Joomla Software solutions Template

Payday loan

КОМУНИКАЦИЯТА КАТО ПРОБЛЕМ НА СОЦИАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ

Човек утвърждава присъствието си в света посредством общуване с другите. Това той  осъществява с помощта на комуникацията. Чрез нея човек реализира връзките си с другите и света. И така:

- Няма човешко съществуване без комуникация;

- Комуникацията съществува между индивиди, поколения, между културни общности.

При общуването “човек – човек”, за разлика от общуването “човек – машина”, налице са комуникации между два активни субекта - Аз и Другия, при което има интензивен двустранен обмен на информация. За целта всеки се стреми да се ориентира в другия, да изработи общ смисъл с него. В този процес има постоянна смяна на комуникативните роли. Комуникаторът става реципиент, после пак комуникатор и т.н., но изпращайки своята информация към реципиента, комуникаторът изпраща и обратна информация за степента, в която е разбрал и интерпретирал адекватно неговото послание на предишния кръг. Така, благодарение смяната на комуникативните роли, характерна за човешкото общуване, се появява обратна връзка между общуващите, която се слива с правата и води до развитие на информацията и подпомагане на разбирането.

Както в частта на кодирането, така и в частта на декодирането, комуникативния процес може да бъде еднакво съзнателен или несъзнателен.

Различните комуникативни езици се използват в различна степен от човека, различна е пропорцията на осъзнатото и подсъзнателното при тях и техните изразни средства могат в различна степен да бъдат поставени под контрола на съзнанието.

Общуването с другите създава много радост и изпълва живота с щастие. Но то може да донесе и много болка, разочарования, нещастие, усещане за самота и празнота.

В общуването ние задоволяваме много от нашите потребности.  Без него потребностите от доверие, сигурност, любов, топлина и признание биха останали незадоволени. Радостта и щастието, което търсим, е немислимо без “другите”. За силата на общуване можем да съдим, когато загубим  близки и приянели. Чувствата на тревожност, угнетеност, несигурност и самота в много от случаите са свързани с продължителните раздели и загуби.

1. КОМУНИКАЦИЯТА КАТО НАУЧЕН ПРОБЛЕМ

Думата комуникация има широка всекиднeвна и терминологична употреба. В научната литература са известни повече от 200 дифиниции за комуникация. Това говори за сложността на понятието. В ежедневието под комуникация разбираме съобщение между хората или предаване на послание с помощта на мимика, жестове, език, писмо, картина, тон. Предаването става лице в лице или чрез техники за пренасяне и съхраняване на посланието, като се ползва хартия или електрически носител. Доколкото човек комуникира

в качеството си на а) социално същество и  на б) индивидуалност, дотолкова съответно говорим за публична и индивидуална комуникация.

А) СЪЩНОСТ НА КОМУНИКАЦИЯТА

Историята на научното познание за комуникацията започва от античността. В политическия живот на Древна Гърция на пиедестал са риториката и красноречието. Голямо било доверието към ораторите, владеещи силата на устното слово. Похватите на комуникацията се изучавали в най-старите научни дисциплини - логиката  и лингвистиката.

През средновековието подготовката на свещенослужителите  включвало курсове по риторика, граматика и диалектика. Развива се херменевтиката - наука за разбирането и тълкуването на текстове.

През 18 и 19 век в Европа процъфтяват общественитге и хуманитарни науки като педагогиката и езикознанието, които са близки до проблемите на комуникацията, но не я осъзнават като своя сфера на изследване. В началото на 19 век в подем е психологията. Тя се интересувала от връзката стимул -реакция на организма (бихейвиоризъм). Книжната култура е в разцвет. Издават се много весници и списания; развива се библиотечното дело, а по късно се появяват последователно телеграфът, телефонът, киното и радиото.

След Първата Световна Война се извършва революция в езикознанието.

