Joomla Software solutions Template

Payday loan

Методи на социалната работа

5.1Методи за социална работа с индивиди, психо социално консултиране в депресивни състояния, в личностни кризи;

Социалната работа е част от обществените отношения. Личностната промяна е една от основните цели на социалната работа. Създаването на условия за позитивна личностна промяна става главно, чрез опора върху силните страни, капацитетите и ресурсите на личността. Целта е повишаване автономията на личността, разбирана като нагласа и способности за самостоятелно вземане на решение, за поемане на отговорност, за конструктивно решаване на проблема.

Методите за социална работа с индивиди поставен е в центъра клиента. Дават голяма свобода на социалната работа и повишават професионалното му самочувствие. Работата със случай изисква много добра подготовка и задължително практическо обучение със супервизори.

Метода соц. инд. работа се използва при работа с отделни индивиди и при работа със семейства и в някои случаи не може да се отдели от останалите методи при работа с групи и с общности. При класическия модел на работа със случай и започва с наблюдение и изследване. При по-съвременните подходи, обаче се започва с първия контакт, установяване на доверие, предварителния договор и след това се включва изследването, в което клиента е равностоен участник. Първата среща с клиента е установяване на контакт. Нормално  процесът на помагане започва след деклариран проблем. По време на установяване на контакта, соц. работник би трябвало да се стреми към постигане на две основни задачи, да изгради у клиента усещане за сигурност и приемане да започне да разбира това, което клиента казва, като стъпка към разбиране на проблема. Обстановката също помага, за да се почувства клиента сигурен. Посрещането на клиента е важен момент. Начинът по който ще го поканим и ще му предложим да седне изразява степента на готовност да разговаряме с него. Представяне на соц. работник изразява уважение на разбираем език да се идентифицира, като конкретна професионална роля. Обръщането към клиента на първата среща най-добре да е на „Вие”. Вътрешната сигурност у клиента се постига, чрез изразяване на безусловно доброжелателно отношение и загриженост, чрез приемане и емпатия.

Не са редки случаите когато се установява контакт с недоброволен клиент. В този случай първата стъпка е добре да се изразява в оказване на реална помощ. Следващата е не натрапливо внимание и загриженост към човека, а не към неговия проблем. Ако в резултат на това се породи доверие и клиентът приема помощта той се превръща в доброволен клиент. При установяване на контакт с предписан клиент, соц. работник трябва да има умението да преодолее очакването за липса на интерес и да се намеси там, където е най-необходимо.

Наблюдението е общо научен метод за изследване, който се използва и в соц. работа. Може да бъде самостоятелно, чрез комбиниране с други методи и техники или елементи, от цялостен инструментариум. Ако наблюдението се извършва от повече хора, то те трябва да се въздържат от обобщения, оценки и интерпретации. Интервюто в помагащите професии може да се разглежда като метод за изследване и метод за помагане. Основните техники при провеждане на интервюто са: чистото интервю, въпросникът и разказът на живота. При провеждането на не директивната беседа, като метод на изследване е добре да се спазват някои принципи и правила.

Интервюиращият трябва да третира всичко което е казано в една беседа на неделим елемент от нейният контекст. Той трябва да бъде внимателен не само към това, което личността има желание да каже, но също и към това което не желае да каже или не може да каже без помощ. В резултат на горе посочените неща, соц. работник се опитва да разкрие личния проблем на клиента и да го разположи в социалния контекст.

Към това могат да се прибавят няколко техники за поведението на социалния работник. Да слуша спокойно и доброжелателно и също и интелигентно критично. Не трябва да проявява ни най-малка авторитарност- не трябва да дава съвети или да морализаторства и не трябва да спори с клиента.

През първата фаза при работа със случай трябва да се осъществи ориентация в проблема и предварително договаряне. Това може да стане още на първата среща, но е възможно да са необходими още срещи. Тук основните моменти са – първоначално определяне на проблема, определяне на целите – реалистични, определяне на стъпките за постигане на първоначална преценка и договаряне. Много често проблемът с който идва клиентът не е същинския проблем. Провежда се изследване, за да се разбере личността, която има проблем и самия проблем – социално демографски данни, история на живота, средата на клиента, мотивацията на клиента.

