Joomla Software solutions Template

Payday loan

Избухването на Пелопонеската война слага край на т.нар. Петдесетилетие, започнало с оттеглянето на персийския цар Ксеркс (485-465 г.пр.Хр.) от гръцките земи. По същество тя се явява борба за надмощие и влияние (власт) в целия гръцки свят между Атинско-делоския морски съюз, воден от Атина, и Пелопонеския съюз,воден от Спарта. Двата съюза са много различни един от друг както по структурата и организацията си, така и по силните и слабите си страни. Атинско-делоския морски съюз (или Атинското архе) е създаден след Гръко-персийските войни (478 г.пр.Хр.) и включва гръцките полиси от йонийското и еолийското малоазийско крайбрежие, Кикладските острови, островите Тасос, Лесбос, Хиос и Самос, много градове в района на Пропонтида (Мраморно море) и по Тракийското егейско крайбрежие, както и черноморските гръцки колонии. Членовете на съюза са длъжни да плащат ежегодна вноска в съюзната хазна на о-в. Делос – т.нар. форос. От надписи се съди, че форос плащат над 300 полиса. От самото начало Атина успява да се наложи над по-малките полиси и да постави под контрол съюзната хазна, която през 454 г.пр.Хр. е пренесена от Перикъл в Атина. Така за кратко време Атинско-делоският морски съюз се превръща в уред за налагането на атинската хегемония в Елада.
От своя страна Пелопонеският съюз включва полисите от Пелопонеския полуостров без Аргос и части от Ахея, Беотийския съюз, Източна Локрида, Фокида, Ампракия, Левкада и Анактория, и се ползва с подкрепата на дорийските колонии в Сицилия.
Докато Атинското архе притежава най-силния боен флот, то Пелопонеският съюз има най-могъщата сухопътна армия. Това е обяснимо, доколкото Атинско-делоският морски съюз е съставен предимно от крайбрежни и островни полиси, занимаващи се с морска търговия и е воден от притежаващата най-силен сам по себе си флот Атина, а в Пелопонеския съюз влизат предимно държави от континентална Гърция, водени от притежаващите най-силна сухопътна армия спартанци. В общи линии Атинският морски съюз разполага с 27 000 хоплита, а Пелопонеският – с 60 000 (от тях 30 000 спартански). Що се отнася до флотите, положението е противоположно. В началото на войната, след включването на Керкира (реално втора или трета гръцка морска сила) в Атинското архе, то разполага с 420 триери (от тях 120 са керкирски). В Пелопонеския съюз флоти имат Коринт и Мегара (основно), както и Сикион, Пелена, Елея, Ампракия и Левкада – общо около 300 триери, които обаче по никой начин не могат да се сравняват по боеспособност с атинските.

Начало на войната слага атаката на тиванците над градчето Платея (март 431 г.пр.Хр.), което е традиционен атински съюзник още от времето на Гръко-персийските войни. Тиванският отряд е отблъснат от платейците, а атиняните пращат 80 хоплита на помощ на защитниците. Започва първият етап от Пелопонеската война, наречен Архидамова война (431 – 421 г.пр.Хр.), по името на спартанския цар от рода на Еврипонтидите Архидам (469 – 427 г.пр.Хр.). Първоначалните стратегически планове на двете страни са описани във втора книга на “История на Пелопонеската война” на Тукидид в речите на Архидам и Перикъл. Стратегията на Перикъл предвижда изтегляне на населението на Атика зад стените на града, като умишлено се избягва открито сухопътно сражение. През това време флотът на Атина и съюзниците и трябва да блокира вражеските държави. Основна точка в плана на Перикъл е нуждата да се държат съюзниците в подчинение, като по този начин се осигурява постоянен поток от парични средства към Атина, които според него са най-важният фактор за спечелване на войната. Архидамовият стратегически замисъл е, чрез мощна сухопътна атака насочена директно към Атика, дори без да се превземе Атина, поне да се принудят атиняните да започнат преговори. Презумпцията на Архидам е, че те няма да издържат гледката на изпепелените си полски имоти и жилища. В литературата съществуват спорове относно правилността на Перикловата стратегия. В интерес на истината, за това че тя е добра свидетелства дори отявленият противник на Перикъл Псевдо-Ксенофонт в своята “Атинска полития”. Проблемът е, че флотът действа твърде пасивно чак докато командването не поема Клеон, след което се активизира и това води до благоприятния за Атина Никиев мир (421 г.пр.Хр.).

