Joomla Software solutions Template

Payday loan

Социална работа с групи със специални нужди.

6.1Социална работа с деца и младежи, алтернативни детски грижи;

Когато се говори за децата се намират най-нежните суми с поетично вдъхновение се възниква: „Те са нашето бъдеще”, „Цветята на човечеството”, „Смисълът на живота ни”. В периоди на криза на обществото възможностите за нарушаване на взаимодействието личност – общество се увеличават. В резултат на това нарастват социалните проблеми на членовете на обществото, включително и на децата, чиято зависима позиция ги определя преди всичко като потърпевши. Много са причините, които водят до увеличаване на децата изпаднали по един или друг начин в беда, нуждаещи се от социална помощ. В развитите страни се смята, че социалната помощ трябва да се проявява предимно като „помощ за самопомощ”. Тя предполага личността да бъде научена сама да си помага, да преодолява трудностите и неудачите в живота си, да изгражда сама способност да е такава, каквато иска да бъде и сама да решава социалните си проблеми. Не е достатъчно само да подслоним, нахраним, облечем, дадем пари. Много по важно и необходимо е, но и по трудно да формираме готовност за успешна самореализация, за активно социално поведение. Това се изгражда, чрез механизмите на социалното учене, което обхваща знания и способности за самопознание, за разбиране на зависимостите и взаимоотношенията в обществото за общуване, за вербализиране на своите чувства, мисли, опит, за преодоляване на конфликти, за усвояване и гъвкаво използване на социалните роли и др.

Съществуващият днес у нас модел в недостатъчна степен реализира помощите, като „помощ за самопомощ”. Условията позволяват децата със социални проблеми да бъдат нахранени, облечени и приютени, но не и да бъдат удовлетворени основните им потребности от обич, внимание, грижи, доверие, не се осигуряват възможности за пълноценно развитие на личността. Дейността на НПО е в тази насока, през програми за успешна социализация на децата в обществото, но не е достъчно мащабна.

Оценката на детското благополучие е нещо изключително трудно, използва се сериозна професионална подготовка и голям житейски опит. Методите за оценяване са интервю и наблюдение. При първата среща социалния работник трябва да прецени и съобрази – възрастта на детето, пола, характерните черти, желания, чувства, емоции, потребности, нивото на физическо и психическо развитие и има ли някаква вреда, от която детето е страдало, доколко родителите на детето могат да повлияят върху детското благополучие. За оценка на детската нужда се използва най-вече интервюто. Важно е къде и кога ще бъде проведено интервюто. Много често децата изопачават информацията, премълчават чувствата си, срамежливи са, фантазират, отговарят със заучени фрази. Това социалният работник трябва да преодолее с много такт и умение, без назидателен тон. Интервюто с по-малки деца може да се проведе в специална стая, като се използват кукли, конструктор, рисувателни материали. Играта в живота на детето е много важна и социалния работник трябва да е готов да я включи в интервюто.

При оценяване нуждите на детето, не се базираме само на интервюто с него. Трябва да разговаряме с родители, приятели, учители, други социални работници, супервизори.

Успоредно с работата с детето, трябва да се работи и със семейството. Семейството е една система и равновесието й може да бъде нарушено от много неща – алкохолизъм, наркомания, материални затруднения, етнически проблеми и т.н. Нарушения баланс на системата рефлектира най-силно върху развитието на децата.

Ролята на социалния работник е да защити интересите на детето. Ако родителите могат да ни помогнат ги привличаме в работата. Необходимо е хората в семейството да се научат да общуват по между си. Възможно е родителите да нанасят вреда на детето си, без да осъзнават това. Възможно е да упражняват емоционален тормоз на детето. Трудно се работи със семейства в които има насилие. Хората не са склонни да говорят за това.

В социалната работа с деца и младежи има и образователен характер, към нея трябва да бъдат привлечени училището, здравеопазването. Децата от рисковите групи имат нужда на първо място от дом, храна, облекло. Когато в семейството има насилие, липса на грижи, внимание, сигурност, занемаряване на детето има риск от психологически дискомфорт. Трябва да сме наясно с очакванията на родителите, защото детското благополучие зависи от тях.

Един от най-трудните периоди от жизнения цикъл на семейството е семейство с юноша. Юношата подлага на преразглеждане цялата представа за себе си, своя идентитет, за своето семейство. Ролята на родителите е поставена на изпитание. Трябва да се намали контрола, да бъде оставен юношата да излезе извън семейството, да търси своето място, сред връстниците си. Родителите трябва да го подкрепят, да уважат нуждите му от социализация, да следят за някакви отношения в развитието му, да му предлагат своята защита, да има чувство за сигурност.

При социална работа с деца с увреждане от голямо значение е работата с родителите. Принципите от които трябва да се ръководим са – децата с увреждане са като другите деца, първо внимание към детето, после към увреждането, подпомагане на цялостното развитие – физическо, умствено, личностно. Необходимо е да се въведе интегрирано обучение на тези деца – например в обикновено училище, но в обособена паралелка. Реална необходимост има от активно участие на родителите в учебния процес. Това предоставя добра възможност за изравняване на децата с увреждане с нормалните деца.

Усилията на специалистите са насочени към изграждане на уменията на родителите за работа със собствените си деца. Това би могло да стане, чрез консултиране, чрез провеждане на родителски семинари, поддържащи групи, в които да се споделя опит за отглеждането и възпитанието на децата. За да може обществото да окаже ефективна социална помощ, необходимо е да се има в предвид двете основни направления, чрез които тя се реализира, социална помощ насочена към личността на детето и социална помощ насочена към семейството, училището и други институции, отговорни за отглеждането и възпитанието му.

Като реформа на институциите за деца сираци се въведоха  приемните семейства, като алтернативна грижа за децата сираци. Институционалното отглеждане на децата винаги ще си остане дълбоко неефективна. Децата се нуждаят от стабилна надежда и дълготрайна връзка с възрастен човек по време на най-ранната фаза от живото на детството, която е най-важна. Трудностите да се намерят и обучат приемни семейства в България са много: културни, религиозни, социални и др. За едно дете сирак е важно да присъства някой възрастен в моменти които са важни за него в живота му. Приемните семейства трябва да бъдат обучени, за да са наясно с дълбочината на емоционалните неблагополучия на детето и трудностите, които ще възникват при взаимодействието между тях и децата.