Анализира се ситуацията, като се откриват факторите, които влияят негативно върху възможното решаване на проблема и се идентифицират ресурсите от микро и макро социалната среда на клиента.

През втората фаза при работа със случай се дефинира проблема и е желателно да се обсъди с клиента, а също се прави преценка на случая. Преценката се прави по отношение значението на проблема за клиента, каква е мотивацията за промяна, какви са способностите н клиента, какви са нуждите му, наличните социални ресурси, възможностите на хората около него, средствата с които разполага социалния работник. За да има двустранност и равнопоставеност преценката се споделя с клиента.

Третата фаза при работа със случай е работната. Изработва се план за действие, определят се целите. Те трябва да са свързани с търсената личностна промяна, да са обвързани с проблема и да се формулират на основата на цялостния анализ и преценка на връзката между клиент – проблем – ситуация. Социалния работник практически учи клиента как да определя целта и стъпките, решенията необходими за нейното постигане, но клиента сам определя целта. След това се престъпва към договаряне на ангажиментите на двете страни.

При реализирането на плана соц. работник може да използва три групи техники – използване на ресурсите на средата, поддържане на Аз-а. Да се подкрепи Аз-а  означава да се помогне на клиента да възприеме реалността, да му се посочат алтернативите и изборите и последиците от тях, да се стимулира неговата ангажираност, да се използват успехите за окуражаване. През работната фаза социалният работник трябва да притежава уменията за подкрепа и включване за задълбочено и емпатично изслушване, поставяне на изискване за работа, за предоставяне на информация.

През четвъртата фаза се прави оценка на резултатите и приключване. Оценката се реализира, като веднъж се прави съвместно с клиента и още професионална оценка. Приключване се прави когато клиента се поверява на друг или продължава сам.

Консултирането е другия метод в индивидуалната социална работа, то е специфичен метод на помагане на хора в затруднено положение. Най-често е към повишаване на уменията на клиента да се справи с една реална ситуация, например личностна криза. Хората се нуждаят от консултиране, когато:

- не могат да се мобилизират;

- не решават проблемите които са в състояние да решат;

- мисленето им и замъглено;

- не вземат необходимите решения;

- не реагират на обичайните мотиватори;

- вървят против собствените си интереси;

- обикновено са разтревожени, напрегнати или раздразнени;

- има значителна промяна в поведението им;

- не осъзнава последиците от своето поведение;

Задачите и целите на метода консултиране се препокриват с тези от метода работа по случай и няма да ги повтарям. Разликата е в процеса на помагане, клиента да види своя проблем по друг начин, да промени гледната си точка. В практиката на консултирането са разпространени различни подходи за подпомагане на търсената личностна промяна.

Предписващи намеси се използват при определени случаи, при определени клиенти. Това не е основен подход през целия процес на консултирането, а само на моменти когато се налага. Към него трябва да се отнасяме внимателно и като изключителна намеса.

Информативните намеси, често стимулират промяната, когато на клиента се подаде важна информация, свързана с неговата ситуация или проблем.

Конфронтирането като намеса на консултиране се налага, когато клиента изразява противоречиви мнения или нереални на ситуацията позиции. Ефективното конфронтиране може да се постигне, чрез:

- обобщаване на казаното от клиента по начин по който ясно се вижда противоречието в неговите мнения и позиции;

- размяна на ролите, за да види проблема от друга гледна точка;

- проиграване на последиците от едно или друго решение;

Каталитичните техники помагат на клиента да се настрои да мисли за себе си, да види нещата от гледна точка на своите чувства и преживявания.

При подхода работа със силните страни се препоръчва дискретно назоваване и помагане на клиента да ги използва. През работната фаза на консултирането съвместната дейност е във формулирането на дългосрочни цели, краткосрочни цели, подкрепа от социалния работник, семейство, контрол на ефективността, отчитане на възможни спънки, споразумение, договор.

5.2Методи за социална работа със семейства, насилие в семейството;

Социалната работа е част от обществените отношения. Целта на социалната работа е да се окаже помощ на изпадналите в нужда, опасност, риск лица, за да могат да преодолеят неочаквано възникналия риск и да стабилизират възможностите си за защита на своето съществуване, като съставна част на обществения организъм. Такава съставна част е и семейството.

