъй като чрез тях се постига повишаване на ефективността в сравнение с индивидуалното производство.

Във всички страни с пазарна икономика основните принципи за организация на икономическите единици, т.е. предприятията или фирмите, са повече или по-малко сходни. В България Търговският закон разделя фирмите на търговци - физически лица и търговски дружества. Едноличният търговец е физическо лице, което се регистрира като търговец и носи неограничена отговорност за своето предприятие. Ако един индивид започне сам икономическа дейност, използвайки свои собствени ресурси и носейки цялата отговорност за резултатите, той е едноличен търговец. Това физическо лице е отговорно за заемите, които сключва, за задълженията към други фирми и лица, за нанесени вреди. Ако има непогасени задължения, кредиторите могат да насочат своите искове към цялото му имущество. Собственикът обаче разполага и с цялата печалба след заплащане на дължимите данъци.

Търговското дружество е обединение на лица за извършване на търговска дейност с общи средства. Търговските дружества се делят на персонални и капиталови. При персоналните дружества съдружниците регистрират фирмата със своите имена и имат неограничена отговорност, а при капиталовите дружества главна роля играе обединението на капитали. Търговските дружества са юридически лица.

От гледна точка на финансите отделните организационни форми на деловите единици се отличават със следните особености:

А. Едноличен търговец. Аналог на това явление в англоговорящите страни е Sole Proprietorship, в немскоговорящите Musskaufmann и др. Фирмата се регистрира по най-опростен начин и с най-ниски такси. Не се регистрира капитал, което означава, че няма законово изискване за минимален размер на капитала, с който да се започне дейност. Едноличният търговец е неограничено отговорен с цялото си имущество, включително това, което не се използва в търговската му дейност. Тази фирма има ограничени възможности за набиране на капитал - това са преди всичко лични средства на търговеца и неговото семейство, заеми от роднини и познати. Могат да се ползват банкови кредити, но обикновено в ограничени размери поради липса на обезпечения и гаранции.

Б. Персонално дружество (съдружие). (англ. - Partnership, нем. - Personenhandelsgesellschaft). В България те са два вида - Събирателно дружество - СД и Командитно дружество - КД. Учредяването е също сравнително лесно и с ниски разходи. Не се регистрира капитал. При събирателното дружество всички съдружници са неограничено отговорни. Командитното дружество е такова, при което само един или повече от съдружниците са солидарно и неограничено отговорни, а останалите до размера на уговорената вноска. Името на поне един от неограничено отговорните съдружници трябва да фигурира във фирмата на дружеството. Персоналните дружества също имат сравнително ограничени възможности за набиране на капитал, но тези възможности са по-големи, отколкото при едноличния търговец, тъй като се обединяват средства на няколко лица. Неограничената отговорност, от една страна, се приема, особено в миналото, като основание за по-високо доверие, тъй като този, който води бизнеса, залага цялото си богатство и личния си авторитет. От друга страна, обаче, по-високата степен на риск възпрепятства включването на по-голям брой инвеститори и крупни капитали.

В. Капиталово дружество. (англ. - Corpоration (ам), Limited liability company, Joint stock company; нем. - Kapitalgesellschaft: Gesellschaft mit Beschraenkter Haftung, Aktiengesellschaft). При капиталовите дружества няколко лица обединяват свои капитали за извършване на търговска дейност. Водещото при тях е размерът на капитала. Капиталови дружества в България са Ограничено отговорното дружество - ООД, Акционерното дружество - АД и Командитното дружество с акции - КДА. Минималният капитал, който се изисква от закона за регистрация на ООД, е 5 000 лв., на АД - 50 000 лв. КДА се учредява от неограничено отговорните съдружници. За вноските на ограничено отговорните съдружници се издават акции. Ограничено отговорните съдружници не може да са по-малко от трима. За КДА се прилагат разпоредбите за АД.

Основната част от произвеждания брутен вътрешен продукт, особено в развитите държави, се осигурява от големите фирми, организирани като капиталови дружества и най-вече като акционерни дружества (корпорации).

Като цел на управлението на фирмата обикновено се посочва максимизирането на печалбата. Печалбата може да се разглежда като текуща и капиталова печалба. Текущата печалба е разлика между приходите и разходите на фирмата за определен период. Капиталовата печалба е разлика между цената на фирмата в началото и в края на периода. За публичните корпорации, чиито акции се търгуват на борсата и пазара, се дава постоянна оценка на състоянието на фирмата чрез текущата цена на акциите, най-ясно определената цел е максимизирането на пазарната стойност на компанията.

При корпорациите възниква така нареченият “проблем на агенцията” - конфликт между интересите на собствениците на фирмата, обикновено голям брой акционери, и ръководството, т.е. мениджърите на фирмата. Собствениците нямат практическа възможност да участват във всекидневното управление на фирмата и затова избират управляващи органи, които от своя страна назначават ръководния персонал. Ръководството може да се изкуши да работи преди всичко за себе си - осигурявайки си високи заплати, премии и други служебни облаги, а не за фирмата. Този проблем съпътства постоянно функционирането на големите корпорации и се решава чрез поставяне на определени изисквания към работата на мениджърите в договорите за управление, анализ на борсовите резултати, вътрешен и външен финансов контрол и в крайна сметка освобождаване на ръководството при лошо управление. Друго средство за решаване на проблема е разработването на етични кодекси на фирмите.

Балансов модел на финансите на фирмата

Балансовият модел на финансите на фирмата ни разкрива връзката между това, което фирмата притежава и източниците за неговото купуване.

Активи и пасиви. Всички неща, които фирмата притежава, контролира и от които очаква бъдещ доход, се наричат активи. Активите са ресурси, които са придобити от фирмата в резултат на минали събития - те може да са закупени в резултат от търговска сделка, да са произведени от самата фирма, да са взети под наем или по друг начин да са попаднали под контрола на фирмата, която е поела рисковете и изгодите от тяхното използване.

В зависимост от срока на използване активите се делят на дълготрайни и краткотрайни. Дълготрайните активи са тези, които се намират за продължителен период от време в експлоатация, като този период трябва да е по-голям от една година. Освен това изискване за включването на един актив в групата на дълготрайните активи е неговата стойност, която трябва да бъде над определен размер. Краткотрайни активи са тези, които имат срок на използване по-кратък от една година.

В зависимост от материално-веществената им форма дълготрайните активи се разделят на материални дълготрайни активи - земя, сгради, машини, компютри и други осезаеми активи; нематериални дълготрайни активи, които нямат физическа субстанция - права на индустриална собственост като концесии, права на интелектуална собственост - патенти, лицензи, фирмени марки, други права - право на строеж, право на ползване и т.н.; финансови дълготрайни активи - това са финансови ресурси, от които се очаква увеличение на собствения капитал чрез начисляване на дивидент, рента или лихва - дългосрочни инвестиции, инвестиционни имоти, дългосрочни вземания.