Въпреки безспорното предимство на приемните семейства, може би много деца, ще продължават да живеят в сиропиталищата. Трябва да се положат максимални грижи за преодоляване на негативните отрицателни последици.    Това може да стане, чрез:

- индивидуален подход – за всяко дете е важно кой е точно неговият настойник;

- обучаването на персонала – постигане на съзнание на собствените стереотипи към децата без родители, обучението в психоаналитичната теория, това дава възможност на персонала да осъзнае дълбочината на емоционалната неблагополучие на децата сираци, но и да си даде сметка за отговорността, която поема да бъде фигура заместител, която ще компенсира в някаква степен неудовлетворената потребност на детето.

6.2Социална работа с алкохолизъм и наркомании

Социалната работа със зависими от алкохол и наркотици хора е доста трудна и изисква умение и добра професионална подготовка на лицата ангажирани да помагат с цел интеграция на тези личности.

В България е създадена национална програма за превенция, лечение, рехабилитация и превенция, но за съжаление тази програма не работи ефективно поради липса на средства. Рехабилитацията е насочена към младите хора- възможност да се ресоциализират зависимите, информация за негативните последици от употребата на наркотични вещества.

Причината водеща до употребата на наркотични вещества и алкохол са различни – могат да са негативно влияние на семейни проблеми, под влияние на социалната среда и хората с които човек общува. Не малка част от зависимите от алкохол и наркотици са младите хора – причини за тази зависимост могат да бъдат липсата на внимание от значимите хора, насилие, лесен достъп до алкохол, цигари, пари и вещи.

Институциите ангажирани с тази дейност – държавни и неправителствени организации. РДВР, Център за психично здраве, ХЕИ, НПО, Здравната каса, Здравни заведения за промоция и профилактика на здравето, Министерство на здравеопазването и др.

Възрастта в която младите хора посягат към наркотиците е 11-12 – 15-16г. възраст. Обикновено това става с марихуана, органични разтвори. Около 55% от учениците са жертва на насилие в училище – грабеж, рекет, кражби, психичен тормоз, побой, изнасилване.

Насилието и употребата на наркотици може да се ограничи, чрез индивидуална работа с ученици склонни към употреба, чрез специални програми в които да се включат, програми за спорт, хоби и др. Необходимо е повече внимание от страна на родителите, необходима е повече информация за негативните последици, които причинява употребата на наркотични вещества, алкохол и цигари.

За предотвратяване на тези негативни последици трябва да се работи на физическо и психично ниво за промяна на мисленето особено сред младото поколение.

В САЩ има създадени комуни, които биват 3 вида:

- тип строго специализирана медицинска и психологическа помощ – екип;

- тип екипна взаимопомощ – повлияване от приятелски кръг, семейство;

- комуни създадени на базата на религия;

Програмите за превенция са много важни. Необходима е индивидуална работа със всеки клиент – за достигане същността на проблема и неговото решаване. Програми за работа с малцинствата, програми за работа в армията, затвора, работа с децата в социални домове. Социални дейности за проблеми свързани в семейството, където се употребяват наркотици. Важна е ролята на полицията – да си върши добре работата.

Приемането на психоактивни вещества бива няколко вида:

- перонално – през устата, най-лесния начин;

- анални – чрез свещички;

- венозно приемане- най-бързия начин на приемане, изисква се стерилност – чрез игла;

- подкожно – много болезнено, получават се подутини, абсцеси;

- чрез дихателна система – вдишване на лепила, ацетон и други. Употребата на летливи вещества е изключително опасна. Организма се предразполага към болести, намалява се защитните сили на организма.

- чрез дъвчене, смучене – таблетки, лепенки;

- смъркане – кокаин – активно вещество, минава през лигавицата до мозъка;

- чрез мазане – по тънките части на кожата;

Някой вещества се изхвърлят от организма, чрез бъбреците, черния дроб и не остават трайни последици, но има и такива които не се изхвърлят напълно, остават в организма, натрупват се и това води до нежелани последици, които остават за цял живот.

Психоактивни вещества са много видове – никотина, кокаина, хероин, кофеин, марихуана, екстази, амфетамини, канабис.

Лечението на хероиновата зависимост е замяната с подобно вещество – метадона. Приема се под формата на таблетки или капки. Определя се индивидуално, дозата може да се намаля.

Хората зависими от психоактивни вещества имат не само физически проблеми със здравето, но и психични – това оказва влияние върху социалната група, контактите с други хора, води до социална изолация, семейна изолация, различни психични разстройства. След години остават дълбоки психиатрични проблеми – разбити контакти и др.

Социалната работа с зависимости е изключително трудна. Работи се обикновено в екипи, използва се групова терапия, индивидуална, семейно консултиране. Изисква се добра професионална подготовка от добри специалисти, лекари, психолози, социални работници, педагози, заедно с подкрепата на родители, семейство, училищно ръководство за прилагане на превантивни програми в училищата.

6.2   Социална работа със стари хора

Човешкото обществото има своето възрастово деление на пластове. Стареенето се разглежда като неизбежна реалност и неперспективен период. То е социално и биологично изменение на личността на възрастния човек и се характеризира със спад на интелект и физика, отслабване на мотивацията за живот и дейност, засилване на тревожността и безпокойството. Определя се като възраст на най-лошата адаптация, но това все пак зависи от жизнения опит на всеки отделен човек. В ежедневието сме свидетели на масова изолация на самотни стари хора. Липсата на социални контакти и разпадането на патриархалните връзки са основните фактори за тяхната лоша адаптация. За възрастните хора не е достатъчно да бъдат нахранени, облечени и лекувани. Необходимо е да бъдат разгледани по-задълбочено техните потребности и проблеми. Проблемите на третата възраст са непосредствено свързани с физическите, физиологичните, психичните и социалните проблеми настъпващи с възрастта. Психиката на тези клиенти е лесно ранима и контактите с тях изискват сдържаност. Важен проблем в живота на възрастните е проблема с общуването. С напредването на възрастта и стареенето все по-ясно се очертава тенденцията на отслабване и ограничаване на социалното участие. Това предизвиква редица негативни психични преживявания, възниква чувство за изолираност и самота.