Семейството съществува за да осигури някои свои функции – осигуряване на близост, топлина, любов, отглеждане на деца. Създава се семейна система със свои собствени правила, които с необходими за оцеляването. С промяната на нуждите се налага и промяна на семейната система. Различните етапи на промените се маркират от протичането на криза – етапи на жизнения цикъл на семейството. След зараждането на двойката започва процес на напасване и изграждане на правила – като този процес тече при целия жизнен цикъл на семейството. Кризите са свързани с раждането на дете, криза в пубертетната възраст на детето, криза на празната гнездо, криза на загуба на партньора. Понякога кризите в семейството на различните етапи могат да бъдат в различна степен на изразеност и поради това семейните двойки имат нужда от консултация, помощ за справяне със ситуацията.

Разделяне на работата със семейството на две основни групи. При първата се има в предвид работата за постигане на семейна подкрепа по пътя на семейно консултиране. Тази дейност е предназначена да помага на семействата, сблъскващи се с обичайни за тях кризи.  Същността на работата се състои в необходимостта да се помогне на едно сравнително здраво семейство да оцелее в трудни моменти. Социалния работник, които помага на семействата за преодоляване на трудности в живота им може да им помогне и насочи към консултация с оглед преодоляване на проблемите им и да бъде препоръчана фамилна терапия с различна продължителност.

Втората основна група работи и са свързани със специални услуги оказвани на семейства от социалната служба, заведения или организация. В тази група ударението пада върху конкретния проблем или житейска критична ситуация, които стоят на преден план.

Фамилна терапия – разглежда се като определен начин на работа със семейства изпаднали в криза, за да им се окаже подходящата помощ, която да им позволи да излязат от кризата на даден период.

Концепции- работата със семейства, като специфичен метод за лечение на емоционални разстройства с помощта на динамично ориентирани интервюта. Семейството разполага с вътрешни потенциални възможности за взаимно подкрепа, които могат да бъдат блокирани от нарушения в комуникацията между отделни негови членове, както и поради възникване на тревожност у някои от тях. Блокирането води до семейни неуредици, а също и до невъзможност отделни негови членове или семейството като цяло, да изпълняват нормално текущите и предстоящите си задачи. Семейството се ръководи от изграждана с години емоционална система. Основен момент в неговата концепция е умението на отделния член в семейството да разграничава емоционална н мисловната страна на своите действия, което му е необходимо, за да може да прилага контрол върху поведението си. Това до някъде наподобява концепцията в интеракционалния модел, съгласно която се помага да контролира чувствата си за да могат по този начин да се спестяват с проблемите си. Боуън подчертава и влиянието на тревожността върху функционирането на семейството, като цялостно образувание. Нарастването на тревожността у членовете на семейството освен отрицателни последици би могло да доведе и до положителни резултати, като стремеж за сплотяване на семейството например друга концепция за фамилна терапия, наречена личностен централен подход е изграден въз основа на идеи, съгласно което терапевтът работи за установяване на благоприятен социално – психически климат, които членовете на семейството могат да използват за установяване на истински семейни взаимоотношения за изразяване на истински чувства и др.

Конфликтите в семейството като повод за прилагане на терапия могат да се зародят на различни нива. Обяснение за различните нива на семейството и проблемите в тях дава Салвадор Минучи, който представя семействата като системи и разглежда структурна теория за семейна система. Семейството изработва правила на общуване с функции на семейството. Правилата които определят кой участва в определена цел, задача и кой влиза в една система се нарича граница. Ако правилата са неясни границите стават неясни, размити, като тази неяснота може да се получи не само в съпружеската субсистема, но и в детската. Всяка субсистема има граници, йерархия и правила. В случаите когато правилата грубо се показват, йерархията се нарушава и субсистемата започва да страда.

