Joomla Software solutions Template

Payday loan

Риск и възвръшаемост

Риск, видове риск

Рискът се определя като несигурността относно възможните изходи от дадено събитие. Съществуват различни видове риск :

Пазарният ( системен ) риск е следствие на фактори, които засягат всички фирми, напр. фактори от макросредата като инфлация, промяна във валутния курс и т.н. Пазарният риск се обяснява със свойството на ценните книги “да се движат заедно” при определени промени на пазара. Отделните ценни книги имат различно равнище на пазарния риск, тъй като компаниите от различните отрасли проявяват различна чувствителност към промените на пазара.

Уникалният ( специфичен ) риск е следствие на фактори от непосредственото обкръжение на фирмата, които влияят по специфичен  начин върху нея и евентуално върху нейните конкуренти. Този риск може да се намали или елиминира чрез закупуване на ценни книжа на няколко самостоятелни предприятия.

Финансовият риск се определя от дела на дълга в капитала на фирмата и произтича от фиксирания характер на плащанията по лихвите. При увеличаване дела на дълга нараства и финансовия риск за собствениците.

Валутният риск е предизвикан от колебанията във валутните курсове.

Ликвидният риск е свързан с потенциални затруднения при продажбата на активи и превръщането им в ликвидни средства.

Очаквана възвръщаемост на актива (ER). Тя се изчислява като средна аритметична от възможните величини на фактическата възвръщаемост от актива, претеглени с вероятността да се реализира всяка от тях :

ЕR = ∑ (Ri) x (Pi) където Ri е фактическа възвръщаемост от актива а Pi е вероятността да се реализира тази фактическа възвръщаемост от актива.

Дисперсията ∂² се измерва като средна аритметична претеглена от квадратите на отклоненията на фактическата от очакваната възвръщаемост, като за тегла се използва вероятността да се реализира дадена фактическа възвръщаемост :

∂² = ∑ (Ri-ER)² x (Pi)

Стандартното отклонение (∂) се изчислява като корен квадратен от дисперсията. За разлика от дисперсията, която няма мерна единица (поради повдигането на квадрат), стандартното отклонение се измерва в единиците, в които се изразява изследваната величина ( в случая – възвръщаемостта от актива се измерва в %).

∂ = √∂² = √∑ (Ri – ER)² x (Pi)

β КОЕФИЦИЕНТ :

Движението по регресионната линия, измерено чрез β КОЕФИЦИЕНТ, показва тази част от измерението във възвръщаемостта на актива, която е следствие от промените във възвръщаемостта от пазара. Тази вариация представлява пазарния (системния) риск на актива. Вариацията около регресионната линия, т.е. е, представлява уникалния риск на актива. Извод. Пазарният (системен) риск на един актив се измерва чрез неговия β КОЕФИЦИЕНТ. Като коефициент на регресия β показва с колко % се променя възвръщаемостта  от пазарния портфейл.

β КОЕФИЦИЕНТЪТ на пазарния портфейл винаги е = 1

Модел за оценка на капиталовите активи (МОКА)

Моделът, който описва връзката между изискуемата възвръщаемост и β КОЕФИЦИЕНТА на даден актив се нарича модел за оценка на капиталовите активи (МОКА). Основната идея на този модел е, че рисковата премия от даден актив е пропорционална на неговия β КОЕФИЦИЕНТ, т.е.

R – Rf = (Rm – Rf) x β, където :

R е изискуема възвръщаемост от актива

Rf е безрискова норма на възвръщаемост (възвръщаемост от сърковищните бонове)

Rm е възвръщаемост от пазарния портфейл

R – Rf е рискова премия за актива

Rm – Rf е пазарна рискова премия

Ако преобразуваме горното равенство, ще получим уравнението, по което се изчислява изискуемата норма на възвръщаемост от даден актив :

R = Rf + (Rm – Rf) x  β

Моделът за оценка на капиталовите активи е една от фундаменталните концепции във финансовата теория.

Капиталово бюджетиране – капиталовото бюджетиране е свързано с решенията за инвестиране в дълготрайни активи.

Етапи на капиталовото бюджетиране :

-          Определят се преките, косвените и съпъстващите разходи на проекта

-          Прогнозират се и се уточняват очакваните активи в края на периода

-          Пазарният риск се оценява с помощта на бета и стандартното отклонение, за да се определи дисконтовият процент r

-          Очакваните парични потоци от проекта се дисконтират с изискуемата норма на възвръщаемост r и се определя настоящата стойност на проекта

-          От настоящата стойност на очакваните парични потоци се изваждат разходите по проекта (настоящата им стойност) и се установява нетната настояща стойност.

Методи за оценка на капиталовото бюджетиране :

Динамичните методи се характеризират най – общо с това, че отчитат времевата стойност на парите.

-          Индекс на рентабилността – отношението на сумата от настоящите стойности на генерираните нетни парични потоци към сумата от настоящите стойности на направените инвестиции. По същество този индекс показва какъв е ефектът от единица инвестиран капитал.