Семиотичните идеи на Фердинант де Сосюр поставят основата на структурната лингвистика. Американският философ Пиърс се занимава с аналитична философия - с прагматичните аспекти на речевата комуникация. Централно място проблемите на комуникацията заемат в трудовете по социална психология на Вундт и Льобон. Основоположниците на социалната американска психология създават в Чикаго научната школа на символният интернационализъм (взаимодействие чрез символи). Белгийския учен Пол Отле дефинира основите на документалистиката. През 30-те години на 20 век разпорстранението на филмовата и радио продукция; на списания и комикси довежда до появата на феномена масова култура. В тоталитарните държави целенасочено се осъществява мощно манипулиране на масовото съзнание с комуникационни средства. Хитлер в книгата си „Моята борба” формулира някои правила на масовата пропаганда, които и днес се използват за манипулиране на масите:

-                                                                                         да се избягват абстрактните идеи;

-                                                                                         да се апелира към емоции;

-                                                                                         настойчиво да се повтарят няколко лозунга;

-                                                                                         да се използват стереотипни фрази;

-                                                                                         да се критикуват постоянно враговете на държавата и т.н..

След 2-рата световна война възниква информационна криза като противоречие между натрупаното от човечеството знание и възможността то да бъде възприето от отделния човек. За преодоляването й се създават информационни системи и мрежи, използващи потенциала на изчислителната техника. Развива се информационната наука. Благодарение на телевизията и компютрите значението на масовата комуникация се увеличава многократно. Проблемите обаче не изчезват. Облъчени от телевизията, хората

започват все по-малко да четат;  по-рядко да посещават театър и кино, заменяйки ги с телевизионни сериали и видео филми. Нараства ролята на рекламата, откриват се нови технологии за въздействие върху общото мнение, създават се PR - агенции и имиджмейкърски екипи. Можем да заключим, че днес комуникационната проблематика е съставна част от обществените науки. Тя е обект на разглеждане от социологията, психологията, социалната история, културологията, както и на науки с приложен характер - като документалистиката, журналистиката, теория на рекламата – PR.

Фундаменталното значение на социалната комуникация за човека се изразява в следните направления:

-                                                                                 Комуникацията е предпоставка за обработването на съзнанието и езика;

-                                                                                 В комуникацията се формира човешката личност, тя се социализира и развива своите способности;

-                                                                                 Комуникацията е фактор и условие за съществуването на всички човешки общности, от малките групи до държавите и нациите;

-                                                                                 Благодарение на комуникацията се създава, поддържа и използва културната памет, съвкупния опит на обществото.

ПОНЯТИЯ ЗА КОМУНИКАЦИЯ

Присъствието на комуникацията в ежедневието на хората е предопределено от природата на човешкото съзнание. Нашето съзнание е комуникативно (диалогично). Нашите човешки дейности са а) труд, б) познание и в) общуване.

Общуването бива биологическо, дейностно и духовно.

Биологичното общуване е първично спрямо всички други взаимоотношения между хората.

Дейностното общуване е сливане на две или повече човешки действия.

Самото съзнание е единство на дейностното и духовното общуване. Духовното  и дейностното общуване са преплетени и съвместни, без да са тъждествени.

При духовното общуване, движещата се между хората духовна или психична енергия има своите едници, които Платон нарича ейдоси. Ейдосът е синоним на същността. Той е смисълът на нещото, който се въплащава

в неговият образ. С помощта на езика човекът задържа в мозъка си въздействието на околните неща, запаметява ги и може да ги възбужда отново  без тяхно присъствие . Така думите започват да играят ролята на второсигнална система. Спомнянето се нарича вътрешна комуникация. Индивидуалното съзнание се насочва към други съзнания, за да усвои опита и знанието на другите хора. Пред любопитното съзнание, което се е насочило към друго съзнание има две възможности:

Едната от тях е когато другият субект не ни сътрудничи и ние трябва да го изучаваме като наблюдаваме неговите действия;

Втората възможност е да общуваме с другия.

Комуникацията е вид общуване, при което две или повече същества осъзнават едно и също нещо. Често думата комуникация в широк смисъл  включва всички процедури, чрез които даден ум може да оказва влияние на друг ум. В основата на съвременното разбиране за комуникацията е не идеята за пренасянето на съобщения, а идеята за влиянието или ефекта от взаимоотношението между лица, групи, животни и други механизми.

Комуникацията е пряко или опосредствено взаимоотношение, което включва три елемента и два вида действие.

Елементите са  а)комуникант (К), б)съобщение, в)реципиент (Р).