Стойността на дълготрайните активи се пренася за няколко години в стойността на крайната продукция и този процес се нарича амортизация. От тази гледна точка дълготрайните активи се делят на амортизируеми и неамортизируеми. По принцип амортизируеми са дълготрайните материални и нематериални активи и положителната търговска репутация, а неамортизируеми са финансовите дълготрайни активи.

Краткотрайните активи се използват от фирмата в рамките на една година и се наричат още текущи активи. Тяхната стойност се изхабява и се пренася в стойността на крайната продукция в рамките на този период.

Пасивите на фирмата са паричен израз на източниците на капитали, с които са осигурени активите. Капиталът, който е вложен във фирмата, се дели на собствен и привлечен. Собственият капитал е равен на стойността на активите минус задълженията на фирмата. Задълженията от своя страна се класифицират на краткосрочни и дългосрочни. Дългосрочните са с продължителност над една година, а краткосрочните до една година.

Приходи и разходи. Фирмата извършва дейност с цел получаване на приходи. За да постигне това, тя, обаче, първо извършва разходи. Разходите представляват намаляване на чистата стойност на фирмата, като те могат да са резултат на намаляване на активите вследствие на тяхното използване или увеличаване на пасивите. Намаляване на активите възниква например при използване на материали в производството, изхабяване на машини и др. Тяхната стойност се пренася в крайната продукция. Разход в резултат на увеличаване на пасиви имаме например при влагане на труд, в резултат на което възниква задължение към персонала. Разликата между приходите и разходите представлява печалбата на фирмата.

Паричен поток. Паричните потоци играят основна роля във финансите на фирмата. Паричният поток представлява най-общо пари, които влизат във фирмата или излизат от нея. Има съществена разлика между паричен поток и счетоводен приход или разход. Постъпленията от нова емисия акции са входящ паричен поток, без да са приход. Докато амортизацията е разход на фирмата, но не е изходящ паричен поток.

Счетоводна стойност и пазарна стйност. Има също така разлика между счетоводна стойност и пазарна или икономическа стойност. Счетоводната стойност е документирана историческа величина. Пазарната стойност се определя от пазара и се променя непрекъснато. Тя е това, което ще получим, ако в момента продадем един актив. Финансовият мениджър трябва да е в състояние да извлича от счетоводните данни необходимата му информация и да прави изводи относно действителното финансово състояние на фирмата.

Финансови отчети. Финансовите отчети са форма на обобщена финансова информация, която показва основни страни от функционирането на фирмата. Финансовите отчети се ползват от акционерите, кредиторите, ръководството на фирмата, данъчните органи, потенциалните инвеститори.

Финансовият отчет е комплексен документ или съвкупност от документи. Годишният финансов отчет на една фирма включва:

• счетоводен баланс;
• отчет за приходите и разходите;
• отчет за собствения капитал;
• отчет за паричните потоци;
• пояснителни сведения.

Корпоративни ценни книжа

Ценните книжа са финансов инструмент за търгуване на претенции и искове към бъдещи доходи. Чрез тях едно право на собственост върху реални активи - сгради, машини, транспортни средства - или върху бъдещо вземане като погасяване на предоставен заем заедно с лихвите по него, може да придобие форма, в която лесно да се търгува между потенциалните контрагенти. Процесът на пакетиране на очаквани парични потоци и продаване на исковете към тях се нарича секюритизация. Тези искове се наричат подкрепени с активи ценни книжа.

Ценните книжа, които издават фирмите, се разделят на две основни групи - ценни книжа за дълг и ценни книжа за собственост. Дългът представлява временно използване на нещо, което подлежи на връщане. Нормално е ползването на заем да става срещу заплащане на лихва. Лицето, което предоставя заема, е кредитор (заемодател), а лицето, което получава заема, е длъжник (заемополучател).

Дългът не дава право на собственост на заемодателя, но ако не бъде изплатен, заемодателт може да обяви длъжника в несъстоятелност и да търси по съдебен ред удовлетворяване на своите вземания от активите на фирмата длъжник. За разлика от това ценните книжа за собственост изразяват собственически интерес, но не подлежат на изплащане и не могат да доведат фирмата до фалит, а са израз на остатъчна претенция към активите след изплащане на всички задължения. В световната практика фирмите показват непрекъснат стремеж да създават ценни книжа със смесени качества на дълг и собственост, наричани хибридни. Те притежават, от една страна, свойствата на дълг по отношение на данъчното третиране за отчитане на част или целия размер на лихвите като разход и, от втора страна, на собственост за предотвратяване на опасността от изпадане в несъстоятелност и ликвидация.

Дълговите ценни книжа са финансов инструмент, чрез който едно акционерно дружество може да получи заем. При тази операция акционерното дружество издава или емитира дългови ценни книжа, които се наричат облигации, бонове и др. Дългосрочните ценни книжа за дълг, със срок над една година, се наричат облигации. Краткосрочните дългови ценни книжа, със срок под една година, се наричат бонове или още на финансов жаргон са известни като нефондиран дълг.

Облигацията има определена номинална стойност, която представлява

размерът на заема и срок на издължаване, като изплащането на главницата е възможно само след изтичане на този срок. Срокът на облигацията изразява продължителността на времето, през което остава неизплатено задължение. Например фирма Х емитира облигации с номинал 1 000 лв. и срок на издължаване 10 години. Облигациите, които се продават по тяхната номинална стойност, се наричат по същия начин - облигации по номинал (номинална стойност).

За получения заем фирмата длъжник заплаща лихва. Лихвата може да се заплаща годишно или полугодишно. Облигациите с редовни переодични плащания се наричат с купон, тъй като при отпечатване на хартия за лихвените плащания се оформя специална част, наречена купон. Например фирмата ще изплаща по 100 лв. годишно на притежателя на облигацията, а на падежа ще изплати и основната сума от 1 000 лв. Отношението на лихвеното плащане към номиналната стойност на облигацията представлява норма на купона или лихвен процент на облигацията.

В този случай лихвеният процент е равен на 100/1 000 или 10%. Облигацията може да бъде с обявен лихвен процент и от него да се изчисли лихвеното плащане. Лихвата може да се оформи и по друг начин, като облигацията се продава с отстъпка от номинала. Тази отстъпка представлява лихвата за срока на заема. В този сучай на падежа се изплаща номиналната сума. Такива облигации се наричат облигации с отстъпка. По принцип облигациите осигуряват фиксиран размер на дохода спрямо номиналната стойност. Цената на една облигация се намира като дисконтираме очакваните бъдещи парични потоци и съберем тези стойности.