-          Метод на ННС – този най – разпространен в практиката метод се базира на изчисляването на настоящата стойност на генерираните  бъдещи  парични потоци в резултат на направената инвестиция. Обект на внимание не са всички парични постъпления в дружеството или всички негови разходи, а само тези, които са свързани с конкретното капиталовложение. С изискуемата норма на възвръщаемост се дисконтира нетният паричен поток, включващ нетната печалба и амортизационите отчисления. При положителна стойност на ННС съвкупният резултат от инвестицията е повишаване благосъстоянието на фирмата, а оттам и нейната стойност, т.е. вложението е финансово изгодно. При нулева стойност на ННС реалната възвръщаемост на инвестицията е равна на изискуемата. Такива проекти крият рискове. Сборен колектив стр. 60

-          Анюитетен метод – същността на този метод се състои в съпоставяне на очакваните годишни нетни парични потоци от оценявания инвестиционен проект с годишните плащания. Предпочитание се дава на онази инвестиция, от която се очаква по – голям по размер годишен паричен поток. Обикновено очакваните нетни парични потоци от експлоатацията на един ДМА имат различни годишни стойности, но за целите на анюитетния метод те трябва да бъдат предварително усреднени.

-          Методите за оценка на капиталовото бюджетиране са статични и динамични

Статичните методи се характеризират най – общо с това, че не отчитат времевата стойност на парите.

-          Метод на срока на откупуване или изплащане на инвестицията -  в чести случаи за ръководството на компанията е важно да знае времето, за което инвестицията ще се откупи от нетните  парични потоци, които ще генерира инвестиционният обект при неговата експлоатация. Приема се, че финансово по – изгодни за компанията са по – късите срокове за възвръщане на вложения капитал. С увеличение на продължителността на инвестиционния период расте и инвестиционния риск поради по – голямата вероятност от възникване на непредвидени обстоятелства в по – далечно бъдеще. Затова ръководството може да определи някакъв максимално допустим срок за откупуване на инвестициите на компанията (Tmax), над който влагането на капитал се счита за неизгодно и проектът става неприемлив. Ti = C0 : НПП (средно)

-          Метод за сравняване на разходите – при този метод се сравняват разходите на два и повече инвестиционни проекта, за да се установи кой от тях е финансово най – изгоден за компанията. На практика проектите се сравняват и класират според техните средногодишни разходи. Средногодишни (приведени) разходи = C0 : n + E

Инфлацията и доходността от инвестициите – изискваната от инвеститорите годишна възвръщаемост от даден рисков клас инвестиции r винаги включва определената на годишна база безрискова възвръщаемост и някакъв процент надбавка (премия) за риска, който носят тези инвестиции. Формираната на този принцип доходност е номиналната възвръщаемост, която всъщност се очаква да се реализира в бъдещето, след изтичане на експлоатационния срок на инвестирания проект.

Анализ на критичните съотношения (Break – even Analysis) – за ръководителите на компанията е от голямо значение да установят предварително при какво минимално количество на продажбите нетната настояща стойност на инвестиционния проект става отрицателна и следователно той не трябва да се приема. Цел на този анализ е да бъде намерена т.нар. критична точка, която изразява достигането до финансова ефективност от конкретно производство. Критичната точка настъпва, когато приходите от продажбата на изделието се изравняват с всички свързани с него разходи. За да се достигне до този критичен обем, е необходимо да се премине през няколко етапи на анализа :

-          Разходите да бъдат разделени на постоянни и променливи. За да бъде определена критичната точка като брой изделия (стоки или услуги), е необходимо точно да се дефинира кои от разходите, свързани с производството или продажбата, пряко влияят върху промяната в обема на изделията и при кои не съществува подобна зависимост. При променливите разходи има установена правопропорционална зависимост между тяхното нарастване (респективно намаляване) и нарастването на броя на произведените и продадени изделия, а при постоянните – такава зависимост няма.

-          Да бъде дефиниран видът на критичната точка, която ще изследваме. В теорията и практиката са познати 2 основни точки, свързани с критични обеми, а именно : критичната точка без отчитане на стойността на парите във времето и критична точка с отчитане на стойността на парите във времето.

Видове източници за дългосрочно финансиране – източниците на капитал за фирмата се отразяват в дясната страна на нейния баланс – пасива. Те представляват задължения на фирмата към притежателите на ценни книги (акции, облигации и др.), които тя е емитирала, за да привлече необходимия и капитал. Според характера собствен и привлечен.

Собственият капитал включва обикновените акции, привилегированите акции и конвертируемите привилегировани акции. Към него се отнасят също допълнителният капитал, неразпределената печалба и резервите.

Привлеченият капитал представлява дългосрочен дълг на фирмата във вид на различни видове облигации, конвертируеми облигации, депозитни сертификати, а също на сметки по кредитни линии, краткосрочни задължения и др.

Източниците на капитал на фирмата се разглеждат като вътрешни и външни.

Към вътрешните източници се отнасят амортизациите и неразпределената печалба. Тяхното увеличаване е свързано с растежа на фирмата и е един от факторите за по-голямата й независимост от финансовите пазари.