В тази общност има широко поле за социална работа и би следвало да стане политика за управляващите страната ни. Задачите които стоят пред социалната работа със стари хора би трябвало да са насочени към задоволяване на техните потребности и желания, да им се помогне при справяне с ежедневните проблеми, за да водят пълноценен живот, да бъдат полезни за себе си и близките си, да се елиминира чувството за изолация, самотност и безперспективност и т.н.

Подходите в социалната работа със стари хора са общо приетите в социалната работа. Психо-социалния системен подход изисква изследването на индивида да стане заедно с неговото обкръжение, то е елемент от система.

Кризисните интервенции са индивидуален подход и изискват специални умения от страна на социалния работник.

Когнитивния подход цели промяна на нереалистичните очаквания, промяна на себеконтрола. Подходящ е за стари хора с увредени сетива, защото това отключва паранои, фобии.

При личностно – центрирания подход много ценни са емпатията, конкурентността, автентичността, скачването клиент – социален работник.

Поведенческия подход разглежда човешкото поведение като резултат от научаване на различни патерни. Ориентирания към задачата подход имаме когато е поставена конкретна задача на клиента и се обсъжда как той се справя. При работата със стари хора е задължително да ги изследваме дали са в депресия.

Конструкта за здравен статус при стари хора включва 4 компонента: болест – патология, влошено здраве, функционални ограничения, инвалидност. Целта на социалния работник е да търси това което може да се възстанови или да се компенсира. Краткосрочните цели, когато имаме клиент в депресия са да се обърне внимание на болестта му, да се направи оценка на начина му на живот, разбиране и формулиране на депресията. За успешната адаптация е важно не само жизнения опит, но и запазване високо ниво на мотивация.

Стария човек често става жертва на прието стереотипно отрицателно отношение. Само клиента може да ръководи промяната и темпото, защото това е неговият живот. Груповата социална работа със стари хора е важен метод, както в домовете за стари хора, така и в дневните центрове и други подобни организации.

Ремотивационната терапия цели да се стимулира индивида, който е загубил интерес към настоящето и бъдещето. Този вид терапия не се препоръчва към дезориентирани и регресиращи клиенти. Групите са от 15 души и се събират един или два пъти седмично. Провеждат се 12 сесии по 5 стъпки. Ремотивационната терапия помага на клиента да сподели лични неща с другите, да практикува социално поведение и роли, помага на хората да погледнат реално на себе си. При старите хора не предстои преструктуриране на личността, а им се помага да сравнят миналото и настоящето и да го приемат.

Друг метод е психотерапията. Тя се използва при пациенти с дефицити при самообслужването и когнитивни проблеми. Тук трябва да се случат 3 неща – клиента и социалния работник да дефинират социалните проблеми, да поставят реалистични цели за разрешаването на всеки проблем, идентифициране и използване на конкретни средства за постигане на конкретни цели.

Този модел може да се използва само когато клиента е дал съгласието си. Подходящ е при кризисни ситуации като пенсиониране, постъпване в болница, овдовяване и др.

Феномена бъбривост на старите хора може да се използва в метода /лайф – интервю/.

Реминистенцията помага да се изяснят семейните роли, да се справят със скръбта, междуличностни отношения, вентилиране на чувства.

Съществуват и реалистично ориентирани групи с цел получаване на информация за време, място, имена. Участниците в тях са дезориентирани клиенти.

Има и групи за взаимопомощ на хора, които се грижат за възрастни хора. Всяка работа в началото се провежда под супервизия. В услуга на старите хора са и дневните центрове. Те имат следната структура – управление, професионален съвет, персонал. Персонала има списък с предписаните услуги, регистър с квалификация на работниците, водене на записки и протоколи.

Услугите, които се предлагат в дома са – квалифицирани домашни грижи, персонални грижи – къпане, чистене на дома, пазаруване, физико-терапия, психотерапия и др. Временното обгрижване  е в помощ на членовете на семейството, предпазва ги от изтощение и дава възможност за продължаване на фамилното обгрижване.

Хоспис – това е един вид грижа за стари хора в процес на умиране. Насочена е към качеството на живота през последните месеци от него. Обграждат се и болните и близките им. Зачитат се духовните потребности. Основната философия е, че смъртта е част от живота и трябва да бъде приета.

6.3Социална работа с безработни

Попаднали в кризисни ситуации свързани със загубата на социален статус, заетост както и с други лични проблеми хората загубват способността си за справяне с емоционалния дисбаланс.  В ситуация на безработица, човек е особено уязвим. Личните му механизми за справяне с проблемите поради определени причини са блокирани.

Смисълът на работата на социалният работник е да подпомага клиентите при мобилизирането на собствените им ресурси за справяне с текущите проблеми.

Консултирането е специфичен метод на помагане на хора в затруднено положение. Максималната ефективност при провеждане на индивидуалната консултация се постига, когато клиента е активен участник в решаването на собствения си проблем.

Социалният работник цели да  разпознае потребностите на клиента и да му помогне, като го подкрепя и насочва в процеса на решаване на проблема си. Трябва да се ориентира за състоянието и персоналните потребности на клиента.

При консултирането се реализира двустранен процес на взаимодействие, в резултат на това клиента повишава своите умения да се справя с една реална ситуация. Крайната цел се свързва с избор на правилна стратегия и вземане на решение за подходящ начин на действие.

Целта на консултирането е постигане на промяна в мисленето, способностите за учене, за вземане на решения и тяхното реализиране, чрез оказване на помощ за по-добро разбиране на тези проблеми, чрез повишаване на самочувствието на клиента и предоставяне на емоционална и рационална подкрепа.

Фазите през които протича процеса на консултиране са в логическа свързаност и последователност. В първата фаза – подготовка на разговора социалният работник трябва да се запознае с цялата налична информация за клиента.

Следващата фаза е установяването на контакт. Консултантът се представя и обяснява на клиента за своята дейност и роля. Препоръчително е да се започне разговора с по-общи теми като се цели намаляване на напрежението у клиента. Например за професионалната квалификация, какъв е професионалния му опит, къде е придобил този опит, общото здравословно състояние.