Акциите са ценни книжа за собственост. По-точно такива в чист вид са обикновените акции, които дават право на глас и ликвидационен дял на притежателя им. Ако предположим, че в резултат на инвестициите, които прави фирмата, дивидентът, който тя изплаща върху акциите, ще нараства с постоянна норма “g”, цената на една акция може да се определи по следния начин:

P₀ = D₀(1+g)/(r-g) = D₁/(r-g)

Където:

P₀ - цена на акцията в базовия период

r - очаквана норма на възвращаемост

g - темп на нарастване на дивидента

D₀ - размер на дивидента в базовия период

D₁ - очакван размер на дивидента в следващия период.

Показатели за финансов анализ

Показателите за финансов анализ изразяват в концентриран вид различни аспекти от финансовото състояние на фирмата. Те се наричат финансови съотношения или коефициенти, тъй като представляват отношения между различни финансови величини - приходи, разходи, активи, пасиви или части от тях. Значението на финансовите показатели се изразява в това, че те обобщават голям обем финансова информация и я преобразуват по начин, от който могат да се правят изводи за функционирането на фирмата. Тези изводи от своя страна служат за изработване на управленски решения.

Показатели за ликвидност. Ако се разглежда възможността да бъде предоставен краткосрочен кредит на една фирма, важно е да се установи дали тя е в състояние да осигури парични средства за неговото издължаване. Ликвидността на фирмата е от особен интерес за нейните доставчици и за банките. Ликвидността означава, че един актив може да бъде превърнат в пари бързо и без съществена загуба на стойност. Обикновено една фирма притежава активи с различна степен на ликвидност. Някои от тези активи може да имат значителна стойност и да са без съмнение продаваеми, но тяхната продажба да изисква продължителен период от време. Това означава, че такъв актив е с ниска ликвидност и на него не може да се разчита, ако фирмата трябва спешно да осигури парични средства, за да посрещне неочаквани и неотложни плащания. От друга страна, краткосрочни вземания от доставчици с добра репутация или бързо продаваеми стокови запаси могат да се окажат подходящ източник на парични наличности. Основните показатели за ликвидност на фирмата са:

В страните с развит финансов пазар към ликвидните средства могат да се включат и ценни книжа с висока ликвидност, за които на практика има постоянно търсене.

Показатели за задлъжнялост. Използването на привлечен капитал от фирмата й позволява да увеличава производството и съответно приходите. Затова дългът представлява лост за увеличаване на печалбата. От друга страна, когато се вземат пари на заем, по тях трябва да се плаща лихва и да се обслужва главницата. Собствениците на фирмата разполагат с това, което остава, след като платят на кредиторите. Заемодателите на фирмата винаги ще искат да се уверят, че тя ползва дълг в разумни граници. Затова трябва да се следи съотношението между собствения и привлечения капитал. Показателите за степента на задлъжнялост на фирмата се наричат още и съотношения или коефициенти за финансов ливъридж:

Използването на голям размер привлечен капитал е свързано със значителни лихвени плащания. Фирмата трябва да си осигури достатъчно парични средства, които да й позволяват да посреща падежа на лихвите. Освен това съществуват и други разходи, свързани с обслужване на дълга. Такива могат да бъдат погасителни вноски по главницата или вноски по дългосрочен лизингов договор.

Показатели за ефективност. Чрез тези показатели се определя бързината, с която фирмата може да получи парични средства от използването на активите. При изчисляването на тези показатели размерът на продажбите се взема по себестойност на продукцията. Продължителността на годината в САЩ се взема за 365 дни, а в Европа за изчислителни цели годината се закръгля на 360 дни.

Показатели за рентабилност. Показателите за рентабилност са също своеобразен измерител на ефективността на фирмата с насоченост към печалбата. Те се изчисляват на база чиста (нетна) печалба.

Между показателите за ефективност и рентабилност съществува взаимна връзка, която може да се изрази с метода, разработен от компанията Дюпон.

Съотношението на Дюпон представя връзката между рентабилността на приходите от продажби, възвращаемостта на активите и възвращаемостта на собствения капитал.

Показатели за пазарна оценка на фирмата. Тези финансови съотношения показват каква е оценката на инвеститорите за фирмата. Показателите за пазарна оценка се отнасят за публични компании, които търгуват свои ценни книжа на фондовите борси. Информацията за изчисляване на тези показатели се извлича частично от финансовите отчети на фирмите и частично от борсова информация.

Едно от основните съотношения е цена - печалба (Price-Earnings Ratio).

Друг важен показател е дивидент на акция. Той показва дивидента като процент от цената на акцията.

КАПИТАЛОВО БЮДЖЕТИРАНЕ

Същност на инвестирането

В най-широк смисъл теорията на финансите определя инвестирането като

влагане на нещо сегашно и определено с очакване на бъдещ несигурен и не напълно определен доход. Инвеститорът може да бъде всякакво лице - индивид, фирма, организация с нестопанска цел и др.

От гледна точка на фирмените финанси инвестирането се разглежда в по-конкретен план като дейност, която обслужва реализацията на основната цел на фирмата - максимизирането на нейната пазарна оценка, която се проявява най-ясно при акционерните дружества с максимизиране стойността на техните акции. Собствениците на фирмата предпочитат да бъдат по-богати в резултат от влагането на капитал, отколкото преди това. За постигането на тази цел фирмата трябва да придобива фактори на производството или финансови активи, които да й осигурят колкото е възможно по-висока доходност. Всеки разход, който се прави с очакване да породи по-късно повече пари, отколкото се влагат в момента, се нарича капиталов инвестиционен проект независимо дали парите отиват за реални, материални активи или за нематериални активи. Решенията за това какви дълготрайни активи да бъдат придобити представляват инвестиционни решения или капиталово бюджетиране.

Процесът на определяне, къде трябва да бъде вложен капитал, е по-обхватен, отколкото вземането на самото решение, какви дълготрайни активи да бъдат купени. За да увеличи своята печалба като средство за повишаване на пазарната си оценка, фирмата трябва да реши в кой бизнес да навлезе, какви продукти да произвежда, на кои пазари да ги продава. От това ще зависи какви дълготрайни активи трябва да се придобият. Но веднъж закупени, дълготрайните активи и особено материалните дълготрайни активи определят задълго, понякога за десетилетия, производствения профил на фирмата. Инвестирането на капитал поглъща обикновено голям размер парични средства и за продължителен период от време. Последствията от това са също дългосрочни и определят състоянието на фирмата за дълъг период. Това е така, защото инвестициите в такива активи не могат да бъдат върнати обратно или евентуалното им изтегляне може да стане много бавно и с чувствителни загуби.

Инвестиционни критерии

Всяка фирма има различни възможности за осъществяване на инвестиции. Тези възможности имат различна ценност и фирменото ръководство, преди всичко финансовият мениджър, трябва да имат надеждни средства за анализ и оценка на инвестициите. Критериите за оценка на ефективността на инвестициите са основна част от капиталовото бюджетиране. Те дават отговор на въпроса, коя инвестиция си струва и коя не, както и коя от няколко по принцип приемливи инвестиции е най-подходяща за фирмата. Финансовият мениджър трябва да прецени коя инвестиция ще създаде повече стойност за собствениците и да вложи капитала в нея.

