Joomla Software solutions Template

Payday loan

Еврозона

11.1 Еврозона - същност

Въвеждането на единна валута на страните от европейската интеграционна общност е органична съставна част на плана „Делор“ от средата на 80-те години на миналия век, план за изграждане на Икономически и валутен съюз и на Единен вътрешен пазар на ЕС. Трябва обаче да се изтъкне, че идеята за единна валута не е нова за Европа. Още в началото на седемдесетте години на миналия век планът „Вернер“ предвижда за заключителния си етап, след 1980 година, функциониране на колективна европейска валута. Но така или иначе възгледите на Жак Делор идват в нужното време, при подходящите икономически условия и при управлението на нужните хора в съответните европейски страни.

Еврото започна наличното си функциониране от началото на 2001 година в 12 от тогавашните 15 страни - членки на ЕС. Поради вътрешнополитически проблеми, свързани с отрицателно настроеното обществено мнение, към системата на интеграционната валута не се присъединиха Великобритания, Швеция и Дания.

Какви са предимствата на функционирането на единната валута?

С какво еврото превъзхожда националните валути?

На какви потребности отговори еврото, за какви цели служи то?

На първо място, с въвеждането на еврото изчезват разходите за арбитраж, тоест таксите, комисионните и неизбежните маржове между курс „продава“ и курс „купува“. Това е така, защото идвайки на мястото на националните валути на страните участнички, единната валута просто премахва необходимостта от извършване на обмяна между тези валути.

Това обстоятелство еднозначно изравнява условията за конкуренция на единния вътрешен пазар на Общността и така е от полза и за предприятията, и за обикновените потребители. Пресметнато е, че ако една сума пари „премине“, обменяйки се от една валута в друга, през всичките петнадесет валути на страните от ЕС, накрая от тази сума остава половината. С други думи, във въпросния аспект, икономическият интерес от появата на еврото съвсем не е несъществен, а може да бъде метриран като реализиране на значителни разходни икономии.

На второ място, появата на еврото елиминира валутния риск, тоест риска, който можеше дотогава да възникне за стопанските субекти от колебанието на курсовете на валутите. Доколко икономически значимо е това обстоятелство може да се илюстрира с факта, че при допустими колебания от 15% около паритета, както това е в Европейската валутна система, разликата в стойността на една валута изразена в друга теоретично би могла да достигне 60%, ако от „крайно горно“ и „крайно долно“ положение валутите си разменят местата.

Лесно е да си представим загубите от едно подобно развитие и премията за риска, която задължително във въпросните условия присъства в цената на всяка стока или услуга. В същия контекст еврото елиминира и разходите за застраховка от колебания на курсовете.

На трето място, еврото осигурява ново равнище на прозрачност в сравнение с националните валути. За участниците в икономическия живот днес, при наличието на единна валута, е значително по-лесно да сравняват цени, разходи, данъци, такси, застрахователни премии, лихвени проценти и пр., отколкото по времето, когато в обръщение в ЕС бяха петнадесет национални валути.

Дори в ерата на компютрите е валидна максимата, че „човек не обича особено да смята“. Да си припомним и казаното от възрожденеца Найден Геров, че “деленето не е за всяка глава”.

На четвърто място, функционирането на единна валута само по себе си премахва възможностите за изкуствено завишаване на конкурентоспособността на дадена икономика чрез снижаване на валутния курс. Посредством подобна легална, но не напълно лоялна спрямо партньорите си манипулация, Италия например на няколко пъти успява да стимулира икономиката си и да я изведе от криза, насърчавайки експорта. Последният път това бе в началото на 90-те години на миналия век.

Любопитен нюанс в контекста на подобна практика е появата на така наречения „шопинг-туризъм“, сиреч на масови регионални трансгранични пътувания с цел покупки на всякакви стоки, но най-често бензин, в страната със занижен курс на валутата. При италианския случай особено пострадавши бяха търговците в крайграничните райони на Австрия, а печеливши бяха съответно италианските магазини край границата. Подобен покупателен натиск, комбиниран с поскъпването на импорта, задължително води до по-висока инфлация в държавата с изкуствено занижен курс на паричната единица и по този път постепенно във времето се стига до изчезване на придобитото чрез курса конкурентно преимущество.

На пето място, възприемането на еврото осигурява валутна еднородност в стопанското пространство и по този начин дава възможност да бъдат избегнати неефективни алокации на капитала, които могат да бъдат породени от колебанията на валутните курсове.