Външните източници са привлечените средства от капиталовите пазари чрез емисия на акции, облигации и други ценни книги, а също краткосрочните заеми. Външните кредитни източници осигуряват по-голяма маневреност на фирмата, но увеличават нейния риск.

Емисията на акции като източник за дългосрочно финансиране – голямото мнозинство от корпорациите имат дефицит от финансови средства, в смисъл че вътрешните източници са по-малко, отколкото потребностите, свързани с финансиране на печеливши инвестиционни проекти. Те са принудени да прибягват към привличане на външни източници на капитал чрез емисия на ценни книжа и преди всичко на акции и облигации. Самата емисия може да се извърши по 2 начина: чрез публично емитиране и чрез директно пласиране на конкретни лица.

От своя страна публичната емисия може да е във вид на обща кеш оферта или привилегирована подписка (емисия на акции по право, предлагани на старите акционери). Когато собствениците на дадена фирма проявяват готовност да изкупят всички ценни книги от привилегированата подписка, публична емисия не се организира.

Накрая фирмата емитент се договаря с посредниците по емисията, наречени гаранти.

Гарантът е посредник при организиране и осъществяване на публичната емисия. Едновременно той е консултант на фирмите емитенти. Ролята на гаранти изпълняват предимно инвестиционните банки или инвестиционните фондове, а също финансови къщи, дилъри и брокери. Гарантът може да изкупува емисията или да бъде само комисионер. Когато гарантът изкупува ценните книги, той поема риска за тяхната продажба. Неговото възнаграждение се формира от разликата между офертната цена (към публиката) и по-ниската цена, по която той ги изкупува. При особено рисковани емисии в договора между гарантите и фирмите емитенти могат да бъдат включени клаузите „полагане на максимални усилия” или „всичко или нищо”. В първия случай гарантът се задължава да положи най-големи усилия за продажба на ценните книжа по офертната цена, но ако не успее, той връща остатъка. Във втория случай, ако гарантът не успее да договори продажбата на цялата емисия по офертната цена, сделката се анулира и всички ценни книжа се връщат на фирмата.

Финансиране чрез обикновени акции – обикновените акции са ценни книги с най-висок риск, защото те са емитирани за неопределено дълъг срок и доходът от тях зависи изцяло от резултата на стопанската дейност. Колкото по-висока е офертната цена на обикновените акции, толкова по-ниска ще е цената на финансирането за фирмата, която ги емитира, и по-малка ще е нормата на възвръщаемост за инвеститорите. ros = rf + β .(rm – rf) ; P0 = Div1/1 – g = Div0 (1+g)/r – g

Финансиране чрез привилегировани акции – привилегированите акции са част от собствения капитал на акционерното дружество. Те дават право на дивидент (плащан от нетната печалба) и ликвидационен дял. Притежателите на привилегировани акции обаче не могат да гласуват на общите събрания на обикновените акционери. P0 = Div/r ; rps = Div/P0. В българския ТЗ е предвидено привилегированите акции да придобиват право на глас, ако по тях не се изплатят дивиденти 2 поредни години. Rps = Div/P0 .(1 – Fc).

Нетната печалба на търговското дружество като източник на дългосрочно финансиране – повечето фирми предпочитат да задържат част от нетната печалба и да я използват като вътрешен източник за финансиране на инвестиционни проекти, вместо да разпределят изцяло като дивиденти. Това значи, че неразпределената печалба е алтернативен на емисията на обикновени акции източник за финансиране на корпорацията.

Собственик на целия капитал и на дохода от него са притежателите на обикновени акции.

Облигационният кредит като източник за дългосрочно финансиране – един от основните инструменти за дългосрочно финансиране във фирмата са облигациите. Те са титул за дълг с определен срок, номинална стойност и фиксиран доход (лихва). Според начина на определяне и изплащане на лихвата облигациите могат да бъдат купонни, дисконтови, анюитетни и смесени.

Лихвата на купонните облигации е установена в процент към номиналната им цена и се изплаща един или два пъти в годината. Главницата се погасява при падежа, т.е. при изтичане на срока, за който са емитирани. При дисконтовите облигации лихвата се заплаща във вид на отбив от цената (вж. Г. Петров, стр. 112). Анюитетните облигации се отличават с това, че лихвата заедно със съответна част от главницата се изплащат във вид на фиксирани еднакви годишни плащания, наречени анюитетни плащания. Размерът на тези плащания се определя, като сумата на дълга се раздели на анюитетния фактор.

Облигациите могат да бъдат осигурени (каквито са главно ипотечните) и неосигурени. Цената на финансиране с облигации обаче е по-ниска от цената на финансиране с обикновени акции. Една от причините е, че облигациите са с по-нисък риск от акциите, доколкото разходите по дълга са твърди и при фалит на фирмата най-напред се обезщетяват кредиторите, а най-накрая – обикновените акционери. Другата причина е в особеностите на данъчното облагане. Като правило лихвите по кредитите се изплащат от печалбата на фирмите преди облагането й с данък, докато дивидентите се изплащат от нетната печалба, т.е. след плащане на данъка върху доходите на корпорацията.