Чиста сегашна стойност. Една инвестиция заслужава да бъде направена, ако тя ще има повече стойност в пазарното пространство, отколкото са разходите за нея. Да предположим, че ръководството на фирмата решава да бъде купено помещение за магазин, което е използвано и се нуждае от ремонт. Помещението струва 500 000 лв. Фирмата организира ремонтирането на магазина, като наема съответни работници, влага пари за материали и след три месеца ремонтът приключва. Разходите на фирмата за ремонт са общо 30 000 лв. Пазарната цена на магазина след ремонта е вече 550 000 лв. и фирмата го продава, като получава печалба от 20 000 лв. за три месеца. След като процесът е приключил успешно, това предизвиква удовлетворение у ръководството и собствениците. Капиталовото бюджетиране се заключава именно в това да бъде определено предварително дали има смисъл да се инвестира и дали пазарната стойност на инвестицията ще бъде по-голяма от разходите за нея.

Разликата между пазарната стойност на инвестицията, т.е. това, за което тя може да бъде продадена, и разходите за нея, се нарича чиста сегашна стойност на инвестицията (net present value). В българската икономическа литература тя се представя и като нетна сегашна или нетна настояща стойност.

Анализът на инвестицията се прави по следната схема. Взема се покупната цена на инвестицията, оценяват се разходите за ремонт, сравняват се цените на магазини с този размер и разположение при добро състояние, което ще бъде налице след ремонта. Ако разликата между разходите и очакваните постъпления е положително число, инвестицията има положителна чиста сегашна стойност и си струва да бъде направена. Естествено в оценките за бъдещето има известна неопределеност и риск. Но в случая ние се абстрахираме от риска, като неговото влияние върху възвращаемостта на инвестициите ще бъде изследвано по-нататък.

Този пример е за инвестиция, която е съвсем опростена като схема. Но той ни представя основното при оценката на една инвестиция. Пазарната цена трябва да превишава разходите, които сме направили. За да се изрази общото правило в точен количествен вид, трябва да сравним бъдещите парични потоци (печалба след данъци плюс амортизация) и инвестиционните разходи. Бъдещите парични потоци имат по-ниска ценност, отколкото сегашните, затова тяхната бъдеща величина трябва да бъде дисконтирана и изразена като сегашна стойност.

Чистата сегашна стойност е равна на дисконтираната стойност на бъдещите чисти парични потоци минус инвестиционните разходи.

NPV = (PV₁ + PV₂ +…+ PV_n) - I

В нашия пример имаме само един бъдещ паричен поток от 550 000 лв. след три месеца. Можем да използваме като коефициент за дисконтиране лихвен процент от 6% годишно и да го преизчислим съответно за периода. Коефициентът на дисконтиране за три месеца ще бъде равен на корен четвърти от годишния коефициент или приблизително 1.47%. Сегашната стойност на бъдещите 550 000 лв. ще се изчисли по следния начин:

PV = 550 000 / (1 + 0.0147) = 542 032.13 лв.

Чистата сегашна стойност ще намерим, като от дисконтираната величина на бъдещите приходи извадим размера на инвестиционните разходи:

NPV = 542 032.13 - 530 000 = 12 032.13 лв.

Чистата сегашна стойност е положителна величина и инвестицията е оправдана. Правилото на чистата сегашна стойност гласи, че ръководството на фирмата увеличава богатството на собствениците, като приема всички проекти, които имат по-висока стойност, отколкото са техните разходи.

При инвестиционни проекти, които осигуряват парични потоци за повече от един период, подходът остава същият. Ако фирмата реши да използва магазина в течение на пет години, като го отдава под наем и след това го продаде, бъдещите парични потоци ще представляват годишните приходи от наем и продажната цена на магазина в края на петата година. Да предположим, че наемът от магазина ще бъде по 45 000 лв. за всяка от първите три години и по 48000 лв. за четвъртата и петата година. Фирменото ръководство очаква, че след края на петата година ще може да продаде магазина за 480 000 лв.

Приемаме, че нормата на дисконтиране за целия период е 6% годишно. В такъв случай сегашната стойност на бъдещите парични потоци ще се определи по следния начин:

PV = 45 000/1.06 + 45 000/1.06² + 45 000/1.06³ + 48000/1.06⁴ + (48000 + 480 000)/1.06⁵ =
42 452.83 + 40 049.84 + 37 783.38 + 38 019.80 + 394 559.86 = 552 865.71 лв.

Чистата сегашна стойност на инвестицията ще бъде:

NPV = 552 865.71 - 530 000 = 22 865.71 лв.

Тя е положителна величина и освен това е по-голяма, отколкото при първия проект. Това означава, че вторият инвестиционен проект е по-подходящ да бъде реализиран, тъй като добавя повече стойност към стойността на фирмата и по такъв начин увеличава богатството на собствениците.

Вътрешна норма на възвращаемост. Друг критерий за оценка на инвестиционни проекти е вътрешната норма на възвращаемост (Internal rate of return, IRR). Преди да изясним този критерий, трябва да разгледаме общите понятия възвращаемост и норма на възвращаемост. Възвращаемостта е изменение в удовлетворението или богатството на инвеститора в резултат на инвестицията. Нормата на възвращаемост съизмерва прираста на богатството с направените инвестиции. Нормата на възвращаемост се определя по принцип за някакъв период - година или част от нея. Обикновено се прилага следната формула - годишната печалба след лихви и амортизация, разделена на инвестициите по историческа цена:

Ако се върнем на първия вариант за инвестиция, която ще има продължителност от само един период, печалбата е 550 000 минус 530 000, равна на 20 000 лв. Нормата на възвращаемост е (550000 - 530000)/530000 = 3.77%.

Вътрешната норма на възвращаемост е такава норма на дисконтиране, при която чистата сегашна стойност на проекта е равна на нула. Тя се нарича вътрешна, тъй като изразява собствената възвращаемост на проекта, която зависи от бъдещите парични потоци, които проектът ще донесе след неговата реализация. Това означава, че ако използваме нормата на възвращаемост на проекта като норма на дисконтиране, неговата чиста сегашна стойност ще е нула. Можем да намерим тази норма по следния начин:

NPV = 0 = - 530 000 + 550 000/(1 + r)

1 + r = 550 000/530 000 = 1.0377

r = 1.0377 - 1 = 0.377 = 3.77%.