След посоченото въведение следва изясняване целта на срещата. Това  е диагностична фаза – изследваме желанието на клиента  и проблема му. Какви са неговите идеи за търсене и намиране на работа. Консултантът внимателно изслушва и наблюдава клиента. Важно е да се установи до каква степен клиента се ориентира в ситуацията и каква е активността му за решаване на проблема, а също и подкрепата или въздействието на най-близкото му социално обкръжение.

Цялата информация която подава клиента за себе си все още не означава наличие на пригодност за извършване на определен вид дейност. Разполагаме и с други източници – диплома за завършено образование, допълнителни квалификации, информация от работодатели. Цялата информация за клиента се анализира и се определят следващите стъпки, които клиента следва да предприеме.

Консултантът трябва да  изясни на клиента своята роля на помагащ – партниращ при процеса на търсене и намиране на работа.

Във фазата на съвместно изясняване на целите, сключване на „договор” е важно консултантът и клиентът заедно да анализират- събраните данни. Консултантът прави обобщение, а клиента го поправя или допълва при неточност. В края на обобщението, консултантът трябва да обсъди с клиента въпроса за целите и пригодността. Възможни са 3 варианта:

- клиента е пригоден;

- клиента „не съвсем”  пригоден -  в този случай се иска становище от психолог и се провежда отново доуточняващо интервю;

- клиента не е пригоден – това е труден момент както за клиента, така и за консултанта и трябва да се внимава да не се наруши добрият климат. Препоръчително е да не се съобщи веднага на клиента, че не е пригоден за дадена професия или работно място. Консултантът трябва да използва сравнения или да опише всички изисквания за дадена професия по начин по който ще накара клиента сам да стигне до решението, че не е пригоден, но само когато са събрани всички необходими данни за клиента.

Изходът от консултирането като процес зависи от това дали желанието и целта на клиента са формулирани открито още в началото на процеса. Съвместно се изяснява следващия подход за реализация на постигнатото вече решение.

Последната фаза е вземане на решение. То се взема от клиента нов тясно сътрудничество и взаимодействие с консултанта. През тази фаза клиента е получил цялостна информация относно пазара на труда, подходящи обучения, програми и необходими, документи за кандидатстване за дадена позиция и остава да пристъпи към реализиране на взетото решение.

В случаите когато не се стигне до вземане на решение от страна на клиента се договаря нова среща за обсъждане на други предложения, алтернативи и възможности.

Техники за умело задаване на въпроси.

Когато клиента е много разговорлив , задаваме т.нар затворени въпроси – Искате ли, Имате ли…?

При по-сдържани клиенти се задават директни отворени въпроси – Как си представяте вашата бъдеща професионална дейност?.

Когато е необходимо повече информация за клиента- въпроси изискващи по-обширен отговор, започващи с „Как?”, „Колко?” и др.

При работа с т.нар. „трудни клиенти” в този случай е възможно разговорът да не потръгне добре – тогава може да се проведе разговор за самият разговор „Виждам, че разговорът нещо не върви…”.

Подходи по време на разговор

- проблемът на безработицата е твърде сериозен  и консултантът не е уместно да се шегува;

- клиента не бива да се чувства, като на разпит;

- неподходящо е саморазкриване от страна на консултанта;

- да не се насърчава зависимост на клиента от консултанта;

- консултантът да не влиза в ролята на голям експерт;

Планирането е основен момент за ефективното осъществяване на предлаганата услуга за клиентите на бюрата по труда. Планът трябва да съдържа целта, която клиента трябва да изпълни.

Стъпките за постигане на целта трябва да бъдат:

- въвличащи – да мотивират клиента с това, че му осигуряват успех;

- конкретни – ясни, да няма двусмисленост;

- измерими – участниците трябва да знаят ясно кога една задача е изпълнима;

- достижими – задачите да са изпълними от гледна точка на възможностите;

- реалистични – реална ситуация и реални срокове;

Плановете трябва да съдържат ясни задачи мотивиращи клиента. Клиента трябва да получава необходимата обратна връзка, нужна и но двете страни, за да отчита и подкрепя извършеното. Стъпките включени в плана трябва да бъдат разработени така, че доверието, успехът и мотивацията да нарастват.

Важен елемент от общия процес на оценяването и консултирането е отчета. Отчета трябва да предлага, професионална, достатъчна, ясна и недвусмислена информация.

Съдържанието на отчета включва следните раздели:

- обща информация за клиента и конкретната ситуация;

- резултати след оценяване или друга психологическа дейност;

- ограничения или пречки за работа

Първият раздел включва достатъчно данни за образованието, трудовия опит и дейността в свободното време.

Във втория раздел се правят уточнения във връзка със събраната вече информация, като мотивация, себепредставяне и др.

Изводи – обобщава се накратко основните следствия, касаещи заетостта на лицето, които да прераснат в целите и стъпките от плана за търсене на работа.

Ограничения и пречки – описват се здравословни проблеми, инвалидности и ограничения поради домашни задължения и др.

6.4Социална работа с хора с увреждания

Инвалидността е всяко ограничаване или липса, като резултат, увреждане на способности да се извършва дейност по начин или степен приета за нормална за всеки човек. Общ белег на инвалидността е отчуждаването от труда, от групата, от социалните и обществените отношения. Инвалидността се приема като поражение на човека, слагащо отпечатък върху целия му по нататъшен живот.

Страда не просто орган от тялото,а цялото тяло – страда и личността. Тук е и оценката, изискванията и поведението на обкръжаващата социална среда. Човекът става инвалид, не единствено по силата на увредата, а много повече по силата на социалната оценка. Доминираща личностна характеристика става на инвалида, преустановената социализация, изолацията, отчуждеността. Увреждането измества по категоричен начин традиционните прояви на съжителство и отношение към инвалида.

Лечението на инвалидността е успешно осъществимо при повечето от хората с увреждания, но ако се подхожда комплексно към личността и само ако се решават диференцирано деликатните въпроси по организацията на подходящия, стимулиращ и утвърждаващ труд.

Социалната интеграция на хора с увреждания е цел на социалната работа. Тя разглежда как се вписва човек в обществото и обществения живот.  Способността на човека да влиза във взаимодействие с околната среда е повлияна от много фактори, които биха могли да подобрят или влошат адаптацията.