На шесто място, единната валута е безспорен белег на обединена държавност и се явява предпоставка за по-дълбока интеграция между страните-членки, включително за политическа интеграция. Независимо дали бъдещето на ЕС ще бъде конфедерация или федерация (вече от Конвента в Страсбург се работи върху европейска конституция), обективните процеси насочват развитието към по-тясна политическа сплотеност и обвързаност между държавите.

На седмо място, изграждането на системата на еврото е израз на нарасналото глобално самочувствие в икономическата и политическата област на Обединена Европа. Единната европейска валута се явява еднозначна геостратегическа заявка за значително по-голямо място в световните разплащания и в златно валутните резерви от досега заеманото от националните валути на страните от ЕС взети заедно.

11.2. Еврозона - особености и конкретика

Когато в началото на 1999 г. се стига до създаването на Европейска централна банка във Франкфурт на Майн, както и на системата на европейските централни банки и на евросистемата, когато курсовете на валутите са фиксирани и започва функционирането на еврото в безналична форма, никой не очаква към Еврозоната до 2001 г. да се присъединят дванадесет страни. Извън зоната на единната валута поради политически причини, а не поради невъзможност да се вместят в конвергентните критерии, останаха Великобритания, Дания и Швеция.

Покриването на така наречените Маастрихтски (конвергентни) критерии от една дузина държави е неочакван успех, който от една страна се дължи на безспорните усилия на страните, а от друга - на благоприятния икономически момент, който до голяма степен бе избран случайно. С други думи, в известна степен става дума и за щастливо конкретно историческо стечение на благоприятни обстоятелства, защото ако държавите от ЕС се бяха забавили до началото на новото хилядолетие, настъпилата след 11 септември 2001 година криза би усложнила значително, а може би и даже осуетила плановете им за въвеждане на единна валута.

Кои са визираните по-горе критерии от Маастрихт, известни още като конвергентни критерии или като критерии на Маастрихтския пакт за стабилност, чието изпълнение и сега е задължително за присъединяването към и за участието в системата на единната европейска валута?

• Критерий за инфлацията

Според този критерий, инфлацията в дадена страна -участничка в системата на еврото не следва да надхвърля с повече от 1,5 процентни пункта средното за трите страни, постигнали най-нисък показател за инфлация за съответната година. Ако приемем, че нарастването на цените в Белгия е 2%, в Люксембург 1%, а в Холандия 1,5% и това са най-ниските показатели за Евросъюза, то средното за тях е 1,5%. Това значи, че показателят за инфлацията в коя да е от останалите страни от Еврозоната не бива да бъде повече 3%.

• Критерий за публичните финанси

Критерият включва два лимита. Първият от тях е горна граница за бюджетния дефицит като дял от БВП, възлизащ на 3%. Критерият е известен още като критерий за новата нетна задлъжнялост. Вторият се отнася до брутния държавен дълг и е 60% от БВП. Той се нарича също критерий за брутната задлъжнялост. В контекста трябва да се подчертае, че не всички страни, присъединили се към системата на единната валута, покриват изискването по критерия за брутната задлъжнялост. Белгия, примерно имаше към 1999 година показател от около 90% от БВП, но за допускането й като участничка в Еврозоната бяха оценени усилията, които страната положи в рамките на трите предходни години за снижаване на показателя от „стартовите“ за нея 120%.

• Критерий за средните дългосрочни лихви

Изискването при него е средните дългосрочни лихви (по държавни облигации) в съответната страна да не надхвърлят с повече от 2 процентни пункта средното за три от страните с най-ниски лихви сред участниците в системата на еврото.

• Критерий за валутния курс

Въпросният критерий предвижда като изискване за присъединяване към Еврозоната наличието най-малкото на две годишен безпроблемен период на участие на националната валута в Европейската валутна система. „Безпроблемен“ означава спазване на установените граници на курсово колебание от +-15% и не преразглеждане през периода на централния курс (на паритета) в посока обезценяване.[1]

Маастрихтските критерии са финансови критерии, целящи гарантиране на стабилността на единната валута и съответно стабилността на ценовото равнище в страните от ЕС. Тяхното несъблюдаване води след себе си комплекс от санкции по отношение на страните, позволили си системни нарушения и поставили по този начин под заплаха нормалното функциониране на финансовия сектор в Еврозоната. За случаи на екстремни финансови неравновесия, страните са договорили също система на кредитна взаимопомощ при благоприятни условия. В този контекст трябва да се спомене името на бившия германски финансов министър Тео Вайгел, който с право, заедно с Жак Делор, се счита за един от бащите на системата на еврото, такава, каквато е тя понастоящем.