Първите две години войната се води според първоначалните планове на двете страни. Средата на юни 431 г.пр.Хр. Архидам нахлува в Атика начело на армия от 60 000 съюзници. Престоят му там трае около месец, като през това време областта бива опустошена. За губите за атиняните са огромни, тъй като те отглеждат предимно лози и маслинови дървета, които изискват много години време и труд докато започнат да дават плодове. Въпреки това атиняните не излизат извън стените на града и Архидам не постига практически нищо. В началото на юни 430 г.пр.Хр. спартанският цар отново нахлува в Атика, като този път стои около 40 дни.

Малко по-рано (430 г.пр.Хр.) в Атина избухва тежка чумна епидемия. Болестта идва от Персия първо в Пирея, а оттам бързо се разпространява в целия град. Епидемията продължава две години и след кратко прекъсване още една. Жертви на болестта стават около 30 000 атиняни от които 4400 хоплити (около 15% от сухопътните сили на Атинското архе). Огнища на болестта възникват в цяла Гърция, но никъде не се стига до такива мащаби както в Атина. Причината за това е в огромният брой бежанци изпълнили града поради спартанските нападения, живеещи при крайно лоши хигиенни условия. За нещастията сполетели атиняните е обвинен Перикъл, който за първи път от 444 г.пр.Хр. не е избран за стратег. През август 430 г.пр.Хр. са изпратени посланици в Спарта, които обаче не постигат нищо.
Следващата година (429 г.пр.Хр.) Перикъл отново е избран за стратег, но през месец септември умира от чумната епидемия. След неговата смърт в Атина започват вътрешнополитически борби.

По това време (427 г.пр.Хр.) настъпва разрив между политическото и военното командване в Атина. От едната страна е Еклесията, водена от Клеон, а от другата стратезите, водени от Никий. Последният се показва нерешителен водач, който е повече от ясно че не може да изведе Атина до победа.

Клеон увеличава размера на фороса плащан от членовете на Атинско-делоския морски съюз. Ако при Аристид той е 460 таланта, при Перикъл 600 таланта, при Клеон достига 1300 таланта. Освен това от надписи е видно, че през 433/432 г.пр.Хр. форос плащат 166 субекта, а през 425/424 г.пр.Хр. те вече са 304. Това показва, че се преминава от практиката на колективно облагане, към облагане поотделно на всеки полис.
До края на Архидамовата война действията на атиняните значително се активизират. През лятото на 426 г.пр.Хр. младият стратег Демостен опустошава левкадските поля. Разбит от леко въоръжените етолийци, той е принуден да се върне в Навпакт. През ноември същата година Демостен разбива водената от Еврилох пелопонеска експедиция край Олпе, с което Атина затвърждава позициите си в Ампракийския залив.
Следващата 425 г.пр.Хр е свързана с една от най-успешните атински операции по време на Пелопонеската война. Използвайки отдалечеността на основните сили на противника, Демостен превзема град Пилос, намиращ се в Месения и за 6 дни успява да го фортифицира. Избран отряд от 420 хоплита заема остров Сфактерия, отделящ Пилос от пристанището му (целта е Демостен да бъде изолиран от атинския флот), а друга спартанска част обсажда града откъм сушата. След двудневен неуспешен щурм, атинският флот се връща и унищожава пелопонеския. Така намиращите се на Сфактерия хоплити от обсаждащи се оказват обсадени. При тези обстоятелства Спарта предлага мир чрез пратеници в Атина. Сблъсъкът между “Мирната партия” на Никий и “Военната” на Клеон завършва с победа за последния, който обявява, че ще превземе остров Сфактерия за 20 дни и е назначен за главнокомандващ войските при Пилос на мястото на Демостен. В края на август 425 г.пр.Хр. с помощта на пелтасти (леко въоръжени войници) Клеон пленява 292 хоплита, от тях 120 спартиати, които са откарани като пленници в Атина. Атинският успех предизвиква шок в Спарта и съюзниците и. В Пилос е настанен гарнизон състоящ се от навпактски месенци и градът се превръща в център за подбуждане на месенските илоти към въстание.