Транс – генерализационен модел на семейството се опитва да даде обяснение за процесите в семейството, разглежда връзките които има дадено семейство, предишната генерация и влиянието на тези връзки в семейството. Според тази теория изборът на партньор зависи от семейството в което е израснал даден човек. Семействата се различават по начина на изразяването на чувствата и по този начин повлияват на избора на партньор. Още от малки децата изграждат стил на основата  на изразяване на чувствата. По – късно в живота си при избора на партньор човек търси подобен на своя стил в другия, а ако изразяването на чувствата в семейството му не му харесват, търси различен партньор за да промени изцяло емоционалния стил на новото си семейство. Всяко семейство има своя история, която се повтаря и преповтаря поколения наред. Чрез тези истории възникват семейни митове.

Особености при работа със семейства- тук трябва да се изтъкне преди всичко обстоятелството, че на социалния работник обикновено се налага да работи с два клиента – единият е семеен, а другият отделен негов член. В този случай е необходимо той да се отъждестви емоционално както с детето, така и с неговите родители, като устои на опитите на отделни членове на семейството да го привлекат на своя страна. При първата среща на социалния работник със семейството е от основно значение, договарянето при което той трябва да поясни, че прилага помощ, а не взема страна. На следващите срещи той би трябвало да изкаже и развие теза, че е в състояние да помогне на всички членове, но семейството да установяват диалог по между си с оглед да постигнат единодействие, както и да разберат истинските си чувства един спрямо друг. В редица случаи се налага социалния работник да оказва помощ на семейството с един родител. Проблемите които стоят пред такива семейства са помагане под изолация от приятели. Подложен на такъв натиск, самотния родител обикновено се опитва да балансира между своите нужди и на своите деца. В крайна сметка започват да се издигат бариери.

Един от основните проблеми които създават са отношението на децата към отсъстващия родител и комплексът им за малоценност. Децата които са наранени от раздялата на родителите си и имат усещането, че трябва да вземат страна и не могат да проявят лоялност и към двамата родители едновременно. Социалните работници биха могли да използват следната стратегия за оказване на помощ на самотни майки, изследване на общи договорки, точки между майката и децата и по въпросите засягащи липсата на бащата или съпруга, оказване на помощ на семейства за установяване на вътрешна подкрепа между неговите членове, при условие, че те образуват чувства един към друг, подпомагаме в усилията на майката да си изгради собствен живот отделно от този на децата. В други случаи усилията на соц. работа се съсредоточава върху конкретен проблем или въпрос в семейството. Изследва се влиянието, което този проблем оказва върху семейството в тази насока трябва да бъде привлечена цялата обкръжаваща среда.

……………………………………………………………………………………

В началото на XX век нещата в психологията са се обяснявали по причинно – следствен модел. По късно под влияние на психоаналитичната теория идва психо-динамичния модел. Още през 1928 г. се слага началото на дискусиите и на циркулярни модели, въвежда се системно разглеждане на нещата.

Всяка система се състои от свързани по между си елементи. И всеки елемент може да бъде разбран, ако се разглежда в контекста на системата. Системата непрекъснато се променя, чрез обратните връзки между елементите на системата се осъществява равновесието в нея. Всяка система трябва така да се развива, че равновесието да бъде запазено. При определени ситуации се провокира промяна на хомеостазата. Това зависи от реакцията на индивидите в определена ситуация. Съществуват негативна и позитивна обратна връзка. И двете влияят върху равновесието в системата.

При негативната обратна връзка се променя поведението, и при позитивната се променя смисъла на поведението. Когато се говори за фамилна терапия се вкарва позитивната обратна връзка, понякога това е резултатно. Пред терапевтът стои въпросът как да направи промяната, как да влезе в системата, по-силно ли да въздейства или по-внимателно.

В една система може да се проникне, ако се стигне до нейната структура. Всяка система се характеризира с организационна затвореност и реагира според нейната структура и пропускливост. Когато има напасване между системите се получава взаимодействие. Трябва да се намери начин да се навлезе в системата.

Първата задача на новосъздаденото семейство е да изгради своя семейно реалност, модел на поведение, правила, норми, които да се приемат и от двамата. Това е много трудно осъществимо.