Когато инвестицията продължава само един отчетен период, изчисляването на нормата на възвращаемост ни дава и вътрешната норма на възвращаемост. Когато инвестицията ще поражда парични потоци през повече от един период, определянето на вътрешната норма на възвращаемост е по-сложно. Ако един проект струва 100 000 евро, носи първата година приход 30 000 евро, втората 40 000 евро, третата година 20 000 евро и в края на годината се продава за 60 000 евро, каква е неговата вътрешна норма на възвращаемост? Тъй като по дефиниция това е нормата на дисконтиране, при която чистата сегашна стойност е нула, можем да направим следното уравнение:

Няма удобно общо правило за изчисляване на вътрешната норма на възвращаемост. Стойността на вътрешната норма на възвращаемост може да се намери по метода на пробите и грешките. Задаваме приблизителни стойности на вътрешната норма на възвращаемост, като се приближаваме до тази величина, при която чистата сегашна стойност, т.е. посоченият по-горе израз, стане равен на нула. В нашия случай тя е приблизително 19.5%. Според критерия за вътрешна норма на възвращаемост един инвестиционен проект трябва да бъде приет, когато неговата норма на възвращаемост е по-висока от алтернативната норма на възвращаемост на проекти със същата степен на риск.

Ако сравним инвестиционния критерий вътрешна норма на възвращаемост с чистата сегашна стойност, ще видим, че те установяват едни и същи преломни равнища за оценка на проектите. Чистата сегашна стойност на една инвестиция ще бъде положителна величина, когато нормата на възвращаемост е по-голяма от алтернативната стойност на капитала. Ако вътрешната норма на възвращаемост е равна на нормата на дисконтиране, чистата сегашна стойност ще бъде равна на нула. Това може да се изрази количествено по следния начин:

В първия пример нормата на дисконтиране е 1.47% за периода, колкото е и

алтернативната стойност на капитала. Вътрешната норма на възвращаемост ще е толкова при приходи от продажбата на магазина в размер 537 791 лв. Като заместим, получаваме:

Вътрешната норма на възвращаемост и чистата сегашна стойност дават едни и същи резултати дотогава, докато чистата сегашна стойност на една инвестиция намалява гладко с увеличаване на коефициента на дисконтиране. Това е така, тъй като и двата критерия прилагат метода на дисконтиране на бъдещи парични потоци. Вътрешната норма на възвращаемост обаче може да създаде проблеми при определени условия. Когато има множество промени в знака на паричните потоци, правилото на вътрешната норма на възвращаемост не работи, то не е в състояние да даде смислени икономически решения. Неточни отговори възникват също така, когато се сравняват няколко инвестиционни проекта, тъй като не се отчита общата величина на създаденото допълнително богатство за собствениците. Но чистата сегашна стойност винаги дава точен отговор.

Вътрешната норма на възвращаемост на инвестициите не трябва да се смесва с алтернативната стойност на капитала. Нормата на възвращаемост измерва доколко един проект е печеливш. Алтернативната стойност на капитала е стандарт, мерило, спрямо което се прави сравнение за приемане или отхвърляне на проекта. Алтернативната стойност на един инвестиционен проект е равна на възвращаемостта на инвестиции с равна степен на риск.

Срок на изплащане (възвръщане, откупуване) на инвестициите. Срокът на изплащане на инвестициите е широко популярен критерий за оценка на инвестиционни проекти поради своята простота и нагледност. От теоретична гледна точка той има недостатъци и не е приемлив като единствен или основен критерий. Използването му трябва да става в комбинация с други критерии.

Срокът на възвръщане на инвестициите представлява периодът от време, за който паричните потоци от проекта ще се изравнят с първоначално направените за него инвестиции. Например размерът на вложените средства за покупка на една машина е 120 000 лв. Приходите от нея са по 30 000 лв. на година. Те ще се изравнят с инвестиционните разходи за 4 години. В този случай срокът на изплащане на инвестицията ще бъде именно 4 години.

Но този резултат сам по себе си не ни дава отговор на въпроса дали проектът е приемлив, или не. Срокът би могъл да бъде 2 или 3, или 5 години. Проектът ще заслужава да бъде приет, когато срокът за откупуване на инвестициите ни удовлетворява, с други думи ние трябва предварително да определим какъв срок ще смятаме за приемлив. Едва когато имаме предварителен ориентир, можем да сравним с него прогнозирания срок, в който бъдещите парични постъпления ще се изравнят с инвестициите. Според критерия срок на изплащане на инвестициите един проект трябва да бъде приет, когато за срока на изплащане е равен или по-кратък от предварително приетия като изискване срок.

Този критерий е ясен и лесен за използване, но той може да доведе до неточни или грешни резултати. Проблемите при неговото прилагане могат да се покажат чрез следния пример. Да вземем три инвестиционни проекта с еднаква стойност на първоначалните инвестиции, но различни парични потоци след тяхното влизане в действие.

Критерият срок на откупуване при нормативен срок 3 години ще отхвърли проект С, тъй като той не отговаря на изискването. Този критерий ще класира като равностойни първи и втори проект. Но това е неправилен извод, тъй като проект В има отрицателна чиста сегашна стойност. Проект А превъзхожда останалите проекти и дори нещо повече - единствено той си струва да бъде приет, тъй като само той има положителна чиста сегашна стойност и ще увеличи богатството на собствениците. Останалите два проекта В и С ще ги направят по-бедни.

Недостатъците на критерия срок на възвръщане могат да се обобщят в следното: първо, този критерий не разглежда паричните потоци, които се получават след нормативния срок на откупуване и, второ, той придава еднаква тежест на паричните постъпления независимо от момента на тяхното получаване. При него дадена парична сума през първата или през последната година от срока има еднакво значение. Но в действителност паричните потоци в различни периоди от време имат нееднаква ценност.

Счетоводна норма на възвращаемост. Счетоводната норма на възвращаемост се изчислява на основата на счетоводна информация. Могат да се използват различни счетоводни показатели - брутна или чиста печалба, счетоводна стойност на активите, средна счетоводна стойност на инвестициите. Една примерна формула е с използване в числител на някой от счетоводните показатели за печалба, а в знаменател - счетоводната стойност на активите:

Счетоводната печалба е величина, която се съдържа във финансовите отчети и е достъпна и видна за собствениците. Тя обаче може да бъде твърде различна от паричния поток, който влиза във фирмата. Тази разлика произтича от различния начин, по който се третират краткосрочните и дългосрочните активи. Докато намаляването на краткосрочните активи се отразява незабавно като разход на фирмата, намаляването на дълготрайните активи се отразява като амортизация и се пренася на части в стойността на продукцията. Амортизацията е разход, но не е паричен поток.

Счетоводната норма на възвращаемост и вътрешната норма на възвращаемост имат различен икономически смисъл и по тази причина обикновено са количествено различни. Счетоводната норма на възвращаемост не отчита времевата стойност на парите. Тя използва номинални, а не дисконтирани величини. По тази причина счетоводната норма на възвращаемост не се прилага по принцип за вземане на инвестиционни решения, но се използва като отчетен показател, тъй като е лесна за изчисляване и е ясна за акционерите.