При социална работа с инвалиди се утвърждава идеята, че помагането на хората при решаване на техните житейски проблеми е сложна дейност, изискваща определена компетентност.  От изключително значение са етичните норми и ценности на професията на социалния работник – за отговорността, за доброто на клиента, конфиденциалността, преимущественото значение на интересите на клиента при взаимодействие с различни институции и др.

За да успее да помогне на клиента си социалният работник трябва да  е на ясно със своята роля в процеса и целите които трябва да постигне. Трябва да има умения необходими за разделение на проблемите на клиента и подкрепа в области - табу. Всяко от уменията необходимо за различните фази от работата, те могат да придобиват различно значение или да имат променливо въздействие в различни етапи на взаимоотношението.

Шулман описва четири фази в социалната работа с инвалиди – предварителна, начална, средна и заключителна или преходна фаза.

Предварителната подготвителна фаза е разположена във времето, предшестващо първия контакт с клиента – информиращ. Началната договорна фаза се отнася до първите срещи в които социалния работник достига до работен договор с клиента.

Средната работна фаза е времето, когато се осъществява истинската работа.

По време на заключителната и преходна фаза, социалния работник подготвя клиента за приключване на взаимоотношението и за самостоятелно справяне с проблема. Философията на която се базират методите на процесната индивидуална работа важи и за социалната работа с инвалиди и включва няколко нагласи: уважение към клиента, доверие в способността на хората да разбират себе си и другите, помощни цели, повишаване на автономността на клиента и оказване на социална подкрепа, помагането се възприема като взаимодействие между равнопоставени субекти, като партниране и сътрудничество.

Наличието на тези нагласи позволява да се реализира процес на помагане, който действително да съответства на идеята „помощ за самопомощ”.

Важно е клиента да почувства, че в този момент социалният работник е на негово разположение. Да се изгради вътрешна сигурност за клиента, чрез изразяване на безусловно, доброжелателно отношение и загриженост, чрез приемане и емпатия.

Психиката на хората с увреждания /инвалидите/ е много лесно ранима и социалният работник трябва да има това в предвид в работата си с тази група хора.

Миналият ни опит при работа с хора с увреждания би могъл да ни помогне да открием нещата, които най-често ги правят тревожни. Умението да се търси обратна връзка от клиента е изключително важно. Трябва да сме преценили правилно каква е мотивацията за промяна, какви са способностите, потенциалът му за справяне и нуждите, които има. Идентифицират се ресурсите в непосредственото му обкръжение.

Като средство на социалната работа при хора с увреждания успешно би могъл да се използва методът социална работа с групи и общности. Независимо от вида на групата, от нейните цели, състав, дейност, взаимодействие, тя е изправена пред необходимостта да взема решения. Тези решения са ефективни, ако за преминали през основните фази – формулиране на проблема, набиране на информация, извеждане на алтернативни решения, избор на най-добро решение и преформулирането му като общо групово решение.

Основната цел на водещия при социална групова работа е да помогне на групата да постигне своите цели, да улесни развитието на груповата автономия, на способността на групата да поеме отговорността и намери механизмите за решаване на своите проблеми или защити своите интереси.

Оказването на взаимопомощ между членовете на групата е от голямо значение и за двете страни.

Хората с увреждания много често са в състояние на стрес.

Стресът е състояние при нарушено равновесие между изискването на външната среда и осъзнаваната от личността възможност да отговори на тези изисквания. Когато организма е провокиран да промени обичайното си състояние изпада в генерализирано тревожно разстройство, каквото е стресовото разстройство.

Стратегиите за справяне със стреса са – информираност, чувство на контрол над събитията, самонаблюдение и самопознание, поддържане на заетост, социална подкрепа, усещане на нуждата от помощ, употреба на лекарства в определени моменти, наличие на персонални контакти, предприемане на някакво действие.

Успешното справяне със стреса зависи от ресурсите на личността, обкръжаващата среда и от навременното оказване на помощ.

По отношение на инвалидите в областта на социалната интеграция не е направено много. У нас инвалидите са 11% от населението- един значителен процент. Има нужда да бъдат обхванати в социални програми, които да се грижат за тяхното психично здраве. Няма необходимото многообразие и качество на услуги за инвалиди.

В България има още много какво да се направи по отношение на хората с увреждания /инвалиди и нетрудоспособни хора/. Необходими са социални програми, които да се грижат за тяхното психично здраве, за решаване на онези социални и физични проблеми, които биха дали възможност на всеки инвалид да се грижи за себе си. Не е достигнато необходимото многообразие и качество на услугите за хора с увреждания.

Значителен принос при интегрирането на инвалидите в обществото има Фондация „Рехабилитация и социална интеграция на инвалиди”. Приносът на НПО, благодарение на финансиране от чужбина също не е малък.

В гр. Поморие през 2001 г. бе открит център за обучение и рехабилитация на инвалиди „Св. Георги” с финансовата помощ на Холандката общност на инвалидите и фондация „Бъдеще за България”.

Средствата за икономическа защита на инвалидите са част от общия интеграционен процес. Финансовите средства, които получават трябва да са насочени за рехабилитиращи нужди от лечение, професионална квалификация, технически помощни средства, адаптация, за специална финансова помощ на семейства с деца инвалиди, специални кредити за инвалиди, за започване на самостоятелен бизнес, за транспортни услуги и т.н.

6.5Социална работа с жертви на насилие

В нашето ежедневие често сме свидетели на насилствени прояви, както физически, така и психически. В следствие на болестите на нашето време които са канцерогенни за душите на хората, нарастващата безработица и други, престъпността се увеличава непрекъснато.

У нас няма официална статистика за броя на хората малтретирани в дома си. Изследване на НЦИОМ сочи, че 26-28% от жертвите на насилие са деца, 38% са стари хора и 43% -  жени. Данните са изведени от отговорите на анкетираните за това дали познават лично жени, деца и възрастни хора, станали жертва на насилие.

Според изследването безпаричието, безработицата и стресът са основните причини за домашното насилие. То обаче не е характерно само за семейства с ниско образование и ниски доходи. Среща се и в семейства с висок социален статус.

Домашното насилие е явление, което често остава скрито и затова е още по-тревожно, поради тежките физически, психически и социални последици за жертвите му, които в повечето случаи са жени, а също и поради цялото му отражение върху живота на семейството изобщо.

Насилието нанася психична травма. Непосредствен отговор на всяко тотално и неочаквано преживяване, което човек не е в състояние да асимилира е шока.