Комуникацията в двойката се разглежда на 2 нива: Първото е съдържанието, предаване на информация. Втората е много важно, това е нивото на процеса, очаква се промяна. Много фактори влияят върху една комуникация.     Основните аксиоми на комуникацията са:

- когато се намират в определен контекст хората не могат да не общуват;

- трябва да се стигне до отношението на говорещия при комуникация;

- отношението към другия зависи от това къде говорещият е поставил пунктуацията в комуникацията между двама души;

- формално разделяне на дигиталната и аналогова комуникация. Вербалната е точна, логическа, а аналоговата е връзка с други ситуации в които сме били, но не винаги е вярна;

- комуникацията също е разделена на симетрична и комплиментарна. При симетричната система се разделя на две части, които се сменят. Комплиментарна има когато единият казва какво да се прави , а другия нарежда;

- смяната на ролите помага за отцеляване на системата;

- при парадоксалната комуникация се получава затваряне изходите от измъкване;

Терапевта не трябва да взема страна, защото прави пренос. Не анализира ситуацията, а извежда комуникацията от нея. Трябва да се доведе до промяна в смисъла на поведението.

За двойна връзка се говори за първи път при наблюдаване на шизофренни двойки. Някой хора не са такива, но комуникират като шизофреници. В следствие на тази двойна връзка може да се стигне до соматични заболявания- например дете на каращи се родители.

Всяка комуникация цели да валидизира мнението на другия. Нивата в комуникациите са скрита, открита, директна и индиректна. Често се използва скритата и индиректната комуникация – при страх от това, аз да бъда дисквалифициран или да не бъда валидизиран.

Ниската самооценка влияе върху избора на партньор и върху създадената връзка. Избора на партньор е в зависимост от нашите възгледи. Два са основните компонента в семейната реалност – как семейството гледа на света и как света гледа на семейството. Свързани са с семейството -  как се общува вътре в него, какви семейни митове съществуват, отношението на семейството към реалността.

Семейната реалност е 3 основни типа:

- приемане на своя тип семейна реалност и желанието за продължаването й;

- да се пребориш и да преработиш семейната реалност – едни неща ми харесват, а други не;

- когато нищо не харесваме в нашата семейна реалност и искаме да избягаме от нея, но не винаги знаем какво трябва да изградим;

Развитието на двойките преминава през 3 етапа:

- планът на близостите и главнопоставеноста има привличане, близост, загърбване на различията;

- етапът на отпускане – обръщане навътре към себе си. Виждаме нашите потребности и различията с другия. Външният свят също започва да влияе. Двойката започва да се раздалечава. За да оцелее тази двойка трябва да премине през третия етап – преоткриване на базата на различията. За да стане нова трябва да има нещо което ни привлича.

Когато двойката се създаде на базата на различията, то тя е много по стабилна – получава се промяна на смисъла на поведението. Ролята в семейството се затвърждава, ако успее да се наложи, ако срещне подкрепа от страна на другия. Ролята може да се засили и в следствие на враждебност. Това влияе върху всички взаимоотношения на индивида с другия. Влияе върху съдбата му и върху съдбата на потомците му.

Живото се подрежда според нашата фантазия и активност. Когато има смисъл между тях се получават конфликтите. Един от най важните периоди в човешкото развитие е етапът на напуснатото „гнездо”. Фазата на интензитета преминава през три етапа – кризата на сексуалността, кризата на авторитета, кризата на персоналитета. Юношата от дете се превръща във възрастен. Проблема е че тази промяна е не контрулеруема от индивида и затова е един етап на криза. Ако тази криза се премине успешно, индивидите носят своята отговорност, гледат на другия като на партньор, приближават се към родителите си, свободно правят своя избор и навлизат в живота на възрастен.

Родителите останали сами трябва да се погледнат по друг начин. Генограмата е форма на обрисуване на фамилното дърво, членове и техните взаимоотношения за последните три поколения.

5.3Методи за работа с групи, групови методи за самопознаване, за тренинг в общуване; комуникативни и социални умения.