Източник на комуникацията е създателят (авторът) на идея и/или изпращачът на съобщение. Формата на комуникацията е езикът, на който тя се осъществява. Тя може да е морзов код, музика, поезия, светлинни сигнали и пр. Съществува канал или средства за комуникация: напечатан текст, звукови носители, филми, аудио, телевизия, печатни медии, интернет и др. Предназначението на комуникацията е съобщението да достигне до получателя (реципиентът). За да се осъществи процесът на общуване са необходими физически, психологически, или социокултурни условия или обстоятелства.

Съобщението е информация, идеи, съдържание, проблем, който ще бъде включен в процеса на комуникацията. Съобщението има свой собствен живот, отделно от този, който го изпраща и от този, който го получава. Информацията, която то съдържа за изпращача и за получателя не е идентична. Тя зависи от културния опит, от психичното състояние и социалния статус на участниците. Информацията намалява несигурността или броя на алтернативните възможности в дадена ситуация.

Първото действие е това на комуниканта, който изгражда със знаци съобщението, така че да получи желаните отговори;

Второто действие е на реципиента, който подбира между стимулите, които му се предлагат и ги интерпретира.

Целта, която трябва да бъде постигната чрез съобщението или очакваните резултати от неговото получаване, показва ефективността на комуникацията.

Целите на комуникацията от гледна точка на комуниканта са:

-                                                                                 да информира;

-                                                                                 да обучава;

-                                                                                 да доставя удоволствие;

-                                                                                 да предлага или убеждава.

От гледна точка на реципиента целите на комуникацията са:

- да разбере;

- да научи;

- да получи удоволствие;

- да преценява и решава.

Обобщавайки гореказаното, можем да формулираме следните  основни цели на комуникацията в обществото:

-                                                                                 да дава познания на обкръжението;

-                                                                                 да социализира нови членове на обществото;

-                                                                                 да забавлява;

-                                                                                 да постига интегритет (единодушие и силотеност в обществото);

-                                                                                 да убеждава и да контролира.

Социалната комуникация е опосредствено и целесъобразно взаимодействие на два субекта. В зависимост от пространствено-времевата характеристика се различават 4 типа комуникация:

- Материална;

- Генетическа;

- Психическа;

- Социална.

Социалната комуникация е движение на смисли в социалното време и пространство. Движещите се от комуниканта към реципиента смисли представляват знания, умения, стимули и емоции. Съществуват няколко типа хронотопи (време – пространство) – физически, социален, психически,  върху които се гради комуникационния процес.

За физическият хронотоп пространството е материално триизмерно, а времето е календарно (хронологично линейно).

Социалното пространство е система от социални отношения. Тази система е многомерна. Включва родствени, служебни, съседски, граждански и други отношения. Комуниканта няма за цел  да предаде съобщение между два физически пункта, а да стигне до социален адрес, до хора с определено социално положение и възгледи. Социалното време е времето на обществените събития и проблеми, а не на личен живот и индивидуални биографии. Усещането за социално време зависи от интезивността на социалните трансформации. Социалните смисли променят ценността си: губят или прибавят ценност във времето и пространството. Движението на смислите в социалното пространство се нарича комуникационна дейност, а движението на смисли в социално време се нарича мнемоническа дейност или социална памет.

С комуникацията (сподер Соколо) хората преследват 3 цели:

–                                                                                  познавателна,

–                                                                                  подбудителна (стимулиране към действия);

–                                                                                  експресивна (изразяване или възбуждане на преживявания).

В хода на нейното реализиране смислите се опредметяват по два начина

- в съобщение (реч, писмо, картина);

- във вещи.

Светът на вещите също е  изпълнен със смислово съдържание - своеобразен текст, който трябва да бъде четен и тълкуван.

Единственият начин да се усвоят смислите е те да бъдат разбирани. Разбирането при комуниканта зависи от редица фактори. То може да бъде дълбочинно, повърхностно или неадекватно (квази разбиране). Да бъде

творческо - да обогатява съзнанияна, или да се свежда само до сетивно възприятие -  до впечатления.

В херменевтиката (науката и изкуството за разбирането) съдействуват противоречиви становища относно критериите за разбиране. Същото се отнася и до принципиалната възможност да се постигне пълно взаимно разбиране. Всяка рецепция, всеки реципиент преписва и добавя смисъл към темата. Читателят или зрителят често е склонен да прочита или вижда в съобщението онова което желае.