Преживяването на насилие е индивидуално и може да се стигне до суициден опит. Психичната травма е състояние при което човек изпитва дълбока душевна болка и вътрешна нестабилност. Премълчаването на травмата води до отключването на психози или себеразрушително поведение. Последицата от насилие може да бъде и пост травматично стресово разстройство. Водеща проява е постоянно връщане към травматичното събитие – сънуване, оживяване на ситуацията в представите и др. Избягва се поведение което подсеща жертвите за събитието.

Жертвите на насилие обикновено не разпознават в себе си психичните последици от насилието. Трудно търсят помощ. Позицията им е пасивна. Този стил на поведение в следствие на насилието е проекция на утвърдената норма в културата ни да се мълчи за насилието, особено когато е в семейството или е изнасилване. Много често жертвите на насилие са виктимизирани. Виктимизацията е особено похват, който има за цел да вмени вина и отговорността за упражненото насилие у жертвата и да оневини насилника. Основното послание на виктимизацията във всичките и форми е, че жертвата сама си е виновна и е предизвикала по някакъв начин насилието.

Най-често подложени на насилие са живеещите в неблагоприятни условия хора – маргиналните групи.

Насилие може да бъде извършено в семейството, на работното място, на улицата и на много други места.

Европейският съюз в Резолюцията за защита достойнството на работното място дефинира сексуалното насилие, като форма на джендър /полова/ дискриминация. Сексуалното насилие на работното място е нежелано поведение от сексуално естество или друго поведение основано на пола, което засяга достойнството на жената и мъжа на работното място. Такова поведение създава заплашваща, враждебна или унизителна работна среда за засегнатия. В повечето случаи жертвите на този вид насилие са жените.

Домашното насилие е свързано с морални ценности и партерните които носят със себе си членовете му. Най-често това насилие се извършва срещу жените или децата и по-рядко срещу мъжа. Често това насилие се приема като част от семейния живот.

Според много проучвания домашното насилие преминава през цикли, чиято интензивност и честотата се увеличава с времето и подтиква жената към самоубийство или повишен риск от убийство.

В контекста на домашното насилие се появяват периоди на нарастване на напрежението, които обикновено започват с психологическа агресия: незачитане на жената, презрение към всичко, което тя казва и прави, след това започват обиди, които често преминават във физическо насилие.

През цялата фаза на нарастване на напрежението жената обикновено полага големи усилия, за да поддържа равновесието. Тя може да отрича това, което чувства, за да потисне страха и да се само убеждава, че може да контролира ситуацията, особено ако вече е преживяла многократно циклите на насилието.

Фазата на избухването на насилието се характеризира с пълна загуба на контрол. В този период жената е постоянно тероризирана, тя може да се опита да се защити или да се скрие. След този период в шоково състояние жената може да потърси помощ и да говори за ситуацията с близък или професионалист – лекар или социален работник.

След кризата обикновено има период на възстановяване. Насилникът често е склонен да съжалява за това, което е направил и да моли за прошка, оправдава поведението си, обещава да не се повтори. Това поведение на насилника поддържа надежда у жената, че той ще се промени и няма да се държи грубо.

Тогава семейството отново заживява в период наречен „медена луна”. През този период жената е свидетел на един спокоен и внимателен партньор. Това я насърчава да остане с него и да преглътне ужасните сцени на насилие.

Този цикъл се повтаря и въздействието на насилието върху жената става все по-силно. Жената е обект на ежедневно презрение, на контрол и агресия, живее в страх, несигурност.

Колкото по-често се повтаря цикълът, чувството на вина за насилственото поведение на партньора у жената се засилва.

Домашното насилие има сериозни последици, както непосредствени така и в дългосрочен план, върху всички членове на семейството и всеки понася последствията както физически, така и емоционално.

Децата които живеят в среда, в която цари насилие обикновено стават свидетели на жестоки сцени, а по някога те самите са обект на насилие или заплахи. Тяхното емоционално състояние и физическо здраве са застрашени. Те придобиват чувство за вина, несигурност, уязвимост, смущения в поведението, трудности в училище и смущения в съня.

При фамилната терапия терапевта се опитва да разбере механизма  по който се е стигнало до насилие в семейството. Необходими са умения за работа със семейството за да се избегне директната агресия между членовете, до физическо или психологическо нараняване.

Фамилната терапия отстоява твърдението, че всеки член на семейството носи отговорността за поведението си и има избора да извърши насилие, носи и отговорността да се предпази от насилие. Този който е избрал да извърши насилие, носи отговорността за това.

В много страни наред с институциите наказващи насилието има и такива, които се борят с него давайки помощ и на жертвите и на насилника. В повечето случаи насилника е човек с психичен проблем.

При насилието в двойката няма индикатори в коя двойка може да се стигне до насилие, няма връзка с умствените и интелектуалните възможности на насилника. Съществуват дългогодишни бракове в които насилието съществува от дълго време. Наличието на повече власт, идваща от физическата сила и възможността за социално функциониране, води понякога до злоупотреба с тази власт от страна в повечето случаи на мъжа.

В много семейства мъжествеността се определя чрез отричане на женствеността. На жената се приписват прояви на каквато и да е слабост. Насилието в семейството се явява като изход от една ситуация на общуване, която започва невинно, но лавинообразно се натрупва напрежение и ескалира в насилие. От значение за общуването в двойката е какъв опит пренасят от семейството си.

При семейства с насилие зависимостта един от друг е голяма и в повечето случаи те не успяват да се разделят въпреки желанието им. В процес на работа с тези семейства е важен момента когато трябва да се разбере разликата между агресивно поведение и зряла мъжка роля. Повечето жени се научават да приемат, че ролята на жената е свързана с осигуряване на интимност и емоционална подкрепа. Като идея да се въведе понятието роли в двойката.

Жертви на насилие в семейството могат да бъдат и децата. Съществува риск в по-дългосрочен план някои деца да развият твърде голям толеранс към насилието и да приемат този тип поведение като нормален начин на общуване, на изразяване на чувствата и решаване на конфликтни ситуации. Друга част от децата се затварят в себе си, изпадат в депресия и се поддават на чувството на отчаяние и безпомощност.