През август 424 г.пр.Хр. спартанският пълководец Бразидас с неголяма армия (състояща се от 1000 пелопонески доброволци и 700 илота) успява да премине по суша почти през цяла Елада от юг към север (минавайки през територията на атинския съюзник Тесалия) и да превземе град Амфиполис в долното течение на река Стримон (Струма). Походът цели да освободи от атинска власт халкидските градове, които поемат издръжката му. Командващ атинските войски в Амфиполис е Тукидид, бъдещият голям историк. След превземането на града от спартанците, той е изпратен в изгнание, където написва “История на Пелопонеската война”. Бразидас превзема и важния град Тороне на полуостров Ситония.

В битката при Амфиполис (октомври 422 г.пр.Хр.) спартанците разбиват атиняните, а в боя загиват пълководците и на двете армии Бразидас и Клеон. След тяхната смърт и в Атина и в Спарта надделяват пацифистките тенденции. Логично се стига до подписването през март 421 г.пр.Хр. на 50-годишен мирен договор, наречен Никиев мир по името на водача на атинската делегация. Този мир слага край на първия етап от Пелопонеската война, наречен Архидамова война (431 – 421 г.пр.Хр.) и поставя началото на втория, който обхваща времето между Никиевия мир и 413 г.пр.Хр. и включва Сицилийската експедиция.

Никиевият мир е временна почивка и не решава нито един от проблемите, заради които избухва войната. Единственото условие което страните реално изпълняват е връщането на пленниците. Общо взето мирът връща нещата в довоенното положение, с изключение на това, че Тива получава Платея, а Атина – мегарското пристанище Нисея. Тази постановка обаче остава само на книга, тъй като спартанецът Клеарид не връща Амфиполис на атиняните, а го оставя на жителите му, които са готови да го отбраняват, Тива връща Панакт, но след като срива укрепленията му. Атина от своя страна не връща Пилос, а като компромис сменя гарнизона му с атиняни, а очевидно и остров Китера също остава в атински ръце. Сключен е договор за отбранителен съюз между Атина и Спарта насочен срещу илотите, които си остават най-сериозната грижа за спартанците.

През 421 г.пр.Хр. изтича срокът на мирния договор между Спарта и стария и противник в Пелопонес Аргос. Към Аргос започват да клонят Мантинея и Елида. В средата на лятото на 420 г.пр.Хр. трите държави сключват съюз с Атина. Срещу тях застават Спарта, Беотия и Мегара, поддържани от Коринт. По това време авторитетът на спартанците в Елада буквално се срива – през 420 г.пр.Хр. не са допуснати до участие в Олимпийските игри (най-голямата обида за древните гърци), а през 419 г.пр.Хр. Тива превзема Хераклея Трахинска, която по принцип е получила гаранции за независимостта си от тях. Междувременно в Атина печели линията за продължаване на войната и през 420 г.пр.Хр. Алкивиад е избран за стратег.
През лятото на 419 г.пр.Хр. Алкивиад провежда поход в Пелопонес. Нападнат е град Епидавър, който е спасен от спартански отряд. Това дава повод на Алкивиад да обяви, че Спарта е нарушила Никиевия мир. Лятото на 418 г.пр.Хр. във Флиунт се събира пелопонеска армия. През август същата година край Мантинея се провежда сражение между войските на Атина и Аргос от едната страна и армията на Пелопонеския съюз от другата. Спартанците и техните съюзници печелят битката, в резултат на което в Аргос е извършен олигархичен преврат и той преминава към Пелопонеския съюз.

Окончателният разрив между Атина и Спарта настъпва през 416 г.пр.Хр. Атиняните превземат остров Мелос и избиват цялото мъжко население, след което го заселват с клерухи. През същата година се активизира и пилоският гарнизон, който извършва набези във вътрешността на спартанската територия.
През зимата на 416 – 415 г.пр.Хр. в Атина пристигат пратеници от сицилийския град Сегеста, с молба за помощ срещу град Селинунт с който са във война. У Алкивиад възниква идеята да организира експедиция, която да превземе Сиракуза – най-богатия сицилийски град, съюзник и снабдител на Пелопонеския съюз с жито, кораби и дървен материал – и да установи атинска хегемония над Велика Гърция. По това време положението на остров Сицилия е много сложно. Югозападните му части са заети от Картаген, докато останалата част е под властта на гърцките колонии, които са покорили местното население (сикули). Тези гръцки колонии обаче се намират в постоянна борба помежду си, като от едната страна са дорийските колонии водени от Сиракуза, а от другата халкидските градове Наксос, Леонтия, Месена и т.н. Сиракуза макар и с демократично управление, поддържа олигархическите режими на острова, за да може да оказва по-лесно влияние върху останалите сицилийски полиси.