Индекс на рентабилност. Друг метод, който може да бъде използван за оценка на инвестиционен проект, е индексът на рентабилност. Този индекс измерва чистата сегашна стойност на 1 лев инвестиции. Той се изчислява по следния начин:

Този метод е подходящ като допълнителен критерий, в случай че фирмата има бюджетни ограничения. Бюджетните ограничения се разделят на меки, когато фирмата сама си налага един по-умерен темп на растеж и твърди, когато дори и при наличие на добри проекти, те не могат да се реализират поради недостиг на капитал. Тогава трябва да се избере само ограничен брой инвестиционни проекти. Те се подреждат по низходящ ред според индекса на рентабилност до изчерпване на бюджета. При това правило обаче на преден план могат да излязат проекти, които имат най-голяма възвращаемост на единица инвестиционен разход, но са малки по мащаби и добавят малко богатство към стойността на фирмата. Когато фирмата има възможност да реализира по-голям проект, с по-голям размер на чистата сегашна стойност, дори и при по-нисък индекс на рентабилност, естествено е по-добре тя да го осъществи, тъй като общото богатство на собствениците ще нарасне повече.

В крайна сметка финансовата теория отдава безапелационно предимство на критерия чиста сегашна стойност на инвестициите. Останалите критерии имат своето значение за осветляване на допълнителни аспекти на проектите.

Инвестиционни решения на фирмата

Вземането на инвестиционно решение представлява привеждане в действие на анализа на дисконтирането на паричен поток. Инвестиционните решения представляват прилагане на правилото за чистата сегашна стойност към реални инвестиционни проекти. По тази причина капиталовото бюджетиране се нарича понякога анализ на дисконтирания паричен поток. Предвиждането на бъдещия паричен поток, който ще се генерира в резултат от осъществяването на даден инвестиционен проект, е най-важен елемент на анализа. Определянето на паричния поток, който трябва да бъде обект на дисконтиране, е задача на финансовия мениджър.

Привеждането на суровите данни от счетоводството, маркетинга, производството и други отдели на фирмата в използваем за финансови цели вид не е лесна работа. Затова първата задача на финансовия мениджър е определянето на ръководните принципи за привеждане на един паричен поток в подходящ за дисконтиране вид. При определяне на съответстващия на проекта паричен поток е необоходимо да се съблюдават няколко основни изисквания.

Да се дисконтира паричен поток, а не счетоводна печалба. Основният момент е, че за да се изчисли чистата сегашна стойност (NPV), трябва да се дисконтира паричен поток, а не счетоводна печалба. Когато се изчислява чистата сегашна стойност, инвестиционните разходи трябва да се признават, когато те възникват, а не да се изразяват в по-късни периоди като амортизация. Инвестиционните проекти са ценни за собствениците заради паричния поток, който те създават. Този приток на пари може да се разпределя между притежателите на фирмата или да се реинвестира в нея.

Да се разглежда прирастен паричен поток. Резултатът от дадена инвестиция е промяна на общия паричен поток на фирмата. Трябва да се прецени дали тази промяна добавя стойност към фирмата. Чистата сегашна стойност на един инвестиционен проект зависи от прираста на паричния поток, който проектът създава. Прирастният размер на потока е разликата в паричния поток на фирмата преди и след проекта.

Теоретичната постановка, според която анализът на инвестиционния проект се извършва на основата на прирастните парични потоци на фирмата, се нарича принцип “стоя отделно”. Той се заключава в това, че след като сме определили прирастните парични потоци от предприемането на един проект, ние можем да разглеждаме този проект като своебразна минифирма със свои собствени входящи и изходящи парични потоци. При това положение ние се абстрахираме от другите дейности на фирмата като цяло.

Да се елиминират невъзстановимите разходи. Невъзстановими са такива разходи, които вече са направени или е поето необратимо задължение да бъдат направени. Те не могат по никакъв начин да бъдат възстановени или избегнати и са свършен факт. Такъв тип разходи не трябва да се разглеждат при оценка на проекта, защото решението дали проектът да бъде приет, или отхвърлен по никакъв начин не може да промени положението с тези разходи. Съответно невъзстановимите разходи не трябва да се отчитат при вземане на решение относно проекта.

Това е много важно изискване при определянето на съответстващия на проекта паричен поток, тъй като фирмите често се изкушават да включват такива разходи в оценката. По такъв начин обаче те подменят действителната постановка на въпроса. При оценката на инвестиционния проект трябва да се разглеждат само тези разходи, които могат да се променят в резултат от решението. Разходите, които вече са направени и са невъзстановими, колкото и да ни се иска по някакъв начин да се покрият, трябва просто да се елиминират или да се забравят. Трябва да се разглеждат само парични потоци, които могат да се променят и евентуално да добавят стойност към фирмата.

Да се отчитат алтернативните разходи (стойност) на капитала. Алтернативните разходи са от особен вид. Те не са обикновен разход, който е свързан с плащане. Алтернативните разходи изразяват това, че в условия на избор между различни алтернативи, когато вземем едно решение, ние се отказваме от другите потенциални възможност. Най-изгодната от останалите възможности измерва величината на алтернативните разходи или алтернативната стойност на капитала.

Да се отчитат страничните ефекти от инвестицията. Когато се предприема един инвестиционен проект, той поражда различни последствия и анализът трябва да отчита всички изменения в паричните потоци на фирмата, които са следствие от проекта. Един от важните странични ефекти на новите проекти е така наречената “ерозия”. Ерозията означава, че новият проект обикновено подкопава дейността на някои стари проекти, като паричният поток по новия проект е отчасти за сметка на паричните потоци по някои стари проекти. Например внедряването на един нов продукт е много вероятно да намали продажбите на някои от старите продукти на фирмата. В такъв случай паричните потоци от новата инвестиция трябва да бъдат коригирани при оценката в посока на намаляване, за да отразят загубата на приходи от по-стари проекти. Трябва да се отчита само това намаляване, което действително е резултат от новата инвестиция. То не трябва да се смесва с обичайното намаляване на продажбите на един продукт след известен период от време поради външна конкуренция или остаряване на продукта.

Да се отчита необходимостта от инвестиране в оборотен капитал. Обикновено един инвестиционен проект налага освен в дълготрайни активи фирмата да инвестира допълнително количество капитал и в краткотрайни активи, т.е да инвестира в оборотен капитал. Това се налага поради възникване на всекидневни допълнителни разходи, непредвидени разходи и други, които предполагат поддържане на по-голяма парична наличност. Най-важна част от допълнителната инвестиция в оборотен капитал по принцип е свързана с увеличаване на стоково-материалните запаси. Освен това обичайно е във връзка с проекта да възникнат допълнителни краткосрочни задължения и краткосрочни вземания. Когато проектът приключи, стоково-материалните запаси, вземанията и паричните наличности се ликвидират и по такъв начин се освобождава оборотния капитал.