При работа с децата жертва на насилие като социални работници е много подвеждащ момента да влезем в ролята на спасители, което би изчерпило терапевтичните възможности. Необходимо е да запазим своята неутралност, да изразим своето доверие към детето и същевременно да предоставим инициативата и отговорността за промяната на родителите.

По статистически данни, физическото малтретиране на деца се случва 6 пъти по-често в семейството, отколкото извън него. Борбата срещу това насилие трябва да бъде открита и масивна, подкрепена, чрез закони.

Принципи на работа с жертвите на насилие:

- ангажиране на служителите;

- уважение и зачитане на клиента търсещ помощ;

- информиране на клиента за всички възможности, интервенции, за да може да вземе най-доброто за себе си решение;

- правото на клиента за избор на алтернативи за лечение и услуги;

- индивидуален подход в зависимост от личните потребности;

Стъпките за оценка на случаите са – оценка на формата на насилие, оценка на симптомите, оценка на опасностите за жертвата.

В правната ни уредба има много несъвършенства по отношение на насилието.

Благодарение на центровете за извън съдебна защита, има възможност да се окаже по-реална помощ на жертвите на насилие. За Бургас Асоциация „Деметра” е с доказани резултати от съвместната си работа с държавните институциите работещи по проблема.

България е от малкото страни в Европа, които са приели закон за защита от домашното насилие. Този закон приет от парламента т.г. предвижда редица мерки срещу насилниците. Предвиждат се и различни програми за възстановяване на жертвите и лечение на насилниците от агресията им.

6.6Социална работа с недоброволни клиенти

Социалната работа е част от обществените отношения. Целта й е да се окаже помощ на попадналите н нужда, опасност или риск лица, за да могат същите да преодолеят неочаквано възникналия риск и да стабилизират възможностите си за защита на своето съществуване, като съставна част на обществения организъм.

Съвременната философия на помагащите професии се обосновава на идеите за правото на хората да управляват живото си,  на доверието в достойнството и способностите на личността.

Оказващият помощ социален работник следва да има достатъчно увереност в значимостта на своята професия и непрекъснато да обогатява специалните си и общи знания. Паралелно с това следва да спазва изискванията на етичния кодекс и да работи за издигането на доброто име на социалната работа.

Изброените цели, идеи и умения са особено валидни при социалната работа с недоброволни клиенти.

Недоброволния клиент е обект на принуда. Принудата цели защита на обществените интереси и интересите на самия клиент, когато той не е в състояние да ги решава. Принудата е средство за коригиране на отклоняващото се от нормите поведение, за предотвратяване, преодоляване на някаква опасност за обществото. Тя е нарушаване на човешките и гражданските права, но се осъществява в полза на обществото, да се защити.

Ролята на социалният работник като посредник между обществото и недоброволния клиент е много трудна. Наред с всички други умения, той трябва да е инициативен и изобретателен.

Проблемът може да бъде заявен от семейството на клиента, от близки или институция, ако е институционализиран – поставен под запрещение и н.т.

Недоброволни клиенти могат да бъдат и хора с психиатрична патология. В този случай клиента е с дезадаптивно поведение. Когато говорим за недоброволен клиент с душевна болест – шизофрения, циклофрения и др. ние трябва да знаем, че той живее в свой собствен нереален свят. С поведението на нашият клиент трябва да бъде съобразено и естеството на помощта. В тези случаи неадекватността е сериозна пречка за социалната работа. Социалният работник не бива да допуска патернализъм във взаимодействието си с клиента. Винаги трябва да се търси диалог дори с най-психотичния клиент. Трябва да му докажем, че ние сме негов партньор и зачитаме неговите права, това е и целта ни като социални работници – опазване правата на клиента.

Недоброволен клиент може да бъде и с болестна зависимост към психоактивни вещества. Неговото състояние преминава през няколко фази: повишен интерес към обществото, повишено влечение, повишен толеранс, психична зависимост, телесна зависимост.

В тези случаи социалният работник трябва да е зареден с много търпение, вяра и сътрудничество. За да има резултат от работата с клиента той трябва да стане доброволен.

Недоброволните непълнолетни клиенти на възраст 14-18 години са такива поради особеностите на своето възрастово психологично развитие. Това е момента на тяхната интеграция, изграждане на ценностната си система. В същото време те са незрели, социално некомпетентни и са склонни към подражание и показност. При своята идентификация са склонни несъзнателно да копират модели на поведение.

Социалният работник не бива да забравя всички особености на тези възрасти и да покаже зачитане личността на юношата. Много са факторите които могат да повлияят на психичното развитие в тази възраст и да доведат до девиантно поведение на клиента ни. Най-силни сред тях са влиянието на семейството и на микросоциалната среда – приятели, училище и др.

Нашият клиент може да бъде недоброволен, защото има престъпно криминално поведение или лишен от правото на свобода.

Модерните тенденции за социална работа с лица лишени от правото на свобода и излежаващи присъда са хуманизъм и въвеждане на рехабилитационни програми. Промяната в тези институции става много бавно.

Ресоциализиращите програми трябва да бъдат насочени към адаптация на затворника към влизането му в затвора. Това може да стане с осмисляне на прекараното време там – с развитие на технически умения, обучение, изучаване на езици, пълноценно структуриране на деня, с цел да се стигне до събуждане на личната отговорност, осмисляне на собствените си проблеми и алтернативите им.

Потенциални клиенти на социалната работа са и административните служители на затворите. Трябва да се постигне промяна в стереотипите на мислене на персонала и зачитане на личността на затворника.

Също важна е и програма за адаптация на затворниците при напускане на затвора и тяхното интегриране в обществото. Такава програма би се отразила положително върху ресоциализацията на клиента.

При прилагане на метода индивидуална работа с недоброволни клиенти е препоръчително първата стъпка де не е оказване на реална помощ. Следващата да е не натрапливо внимание и загриженост към личността, а не към неговия проблем. Съпротивата на недоброволния клиент отразява неговото определение за ситуацията. В него може да има фундаментално несъгласие за това в кой е проблемът. Необходимо е в началото да бъде изградено доверие и клиента от недоброволен да бъде доброволен, което ще е предпоставка за добри резултати от съвместната работа.

