Joomla Software solutions Template

Payday loan

Aнализ на стойността на предприятието

1)      Методи за определяне на стойността.

Предприятията се продават и купуват както всяка друга стока. Стойността им се определя от търсенето и предлагането на предприятия. Някой ще каже, че няма специализиран пазар за продажба на готови предприятия, което не е точно така. Вземайки предвид фондовите борси, чиито смисъл е да се продават и купуват предприятия, това съвсем не е така. Но ако някой все пак отбележи, че дадено предприятие може да не се търгува на борсата. Тогава има и други пазари, освен борсовите, на които може да се продаде една фирма като стока. Например в САЩ има Private Equity Market – пазар за частно емитирани акции. На него се търгуват предимно предприятия, които се приготвят за публична емисия. Специализирани в подготовката фондове изкупуват тези компании, подготвят ги за публична емисия и ги продават, като правят печалба от спреда в разходите за покупка и приходите от продажба.

Пък и да няма специализиран пазар, икономическите субекти могат да продават дяловете/акциите си в предприятия и това създава някакво раменно съотношение между стоката “акция” и например стоката “пари”. И да не съществува до сега извънборсова търговия на акции на дадено предприятие, по закона на Сей – предлагането на такива създава търсене. Следоваелно се създава цена на предприятието или на дял от него. Методът за оценка е рационалното поведение на икономическите субекти т.е. търсенето и предлагането.

Значи методите се разделят на две: първите са тези, които смятат, че счетоводните документи отразяват точната стойност на предприятието, а другите са тези, които вярват в пазарната оценка. В първият вид се използват коефициенти от въпрос № 46 (без петия вид за пазарна стойност), за да се определи до колко ефективно е едно предприятие и каква трябва да е неговата стойност (вероятно равна на балансовото число на предприятието). Във втория цената се определя от търсенето и предлагането на търгуваните акции на предприятието (пазарната капитализация). Ако няма капиталов пазар, както е в България, се изполва (бих използвал) инвестиционните методи за оценка ефективността.[1] Това са въпрос № 43 – 45. Бих дисконтирал очакваните парични потоци от едно предприятие. В цената на това претегляне, а именно мормата на сконтиране се използва цена на капитала по видове (заемен и собствен). Това от своя страна съдържа проблеми в българските условия, поради недостатъчната информация, липсата на пазарни индекси, невъзможност за изчисляване на бета и т.н. Използва се метод на надграждането за определяне на нормата на сконтиране, който не е обективна цена. В крайна сметка обективна цена не съществува, защото при покупко-продажбата и двата контрагента имат своя собствена цена, която се различава от тази, на която се сключва продажбата. И двата субекта имат различна информация за обекта на продажбата, от където идава и различната им оценка. Т. нар. “едномерна стока”[2] не съществува, защото обективни цени няма. Само държавата може “обективно” да заяви, че яйцата например трябва да се изкупуват на 5 стотинки.[3]

Това беше малко ненужно отклонение. Да обобщим: според единия метод стойността на предприятието е балансовата му стойност, а според другите – пазарна.

2)      Счетоводна, вътрешна и пазарна стойност на предприятието

Тук няма какво много да добавя, освен че си нямам и представа за какво става дума при вътрешната стойност.[4]

Тъй като няма какво да добавя, че допълня с писанията на Трифонов за стойност на предприятието. При него проблемът се с разграничаването по-скоро между счетоводна и финансова стойност.[5]

Има два основни принципа в счетоводството, които го разграничават най-силно от финансите: принципът за текущо начисляване на приходи и разходи и принципът на историческата цена. В първия основен проблем разликата е:

При втория основен проблем – принципа за историческа цена в счетоводството разликата е:

Активи/предприятия се оценяват:

Счетоводство: по цена на придобиване

Финанси: по пазарна цена (при технически анализ) или с фундаментален метод (диксонтиране на парични потоци).

Друго различие между счетоводството и финансите е на непарични срещу парични разходи. Финансистите се интересуват от паричната стойнст (intrinsic value) т.е. истинската им стойност. Докато в осчетоводяването има непарични разходи като амортизацията. Амортизацията за финансиста е само tax shield.

Последното основно различие е в начина на групиране на разходите. В счетоводството разходите се групират по икономически елементи, а при финансите според обема от продадената продукция. Счетоводните разходи за дейността са например за спомагателна дейност, за организация и управление, за продажба на продкцията и т.н. Финансистът разделя разходите на променливи и условно постоянни.

3)       Проблеми по определяне стойността на предприятието за целите на приватизацията[6]

Проблемите са, че се продават предприятия, които нямат история в пазарна среда. Структурата им не мениджмънт не е пазарно ориентирана. Дори да се приеме, че технологиите на едно предприятие са сравнително съвременни, това все още не значи абсолютно нищо. Това предприятие нама история; то не е било наблюдавано от пазарните субекти в пазарна среда; то не се продава в среда, която е пазарна (дори да реализира продукцията си в чужбина, такова предприятие все пак произвежда под ударите на бългаското законодателство, данъци, институции, синдикати и т.н.)

Другият съществен проблем е по-скоро практически т.е. произходжащ от историята на приватизацията в България. В България се отъждествява политическа с икономическа власт. Така условията за приватизация не могат да се оставят на някакво си търсене и предлагане. Не може да се листне едно предприятие на борсата, защото приватизацията е социална. Ами ако хитлеристите го купят това предприятие? Как може частния собственик да си знае интереса? Държавата ги знае по-добре. Има какви ли не извратеняци – купуват предприятия и после ги унищожават за кеф. Правят си fire sale, гушват парите и бягат. А правителството винаги остава (под червена, синя или каквато и да е формаи цвят). Там си някакво търсене и предлагане как могат да контролират “социалния ефект”. Правителсвото е винаги най-близо до хората. Поне веднъж на четири години. Ако който-и-да-е  инвеститор т.е. случайно определен от търсене и предлагане, закупи предприятие, как да сме сигурни, че той ще е близко до народа, че ще се приближава до хората поне веднъж на 4 години. Та този инвеститор е просто заплатил най-вискоката цена за потъващо предприятие. Никой на борсата не е дал повече от него, никой не е бил склонен да се лиши от реална покупателна възможност, за да се натовари с мисионерската задача да е бащица и майчица на бедния народ от предприятието. Често като се продава предприятие, се продава цял бранш или монополно бившо социалистическо ДСО. По социален фактор от това едва ли има. Ами ако предприятието фалира, какви ще са разходите за безработните?

Спирам, че се хванах вече в използване на журналистически стил в разискване на дълбоко нежурналистически, направо философски теми.