Социална групова работа е метод, който помага на индивидите и групите да повишат възможностите си за социално функциониране. Смисълът е в крайната позитивна промяна на отделните членове на групата. Средство за тази промяна е опитът в групата и специфичните механизми тя да влияе на своите членове. Групата се използва, като инструмент за лична помощ, центрирана е върху отделния участник, подпомагащ решаването на личностни проблеми. Модел за достигане на социални цели- групата с използва като инструмент за мокро организация, ориентирана към постигане на социални цели в отговор на групови потребности, защита на групови интереси, решаване на групови задачи. Към този модел е работата в екип, групи по проекти, сдружения защитаващи определени интереси.Конкретното реализиране на отделните етапи на работата зависи от целите на групата, от методическата идеология, от намесите на водещите и ролята която възприемат.

Груповата работа стартира при заявена необходимост.

Първата фаза на социална групова работа обединява действия насочени към изследване на клиента, проблема, потребността, и житейската ситуация в тяхната взаимовръзка. Това включва първоначално идентифициране на проблема, подбор и запознаване с участниците в групата, в зависимост дали групата е вече съществуваща или предстои да се създаде. През тази фаза стават наблюдението и анализа на структурните и динамични параметри в групата. Структурните параметри за наблюдение и анализ на групата са:

- идентификация – вида, размера и типа в зависимост от целите на групата;

- история на групата, ако е вече съществуваща;

- състав и композиция на групата – брой, възраст, пол, специфични характеристики, активност, отговорност, ангажираност с целите, това позволява да се прогнозират или обяснят процесите на вътрешно груповата кохезия /сплотеност/;

- целите на групата – действителните;

- средства, ресурси на групата за справяне с проблема – материални, финансови, човешки;

През първата фаза се прави анализ на социалната ситуация. Какво е взаимодействието на групата с външната среда и влиянието на социалната среда върху групата. Има ли социални фактори благоприятстващи решението на проблема или причина за това. Какво е влиянието на групата върху нейното социално обкръжение. Отношение и нагласи на групата към други групи, към общности и организации, към институциите в социалното поле.

На анализ и наблюдение подлежат и вътрешно груповите процеси на общуване в групата. Общоприето е за наличието във всяка група на четири основни процеса: процес на общуване, процес на взаимодействие, процес на влияние и натиск, процес на вземане на решение.

Процесът на общуване е основен във групата. Целта му е предаване на информация между членовете на групата и разбирането й. Наблюдението и анализа на този процес дава информация и интерпретация на част от информацията.  При работа с група е важно социалният работник да наблюдава представените съобщения, кой говори, от чие име и на кого, езика който се използва в процеса на общуването. Средствата са вербални и невербални, важно е посланието което те изразяват, пространствената организация на групата, обратната връзка в процеса на общуване в групата.

Анализът на събираните данни е по посока на разбиране и на избор на механизми за промяна. Всеки социален работник трябва да извършва серия от предварителни преценки след всяка сесия за да постигне гъвкава реакция от своя страна и адекватно поведение и да изгражда умение да се интерпретират всички данни и да се търси връзка между тях. Процесът на взаимодействие е основен процес за всяка група. Дейността на една група се реализира, като процес на взаимодействие между нейните членове. Спонтанно възникват чувства на симпатия, антипатия, или на неутрално отношение и се оформя така наречената мрежа на предпочитанията в групата, подгрупите, ролите, управлението на групата.

Мрежата на предпочитанията е индикатор за включеността на всеки член в дейностите и за неговия статус, като предпочитан партньор.

Най-валидната техника за изследване на този феномен е социометричната анкета. Тя позволява водещия да се ориентира кои членове ва групата са най-предпочитани, кои имат среден социометричен статус и членовете с очевидно неблагоприятна позиция. Последните следва да бъдат обект на специално внимание.

Подгрупите в групата са индикатор за взаимодействието в нея.  Създават се на основата на признаци, като симпатия, общи интереси, професии и др. Те създават условия за по-интензивно общуване и взаимодействие, на интимност и съпричастност. По отношение на кохезията могат да изградят позитивна или негативна роля, затова е необходимо групата да е водена умело.

В процес на взаимодействие членовете на групата изпълняват различни действия, поемат различни ангажименти. Ролята е съществен елемент на груповия процес и индикатор за начина, по който протича. Групата е тази която разпределя ролите. Важно е това да е желаната т участника роля. Разминаването между груповите влияния и личните претенции води до  напрежение в групата.