При установяване на контакт с предписан клиент, социалният работник трябва да има умението да преодолее очакването за липса на интерес и да се намеси в процеса там където е най-необходимо в случая. Едни от най-трудните моменти при работа с недоброволни клиенти е решаването на етични дилеми. Спазването на етични норми и правила в Етичния кодекс за задължителни за социалният работник.

- да зачита уникалността на своя клиент;

- да се отнася към хората, като към личности;

- да очаква и изисква отговорност от себе си и от клиента;

- да уважава правото на личен живот, правото на свобода на избор;

- да установи условия на партньорство и равноправие с клиента и т.н.

Разглеждането на социалната работа, като обществена система не изисква тя да бъде институционално обособена, като отделно организационно формирование. Преходът към социална работа, като цялостно развитие за да се изработи единен ритъм и съгласуване на отделните компоненти, така, че социалната работа да бъде в най-голяма степен полезна и ефективна за обществото.

6.7Социална работа с малцинства

Социалната работа е част от обществените отношения. Целта й е да се окаже помощ на попадналите н нужда, опасност или риск лица, за да могат същите да преодолеят неочаквано възникналия риск и да стабилизират възможностите си за защита на своето съществуване, като съставна част на обществения организъм.

Съвременната философия на помагащите професии се обосновава на идеите за правото на хората да управляват живото си,  на доверието в достойнството и способностите на личността.

Оказващият помощ социален работник следва да има достатъчно увереност в значимостта на своята професия и непрекъснато да обогатява специалните си и общи знания. Паралелно с това следва да спазва изискванията на етичния кодекс и да работи за издигането на доброто име на социалната работа.

Изброените цели, идеи и умения са особено валидни при социалната работа с малцинства.

Човек се социализира, чрез различни социални групи в чийто рамки се задоволяват лични и социални потребности. Стремежът на личността да е в баланс с външния свят и в равновесие със себе си е постоянен.

За малцинствата говорим, като за групи и за общности. Малцинствата могат да бъдат определени по различни признаци – етнос, професия, предпочитания, и т.н Най-често когато се говори за малцинства се възприема значението по признака етнос.

Всяка общност си има характеристики, специфика, спазват се определени норми и правила вътре в нея и това поддържа индивидите й във взаимна свързаност, отличава ги от останалите хора в една държава или град.

Често малцинствата са ограничени в социалната си свобода и това създава предпоставка за конфликти.

Преобладаващата малцинствена група, като етнос у нас са ромите, следвани от турци, арменци, евреи и т.н.

По голямата част от малцинствената група на ромите у нас живее в недоимък. Тази група носи най-различни наименования, като рискова, уязвима, зависима, социално слаба, отхвърлена, маргинална и др. Общото между тези наименования е, че всички живеят в неблагоприятни условия, които се намират под едно средно или обществено приемливо равнище. Сред тях има и социализирани семейства и индивиди, но за съжаление са много малък процент.

Семействата на ромите са многочислени, квалификацията на работещите е ниска, много са безработните, много са живеещите от социални помощи. Повечето от ромските деца са на улицата, някои от децата посещават детски заведения и училища, но по-голям процент са тези които не ходят на училище. Дори и да бъдат записани, пред тях застава проблема за езиково-говорната бариера. Не могат да се адаптират и напускат училище или повтарят класовете. Адаптацията е лоша още в най-ранна възраст.

Това е малцинствената група която има най-голяма нужда да се работи с нея.

За социалният работник е задължително наличието на положителна нагласа към ромския етнос. Много години е изграждано негативно мнение и поведение към ромите. Една от основните задачи на социалната работа е промяната на негативните нагласи на обществото, паралелно с промяната на самото малцинство – положителна. Трябва да сме подготвени и за съпротивите от страна на малцинството. Като при една маргинална общност, намаления социален контрол става почва за развитие на антисоциално и девиантно поведение, неспазване на обществените правила и норми на поведение. Социалният контрол е необходим, но без да нарушава гражданските и човешките права.

При първия контакт с общността социалният работник е добре да  се запознае с вътрешната йерархия. Да разбере кой е лидера и каква власт притежава в общността. С този лидер трябва да се осъществи първият контакт.

Добре би било в социалната работа да се привличат и обучават кадри от самия етнос.

Ромите живеят и общуват в групи и тези групи им дават сигурност. Семейството е най-голямата социална ценност за тях.

Ромите гледат на социалният работник, като на човек с власт. В тях има едно базисно недоверие към външния свят и външното обкръжение. Това недоверие изразява социалната позиция в която са били поставени. Години на ред се създава културата на зависимост при ромите. Това е и в резултат на неправилни социални програми.

Трябва да си даваме сметка и да разпознаваме емоциите по време на работа с малцинствата. Д се поставим на тяхно място за да разберем техните чувства и емоции.

При работа с малцинствени общности най-успешният метод от социалната работа е разработването и успешното прилагане на програми.

В програмите трябва да бъде предвидено участие на общността, за да има овластяване, да ги ангажираме сами да постигнат автономност.

Икономическия фактор е по-маловажен от програмите за интеграция, за да се получи социална интеграция, което е и целта и повода за социалната работа с малцинства, за да бъдат успешни програмите и работата с малцинствата, трябва да разберем техния начин на живот, мисли и чувства. Да създадем доверие в тях, възможност за промяна. Само по този начин ще има положителна промяна и резултати. Без дискриминация и сегрегация.

Много ще помогнат програми  и проекти за обучение, квалификация и преквалификация.  Много малък процент от ромите имат средно образование, а още по малък процент висше. Има хора, които имат желание да се развиват, но нямат финансови средства.

Чрез различни програми и проекти на НПО включват малцинствата  в целите и дейностите си именно за опознаване и информираност на обществото по тези проблеми. Имат за цел интеграция на ромите, чрез образователни програми свързани с репродуктивното здраве, предпазване от нежелана бременност и болести. Чрез партньорски взаимоотношения с държавни и НПО се стремят да осигурят достъп до образование, участие в пазара на труда, участия в обществените процеси.

Важно е социалния работник да може ясно и точно да определи своята роля, т.е. да обясни, че не предоставя услуги във вид на материални и парични помощи. Да им обясни, че може да им помага и подкрепя при решаване на проблемите си, че може да е партньор и посредник пред различни институции. Социалният работник също може да запознае малцинствените групи както с техните права, така и с отговорностите им.