Правилно да се определи цената на финансирането. При анализа на инвестиционния проект не трябва в разходите да се включва цената на финансирането, тъй като тя е свързана с вземането на решение за финансиране, а анализът на проекта е елемент на инвестиционно решение. Имаме предвид, че не трябва в разходите да се включват плащана лихва, главници по кредити или дивиденти на инвеститори, които са форма на парични потоци към инвеститорите. При оценка на инвестицията ние се интересуваме от паричния поток, създаден от активите, в които се въплъщава тази инвестиция. Размерът на инвестицията е зададен от параметрите на проекта. Как ще се набере този капитал и как ще се разпредели бъдещия паричен поток от проекта между собствениците и кредиторите е въпрос на друг анализ.

Амортизационен данъчен щит. По принцип за данъчни цели като разход се признава не пълния размер на инвестицията, а амортизацията на дълготрайните активи. Това означава, че с размера на начислената амортизация се намалява облагемата печалба и съответно размерът на данъчното задължение. Намаляването на данъка, което се дължи на амортизацията, се нарича амортизационен данъчен щит. Той е равен на произведението от начислената амортизация по данъчната норма:

Амортизационен данъчен щит = Амортизация х Данъчна норма.

Да обобщим тези изисквания и да ги приложим при определяне на паричния поток на един хипотетичен инвестиционен проект. Нека припомним, че паричният поток от активите има три основни компонента - поток от оперативна дейност, капиталови разходи и увеличаване на оборотния капитал. Предвиждан паричен поток = Предвиждан поток от оперативна дейност - предвиждано изменение на чистия оборотен капитал - Предвиждани капиталови разходи

Паричен поток от оперативна дейност = Брутна печалба + Амортизация - Данъци.

Да вземем следния пример за инвестиционен проект, който в продължение на 4 години ще има следните приходи и разходи:

Изчисленият по този начин паричен поток трябва да се подложи на дисконтиране с определената норма на дисконтиране и да се намери чистата сегашна стойност на инвестиционния проект. Виждаме, че числата, които служат за финансов анализ, се различават значително от счетоводните данни, макар че в повечето случаи се извличат от тях.

Инвестиционни проекти

В големите фирми дейността по оценка, приемане и осъществяване на инвестиционни проекти е непрекъсната. За да се осигури нейната ефективност тя трябва да бъде организирана така, че да осигурява най-добрите решения на всеки етап от инвестиционния процес. Ясно е, че добри резултати от анализа могат да се получат чрез използване на надеждни методи и надеждни входящи данни.

Същността на въпроса за надеждността на информацията, която служи като основа на анализа, се заключава в това, че голяма част от променливите икономически величини, които се използват за изчисленията, не се извличат пост фактум от пазара, не са исторически счетоводни величини, а са обект на предвиждане и очакване. Бъдещите парични потоци, които се използват за дисконтиране, са прогнозирани на основата на цяла поредица от очаквания и предвиждания - за размера на производството, цените на продуктите, конкуренцията, доходите, продажбите и др.

При предвиждането на паричните потоци ние се сблъскваме с риск, който се нарича прогнозен или оценъчен. Той се изразява във възможността да се допусне грешка при предвиждането на величината на бъдещите парични потоци. Ако паричният поток се окаже по-малък от очаквания, чистата сегашна стойност на проекта ще стане по-малка от предвижданата или отрицателна. Задълбочаването на анализа на предвижданите парични потоци и чиста сегашна стойност изисква задаването на въпроси от типа “какво - ако”. Те дават възможност да се оцени степента на прогнозния риск и да се откроят факторите, които са ключови за успеха или провала на инвестицията.

Подходът “какво - ако” се реализира чрез три типа анализ:

• анализ на сценария;
• анализ на чувствителността;
• анализ на повратната точка.

Анализът на сценария е такъв тип анализ, който изследва доходността на инвестиционния проект при определена комбинация от предположения. Комбинацията от предположения или допускания представлява отделен сценарий за развитието на проекта. Анализът на сценария дава възможност на ръководството на фирмата да изследва проекта при различни, но устойчиви комбинации от променливи. По-нататъшно развитие на анализа на сценария представлява симулационният анализ. При симулационния анализ с помощта на изчислителна техника се разиграват десетки и стотици комбинации от променливи, като всяка комбинация представлява определен тип сценарий.

Финансовите мениджъри обикновено разработват сценарии за най-лошия случай, основен или най-очакван сценарий и най-добър сценарий. В най-лошия случай се придават най-неблагоприятни предвиждани стойности на основните променливи, в основния сценарий се придават такива, които се считат за най-вероятни и в най-добрия сценарий се вземат променливи с най-благоприятни стойности. Най-добрият сценарий може да се смята за оптимистичен, основният за реалистичен, а най-лошият за песимистичен.

Анализът на чувствителността представлява изследване на това, какво щесе случи с чистата сегашна стойност, когато само една променлива се изменя. При него ние временно изолираме всички променливи освен една, чието въздействие искаме да анализираме, което позволява да се определи това, как ще се отрази на чистата сегашна стойност промяната на някоя от величините, които я определят. По такъв начин могат да се изследват влиянието на измененията в продажбите, разходите, отделно постоянните или променливи разходи и т.н. върху доходността на проекта. Това е именно задаване на въпроси от рода на “какво ще се случи с чистата сегашна стойност, ако обемът на продажбите е с 20% по-нисък от предвиждания?” или “какво ще се случи, ако цените на предлаганите продукти се понижат?”.

Анализът на чувствителността изразява паричните потоци посредством неизвестни величини и след това определя последиците от евентуални погрешни оценки. Няма общоприето правило, какви променливи да се включват в анализа. Това е задача и право на финансовия мениджър. Той може да използва постоянните разходи, променливите разходи, обема на продажбите и т.н.

Да приложим анализ на чувствителността, като приемем, че един проект реализира продажби за 5 500 000 лв. всяка година. Постоянните разходи са в размер 500 000 лв. годишно. Тези разходи не зависят от размера на продажбите. Променливите разходи зависят от размера на продажбите - това са разходи за персонал, материали, консумативи и др. Нека при този проект променливите разходи да са 83% от размера на продажбите. На един лев допълнителни продажби ще се пада увеличение на променливите разходи с 0.83 лв.