Важен индикатор за взаимодействието в групата е нейното управление, както по отношение на техника за организиране и изпълнение на определени задачи, цели и избора на стил на управление на групата върху нейното афективно развитие и емоционален климат, така и стилът на ръководство – авторитарен, демократичен, либерален или харизматичен. Изследванията показват очевидно предимство на демократичния стил. В практиката много често стилът преминава един в друг.

Процесите на натиск и влияние се пораждат в процеса на взаимодействие в групата. То се проявява като влияние между отделните членове и влияние на групата.         Индикатори за наблюдение и анализ на процесите на натиск и влияние в групата са:

- норми и правила в групата;

- процеса на конформността;

- съпротивата към промяната;

- ролите – лидерът е обективно най-влиятелният участник в групата;

независимо от вида на групата, от нейните цели, състав, дейности, тя е изправена пред необходимостта да взема решения.

Ефективността на процеса изисква преминаването през няколко основни фази:

- формулиране на проблема;

- набиране на информация;

- изработване на различни алтернативи – на решения;

- избор на най-доброто решение и преформулирането му, като общо групово решение;

Наблюдава се характера на взаимното решение - има ли яснота по него, търси ли се пълна и многостранна информация по проблема или се решава бързо, има ли различни предложения, как се взема решението – общо групово или на част от групата, възникналите конфликти касаят ли решението или маскират борба за лидерство, как групата решава конфликти.

Анализът и наблюдението в групата завършва с оценка на значението насъбраната информация по проблема, интереса на групата, ресурсите на групата, на ситуацията и външните ресурси. Следва споделяне на преценката с групата и разработване на план, проект или програма за работа на групата. Основната цел на водещия при социалната групова работа е да помогне на групата да постигне своите цели. Стреми се да улесни развитието на груповата автономия, на способността на групата да поема отговорността и намери механизми за решаване на своите проблеми или защити своите интереси. Оказването на взаимопомощ между членовете на групата е от огромно значение и за двете страни.

Групата за взаимопомощ е съюз на индивиди, които имат потребност един от друг в различна степен за работа върху някакви следни проблеми. Важното е, че това е една система за помощ в която клиентите имат потребност един от друг, както и от социален работник. Тази потребност създава не едно, а много помагащи отношения е съществена част на груповия процес. Тя е една обща потребност далеч надхвърляща специфичните задачи, поради което групата е била образувана.

В групата за взаимопомощ  има много препятствия, които блокират способностите на участниците и за да развият участниците умения, трябва да се работи с тези препятствия. Създаването на група за взаимопомощ е труден процес и участниците трябва да преодолеят редица стереотипи относно хората, групата и помощта. Един от начините да си помогнат участниците е споделянето на информация, всеки участник има различен жизнен опит, натрупали са знания, гледни точки и др., които могат да помогнат на останалите.

Групата за взаимопомощ е като лаборатория в която могат да се изпробват различни умения, така че всеки участник има възможността да подобри по-един по ефективен начин взаимоотношенията си извън групата.

5.4Методи за работа с общности – маргинализирани, стигматизирани, в изолация.

Под социална работа с общности се разбира социална работа с местни общности в неравностойно социално положение. Целта е да се помогне на тези общности да подобрят своето ниво на живот, което да им позволи до се ползват от общия прогрес на обществото.

Същността на предлаганата помощ е в развитие на самата общност, така че тя да е в състояние да осъзнае своите собствени проблеми, да поеме отговорност за тях и да прояви инициатива за съвместни усилия с органите на властта за тяхното решаване. Социалната работа с общности е насочена и към развитие на нагласи на увереност в собствените си сили, да се открият собствените ресурси, да придобие умения за самооргонизиране на общността и използване на съществуващите местни организации, групи.

При използване на този метод ролята на социалния работник придобива публичен характер.

При социалната работа с общности основните етапи са същите, като при индивидуална и групова работа, но свързани със спецификата на конкретните измерения на работата – социален проблем, анализ на ситуацията, предварителна и операционална оценка, изработване на проекта за интервенция, реализиране на проектите, оценка на резултатите и приключване.