Източникът(комуникантът) е този, който инициира процеса на комуникация, той не само иска да осъществи процес на контакт с други обекти, но също така да сподели нещо с останалите. Освен това, той желае да създаде консенсус около въпросното нещо, да въвлече обектите в изразяване на съжденята си по даденото нещо.

Източникът е този, който желае да създаде у реципиента определени мисловни процеси, да го разсее, да го разсмее, да го въвлече в комуникационният процес, в който вече двамата (или повече) участници ще обменят своите идеи. Източникът може да ориентира съобщенията си към свой познат (или не), но във всеки случай те са насочени към обект, който представлява интерес на инициатора.

При автокомуникацията (вътрешноличностната комуникация) различни личностни причини и фактори (в това число и външни, свързани с обкръжаващата среда) определят нейното съдържание, реализация и интензивност.

При междуличностната комуникация, пример за която са отношенията между колеги, приятели, любовници и пр. , нейните участници непрестанно променят ролите си и в един момент са източник на съобщенията, а в следващият – получател.

При автокомуникацията и при междуличностната комуникация говорим за индивидуален(ни) източници.

При масовата комуникация, също може да става дума за един източник, индивидуален източник на съобщенията, но най-често говорим за определена група от хора, които са въвлечени в преработката и в предаването на съобщенията. Това множество може да бъде разглеждано като колективен източник. Колективният източник може да бъде групов или институционален.

Групов източник могат да бъдат двама или повече хора, които имат за цел да създават, преработват и предоставят информация на заинтересованите от нея други индивиди и групи. Така например двама души могат да списват и издават вестник, като обединяващото между тях, може да е както приятелски и колегиални отношения, така и семейни начала. Една музикална група може да се създаде от приятели, да издаде няколко албума и после да се разпадне. Или двама души да напишат съвместно една или повече книга, като темата да представлява интерес едновременно и на двамата.

Институционален източник е този, който създава и изпраща съобщенията си на принципа на организираност и е подчинен на определена политика. Такива например могат дя са звукозаписните компании, телевизиите и радиата, пресцентровете към дадени институции и др.

Колективният източник на съобщения в масовата комуникация обхваща и тези лица, които наричаме професионални комуникатори. Това са издателите, редакторите, кореспондентите, продуценти, репортери, водещи, оператори и въобще всички, които по свое желание са съпричастни със създаването и разпространението на съобщения в процеса на комуникация. Тук се намесват личностните качества на всеки един от тях:

• нивото на професионализъм, което са достигнали;
• правилният подбор на аудитория, към която насочват съобщенията си;
• уменията им да комуникират – да представят съобщенията във форма най-удобна за получателите;
• стремеж и желание да се вникне в мисленето на получателя и да се разберат неговите нужди и др.

КОМУНИКАЦИЯТА КАТО СИМВОЛ НА ИНТЕРАКЦИЯ.

Комуникационният процес е винаги знаков процес. Знакът е материален обект (артефакт), който в комуникацията е аналог на друг обект (предмет, свойство, явление, понятие) и го замества. Обектът, чийто заместител е знакът се нарича депотат или референт. Информацията, която знакът съобщава се нарича значение или смисъл. Съдържанието на знака не се изчерпва с назоваването на депотата. Знакът не е аналог само на някакъв обект или клас обекти. В комуникацията той получава допьлнителни значения, които имат асоциативен характер. Понякога те са твърде много и твърде далечни. Знакът може да няма предметен аналог и да назовава абстрактно понятие. Знаците обикновено имат експресивно значение: изразяват чувства, емоции и настроения. Знакът обикновено не е свързан огледално с обозначавания обект. Изключение правят така наречените иконични знаци, които са в отношение на подобие към обекта си. Знакът е име на даден обект по силата на конвенция (споразумение) между ползвателите на езика. Смисловото съдържание или иконотациите на знаците са културно обосновани и варират за различните култури. Друга страна на знака, е че той ограничава, абстрахира, отстранява подробностите и като цяло унифицира. Затова реалностите (депотатите) са по-богати от думите и знаците, които ги заместват. Знакът може да бъде елемент от знакова система (език) и елемент на знакова последователност (текст). Според вътрешната си ораганизация текстовете са линейни и нелинейни (хипертекст). Използаването и разбирането на знаците в един текст е

обосновено от връзките между отделните знаци, както и от общия смисъл на текста.