Въпреки съпротивата на Никий, атинската Еклесия и Буле (Съвет на 500-те) одобряват идеята за експедиция до Сицилия. За ръководители на експедицията са избрани Алкивиад, Никий и Ламах. В края на май 415 г.пр.Хр. от Пирея тръгват 136 триери (от тях 100 атински, а останалите съюзнически), 5100 хоплита (1500 атински), 1200 леко въоръжени войници, 26 000 гребци и 130 товарни кораба. За предприятието са отделени 3000 таланта. Няколко дни преди флотът да излезе от пристанището неизвестни лица изпочупват т.нар. херми – каменни стълбове с изображение на бог Хермес. За това кощунство са обвинени Алкивиад и приятелите му, които вече са оправдани по подобно обвинение. Експедицията напуска Пирея преди съдът да вземе решение по въпроса. През юли – август 415 г.пр.Хр. флотилията достига до Италия, където в град Регион е взето решение да се насочи към Сиракуза. През зимата на 415 – 414 г.пр.Хр. се провежда битката при Катания. Поради поредната проява на нерешителност от страна на Никий сиракузците имат достатъчно време да довършат отбранителните съоръжения около града си. Все пак пристанището на полиса е блокирано от атинския флот.
Междувременно пристига държавният кораб “Саламиния” с искането Алкивиад да се върне в Атина за да бъде изправен пред съда за религиозно престъпление. Въпреки че първоначално се съгласява и се качва на борда на кораба, когато той стига до Италия, Алкивиад избягва и стига до Спарта. Там той издава стратегическите планове и намерения на атиняните и дава няколко много важни съвета на спартанците, които имат огромно значение за изхода от войната. Първият е да се помогне с всички средства на Сиракуза, тъй като нейното падане най-вероятно ще повлече цяла Велика Гърция. Вторият съвет е да се подложи на перманентна обсада Атина, което ще принуди жителите и да живеят дълго време скупчени на едно място заедно с населението от покрайнините. За целта трябва да бъде превзета и превърната в опорна база на спартанците крепостта Декелея в Атика. Третият съвет е да пренесат войната по море, като за целта потърсят помощта под формата на пари и кораби на Персийската империя. Алкивиад дори се ангажира да води преговорите с персите. 
През лятото на 414 г.пр.Хр. Сиракуза е обсадена по суша и море, но атиняните водят бойните действия вяло, като Ламах е убит, а Никий изпраща в Атина послание с молба да бъде отзован. Междувременно Спарта започва да действа според съветите на Алкивиад. Възползвайки се от разсеяността на атиняните, спартанецът Гилип начело на 3000 хоплита пробива блокадата и влиза в Сиракуза, където поема командването на отбраната. 
В края на юли 413 г.пр.Хр. пристига атинско подкрепление от 73 триери и 5000 хоплита под командването на Демостен. В сражения на 3 и 7 септември същата година обединеният пелопонеско – сиракузки флот напълно унищожава атинския и сухопътните сили на Атина и съюзниците и остават блокирани на сушата. Впоследствие те са обкръжени и напълно разбити. Никий и Демостен са екзекутирани, а останалите пленени атиняни са превърнати в роби и изпратени в рудниците. В чест на голямата победа сиракузците учредяват Асинарийските игри по името на река Асинариос, където е последното решително сражение с атиняните. Въведени са и юбилейни 10-драхмови монети.
Атинските загуби са огромни. Практически е ликвидиран флотът, а човешките загуби са по-големи от тези в резултат на чумната епидемия. Освен това престижът на Атина се срива и съюзниците и постепенно започват да отпадат от Атинското архе.

Последният етап на Пелопонеската война се нарича Декелейска война (413 – 404 г.пр.Хр.), по името на крепостта Декелея, която спартанците превземат през 413 г.пр.Хр. и използват като плацдарм за разоряване на Атика и нападения над Атина.