Първоначалната инвестиция е в размер на 2 000 000 лв. Амортизира се по линеен метод за период от 10 години, което означава, че годишната амортизация е 200 000 лв. За опростяване приемаме, че данъкът върху печалбата е 20%. При това положение предвижданият паричен поток за една година ще бъде:

1. Продажби = 5 500 000

2. Променливи разходи = Продажби х 0.83 = 5 500 000 х 0.83 = 4 565 000

3. Постоянни разходи = 500 000

4. Амортизация = 200 000

5. Печалба преди дан. (1-2-3-4) = 5 500 000 - 4 565 000 - 500 000 - 200 000 = 235 000

6. Данък = Печалба х 0.20 = 235 000 х 0.20 = 47 000

7. Печалба след дан. обл. = 235 000 - 47 000 = 188 000

8. Паричен поток от опер. (4+7) = 200000 + 188000 = 388000.

Този паричен поток очакваме да се получава в продължение на 10 години. За да намерим сегашната стойност на очакваните парични потоци, трябва да ги дисконтираме. Можем да приложим дисконтиране на анюитети, тъй като имаме еднакви годишни постъпления. При период 10 години и лихвен процент 12% анюитетният фактор е 5.650.

Сегашната стойност на целия паричен поток ще бъде:

PV = 388 000 х 5.650 = 2 192 200 лв.

Чистата сегашна стойност на инвестиционния проект ще бъде:

NPV = PV - Investemnts = 2 192 200 - 2 000 000 = 192 200 лв.

Можем посредством анализа на чувствителността да видим какво ще бъде влиянието на променливите разходи върху проекта, ако те са не 83%, а 85% от продажбите:

1. Продажби = 5 500 000

2. Променливи разходи = Продажби х 0.85 = 5 500 000 х 0.85 = 4 675 000

3. Постоянни разходи = 500 000

4. Амортизация = 200 000

5. Печалба преди дан. (1-2-3-4) = 5 500 000 - 4 675 000 - 500 000 - 200 000 = 125 000

6. Данък = Печалба х 0.20 = 125 000 х 0.20 = 25 000

7. Печалба след дан. обл. = 100 000

8. Паричен поток от опер. (4+7) = 200 000 + 100 000 = 300 000

PV = 300 000 x 5.650 = 1 695 000 лв.

NPV = 1 695 000 - 2 000 000 = -305 000 лв.

Ако чистата сегашна стойност на проекта е много чувствителна към изменението на някоя от променливите, които я определят, това означава, че прогнозният или оценъчен риск при нейното предвиждане е много висок.

Анализът на чувствителността и анализът на сценария имат тази обща черта, че и двата определят как чистата сегашна стойност зависи от входящите данни. Разликата между тях се заключава в това, че анализът на чувствителността изменя входящите променливи една по една във времето, а анализът на сценария изменя няколко променливи наведнъж. Във втория случай промените трябва да се сумират в устойчив сценарий за проекта като цяло.

Анализ на повратната точка (break-even analysis). Когато анализираме един инвестиционен проект, за нас е важно да определим кога този проект ще бъде на печалба и кога може да излезе на загуба. Обикновено функционирането на инвестицията се обвързва с размера на продажбите и въпросът се поставя така - при какъв размер на продажбите проектът е образно казано на ръба между губещ и печеливш. Условието за удържане на позицията най-често се формулира от гледна точка на счетоводната печалба. От счетоводно гледище преломната точка е това равнище на продажби, при което печалбата е нула. Счетоводното равнище на преломната точка е равна на постоянните разходи, включително амортизацията, разделени на относителния дял на печалбата в единица допълнителни продажби. В нашия случай счетоводната повратна точка е при размер на продажбите от (500 000 + 200 000)/0.17 = 4 117 647.06 лв. При този размер на продажбите счетоводната печалба ще бъде нула.

От финансова гледна точка счетоводното равнище на задържане на фирмата в бизнеса е недостатъчно. При счетоводната повратна точка фирмата ще възстанови вложените пари, но няма да покрие алтернативните разходи на капитала. Проект, който е на ръба от позицията на счетоводството, със сигурност ще има отрицателна чиста сегашна стойност. Такъв проект на практика е направил собствениците по-бедни, тъй като при друго вложение на капитала те щяха да добавят стойност към богатството си. Затова теорията на финансите търси да определи това равнище на продажбите, при което чистата сегашна стойност се обръща от отрицателна в положителна.

Това означава да изчислим при какъв размер продажби сегашната стойност ще бъде равна на инвестициите. В нашия пример:

Сегашна стойност = Инвестициии = 2 000 000

Сег. ст. = Пар. пот. от опер. х Ан. ф-р = [(Прод. - Пром. разходи - Пост. разходи - Аморт.) х (1 - Дан. норма) + Аморт] х Ан. ф-р. Можем съответно да представим чистата печалба като брутна печалба х 0.80.

[(Прод. - Прод. х 0.83 - 500 000 - 200 000) х 0.80 + 200 000] х 5.650 = 2 000 000

{[Прод. (1-0.83) - 700 000] х 0.80 + 200 000]} x 5.650 = 2 000 000

[(Прод. х 0.17 - 700 000) x 0.80 + 200 000] х 5.65 = 2 000 000

(Прод. х 0.136 - 360 000) x 5.650 = 2 000 000

Прод. х 0.7684 - 2 034 000 = 2 000 000

Прод. х 0.7684 = 4 034 000

Прод. = 5 249 869.86 лв.

При този размер на продажбите чистата сегашна стойност ще бъде равна на нула и проектът ще покрива алтернативните разходи на капитала, така че ще бъде с равна изгода в сравнение с други проекти със същата степен на риск. Можем да направим проверка на това изчисление, като намерим чистата сегашна стойност на проекта при размер на продажбите 5 249 869.86 лв. и анюитетен фактор 5.650.

Брутната печалба ще бъде равна на 5 249 869.86 - 5 249 869.86 х 0.83 - 500 000 - 200 000 = 5 249 869.86 - 4 357 391.98 - 500 000 - 200 000 = 192 477.88 лв. Печалбата след данъчно облагане е 153 982.30 лв. Паричният поток ще бъде 153 982.30 + 200 000 = 353 982.30 лв.

Сегашната стойност ще бъде PV = 353 982.30 х 5.65 = 2 000 000 лв.

Чистата сегашна стойност NPV = 2 000 000 - 2 000 000 = 0.

Преломната точка на един инвестиционен проект, в която той приключва без загуба, зависи от размера на неговите постоянни разходи и печалбата от всяка допълнителна продажба. Равнището на постоянните разходи се изразява с понятието оперативен ливъридж. Високият оперативен ливъридж умножава ефекта от колебанията в продажбите върху печалбата. Фирма с висок оперативен ливъридж може да направи висока печалба при големи продажби, но ще понесе големи загуби при спад в продажбите. При фирми с нисък дял на постоянните разходи този ефект е смекчен. Степента или равнището на оперативния ливъридж (DOL) се измерва по следния начин:

Високото равнище на оперативния ливъридж повишава риска на инвестицията. Това е така, защото понижаването на стойността на преломната точка на проекта, под която той понася загуби, зависи от възможността да бъдат намалени разходите при спадане на продажбите.