Според отношението си към реалността, знаците са естествени и изкуствени. Съществуват и програмни (машинни) езици, както и вторичните езици на мита, ритуала и изкуствата.

Науката за знаковите системи се нарича семиотика. Семантиката е раздел, който се занимава със значенията на знаците, думите и словосъчетанията. Знаците могат да изпълняват сигнална и смислова функция. В комуникацията знак и символ са тъждествени, докато в семиотиката символът е вид знак. Символът в литературата и изкуството отвежда не към един обект, а към цял спектър от значения. Дали знакът ще изпълнява ролята на сигнал или символ зависи от обстоятелствата и начина на употреба. Например пушекът може да бъде сигнал за пожар, но във ритуалите и зрелищните представления е магически символ. Символизирането е човешка мислова способност. Символът или знакът може да замести нещо което отсъства сега и тук; може да извика абстрактна представа за нещо, което е невидимо, например думата „Свобода”. Символният интеракционализъм е концепция за човешкото действие, която тръгва от идеята, че човек живее не само в естествена, но и в символна среда. Три са предпоставките на тази конвенция.

Първо. Хората действат спрямо нещата въз основа на значенията, които тези неща имат за тях;

Второ. Значенията на всички неща се създават в общия социален опит;

Трето. Тези значения не са окончателни и винаги еднакви. Те се изменят в интерпретациите.

С други думи, нещата не съществуват изолирано сами за себе си, а преди всичко за хората, които комуникират. Символите които ги заместват се интерпретират в зависимост от комуникационната ситуация с нейните пространствено-времеви параметри. Участниците в комуникацията съвместно и в диалог определят значенията на символите в текста. Това не означава  произвол, защото хората имат общи и споделени представи за нещата тъй като живеят в сходни условия в едно общо пространство и време. Когато  общата рамка е надхвърлена се появява някакво своеобразие; лично разбиране за нещата.

Б) СТРУКТУРА НА КОМУНИКАЦИОННОТО ДЕЙСТВИЕ. МЕДИЯ

Комуникационното действие включва следните основни компоненти:

• Начинател или някой, който иска да съобщи нещо;
• Съобщение или значенията, които трябва ба бъдат предадени, споделени;
• Посредник, медия или инстанция, с чиято помощ съдържанието става годно за физическа изнасяне;
• Получател или някой към когото е насочено съобщението;
• Комуникационна ситуация или обстановка;

Комуникант (или източник, издател, адресант) е всеки комуникативно действащ, който иска да съобщи нещо, да сподели значение с някого, като предава

съдържание чрез една медия. Комуникантът създава и адресира съобщенията, изразява съдържанията прави ги достъпни за друг. За реципиент се приема оня комуникативно действащ, който иска да научи нещо, да сподели значения като приема предаваното, чрез медия послание. Нарича се още получател, потребител, адресат. Комуникационното събитие е двустранно и реципрочно. То се реализира винаги в конкретна комуникационна ситуация, която има дадени пространствени и времеви характеристики и в която се разпращат определени отношения между участниците. Ситуацията (контекста) слага отпечаатък върху намеренията на участниците, върху смисъла на посланието, върху начина по който то се предава и приема и върху резултата. Медията (М) е пренасящото средство и материалната обвивка на духовните съдаржания. Латинската дума медия означава средства. Първоначално думата означава парапсихологически явления, и са я свързвали със спиротуалистичната практика. Основната медия е естествения език. Със словесните езици се занимават филологическите науки, а с езиците изобщо – семиотиката. В теорията са известни опити за квалификация на медиите. Първични или медии на елементарните контакти със словестните и телесните (експресивните) езици. Невералните канали са толкова колкото са човешките същества (вербален канал – словесен канал). Невербалните аспекти на комуникацията се изочават под наименованието – изобразителни ефекти. Вторичните медии изискват уред за производство на съобщението (Например: сигнализиране със знамена, книга, вестник, листовка). Тематичните медии предполагат наличие на технически предавател и приемател. Такива са електронните медии прикоито изпращането и приемането на сигнала става със специални апаратури. Освен техническа, медията има социална и организационна страна. Медията може да се разглежда като триединство:

- канал или технически потенциал;

- организация със своя мисия и цели;

- институция включена в обществената регулативна система.