През зимата на 414 – 413 г.пр.Хр. Спарта усилено се готви за офанзива, като изисква от съюзниците си специална доставка на желязо и инструменти. През ранната есен на 413 г.пр.Хр. спартанският цар Агис нахлува в Атика и превзема Декелея. Влизат в действие и плановете за подбуждане към въстание срещу Атина на членовете на Атинско-делоския морски съюз. Те обаче са забавени от липсата на флот. След битката за Сиракуза пелопонесците имат едва 16 оцелели кораба, а сиракузците изпращат 22 чак септември 412 г.пр.Хр . Все пак през юни 412 г.пр.Хр. Алкивиад начело на 25 пелопонески кораба вдига бунтове на островите Хиос и Лесбос, на Еритрея, Клазомена и Теос. Благодарение на личните му връзки с олигарсите в Милет и той отпада от Атинското архе. За да се осигурят средства за офанзивата през зимата на 412 – 411 г.пр.Хр. са сключени три договора между Спарта и Персийската империя, според които йонийските гръцки градове по крайбрежието на Мала Азия трябва да минат под контрола на персите. Междувременно възникналите подозрения сред спартанците принуждават Алкивиад да избяга от Милет в двора на персийския сатрап Тисаферн в Сарди, където действа за евентуален съюз между Атина и Персийската империя. С помощта на Персия в началото на 411 г.пр.Хр. пелопонеският наварх Астиох вече разполага с 94 кораба, без да се брои флотът на Хиос. През месец януари същата година и Родос отхвърля атинската хегемония.

В Атина се надигат олигархични настроения. Възползвайки се от отсъствието на атинския флот, в който служат основно тети, които са поддържници на демократичния строй, както и на политическата апатия обхванала голяма част от атинските граждани, през 412 г.пр.Хр. олигарсите постигат две важни победи. Умерените олигарси начело с Терамен се обединяват с крайните на Антифон и премахват съвета на 500-те (Буле), като на негово място създават Съвет на 400-те (Пробуле) най-богати и знатни граждани, който управлява практически безконтролно. Терамен създава и умалено Народно събрание в състав 5000 души. Освен това всички избрани тази година стратези са олигархично настроени.

През това време спартанците се опитват да блокират проливите свързващи Черно със Средиземно море. След призив на жителите на Абидос през месец май 411 г.пр.Хр. с неголям отряд от Милет пристига спартанецът Деркилид. Два дни по-късно от Атинското архе отпада Лампсак, а впоследствие и Кизик. През месец август 10 пелопонески кораба скланят Византион към отпадане от съюза с Атина. Същият месец Алкивиад се присъединява към атинския флот край остров Самос където е посрещнат тържествено. През септември 411 г.пр.Хр. целият пелопонески флот от 86 кораба под командата на Миндар влиза в Хелеспонта, където има само 18 атински триери. Впоследствие идват останалите атински кораби (общо 76), водени от новите водачи на демократите Тразибул и Тразил. В разигралата се битка при нос Киносема край Тракийския Херсонес атиняните печелят победа. Потопени са 21 пелопонески и 15 атински кораба. При новината за тази победа властта в Атина преминава от Пробулето към 5000-те (умерените олигарси на Терамен). Водачите на крайната олигархическа партия Антифон, Фриних и Архептолем са екзекутирани.

В края на 411 и началото на 410 г.пр.Хр. се провеждат две морски сражения при Абидос и Кизик, където атиняните извоюват две блестящи победи. В тях персите на сатрапа Фарнабаз участват на страната на спартанците. Поради липса на средства за заплати на гребците, атинската ескадра се разпада на части за да събира пари. Алкивиад превзема всички градове край проливите, с изключение на Абидос.

След битката при Кизик демосът в Атина воден от Клеофон взима властта от 5000-те и старата демократична конституция е възстановена.

През лятото на 407 г.пр.Хр., след като е разбил пелопонеския флот, Алкивиад тържествено се завръща в Атина, където е посрещнат с почести и е обявен за стратег-автократор, т.е. главнокомандващ атинската армия и флот.

През месец март 406 г.пр.Хр. в битката при нос Нотион (на малоазийското крайбрежие) атинският флот е победен, като атиняните губят 15 триери. Алкивиад, който не взима участие в битката е обвинен за поражението и след като е свален от длъжност се оттегля в доброволно изгнание в личните си владения в Тракийския Херсонес. Спартанците също отзовават Лизандър и начело на атинския флот застава Конон, а на пелопонеския – Каликратид. Атина отново напряга до краен предел силите си и построява последния си флот, в който гребците вече са роби и метеки. Така Конон разполага със 110 атински и 40 съюзнически триери, с които се изправя през есента на 406 г.пр.Хр. при Аргинуските острови (южно от остров Лесбос) срещу 170 пелопонески триери под командването на Каликратид. Атиняните печелят може би най-блестящата си победа през цялата война, като унищожават 70 вражески кораба. Разразилата се след това буря, освен че потопява 25 атински триери, попречва да бъдат погребани загиналите в битката. Атинското Народно събрание обвинява стратезите-победители в религиозно престъпление и осем от тях са екзекутирани, включително Тразил и Перикъл, син на стария Перикъл. Това жестоко съдебно решение действа деморализиращо на атинската армия.