Дефинира се проблема с който ще се работи и начинът по който той засяга общността като цяло и отделните и структури и групи.

Анализът на ситуацията е насочен към разглеждане в единство на отношението: проблем – общност – социална среда. Проучват се съществуващите за дейността институции, организации и НПО, чийто функции биха дали възможност за решаване на проблема. Идентифицират се различните групи в общността и тяхното разбиране и отношение към проблема. Идентифицират се възможни партньори. Заключителния етап на анализа е оценката на ситуацията. Преминава се към изработване на проект и неговото договаряне с партньорите и с представителните групи и организации. Реализирането на проекта и съдържанието му зависи от конкретната специфика на общността, проблема, средата в която се осъществява и т.н.

Оценката на резултатите би трябвало да е по отношение на значението на постигнатото – за постигане на цели, оценка на действеността на използваните средства.

Момента на отделянето на социалния работник от дейностите на групите в общността, трябва да бъде подбран внимателно.

Методът социална работа с общности може да бъде много ефективен както при общности в неравностойно положение, така и при всяка общност от хора, които живеят на едно място. Ефективен е там където другите методи на социалната работа са не приложими или не дават очаквания резултат. Чрез тази дейност се помага на хората да поемат действителното управление не само на частния, но и на публичния живот.

Възможни са два начина на взаимодействие между правителствен и неправителствен сектор за по дълбоко навлизане на социалната работа с общности у нас. Организациите с идеална цел извършват проучване на потребностите от услуги, разработват проекти и ги защитават пред съответните оторизирани държавни институции. Държавата финансира проекта.

Държавните органи и институции след оценка на нуждите и в рамките на свои програми могат да обявят конкурси за проекти по определени дейности или услуги. НПО кандидатстват, чрез представяне на проекти. Предимствата на такава организация на предлагане на услугите в областта на социалната работа са няколко – по-високо качество на услугите, предлагащата организация е в условия на конкуренция, използват се най-пълноценно ресурсите на обществото от специалисти. Тази организация е значително по евтина за държавата – не са нужни централизирани институции за предоставяне на услуги.

Реално се постига децентрализация, като държавата си запазва правото да твори политиката по отношение на социалната работа.

Навлизането на проекта, като форма на работа у нас беше провокирано от изискванията на повечето външни програми и организации предлагащи финансова помощ.

Проекта е форма на организиране на плана на интервенция, която може да бъде приложена във всички основни направления и  социалната работа с всички видове клиенти. На практика проекта се прилага както при работа с групи, така и при социалната работа с общности където на ред с програмата е основен метод.

Преимуществото за такава финансова помощ имат неправителствените организации. Тяхната възможност за просъществуване се определя от проектите, които са защитили и по които са получили финансиране.

Програмата е типизиран подход за постигане на предварително определени цели. Тя е строга последователност от действия и процедури, методични единици. Необходимо е конкретните цели и метод за тяхното постигане да са ясно дефинирани. Организацията на дейността трябва да включва в максимално пълен вид последователността на дейностите.

Изисква определяне на обхват и специфика на групите с които се работи, регламент за техния подбор.

Чрез разработени програми може да се отговори на актуални потребности на клиентите, в зависимост от реалните възможности на конкретната служба, институция или организация. При определянето на целта на една програма е необходимо да има яснота на какви потребности на клиентите отговаря и постигане на промяна в какво преследва нагласи, ценности, поведение, образование. Задачите на програмата представляват разбиране на целта. Обхвата на програмата да е точно очертан – на ниво институция, на ниво община, град, регион. Трябва да е ясно към кого е насочена програмата, има ли критерии за подбор на участници. Кой ще реализира програмата и времето необходимо за това. Описват се очакваните положителни последици от постигането на целите. Посочват се критериите и индикаторите, по които ще съдим че програмата е успешна. Прави се последователно отношение на всяка стъпка от реализиране на програмата – модули, занятия, сесии, семинари. В практическата социална работа има ясно идентифицирани нужди от прилагане на тези методи и би трябвало да се създават условия за приложението им. Ще бъде в интерес и на клиентите и на социалните работници и на цялото общество.