Медийната институция служи на обществото. Обществото регулира правата и задълженията на медиите. В зависимост от типа държава – демократична или авторитарна регулацията на медиите се реализира в различни форми: законови,  естетически, икономически и политически.

Регулиране на медиите Реално протичащият комуникационен акт се нуждае от контрол за постигнатия резултат. Контролният механизъм се нарича обратна връзка или feedback. Според създателят на кибернетиката Норбърт Винер управляващият механизъм, който регулира поведението на всеки организъм е обратната връзка. Всички системи се поддържат и приспособяват към околната среда с помощта на обратна връзка. За представяне на контрола на комуникацията е необходимо да разглеждаме комуникационният процес системно. Всяка система изпраща свои сигнали в околната среда за да й въздейства. От друга страна тя приема резултати от средата и се съобразява с тях. В случая решаващото е, че една част от сигналите, които излизат от системата се връщат отново в нея. Така в комуникационната система се получава информация, дали, доколко и как е пристигнало събщението; дали е било разбрано и дали е повлияло. Различават се две форми на обратна връзка директна и индиректна.

Липсата на обратна връзка е най-сериозният проблем на една медия.

Условия за протичане на добра комуникация:

- Достъпни за употреба канали;

- Наличие на интенция (целенасоченост) в символният обмен;

- Общи за участниците символи и кодове, в които се предава и приема съобщението;

- Субективно значение на посланието произтичащо от съвместно дефинираната ситуация;

- Процесът на комуникацията да бъде разглеждан като двупосочен.

Комуникационната дейност се изгражда от отделни комуникационни действия или актове. Разглеждаме комуникацията във връзка със социалното поведение и социалното действие.

Комуникационното действие е вид социално действие. То има свои цели, наричани обща и специална интенция (намерение, цел). Общата или константната цел на комуникацията според повечето учени е постигането на разбирателство. Специалната интенция произтича от конкретните и много различните интереси на участниците. Повечето изследователи смятат, че решаващ критерият за взаимност и реципрочност, т.е. комуникация имаме само когато двамата партньори действително споделят смисли. Комуникационното действие се осъществява в три основни разновидности: Подръжание; Управление; Диалог.

В първите два случая реципиента се самопоставя в положение на обект. Може да бъде манипулиран. В третия случай се касае за отношения между двама равнопоставени субекта. Според Ерик Фром стремежът към уподобяване със силният, умният, красивият е специфична човешка потребност. Диалогът е последователност от изказвания между участници, които се сменят в роля на комуникант и реципиент. Изказването е основна смислова еденица, даваща възможност за отговор. Текстът в диалога е драматургически построен, управлението приема форма на заповед, внушение и убеждаване на реципиента, който се разглежда от комуниканта като обект на въздействие.

Субекти и обекти на комуникационна дейност могат да бъдат личността, социална срупа и масова съвкупност ( включително обществото като цяло). В зависимост от това, кой е сктивният субект на комуникация – индивидът (И), групата (Г) или масовата общност (М) се различават съответно видовете мини комуникация, миди комуникация и макро комуникация. Освен това според обекта се обособяват равнища на комуникация- междуличностно, групово, масова. Груповото равнище се дели на комуникация в малка група и комуникация в организацията.

Комуникационната дейност включва два или повече социални обекта, които са в положение на сътрудничество или конфликт. Диалогът е форма на сътрудничество между личности, социални групи, държави, нации и цивилизации, между общество и власт, която форма не изключва съревнование, съперничество, колегика и взаимна критика. Управлението като вид комуникационна дейност, най-често се свързва с решаването на конфликтни ситуации.

Комуникационните средства за избягване и регулиране на конфликтните ситуации могат да бъдат насилствани и манипулативни.

Към насилстваните отнасяме цензорирането, информационната война, контра пропагандата, културният империализъм.

Манипулативните средства използват по-меки психични похвати, които не пренебрегват избора и струдничеството – това са рекламата, PR и имиджмейкърството.