Напоследък, в годините на стопанска рецесия, естествено зачестяват критиките към строгостта на Маастрихтските критерии. Защитаващите подобни възгледи посочват, че наложената финансова дисциплина, „финансовият корсет“ не позволява на страните от ЕС да реагират гъвкаво антициклично, както това се прави от Съединените щати. Изтъква се също, че по този начин Обединена Европа не е в състояние да реализира амбициите си и да стане „локомотив“ за измъкване на световната икономика от кризата, а само възпроизвежда зависимостта си от САЩ.

Безспорно, визираните критики не останаха без последствие, още повече, че някои от тях дойдоха от върха на самата Европейска комисия. Конверегентните критерии естествено не бяха преразгледани, което би изисквало необозримо много процедурно време, но нарушенията в тяхното спазване видимо започнаха да се третират по-великодушно. Така например за бюджетни дефицити от над 3% през 2002-2005 година на Германия не бяха наложени финансови санкции, а страната получаваше единствено предупреждение - т.нар. „синьо писмо“ от Брюксел.

Актуалното германско становище по повод гореизложеното е, че на критерия „нова нетна задлъжнялост“ по-нататък не следва да се придава досегашното първостепенно значение. Стабилните вътрешни цени, сиреч ниската инфлация, еднозначно легитимират по-високия бюджетен дефицит и показват, че нарушения на Пакта за стабилност от Маастрихт няма. От друга страна, правителството на държава с висока безработица би следвало да получи правото да харчи повече пари, за може да се справи по-бързо с проблема. Германската аргументация отива и по-нататък изтъквайки, че на зрелите народни стопанства им е по-трудно да поддържат бюджетно равновесие, защото техният растеж обективно е по-нисък. Подчертава се също така, че Германия финансира кръгло 1/4 от бюджета на ЕС и затова приходите в националния й бюджет не достигат за вътрешни цели.[2]

Така, главно под натиска на германската страна, през март 2005 година се стигна до най-голямата досега ревизия на Пакта за стабилност, даваща възможности за бюджетни дефицити надхвърлящи 3% от БВП, ако направените в повече държавни разходи са “за единството на Европа” (в германския случай това са разходите по присъединяването на бившата ГДР), за социални реформи или за вноски в бюджета на Евросъюза. Предвидена бе и “по-хлабава” процедура за вместване в критерия за брутната задлъжнялост.

Наличието на Еврозоната поставя пред страните - кандидатки за ЕС, включително и пред България, редица проблеми от стратегическо финансово фискално естество. Трябва ли нашата страна още с встъпването си в ЕС да замени лева с евро? Полезно или вредно за българската икономика може да се окаже през идните години сближаването със и покриването на конвергентните критерии?

Необходимо е да се има предвид, че не случайно Евросъюзът изисква за приемане от страните кандидатки не спазването на критериите от Маастрихт, а на тези от Копенхаген. А главното икономическо съдържание на последните е наличието на функционираща пазарна икономика, която да е в състояние успешно да се справи с конкурентния натиск в Единния вътрешен пазар и да поеме задълженията, които членството в ЕС налага.

Преходът към пазарна икономика обективно предполага множество народностопански неравновесия в страните от Централна и Източна Европа. Затова е по-логично тези държави да се стремят да си запазят по-голяма свобода за реагиране във финансово-фискалната сфера и средносрочно да не се обвързват с поемане на конвергентните задължения.

Така че значително по-здравословно за стопанското развитие на нашата страна би било да не встъпва в системата на еврото 2009-2010 г., а да го направи поне пет години след това.

Предварителното, предхождащо присъединяването ни към Общността, въвеждане на еврото у нас вместо националната ни парична единица, с което периодично се спекулира в печата, е против волята на самата Европейската комисия. Наред с всички други неудобства и ограничения, за които стана дума по-горе, една подобна стъпка би лишила нашата страна не само от сеньоража на паричната емисия, но и от функционираща Централна банка, която по принцип се явява важен стратегически „мозъчен“ център за всяка държава, още повече необходим за държава, на която й предстои влизане в ЕС.