През 405 г.пр.Хр. Лизандър е назначен за главнокомандващ на пелопонеския флот, а благодарение на приятелството си с Кир за няколко месеца изпълнява функциите на сатрап в Сарди. В края на лятото възползвайки се от нехайството на атиняните той успява да унищожи напълно флота им при река Егосопотами на Тракийския Херсонес . Успяват да се спасят едва 20 (от 180) триери водени от Конон, който бяга при царя на Саламис на остров Кипър. Тази битка окончателно решава съдбата на Атина и на войната. Лизандър блокира със 150 триери Пирея, а спартанският цар Агис нахлува по суша в Атика и обсажда Атина.

Когато в Атина настъпва глад, са изпратени посланици при Агис, който ги препраща в Спарта, но поради неприемливите условия, поставени от спартанците, до мир не се стига. Второто пратеничество начело с умерения олигарх Терамен стои три месеца при Лизандър и също нищо не постига. Докараните до крайно изтощение от глад атиняни вече са готови на всякакви условия, които ще доведат до край на войната. След осъждането и екзекуцията на Клеофон, трето пратеничество отново начело с Терамен е допуснато до всесъюзното събрание на Пелопонеския съюз в Селасия, където е подписана капитулацията на Атина. Поради опасността от прекомерно засилване на Коринт по море и Беотия по суша, Спарта отказва да изпълни искането на техните представители Атина да бъде разрушена . Условията на мирния договор са дадени от Ксенофонт. Той предвижда разпускане на Атинско-делоския морски съюз, разрушаване на Дългите стени свързващи Атина и Пирея, Атина се задължава да държи не повече от 12 стражеви кораба, атиняните сключват съюзен договор със Спарта, който напълно ги подчинява на нейната хегемония и завръщане на всички осъдени на изгнание атински граждани (предимно олигарси) по домовете им. Освен това, след като се разправя със остров Самос (останал до последно, въпреки всичко и всички, верен на съюза с Атина, за което след това самосци са удостоени с атинско гражданство), Лизандър принуждава Народното събрание да предаде цялата законодателна и изпълнителна власт в ръцете на Съвет на 30-те, воден от крайните олигарси Критий и Драконтид, и умерения Терамен. Започва разправа с атинските демократи, като с помощта на спартанския гарнизон Тридесетте тирани (така остават известни членовете на съвета в атинската традиция) избиват без съд 1500 граждани. Този режим просъществува осем месеца, след което водената от Тразибул демократическа армия разбива олигарсите при Мунихион и след отказа на Спарта да се меси повече във вътрешните работи на Атина, там е възстановен демократичният ред.

Пелопонеската война и победата на Спарта в нея пречупват общата насока на развитие на Гръцкия свят, и реално го връщат в положението от началото на V в.пр.Хр. Последвалата краткотрайна спартанска хегемония не води до обединяване на Елада, а напротив – на преден план излизат партикуларистичните тенденции, характерни за гръцките полиси и правилото всички да се обединяват срещу най-силния. Тежкото поражение на Атина – основен двигател на прогреса на гръцката цивилизация до този момент, попречва на единствената сила способна да застане начело на Древна Гърция да постигне трайно обединяване на разпръснатите и сили и средства. От този момент в т.нар. “Стара Гърция” настъпва криза, която предопределя превръщането и във второстепенен фактор в Средиземноморието и подчиняването и първо от Македония, а след това от Рим. Дори в рамките на гръцката цивилизация настъпва разместване на пластовете, при което старите метрополии губят тежест за сметка на колониите от Велика Гърция. Най-големият печеливш от войната е Персия, която се оказва в ролята на арбитър и отново е в позиция да налага интересите си в Егейския басейн, откъдето е изхвърлена от атинския флот на Темистокъл и Кимон няколко десетилетия по-рано. Олицетворение на този факт е подписаният през 386 г.пр.Хр. унизителен Анталкидов мир, който е най-голямото до този момент морално и политическо поражение на гръцкия свят.