Конфликтите са неизбежен спътник на общественият живот. Съществува приложна социална комуникационна дисциплина наречена конфликтология. Предмет на конфликтологията са съпружеските, трудовите, междуетническитеи политическитеконфликти, както и други конфликтни ситуации. Комуникационната дейност е духовна, но за нейната реализация са необходими материално-технически средства или комуникационни канали. Естествените комуникационни канали са вербални и невербални. Най-старият невербален канал наследява зоо комуникацията на висшите животни - пози, движения, подобия на жестове за да изразят емоционални състояния на страх, болка, гняв и др.. Невербалният канал активно се използва в някои форми на комуникация.

Вербалният канал е достъпен само за човека. Речевата способност е присъща на рода хомосапиенс, който е развил необходимите неврофизиологически способности – асиметрия на главният мозък, обособяване на речеви зони в мозъка, артикулационен.

Нужда от изкуствени комуникационни канали възникват тогава, когато комуниканта и реципиента са лишени от непосредствен контакт.  Първите изкуствени канали са два – иконически документи (графичеки и живописни изображения върху кости, камък, дърво) и символни документи (амулети, талисмани, изображения на идоли). Художествените комуникационни канали са музика и танци, производни от невербалният канал; поезия и риторика, производни от вербалният канал; графика и живопис, производни от иконическият канал; склулптура и архитектура, производни от канала на символните документи; театър, синтетично изкуство обединяващо вербалните и невербалните средства. Най-важното събитие в цивилизацията е изобретяването на писмеността. Тя е резултат от еволюцията на иконичексият канал. Първата писменост са йероглифите, които  са силно схематизирани еднотипни рисунки. В последствие се изобретяват технически средства, които улесняват писмената комуникация и я правят по-оперативна, по-евтина, повишават тиражността, увеличават дистанцията и комфорта. Едно от най-великите човешки открития е книгопечатането. През 19 век документната комуникация се разраства благодарение на хартиената промишленост и полиграфията, които осигуряват големи тиражи на вестници, списания и книги. Появяват се технически изобретения – телеграф (1837г., Морс), телефон (1876г., Бел), звукозапис (1877г., Едисон), фотографията, кино (1895г., Братя Люмиер), радио (1895-97г., Попов- Маркони).  По време на втората комуникационна революция през 20 век се развиват звуковото кино, телевизията, видео записът, компютърът, електронната поща, глобалната система интернет.

ХАРАКТЕРИСТИКА НА КОМУНИКАЦИИТЕ

В комуникационният процес се реализира уникалността на хората като индивиди, често съществуване е невъзможно без общуването с другия. Тази зависимост между хората, породена от природната потребност за съвместност е уникална. Затова комуникацията се определя като основен жизнен процес на създаване, придобиване, трансформиране и използване на информация във връзка с извършване на различни дейности. В този процес са включени възприятията, вниманието, мисленето, паметта, псхически свойства и качества на личността. От гледна точка на сетивата, които хората използват в комуникацията се говори за следния вид комуникация: зрителна (визуална), слухова, обонятелна, вкусова и тактипна (допир).

Зрителната – в нея чрез физиологичен процес, който се реализира от зрителните органи се възприема информация за: форма, големина, цвят, разположение и движение на предмети и хора. Остротата на зрението се нарушава при далекогледство, късогледсвто и астегматизъм. Цветното зрение се нарушава от далтонизма.

Слуховата комуникация – звукови колебания във въздуха и водата се възприемат и се получава звук. Той е характерен с височина, посока, продължителност, сравнение с др. звуци.

Обонятелна комуникация - процес, в които се възприемат миризми с помощта на обонятелни органи. Най-важната характеристика на обонянието е остротата му. Това е интензивността, с която се възприема мирисното дразнене. Важно е да се изучават миризмите, тъй като действат на сърдечно-съдовата система, хранителната система, на зрението и на работоспособността. Обонянието като комуникация, дава инофрмация за: предмети – химичния им състав, произхода и предназначенито им; за хора – телесната миризма, хигиената, културата на човека.

Вкусовата комуникация помага за приемане и предаване на информация за специфичния химичен състав, източниците на храната и напитките, тяхното качество, опитността на този който ги приготвя, както и на този който ги произвежда.

Тактилна комуникация – тактилните сетива са разположени по повърхността на кожата. Тук получаваме информация за: вибрации, удари, триене, търкане, стъргане, натиск, болка, температурни показатели. Информацията, която тя създава предава и използва, се отнася за: нагласите, чувствата, емоциите, поведението на хората и символизира някои действия, ценности и културата на хората с които общуваме.